Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (27)

Глава 26

Джеси-Ан седеше пред тоалетката, решеше косата си и гледаше отражението на Харисън в огледалото със сребърната рамка. Той имаше уморен вид и беше някак си разсеян, като че ли имаше много неща, за които да мисли. Дали се тревожеше за нещо в „Ройл“? Или може би не се чувстваше добре? Знаеше, че той работи много напоследък — даже прекалено много. Непрекъснато летеше нанякъде — Лос Анджелис, Близкия изток, Европа. Захвърли четката и отиде до него.

— Остави на мен — каза тя, хвана краищата на черната му копринена вратовръзка и му се усмихна. Харисън винаги се обличаше официално и грижливо за семейните вечери в дома на майка си. Докато майсторски правеше съвършен възел, тя си мислеше колко красив е съпругът й. Наклони леко глава на една страна и огледа новите фини бръчици, които се бяха образували по лицето му.

— Казвала ли съм ти наскоро колко много те обичам?

— Мисля, че да. Доколкото си спомням. — Сериозният поглед на тъмните му очи срещна нейния.

— Никога не казвам неща, които не са стопроцентова истина — отговори тя и лека усмивка повдигна ъгълчетата на устните й.

— Значи да разбирам, че още ме обичаш?

Това беше казано с такъв копнеж, че сърцето на Джеси-Ан се сви.

— Не съм се променила, Харисън — прошепна тя. — Може и да имам вина, че съм толкова заета в „Имиджис“, но това не означава, че не те обичам. Само дето… Е, напоследък май имаме проблеми с времето, което прекарваме заедно, и не разговаряме много често…

— Ти си заета, Джеси-Ан — каза той и облече вечерното си сако.

— И ти си много зает! — избухна неочаквано тя. Все пак вината не беше изцяло и само нейна.

— Вярно е.

— По дяволите, Харисън, съжалявам. Само дето… Предполагам, че нервите ми са малко опънати тези дни. Може, след всичко, да се окажеш прав — може би не трябваше да се захващам с „Имиджис“. Но сега съм вече ангажирана и работата много ми прилича на грижите за невръстно дете — изисква всеотдайност. Искаш да се грижиш за него, да го храниш и да го гледаш как расте, докато то най-сетне намери мястото си в света. И винаги има толкова много проблеми — добави тя с мисълта за злобното мръсно писмо, което беше получила същата сутрин.

— Мога ли да помогна с нещо?

Харисън изглеждаше искрено загрижен и тя веднага се почувства виновна.

— Аз би трябвало да ти задам този въпрос. Изглеждаш така, сякаш носиш бремето на света! Не си вземал почивен ден повече от година — каза тя. — Може би точно от това имаме нужда — от две седмици на остров Елутера. Ще можем дори да дадем почивка на гувернантката и да имаме Джон само за себе си.

— Звучи страхотно. Кога можем да тръгнем?

Лицето й помръкна, когато си спомни за всичките си задължения.

— Ами, ще съм много заета през следващите две седмици. Ще открием двете нови фотографски студиопомещения, а те са ангажирани вече за месеци напред… Трябва да бъда тук и за следващата усилена рекламна кампания на „Авлон“, защото не мога да разчитам, че Дейна ще се справи с всичко съвсем сама. Напоследък тя е много нервна и не работи добре…

— Само ми кажи, когато можеш — отговори рязко Харисън. Погледна часовника си. — Закъсняваме за вечерята на Рахел. По-добре се облечи, Джеси-Ан.

— Съжалявам, скъпи — прошепна тя разкаяно. — За почивката, имам предвид. Ще намеря време, обещавам. Копнея да бъда насаме с теб, далеч от всичко това. Искам да… да се открием един за друг отново.

Харисън я гледаше без да се усмихва.

— Не мислиш ли, че е по-добре да побързаш? Спомни си, че Рахел трябва да прегледа новия каталог на „Ройл“. Тази вечер може да има война, Джеси-Ан.

Исусе! Напълно беше забравила, че Рахел още не е видяла новия каталог. Да, тя беше отсъствала дълго — цели три месеца.

— Не се тревожи — добави той, — първите цифри от продажбите са добри, а и се покачват. „Имиджис“ вече е на път да се утвърди, въпреки че има да измине още дълъг път.

Джеси-Ан облече набързо скъпа и семпла рокля от шифон и зачака Харисън да закопчее малките копченца на врата й. Той я целуна нежно там, където преди миг бяха пръстите му, и тя се обърна към него, изпитала облекчение.

— Мислех, че си ми сърдит! — възкликна и отново се усмихна.

— Как бих могъл да ти се сърдя, като изглеждаш така! — отговори той нежно. — А сега побързай.

— Готова съм, готова съм! — извика тя и се засуети из стаята. Обу сребристите сандали и взе чантата си. — Окей, Рахел, ето ни, идваме!

 

 

Рахел изчака да чуе Парсънс, нейната икономка, да въвежда първите гости във всекидневната стая. Хвърли бърз поглед към скъпия позлатен часовник на бюрото си, поставено под големите прозорци, които гледаха към „Парк авеню“, и отбеляза, че са закъснели с десет минути. Типично за Джеси-Ан, помисли си тя презрително, не й беше ясно как това момиче беше успяло в работата си, в която точността струваше много пари. Каталогът на „Ройл“ лежеше на бюрото й, на лъскавата му корица имаше снимка на усмихнато семейство — така, както винаги беше, откакто Морис Ройл беше поел бизнеса от баща си. Само че този път беше различна. Това не беше солидното, земно, типично американско семейство от средните щати, което клиентите на „Ройл“ бяха свикнали да виждат. Членовете на това семейство не изглеждаха като хора, свикнали да прекарват дългите зимни вечери край огъня в камината, когато майката плете или приготвя вечерята, а таткото е погълнат от новините във вестника, когато малкият син се радва на новите си ролери, а сестра му показва как стои новата й рокля. Разбира се, на снимките не беше изобразена точно тази сцена, но каталозите на „Ройл“ досега успяваха да създадат точно това впечатление. Човек винаги знаеше какво може да открие вътре — качествени продукти, никакви изненади, защото по-голямата част от хората не можеха да си позволят да бъдат в крак с бързо променящия се свят на модата, солидни мебели, утвърдени и качествени стоки за дома, всичко, от което можете да се нуждаете от кухнята до градината, всичко това можеше да се намери на страниците на „Ройл“. На „Ройл“ можеше да се има доверие. Всеки от членовете на това модерно семейство държеше блестяща златна буква. Таткото държеше „Р“-то — по-млад татко, отколкото обикновено използваха досега, прекалено красив и атлетичен, като човек, който може да играе превъзходно бейзбол, вместо само да гледа игрите по телевизията. Майката държеше „О“-то, нейното красиво, дискретно гримирано лице и стройна фигура, елегантно облечена в копринена блуза и ленена пола, говореха, че тя е несъмнено съвременна жена. Сестрата държеше златното „Й“, облечена само в късо потниче и къс клин и широко усмихната, докато по-малкият от нея син на семейството беше стиснал здраво „Л“-то и се опитваше да запази равновесие на ролерите си. На заден план се виждаше малко кученце, което наистина беше много сладко.

Цялата тази работа, беснееше Рахел, беше абсолютна проява на лош вкус. Снимката беше истинска катастрофа. Домакинските стоки изглеждаха безбожно скъпи и клиентите на „Ройл“ щяха да се откажат от тях. А колкото до страниците с банските костюми… Те бяха скандално секси, дори тя можеше да забележи това! Истинска катастрофа! И цифрите от продажбите за седмицата сигурно го доказваха.

Харисън ще трябва да й даде доста отговори тази вечер, мислеше мрачно тя. Нека само се опита да защити Джеси-Ан. Сега разбра защо не й бяха показали резултатите преди да тръгне на околосветското пътешествие. „Никога вече, закле се тя, няма да допусна това!“ Щеше лично да проверява всичко. С каталога под мишница, тя влезе с твърда стъпка във всекидневната и спря изненадана, като видя Маркъс и момичето до него.

— Бабо! — извика той, отиде при нея и я прегърна. — Честит рожден ден и добре дошла отново у дома! Господи, бабо, какво са направили с теб на това плаване, че си отслабнала така? Да не би да не са ти давали да ядеш? Лека си като перце. — Той я вдигна със силните си ръце и я завъртя няколко пъти.

— Маркъс! Моля те! — извика тя и се усмихна, макар да не й се искаше. Винаги, още откакто беше малко момче, внукът й беше неустоим за нея. Той беше истински чаровник и сега, когато Морис вече го нямаше, Маркъс държеше ключа към нейното сърце. — Не знаех, че ще доведеш и гостенка — каза тя и погледна многозначително Гала.

— Това е много специална гостенка, бабо — отговори Маркъс. — Може ли да ти представя моята годеница, Гала-Роуз. Гала, това е баба ми Ройл.

— Годеница ли каза? — запита Рахел изумена.

— Да, бабо. Много съм горд да кажа, че Гала се съгласи да се омъжи за мен.

Рахел затвори очи, все още стиснала каталога. Това вече беше прекалено много. Беше смешно, че той вече мисли за женитба. Годежът беше нелеп за момче на тази възраст. Та той беше още в колежа… Пък и кое, по дяволите, беше това момиче? Не беше от семейство, което тя познава лично. Отвори отново очи и срещна предизвикателния поглед на Маркъс. За първи път в живота си Рахел не знаеше какво да каже.

— Аз, ами… Баща ти знае ли за това? — запита тя най-накрая.

— Ти си първата, бабо. Та ние се намерихме съвсем скоро, нали така? — Той се усмихна на Гала. — Хайде, бабо, няма ли да ни поздравиш? Поне ела да се срещнеш с Гала, тя затова е тук, за да се запознаеш с нея.

— Със сигурност няма да ви поздравя за това, което смятам за моментна проява на младежка лудост и глупост. — Тя погледна към Гала. — Мис Роуз, така ли?

— Гала-Роуз. Като Джеси-Ан — каза шепнешком Гала, замръзнала неподвижно под ледения поглед на Рахел. Старицата я оглеждаше критично от главата до петите, наклонила арогантно глава на една страна. „Аз съм Гала-Роуз, известният модел, мислеше си тя. Аз съм постигнала успех и печеля повече пари, отколкото някога съм смятала за възможно… И Маркъс Ройл ме обича, аз нося пръстена му и допира на тялото му. И се гордея със себе си. Гордея се и с Маркъс. Проклета да бъда, ако се огъна под властта на тази старица…“

— Гала-Роуз — продължи спокойно да говори Рахел. — Е, мила, виждам, че си много млада, но трябва да ти кажа още отсега, че ако си мислиш, че бракът с представител на богато семейство ще ти осигури значително богатство в съда по време на развода — защото, няма съмнение, че по план крайната ти цел е разводът — нека ти кажа, и то веднъж завинаги, че Маркъс няма собствени пари и няма да има, докато не наследи попечителския фонд, а тогава ще е на двайсет и седем години. Щом искаш да се омъжиш за него, ще е по-добре да му осигуриш разточителния живот, с който е свикнал. Както знаеш, Маркъс — обърна се тя към внука си, — имах намерение да ти оставя по-голямата част от моето богатство, но ако продължаваш с тези глупости, ще трябва да отстраня името ти от завещанието си.

— Минутка, бабо! — възкликна Маркъс. — Аз помолих Гала да се омъжи за мен. За мен, Маркъс, не за богатството на семейство Ройл. Мили Боже, бабо, винаги си мислила, че животът и светът се въртят около семейния бизнес и парите, които той носи. Е, нека сега ти кажа, че този път грешиш!

— Няма нищо, Маркъс — каза Гала и гласът й прозвуча изненадващо високо в настъпилата тишина. — Мисис Ройл, няма защо да ме заплашвате. Вашите пари не ме интересуват. Печеля достатъчно като модел и Маркъс може да сподели с мен всяко пени, ако иска.

— Ха! Още един модел! — извика презрително Рахел. — Като че ли онова, което правите, може да се сравни с нашите предприятия!

Харисън се спря на прага и с един поглед обхвана напрегнатата сцена, която се разиграваше във всекидневната. Погледът му срещна този на Джеси-Ан за миг, а после се върна към Маркъс и красивата блондинка, изправили се срещу майка му в очевидна схватка.

— Какво, по дяволите, става? — обърна се шепнешком към Джеси-Ан. — И кое е момичето?

— Ако съм разбрала правилно — отвърна също шепнешком тя и издърпа Харисън обратно в коридора — Маркъс току-що заяви на баба си, че е влюбен в Гала-Роуз. И дори, че иска да се ожени за нея.

— Влюбен? Да се ожени? Но коя е тя? Как така не съм я виждал, щом Маркъс е влюбен така силно? Пък и без това той е прекалено млад, за да се ожени.

— Гала-Роуз е моделът, който Дейна доведе от Англия. Тя наистина е много очарователна, много сладка и нежна. Бързо се налага в света на модата, жъне успех след успех. Не си я срещал досега, Харисън, защото напоследък си толкова рядко у дома, че не можеш да се срещнеш с когото и да било. Не си ли спомняш на колко години си бил самият ти, когато за първи път си се влюбил и оженил? И синът такъв, какъвто бащата, не е ли такава поговорката?

— Но, по дяволите, Джеси-Ан, та аз познавах Мишел през целия си живот… Това е различно. Чудя се от колко ли време Маркъс познава момичето… Седмици? Или два месеца?

Тя го погледна някак тъжно.

— Може и да не е най-подходящият пример — каза тя тихо, — но… Колко дълго беше нашето познанство, когато се оженихме? Няколко седмици? По-малко от два месеца. Защо очакваш от Маркъс да се държи по-различно от баща си? И освен това аз съм повече от сигурна, че той обича Гала. О, хайде, Харисън, та това е най-хубавото нещо на света — двама млади, отчаяно влюбени един в друг. Като Ромео и Жулиета?

Тъмните очи на Харисън срещнаха нейните, но тя не можа да разгадае изражението им — в тях се отразяваха прекалено много мисли, прекалено много промени…

— Ами, тогава — отговори замислено той, — по-добре да влезем в стаята и да вземем положението в свои ръце, преди майка ми да се намеси в хода на истинската любов. — Той взе дланта й в своята и я целуна леко. — Радвам се, че се ожених за теб, Джеси-Ан — прошепна той, — макар да те познавах само от две седмици. Но…

— Но? — запита тя с блеснали очи.

— Но… по-добре да се притечем на помощ на двамата млади. — Ръка за ръка, усмихнати, те влязоха във всекидневната.

— Честит рожден ден, майко! — извика Харисън. — И добре дошла у дома! Плаването ти се е отразило добре, изглеждаш превъзходно, но ми се струваш малко… напрегната. — Тъмните му очи проблясваха, докато я целуваше и по двете бузи. После той я отдалечи малко от себе си и разгледа внимателно леденото й лице. — Да, определено изглеждаш добре, майко. Колко жалко, че така и не успя да накараш татко да попътувате заедно.

— Даже е много добре, че баща ти не е тук тази вечер — отговори Рахел, като издърпа изпод мишницата си каталога на „Ройл“. — Като имам предвид тази катастрофа и… това… — И тя направи жест по посока на Маркъс и Гала, които стояха, хванати за ръце в центъра на стаята. — Това фиаско! Сигурно се обръща в гроба!

— Никак не ти отива да бъдеш мелодраматична, Рахел! — възкликна Джеси-Ан и целуна свекърва си по бузата, с което изпълни дълга си.

— Радвам се да те видя, Маркъс — каза Харисън и го прегърна. — А това е Гала-Роуз, разбира се. Чувал съм доста неща за теб от Джеси-Ан. — Като взе ръката на Гала в своите, той добави: — И всичко е много похвално. Сега и сам мога да видя, че била права.

Гала изпита облекчение, като чу думите му. Изглежда, нямаше да й се наложи да се пребори с цялото семейство Ройл само за една вечер.

— Веднага мога да ти кажа, че аз и Гала сме сгодени и ще се оженим — каза Маркъс и нетърпеливо зачака реакцията на баща си.

— Сгодени? Така ли? Е, това е може би малко неочаквано, но предполагам, че вие двамата знаете какво правите. Както Джеси-Ан ми напомни преди малко, аз самият се ожених много млад. Така че не възразявам. Поздравления и за двама ви. Това означава ли, че трябва да целуна бъдещата си снаха?

Лицето на Гала грейна от облекчение.

— О, разбира се, че трябва! — извика тя и импулсивно прегърна Харисън. — Много ви благодаря, мистър Ройл.

— Има само едно нещо, за което настоявам — Маркъс да завърши колеж — каза той.

— Нищо не би могло да ме спре — отговори той с усмивка. — Може и да мине много време, татко, но някой ден компанията „Ройл“ ще има свой собствен архитект, който да проектира нейните нови магазини.

— Ба! — възкликна Рахел и ги изгледа гневно. Трябваше да вложи цялата си воля, за да не затропа ядно с крака — нещо, което никога през живота си не беше правила! — Знаеш моето мнение по въпросите, Маркъс. И ще го обсъдя с баща ти по-късно. Очевидно, ти не само няма да прекратиш тази глупост, но, изглежда, искаш да изоставиш „Ройл“! Господи, архитектура! И кой, ако мога да попитам, ще управлява семейния бизнес, когато баща ти се пенсионира? Някакъв непознат? Така, както вървят нещата, не ми се струва вероятно компанията „Ройл“ да има собствени магазини! — Като хвърли лъскавия каталог на абаносовата масичка, тя изгледа гневно Джеси-Ан. — Предполагам, че тази работа е твое дело!

— Ами, да, разбира се, но заслугата не е изцяло моя — отговори скромно Джеси-Ан. — Продукцията е на „Имиджис“.

— Това е истински срам! — извика Рахел, а ноздрите й потрепваха от гняв. — Как си се осмелила да смениш имиджа на „Ройл“ и да разтревожиш поколения наши редовни клиенти?!

— Точно в това е въпросът — отговори Джеси-Ан, внезапно започнала да се забавлява от спора. Поне веднъж беше успяла да притисне Рахел до стената. — Каталогът на „Ройл“ не беше в крак с времето, стилът му беше безнадеждно остарял и трябваше да се осъвремени. Ние просто използвахме за корицата хора, които всеки ден можеш да видиш по улиците на предградията. А аз ги познавам добре тези хора, защото съм израснала по същите тези улици.

— Глупости! — сряза я рязко Рахел, като потропваше по лъскавата корица с безупречно поддържаните си, лакирани в розово маникюри. — Погледни само това… това животно!

— Знаеш как е с кучетата — отговори Джеси-Ан, без да се смущава. — Те винаги объркват нещо в последния момент, макар дотогава да са се държали добре. Но решихме, че така снимката е по-реалистична.

Рахел се обърна към сина си… Беше сигурна, че той, също като нея, не харесва каталога. Тя не одобряваше неговата преданост към съпругата му, но как ли щеше да се държи сега, когато трябва да се изправи срещу фактите?

— Сигурна съм, че цифрите от продажбите за последните два месеца показват, че новият имидж на „Ройл“ е истинска катастрофа, Харисън. Предлагам да намалим загубите си, като просто преиздадем миналогодишния си каталог, само да вмъкнем сезонните стоки. Веднага да се върнем към стария формат и да организираме нов каталог колкото е възможно по-скоро. Без съмнение, фотографите, които „Ройл“ използва от години и които са ни предани, ще свършат работата повече от задоволително, и то в стила, създаден и утвърден от баща ти.

— Не е точно така, майко. — Харисън не искаше да я тревожи повече, но тя трябваше да знае истината. — Новият каталог беше повече от успешен. Цифрите от продажбите надвишават с 37% тези от същия месец на миналата година. И не само това, каталогът на „Ройл“ се превръща в ценност за колекционерите. За него, а също и за „Имиджис“, говорят на „Мадисън авеню“. Нашият каталог всъщност се превръща във вестник, списание, та дори и в телевизионна мрежа, която покрива цялата страна. Всъщност, майко, мисля, че компанията „Ройл“ трябва да изкаже благодарности на трите жени, които осигуриха успех на каталога — Джеси-Ан, Дейна Лорънс и Карълайн Къртни. С общи усилия те измъкнаха „Ройл“ от блатото на четирийсетте години и му дадоха достъп до осемдесетте. Мисля, че говоря от името и на останалите мениджъри, когато казвам, че всички сме много доволни от резултата.

Рахел се държеше здраво за ръба на черната лакирана масичка и се питаше дали ще припадне. Но не, тя просто не беше от типа хора, които се предават, винаги беше имала смелост да защитава убежденията си и нямаше да се промени сега, макар че може би щеше да й се наложи да промени малко тактиката си. Не искаше да дразни Харисън като се покажеше несговорчива, нито пък искаше да загуби внука си.

— Не мога да споря с цифрите — каза тя безизразно. — Изглежда, аз съм грешала досега. Мисля, че съм по-остаряла, отколкото смятах. Тази вечер казвам все това, което не трябва. — Тя се отпусна уморено в малкото позлатено кресло, чиято възглавничка беше избродирала собственоръчно, и ги загледа изпод полуспуснати клепачи. — Мисля, че можеш да отвориш шампанското, Харисън, защото май имаме да празнуваме не само моя рожден ден.

— Ние си тръгваме, бабо — каза Маркъс, хванал Гала за ръката, и двамата се отправиха към вратата.

— Не!

Джеси-Ан погледна Рахел с нескрита изненада.

Гласът й беше омекнал малко, а това в очите й дали не бяха сълзи?

— Доведи Гала да се срещне с баба ти, Маркъс — каза Рахел и успя да се усмихне. — Май ще трябва да се примиря с факта, че вие правите по-добър избор и да оставя вас, младите, да живеете свободно живота си. Ще пием за вашия годеж и за успеха на каталога. А после ще вечеряме. Джеси-Ан, би ли звъннала на Парсънс да й кажеш, че Гала ще остане за вечеря? А после искам да ми кажеш как е малкият ми внук.

Докато Рахел остави Гала да целуне гладката й студена буза, Джеси-Ан се питаше какво ли е намислила, защото Рахел досега не беше бягала от спорове. В едно беше сигурна: това не беше последната й дума нито за женитбата на Маркъс, нито за каталога на „Ройл“.

 

 

По-късно същата вечер Джеси-Ан се сгуши в прегръдките на Харисън, все още разцъфнала от страстното им любене. Чувстваше се по-щастлива от месеци насам. Чудеше се дали това, че бяха видели Гала и Маркъс така щастливи, не ги беше накарало да осъзнаят какво могат да загубят. Техният акт на любов беше почти като одобряване, като че ли предизвикваха съдбата, ако може, да им отнеме онова, което имаха. Изведнъж приоритетите в нейния живот й станаха кристално ясни — нейният съпруг и детето им. Може би сега, когато Карълайн беше здраво поела контрола над „Имиджис“, тя щеше да започне малко по малко да се освобождава от работа и да прекарва повече време с Харисън. Защото сега, когато започна да анализира всичко, осъзна, че животът без „Имиджис“ е поносим, но животът без Харисън е немислим.