Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (14)

Глава 13

Дино Марли напълни отново чашата на Дейна и я загледа критично. Изглеждаше бледа и уморена въпреки грима и елегантния черен костюм на „Сен Лоран“. И не беше само заради умората от полета.

— Изглеждаш малко по-различно, отколкото първия път, когато се срещнахме — каза той. — Като че ли животът, или може би успехът, те изцежда.

— Искаш да кажеш, че съм изгубила младежката си жизненост и бодър дух — въздъхна Дейна и отпи от виното.

— Само малко — съгласи се той с усмивка. — Но предполагам, че животът на върха не е лесен.

— Не се подценявай, Дино Марли — отговори тя. — Може би не си спомняш от колко много години ти самият си на върха. Надявам се, че само първите няколко са трудни. Тук съм по същата причина, поради която дойдох и предния път, бих искала да получа помощта ти. Търся ново момиче за кампанията на „Бодилайнс“ на Броуди Флайт. Искам някое, което да е напълно непознато или поне такова, което още да не е записано в нито една агенция. Лондон е най-доброто място на света за откриване на такива таланти. Имам само седмица, за да го открия. Имаш ли някакви идеи?

— Нито една — отговори Дино весело. — Но познавам човек, който сигурно има. Моят бивш помощник Камерон Мейс… Трябва да е срещнал и съблазнил най-малко петдесет процента от най-новите млади надежди в този град. И най-вероятно е снимал по-голямата част от тях. Кам е човекът, който ще ти помогне в търсенето.

— Кам, разбира се! — Сега тя си спомни колко много помагаше той и за снимките на Брахман.

— Сега той работи сам. Ще го накарам да дойде тук утре в четири — обеща й Дино. — И да донесе снимките си.

Кам със сигурност е много зает, помисли си Дейна, докато разглеждаше бавно снимките на следващия ден следобед. Някои бяха добри, някои от лицата — интересни, но не притежаваха онова, което тя търсеше. След час отчаяно отблъсна купа снимки встрани. Имаше една-две възможности, но те я завладяха моментално — така, както се беше надявала, че ще стане… Тя все още търсеше онова специално, изплъзващо се качество, което просто не виждаше в очите на момичетата.

Талия Уестън, красивата секретарка, влезе важно-важно в стаята.

— Съжалявам, че ви безпокоя, мис Лорънс — каза тя с усмивка, — но Дино откри тези снимки в старите файлове. Помисли, че може би ще искате да ги видите.

Всички снимки бяха на едно-единствено момиче. Тя беше много млада, очевидно без никакъв опит в живота, прилична на дете, с широка челюст и огромни страхливи очи. Шията й беше невероятно дълга и грациозна, раменете й бяха сърцераздирателно крехки, в някои от снимките имаше лек намек за съблазън, въпреки че тя изглеждаше леко уплашена. Дейна си представи как обличат това дете с невинното лице в изискани дрехи, които излъчват сексапилност и подсказват упадък на нравите… Или пък с бельото от колекцията „Бодилайнс“ на Броуди. Сега вече можеше да види как ще заснемат цялата кампания. Това лице беше вдъхновението, от което имаше нужда!

— Къде е Кам? — запита тя Талия.

— Наложи му се да излезе по работа, мис Лорънс, и няма да се върне до довечера.

— Трябва да намеря това момиче! — възкликна Дейна. — Трябва да разбера коя е. Трябва да я намеря… Веднага! — Сега, след като вече беше взела решение, нямаше търпение да се срещне с нея, да види дали наистина притежава онова, което се забелязваше на снимките… Просто не можеше да чака до утре…

Талия хвърли поглед на снимките.

— Това е лесно — каза тя с усмивка. — Имам адреса й във файла с данните. Това е Гала-Роуз.

— Гала-Роуз! — каза тихо като въздишка Дейна. — О, Гала-Роуз, аз ще те направя известна… Всички ще знаят името ти!

Входният звънец направи колеблив опит да иззвъни, но бързо замлъкна, като че ли неспособен да работи след дългото бездействие. Гала загледа втренчено и изумено одрасканата на много места кафява дървена врата. Никой никога не звънеше на нейния звънец, с изключение на човека, който събираше наемите. Той обикаляше всички стаи всяка петъчна вечер и онези, които не можеха да платят, винаги по това време бяха навън. Това обаче нямаше значение, защото човекът ги чакаше и беше пред вратата им, когато се върнеха у дома.

Звънецът отново иззвъня, като прекъсна няколко пъти, все още неуверен. После на вратата се почука силно. Гала се изплаши. Днес беше четвъртък, нали така? Не беше сбъркала… Не, не може да се е объркала. Дали пък мъжът, който събираше наема и чието чуждестранно име така и не успя да запомни, не се беше объркал?

Гала реши да не отваря. В района, където живееше, момичетата не отваряха вратата просто така, защото някой натиска звънеца!

— Гала-Роуз? — извика остър женски глас с американски акцент. — Там ли си? — Който и да беше посетителят, сега той блъскаше ожесточено по вратата. — Чуй, Гала-Роуз — каза този път умолително гласът, — ако си там, моля те, отвори. Приятел съм.

Гала продължи да гледа втренчено вратата, а сивите й очи се бяха разширили от страх.

— Но аз нямам приятели — прошепна тя. — Не и откакто Джейк умря…

— Моля те — замоли се отново Дейна. — Моля те, Гала-Роуз, не се страхувай, пусни ме да вляза.

Гала чакаше в страшната тишина, притиснала трепереща длан към гърлото си.

— По дяволите! — извика Дейна и отново заблъска по вратата. — Изминах целия път от Ню Йорк дотук, за да те открия. Отвори веднага проклетата врата!

Гала най-сетне прекоси разстоянието до вратата, смъкна резето и отвори, а после загледа безмълвно ядосаното момиче, което стоеше на прага.

— Исусе! — възкликна Дейна и влезе забързано.

Двете жени се гледаха мълчаливо, в пълна тишина, няколко секунди, после Дейна подаде ръката си.

— Дейна Лорънс, фотограф — каза тя. — Взех адреса ти от Марли.

Тя се усмихна на Гала, като с всички сили се опитваше да не показва разочарованието си. Гала-Роуз, моделът, който тя се канеше да превърне в световна звезда посредством модните списания, плакати и дори видеоклипове, беше едно съвсем обикновено много слабо дете със страх в очите и нескопосано подстригана мишаворуса коса. На всичкото отгоре беше облечена в безлични сиви дрехи. Единствено сивото на очите й беше нещо различно, както и розовите къси чорапи.

Дейна заговори бързо за работата си като фотограф, за това, как беше дошла в Лондон, за да търси нови лица, как беше видяла снимките в агенцията на Дино Марли, а Гала-Роуз стоеше безмълвна. Когато Дейна закрачеше из стаята, погледът на Гала-Роуз я следваше като мангуста, хипнотизирана от змия.

— Ела тук! — извика Дейна. — До прозореца. Искам да разгледам лицето ти.

— Съжалявам, мис — каза тихо Гала, — но сте направили грешка. Аз не съм модел. Никога не съм работила като такава. Снимките, които Кам ми направи, са единствените. Иска ми се и тях да не бях правила.

Погледите им се срещнаха и между двете припламна неясно чувство.

— Разбирам много точно какво искаш да кажеш, Гала — отговори нежно Дейна. — Разбирам те. Но снимките са хубави. У теб има нещо специално. — Наклонила глава на една страна, тя повдигна лицето на Гала-Роуз с едната си ръка и го разгледа и от двете страни на светлината, идваща през прозореца. — Удивително! — каза накрая. — Знаеш ли, Гала, че имаш абсолютно симетрично лице? Почти никой няма два еднакви профила, но ти имаш! Всички мерки на лицето ти са в правилни, съвършени пропорции… Не са съвършени според класическата представа за красота, но притежават своя собствена, специална красота. От онзи вид, който се нуждае от работа, за да изпъкне — добави тя весело, — но всичко е наред. Под мръсотията.

Гала изгледа гневно елегантната червенокоса дама, облечена в скъп черно-бял костюм.

— Само защото съм бедна, не означава, че не се мия! — отговори тя.

— Браво, Гала-Роуз — засмя се Дейна, — права си. Разбира се, че се миеш. Направи нещо за мен, Гала-Роуз, моля те. Разходи се из стаята, да, отиди до другата стена и се върни. Знам, че сигурно звучи налудничаво, но съм сериозна… Точно така, обърни се, когато стигнеш до вратата. Сега спри, да, точно там, ммм, да… добре…

— Но защо? — запита Гала, останала без дъх от вълнение. — За какво е всичко това?

— Работа — отговори Дейна. — Работа като модел. За много важна рекламна кампания, която няма да се ограничи само в Съединените щати. За пари, Гала-Роуз, за слава и богатство… Макар че първо ще трябва да те накараме да забравиш някои от нещата, на които са те учили. Говоря за модел от величината на топмоделите. Този път снимките ще се появят в списанията веднага след заснемането им. И ти си точно момичето за мен! — Дейна гледаше Гала с нетърпение и леко раздразнение, а Гала я гледаше с широко отворена уста. — Чакай минутка! — каза тя. — Съблечи този огромен пуловер, защото искам да видя раменете ти, а и останалата част от тялото ти. Телата са важни в тази игра…

Гала се изчерви и съблече няколкото пуловера, които беше облякла, като остана по сивото си бельо, което беше загубило всякакъв вид от честото пране.

— Не си болна от анорексия, нали? — запита подозрително Дейна, като видя дългите елегантни кости под почти прозрачната плът на Гала-Роуз.

— Със сигурност не съм анорексична! — отговори Гала, готова да избухне в сълзи от нервност. — Просто нямам пари, за да се нахраня както трябва.

Гледаше ядосано Дейна, която си спомни не толкова далечното минало, когато Брахман беше решил да я снима в Париж и я беше обвинил, че е сложила няколко килограма… „Защото сега мога да се храня редовно“, беше му отговорила тя тогава…

— Добре, да пратим всичко това по дяволите! — извика Дейна. — Да излезем двете и да вечеряме, Гала-Роуз.

В таксито каза на шофьора да ги закара в най-близкия ресторант — нищо специално, но храната да бъде добра.

— В индийския ресторант — реши той и подкара в посока към „Куинс“. — Най-добрата храна в Британия.

Дейна поръча истинско угощение, което щеше да стигне и за шестима, и загледа възхитено как Гала яде и отпива от леденостудената си бира. Имаше някаква вродена грация дори в най-обикновеното движение на това момиче — нещо, което й спираше дъха. Гала-Роуз беше нещо толкова специално, че тя се чувстваше привилегирована, че ще развие заложбите й. Гала-Роуз беше наивна, никога не се беше пробвала в бизнеса, беше съвсем нова… И тя, Дейна Лорънс, щеше да създаде това лице, щеше да създаде истинска, цялостна личност! Ще бъде почти като да дадеш живот на дете, помисли си тя и срещна доволния поглед на Гала, която изтри устата си със салфетката и въздъхна доволно. Дейна й се усмихна. Чувстваше се като професор Хигинс с Елиза Дулитъл в първо действие на „Пигмалион“.

— Значи ще дойдеш с мен в Ню Йорк? — запита тя.

— Кога? — запита страхливо, едва чуто, Гала.

— Какво ще кажеш за утре?

— Утре!

— Ами, най-късно до края на следващата седмица. Имаме много работа по теб, Гала-Роуз, преди да станеш „лицето на годината“.

— Лицето на годината — каза шепнешком Гала, внезапно замислила се за Джейк. О, милият, скъп Джейк, нима той не беше повтарял винаги, че ще се появи някой, който ще види у нея онова, което виждаше той? Дали това беше красота или не, тя не беше сигурна… Но това момиче искаше да я наеме на работа. Най-после ще бъде модел. И скъпият Джейк се беше оказал прав.