Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (33)

Глава 32

Маркъс Ройл застана лице в лице с баба си в нейната изискана всекидневна. Много му се искаше да не се налага да казва онова, което мислеше. Въпреки че тя се стремеше да доминира над всички, той я обичаше много. Рахел Ройл беше по-силна от повечето хора, беше богата и беше свикнала нещата да стават така, както желае. Можеше да бъде много опасна.

— Е, Маркъс, това се казва изненада! — възкликна тя. — Предполагам, че си чул новините? Да, затова си тук, разбира се. И то когато трябва да бъдеш в колежа. — По лицето й премина тръпка на силно раздразнение. — Джеси-Ан разрушава живота на всички ни с глупавите си постъпки.

— Бабо Ройл, мисля, че грешиш като се опитваш да отнемеш малкия Джон от Джеси-Ан — каза Маркъс, впуснал се направо в борбата. — Трябва да позволиш на баща ми и неговата съпруга да оправят сами живота си. Не се бъркай.

— Но ти се бъркаш, нали така? — В гласа на Рахел се долавяше силен сарказъм. — А междувременно моят внук е с онова глупаво момиче. Само Господ знае какво може да му се случи с нея. Може би тя ще го заведе в Монтана при семейството си, ако й се даде възможност.

— А защо да не го направи? Джон е внук на семейство Паркър толкова, колкото и твой. Единствената разлика между тях и теб, бабо, е, че ти имаш повече пари.

— Джонатан е Ройл! — отговори остро тя. — Такъв си и ти, Маркъс. Изненадана съм да чуя такива думи от устата ти. Нима нямаш никакво чувство за преданост към семейството?

— Към моето семейство, да. Но не и към теб, когато се държиш така. — Маркъс с усилие успяваше да запази спокойствието си и да говори без да повишава тон. Не искаше да ядосва баба си. — Джеси-Ан е част от семейството. Само ти така и не прие този факт.

— Глупости, момичето никога не ни е приличало. Никога не е била подходяща съпруга за Харисън. Мисля, че ще бъде повече от доволна да получи парите, които той, без съмнение, щедро ще й даде. И най-вероятно ще ги влее в онази глупава модна агенция, и парите на Ройл ще отидат напразно! Но момчето е мое. — Ястребовият й поглед срещна този на Маркъс и заблестя победоносно. В съзнанието на Рахел битката беше вече приключила.

— Бабо — каза бавно Маркъс, — искам да знаеш, че ако се опиташ да отнемеш Джон от майка му, ще загубиш завинаги внука си.

Рахел си пое рязко дъх и се хвана за ръба на бюрото, за да запази равновесие.

— Не бива да ми говориш така, Маркъс — отговори едва чуто тя.

— Съжалявам, че трябваше да го кажа, бабо, но по същия начин ти заплашваш Джеси-Ан… Искаш да й отнемеш сина завинаги.

Като приглади и без това безупречно прибраната си коса, Рахел се отпусна във фотьойла, чиято възглавничка беше избродирала сама.

— Не бива да спориш с баба си, Маркъс. Ти си още момче… Трябва да уважаваш решенията на хора, по-стари и по-мъдри от теб, хора, които имат повече опит в живота…

— Това са глупости, бабо, и ти го знаеш!

— И какво предлагаш, тогава?

— Ще чакаме. Ще оставим баща ми и неговата съпруга сами да вземат решение.

— Да чакаме! — изсумтя Рахел. — Да чакаме, докато това момиче прави планове да отнеме не само внука ми, а и парите на Ройл!

Маркъс въздъхна… При баба му винаги беше така — бизнесът и парите бяха неизменно на първо място. Никога не би й дошло на ум, че Джеси-Ан може въобще да не се интересува от парите на Ройл, че може да обича истински баща му и че може би нещата между тях са се объркали само временно. Джеси-Ан беше страхотна и той много я обичаше. Беше сигурен, че в главата й няма нито една лоша мисъл, че нито едно от действията й не е продиктувано от егоистичен интерес. Тя просто не съзнаваше какво причинява на баща му.

— Много си настоятелен, Маркъс — каза Рахел, скрила се зад обичайното за нея студено изражение. — Но това не решава проблема.

— Но ти можеш да решиш поне един от проблемите и затова съм тук. — Отиде до нея и взе ръката й в своята. — Обичам те, бабо, нали знаеш? Помниш ли, когато бях малко момче и татко беше в Европа, или просто беше много зает, винаги търсех теб, помниш ли? Въпреки че бях заобиколен с играчки и гувернантки. Още помня как двамата с теб играехме футбол във всекидневната стая на онази голяма къща в Кънектикът.

— И счупихме вазата, принадлежала някога на династията Минг! — отговори Рахел. — Ти беше силно момче, въпреки че тогава не беше много голям.

— А ти ме водеше на пикник в най-далечния ъгъл на градината. На мен ми се струваше, че пътят дотам е дълъг цели мили. Имаше и поточе, край което седяхме заедно…

— И ти си поряза крака на един камък… О, Маркъс, колко ми липсва това… Иска ми се и с Джон да бъде същото…

В очите й се четеше дълбок копнеж и Маркъс за първи път си помисли, че възрастта започва да й личи. Като коленичи на пода до нея, той целуна нежно ръката й.

— Всичко ще се оправи, бабо, обещавам ти — каза той. — Само им дай време. И знаеш ли какво? Мисля, че ако се държиш по-меко и по-мило с Джеси-Ан, тя ще бъде щастлива да ти даде възможност да се включиш в живота на малкия Джон. Та нали бабите са за това — да глезят внучетата си! Не можем да лишим Джон от малко разглезване, нали?

Кафявите му очи, съвсем същите като на баща му, изискваха от нея съчувствие към Джеси-Ан. И като си спомни какво сладко малко момченце беше той, Рахел заплака… Боже, не беше плакала от смъртта на Морис и със сигурност нямаше да плаче сега, каза си тя твърдо.

— Хайде, бабо, обещай ми. Никакви вмешателства, нали?

— О, много добре — каза тя и се предаде с въздишка.

— Но искрено се надявам да се окажеш прав, Маркъс. Хайде, прегърни и целуни баба си. Внезапно се почувствах много самотна.

— Никога няма да бъдеш самотна, бабо, ако сама не се изключиш от семейния живот — прошепна той в ухото й и я целуна по меката, леко напудрена буза. — Знаеш ли, аз много те обичам… Ти си по-добра от всички баби, които познавам.

— Достатъчно, достатъчно — отговори тя и му се усмихна. — Ще останеш ли да обядваш със стара жена като мен?

— Самосъжаление? — запита той с усмивка.

— Възможно е — отговори Рахел.

— Най-доброто лекарство за това е обяд в „Льо Сирк“ — реши той. — Хайде, бабо, сложи си шапката… Нямам търпение да видя лицата на всички в ресторанта… До един ще се запитат дали Рахел Ройл не си е намерила млад любовник!

— Маркъс! — извика тя шокирана. Но после се засмя и в очите й се появи блясък, който той не беше виждал от дълго време. Може би баба му наистина беше самотна, помисли Маркъс с болка, по-самотна, отколкото бяха предполагали, защото тя винаги успяваше да запази външно спокойствие. Баба му се нуждаеше от забавления. По време на обяда той я убеди да предприеме още едно околосветско пътуване. А защо през лятото да не наемат вила на Ривиерата? Може би цялото семейство ще успее да отиде… Ако изгладят отношенията си… Рахел и нейните двама внуци, Гала-Роуз, Джеси-Ан и Харисън. Баба му имаше нужда да намери мястото си в семейството толкова, колкото и всеки един от тях. Ако… Не, когато нещата се оправят, той ще се погрижи това да стане.