Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (11)

Глава 10

На десетия етаж Лоринда чакаше асансьора да слезе, като се надяваше, че правилно е преценила времето. Ако разговорът, който беше дочула до кафемашината същата сутрин съдържаше вярна информация, значи Харисън щеше да лети до Сан Франциско и щеше да напусне сградата не по-късно от 11:30. Натисна отново бутона и погледна нетърпеливо часовника си с надеждата, че не го е изпуснала. Беше още 11:25, а тя беше тук от десет минути и проверяваше всеки асансьор, който идваше от горните етажи. Отсъстваше от счетоводния офис вече дълго време, защото първо беше отишла в дамската тоалетна да среше косата си, да намаже сухите си устни с току-що купеното червило и да се напръска обилно с парфюма за специални случаи. А какво можеше да бъде по-специално от това да види Харисън?

С изключение на Скот Паркър, Лоринда никога не беше намирала у мъжете качества, от които да се възхищава. Тя презираше всички мъже. Но Харисън Ройл беше различен. Любезността му към нея — отнасяше се така, сякаш му беше равна — нежността в обноските му и особено това, че беше натиснал бутоните на властта и й беше осигурил тази работа в Ню Йорк, както и това, че беше успял да разкара майка й от нейния живот, го караха да изглежда като Бог в очите й.

Ако имаше малко късмет, асансьорът щеше да е празен и щяха да бъдат само двамата…

Лоринда очакваше, че Джеси-Ан ще бъде малко по-приятелски настроена към нея след идването й в Ню Йорк; мислеше, че ще успее да се промъкне в живота й, но месеците минаваха, а тя не беше поканена нито веднъж в луксозния апартамент на семейство Ройл — нито на вечеря, нито да се грижи за малкия Джон; да не говорим за онези фантастични партита, които Джеси-Ан устройваше. И, разбира се, тя рядко успяваше да види Харисън насаме в офиса, макар да си намираше хиляди извинения да се качва до петнайсетия етаж, докато секретарката му не й каза доста остро да престане да си губи времето и да работи. Но Харисън се погрижи да намерят на Лоринда малък едностаен апартамент, а семейство Паркър помогнаха майка й да бъде настанена в държавно болнично заведение. Добре се отърва — майка й можеше да остане там завинаги. Лоринда нямаше намерение да я посети нито веднъж! Ако само беше толкова лесно да се отърве и от баща си — о, не физически, в този смисъл той отдавна си беше отишъл, но образът му се беше запечатал в подсъзнанието на Лоринда и дори когато тя се опитваше с всички сили да го изтрие, той отново изплуваше.

Тя все още си спомняше, като че ли гледаше филм на широк екран, грубата му кожа с едри пори, която беше изключително неприятна на допир, усещаше мириса му, виждаше го да се извисява над нея… Лоринда все още си спомняше самоуверената нахакана походка на баща си, начина, по който лъскавата му права коса падаше над челото, щедро намазана с мазнина, а насън усещаше как онова голямо нещо я пробожда отново и отново… Единственото, което не можеше да си спомни, беше гласът му, въпреки че не беше забравила нито дума, произнасяна от него, когато двамата бяха сами в стаята й. Същите думи тя използваше в писмата си до Джеси-Ан, защото тя ги заслужаваше…

Вратите на асансьора се отвориха почти безшумно и Лоринда стреснато се върна в настоящето. Изненаданият й поглед срещна този на Харисън Ройл.

— Надолу ли слизаш, Лоринда? — запита я мило той.

— Да… Да, моля, мистър Ройл. — Тя бързо пристъпи вътре. Харисън беше сам и тя разполагаше с няколко безценни секунди!

— Как вървят работите? — запита Харисън с уморена усмивка, а умът му беше на хиляди мили далеч оттук. Или поне на две мили, колкото беше разстоянието до „Трето авеню“ и „Имиджис“. Беше поканил Джеси-Ан днес да отиде с него на предварителната среща за новото шоу на „Ройл гъл“ в Сан Франциско, но макар и да каза, че нейният съвет ще му бъде от голяма полза, тя отговори, че е заета. Откакто беше срещнала онова малко динамо Карълайн Къртни, нещата наистина вървяха добре за „Имиджис“. Разбира се, работата по каталога на Ройл им осигури онзи финансов тласък, от който имаха нужда. Сега те бързаха да довършат студиото и продължаваха да търсят нови таланти. Но за Харисън значение имаше само това, че Джеси-Ан беше заета и не можеше да прекара седмица с него в Сан Франциско. О, тя се извини много мило, но той трябваше да признае, че пак го боли…

— Изглеждате ужасно уморен, мистър Ройл — отбеляза Лоринда с усмивка, която изразяваше единствено загриженост.

— Какво? О, така ли, Лоринда? Е, предполагам, че това е неразделна част от работата. Компанията ме държи непрекъснато в движение — отговори той и се зачуди какво ли го е прихванало това момиче, че си е сложило такова неподходящо червило и парфюм с тежък, задушаващ мирис. — Как върви работата? — запита той, отдръпна се в най-далечния край на тесния асансьор и успя да се усмихне. — Заета си непрекъснато, нали?

Лоринда въздъхна.

— Не е точно така, мистър Ройл. Няма достатъчно работа за мен. О, не че някой има вина — побърза да добави тя. — Просто аз наистина съм много бърза с цифрите и всъщност истината е, мистър Ройл, че положението, което заемам, е много ниско за човек с моите способности. Знам, че още съм съвсем нова тук, но наистина съм много по-добра от другите в офиса.

— Съжалявам да чуя това — отговори Харисън, когато вратите на асансьора се отвориха, — но не мисля, че мога да направя нещо по въпроса. Старшинството има значение в офиси като тези и ти го знаеш. Разбира се, не трябва да мислиш, че дължиш на „Ройл“ някаква лоялност, Лоринда, заради това, че ние ти помогнахме. Не сме компания, която пречи на служителите си да получат по-добра работа другаде, да уловят и други възможности.

— О, мистър Ройл! — възкликна тя шокирана. — Дори насън не бих си помислила да ви напусна! Освен ако… Е, просто се чудех… О, не, няма значение… Вие бързате, а и бездруго не мога да искам повече услуги от вас…

Карсън, неговият шофьор, вече го чакаше, отворил вратите на „Ролса“… Но момичето изглеждаше толкова разтревожено и нещастно, че той не можеше просто така да го отмине… Все пак тя беше протеже на Джеси-Ан.

— Какво има, Лоринда? — запита той, като отстъпи встрани, за да направи място на хората, които чакаха, за да влязат в асансьора. — Да не би да се тревожиш за майка си? Знаеш, че и аз, и Джеси-Ан, ще направим всичко, което можем, за да ти помогнем.

— Точно така, мистър Ройл. Питам се дали Джеси-Ан не може да ми помогне. Не ми се искаше да моля, защото знам, че е много заета, но… Виждате ли, аз съм момиче, отраснало в малко градче, мистър Ройл, и се чувствам изгубена в тази голяма компания. Мислех си, ако Джеси-Ан има нужда от помощ за „Имиджис“, там ще се чувствам на мястото си. Мисля, че ще бъда много полезна там, защото съм наистина добра в работата си… Наистина ще се погрижа счетоводните книги на „Имиджис“ да се поддържат в идеален ред. Там ще се чувствам като в малко и близко семейство, разбирате ли, а бих могла да помагам и за друго, както правех и при баща й.

В тъмните очи на Лоринда блестяха сълзи и Харисън я изгледа нервно.

— Искаш да кажеш, че се чувстваш като малко ненужно болтче в голямата машина на „Ройл“, така ли? Да, предполагам, че голяма компания като тази означава анонимност за хората с твоя произход. Ще говоря с Джеси-Ан и ще видя какво може да направи.

Лоринда го гледаше как бързо минава през двойните стъклени врати и влиза в чакащата го кола. Когато шофьорът навлезе в натовареното сутрешно движение, тя видя Харисън да вдига слушалката на телефона, който имаше в колата, и да набира някакъв номер. Може би вече се обаждаше на Джеси-Ан и й говореше за нея — планът й работеше. Скоро ще може да бъде близо до Джеси-Ан през цялото време. И щеше да поеме по пътя на отмъщението. Ще спаси Джеси-Ан от злото, което се таи в нея, и нека Господ й прости, ако тя не се разкае!