Клайв Къслър
Ударна вълна (53)

51.

Седем часът сутринта. Синьо небе, неограничена видимост и море с ниски вълни, които се носеха като безшумни демони към невидими брегове, където щяха да се разбият и изчезнат. Беше обикновен ден като повечето дни в тропическите води край Хавайските острови — топли, с малко повече влажност и лек ветрец, който обикновено спадаше към пасатите. Беше събота — ден, когато плажовете край Уайкики и наветрената страна на острова бавно се събуждаха заедно с ранните птици, готвещи се за първото си гмуркане във водата в ранния утринен час. Скоро те щяха да бъдат последвани от хилядите местни жители и летовници, които с нетърпение предвкусваха безгрижните часове, когато щяха да поплуват в разпенените вълни, укротявани от крайбрежните рифове, а в по-късните часове на деня — да правят слънчеви бани върху горещия пясък. Унесени от спокойната атмосфера, на никого от тях и през ума не му минаваше, че този може би щеше да е последният му ден на земята.

„Глоумър Иксплорър“, с двата си големи гребни винта, от които само единият работеше с пълна мощност, напредваше неотклонно към мястото на смъртоносната акустична конвергенция, а в същото време излъчените от четирите източника звукови вълни вече прорязваха морето. Корабът щеше да закъснее точно с половин час, ако главният инженер Тофт не назорваше екипажа си да работи до изнемога. С ругатни и молби към двигателя, който, свързан с единствения работещ вал, се пренапрягаше в стойката си, той успяваше да го ускори с още половин възел. Инженерът се бе заклел, че ще закара плавателния съд до срещата му със съдбата преди определения час и с помощта на Бога — засега успяваше.

Застанал на дясното крило на капитанския мостик, Сандекър проследяваше с бинокъл търговската модификация на вертолета на военновъздушните сили „Сий Хок“ SH-60B, с отличителните знаци на НЮМА, който, приближавайки се към кораба откъм носовата му част, направи един кръг и кацна върху голямата площадка на кърмата. От него бързо слязоха двама мъже и влязоха в задната настройка. Минута по-късно те застанаха на мостика до Сандекър.

— Успешно ли мина спускането? — попита загрижен Сандекър.

Доктор Санфорд Адгейт Еймс кимна с лека усмивка.

— Четири реда звукови датчици с дистанционно управление са разположени под водната повърхност на съответните места, на трийсет километра от зоната на конвергенция.

— Поставихме ги точно на четирите изчислени пътя на звуковите канали — добави Гън, който бе летял заедно с Еймс.

— Настроени ли са да измерват последния подстъп и силата на звука? — поинтересува се Сандекър.

Еймс потвърди с глава.

— Телеметричните данни от подводните модеми ще бъдат препредавани от техния надводен плаващ спътников мост към намиращия се на борда на „Иксплорър“ терминал за обработка и анализ на данните. Системата работи почти по същия начин като програмите за определяне местоположението на подводната акустика.

— За щастие случихме с времето и с подводните течения, които работят в наша полза — каза Гън. — Взели сме предвид всичко необходимо, така че звуковите вълни би трябвало да се съберат според предвижданията.

— А времето за предупреждение?

— Звукът пътува под водата със средна скорост от хиляда и петстотин метра в секунда — отвърна Еймс. — Аз давам двайсет секунди от момента, в който звуковите вълни преминат през модемите, до сблъсъка им в отражателния екран под кораба.

— Двайсет секунди — повтори Сандекър. — Адски малко време да се приготвим мислено за неизвестното.

— Понеже никой, който не е бил защитен както подобава, не е оцелял, за да опише пълната сила на конвергенцията, според най-точните ми изчисления за времетраенето й, преди да бъде изцяло отклонена към остров Гладиатор, са необходими приблизително четири и половина минути. Всеки на борда на кораба, който не успее да стигне до влажно прикритие, със сигурност ще умре в мъки.

Сандекър се обърна и посочи с ръка яркозелените планини на Оаху, отстоящи само на петнайсет километра от тях.

— Ще има ли някакви последствия за хората на брега?

— Може би ще почувстват краткотрайна, но остра болка в главата, без обаче трайни увреждания.

Сандекър погледна през прозорците на капитанския мостик към огромната маса от съоръжения в средата на кораба, които се извисяваха високо към небето. Неизброими километри кабели и хидравлични въжета от дерика и крановете минаваха над палубата. Групи от мъже и жени, прави или седнали на платформите, увиснали във въздуха като платформите за чистачите на прозорците на небостъргачите, съединяваха отново безкрайните на вид връзки на огромния отражателен екран. Огромният дерик поддържаше основната рамка на екрана, а крановете около него повдигаха по-малките номерирани части, за да бъдат поставени в съответните прорези и след това свързани. Благодарение на предвидливостта на Руди Гън връзките да бъдат почиствани и смазани още при разглобяването, сега всички части бяха бързо и безпрепятствено монтирани. Работата вървеше като по часовник. Оставаха да бъдат скачени само още две секции.

Адмиралът отмести поглед към острова — бижу на Тихия океан; ясно се виждаха всички подробности на нос Диамант, хотелите, нанизани покрай плажа Уайкики, кулата Алоа в Хонолулу, къщите, които се губеха в облаците и създаваха впечатлението, че непрекъснато са надвесени над Маунт Тантълъс, реактивните самолети, кацащи на международното летище, пристанищните съоръжения на Пърл Харбър. Не биваше да се допуска никаква грешка. Ако някъде в плана на операцията станеше провал, красивият остров щеше да се превърне в огромно поле на смъртта.

Най-накрая той погледна мъжа, изучаващ дигиталните числа на компютризираната навигационна система на кораба.

— Капитан Куик?

Капитанът на „Глоумър Иксплорър“ вдигна поглед.

— Да, адмирал Сандекър?

— Колко още остава до обекта?

Куик се усмихна. Вече за двайсети път, откакто бяха тръгнали от залива Халауа, адмиралът задаваше този въпрос.

— По-малко от петстотин метра, а след това — още двайсетина минути, за да установим кораба точно над изчислените координати, които вашите хора подадоха на глобалната система за определяне местоположението на морските съдове.

— Което ни оставя само четирийсет минути, за да разположим отражателния екран.

— И то благодарение на главния инженер Тофт и момчетата му в машинното отделение. Иначе никога нямаше да стигнем навреме.

— Да — призна Сандекър, — много сме им задължени.

* * *

Дълго се нижеха минутите, докато погледите на всички, намиращи се в кормилната рубка, се местеха ту върху часовника, ту върху червените цифрови индикации на глобалната система. Цифрите се сменяха в низходящ ред и накрая образуваха редица от нули, която показваше, че корабът се намира точно над мястото, където според изчисленията звуковите лъчи щяха да се съберат и взривят със сила, нямаща равна на себе си. Следващият ход беше да се задържи неподвижен корабът точно над него. Капитан Куик се съсредоточи да програмира координатите чрез автоматизираната командна система на кораба, която анализираше морските и метеорологичните условия и контролираше струите на носовите и кърмовите дросели. За невероятно кратко време „Глоумър Иксплорър“ зае позиция и беше закотвен на място във водата, съпротивлявайки се на вятъра и водното течение с фактор на отклонение в порядъка на по-малко от метър.

Няколко други системи, всяка от особена важност за операцията, също влязоха в ролите си. Настъпи трескаво оживление. Групи от инженери и техници, експерти по електронните системи и научни работници се заловиха едновременно да поставят отражателния екран на точно определения път на звуковите вълни. Екипът от НЮМА, който работеше на платформите високо над палубата, довърши последните връзки и закачи екрана за куката на дерика.

Ниско долу в един от най-необикновените сектори на кораба закипя трескава дейност. Това беше така нареченият „лунен басейн“, заемащ средната третина на кораба, с площ 1,367 квадратни метра във вид на две секции в централния корпус — едната отпред, другата отзад. За целта водата в него беше „прибрана“ в два специално конструирани ръкава. Самото тяло на земесмукачната система и всичко, събрано от операцията по изваждането на руската подводница, бе струпано в лунния басейн. Оттам маркучът на земесмукачната система щеше да бъде изтеглен на хиляди метри под водата към покритото с минерали дъно на океана, където щеше да бъде свален огромният отражателен екран.

Първоначално инженерните системи на борда на „Глоумър Иксплорър“ бяха пригодени само да изваждат тежки предмети от морското дъно, а не да спускат по-леки, но по-скъпи. Впоследствие процедурите бяха бързо видоизменени, за да бъдат извършвани и двете операции. Последвалите дребни неизправности скоро бяха отстранени. Всеки ход беше съгласуван и се извършваше със съвършена точност.

Операторът на дерик-крана усили напрежението по спусканите кабели, докато отражателят висеше във въздуха. Екипът на НЮМА даде съответния сигнал, означаващ, че монтажът на отражателя е напълно завършен. Тогава целият блок бе спуснат във водата диагонално през правоъгълния лунен басейн, на сантиметри от стените му — за малко да не мине. Измереното време за потопяването беше десет метра за минута. Цялостното разположение на кабелите, поддържащи чинията под точен ъгъл и на дълбочината, необходима за рикоширането на звуковите вълни към остров Гладиатор, отне четиринайсет минути.

— Остават шест минути и десет секунди до конвергенцията — прогърмя гласът на капитан Куик по високоговорителите на кораба. — Целият корабен персонал да се придвижи към складовия отсек на машинното отделение в задната част на кораба и да влезе, следвайки инструкциите. Тръгнете веднага, повтарям — веднага! Тичайте, а не вървете!

Като по даден знак всички заслизаха по стълбите и от скелето и с еднакво темпо като група маратонски бегачи, забързаха към помещението на двигателите и помпите, намиращо се дълбоко във вътрешността на кораба. Там двайсет члена от екипажа се бяха постарали да изолират складовия отсек от шума с всякакъв вид задържащи влага материали, които успяха да намерят. По тавана, пода и отвесните прегради бяха наслагани корабните хавлиени кърпи, одеяла, чаршафи, матраци и възглавниците от креслата в общия салон и всякакви ненужни вещи, измъкнати от всевъзможни места, за да попречат на проникването на всякакви звуци.

Докато се спускаха по коридорите, водещи под палубите, Сандекър каза на Еймс:

— Настъпи най-мъчителната част от операцията.

— Разбирам какво имате предвид — отвърна Еймс, който пъргаво взимаше по две стъпала наведнъж. — Това е тревогата от мисълта, дали сме направили някое дребно погрешно изчисление, което да ни е довело до погрешно място в погрешно време, наред с безпокойството от несигурността дали сме успели, ако не оцелеем от конвергенцията. Неизвестните фактори задръстват съзнанието.

Двамата стигнаха до складовия отсек на машинното отделение, избран за превъзмогването на конвергенцията заради херметически затварящата се врата и пълната липса на вентилационни тръби в него. Там бяха пропуснати от двама корабни офицери, които преброяваха хората и им раздаваха по чифт шумозаглушаващи наушници.

— Адмирал Сандекър и доктор Еймс, моля, сложете си това на ушите и се постарайте да не се движите много.

Сандекър и Еймс зърнаха членовете на екипа на НЮМА, които се бяха настанили в единия ъгъл на отсека, и тръгнаха към тях, застигайки влезлите преди тях Руди Гън и Моли Фарадей. Всички веднага се струпаха пред мониторните системи, свързани с аварийните модеми и другите подводни датчици. Само адмиралът, Еймс и Гън още не бяха си сложили наушниците, за да продължат да обменят мнения до последните няколко секунди.

Помещението бързо се изпълни с необикновена тишина. Неспособни да чуват, никой не говореше. Капитан Куик се бе качил на един малък сандък, за да можеше всички да го виждат. Той вдигна два пръста, с което предупреждаваше, че остават две минути. Операторът на дерик-крана, който идваше от най-отдалечената точка на кораба, влезе последен. Облекчен, че никой не липсва, капитанът нареди вратата да бъде плътно запушена. Допълнително бяха сложени още няколко матрака, за да заглушат всеки звук, който би проникнал в ограниченото пространство. Куик вдигна един пръст и напрежението започна да нараства, докато накрая се слегна като мантия върху скупчилите се плътно хора. Всички бяха прави. Нямаше място да седне или да се облегне човек.

Гън беше изчислил, че в това тясно помещение само след петнайсет минути деветдесет и шестимата мъже и жени щяха да започнат да се задушават от липса на въздух, който вече бе почнал да се спарва. Единствената друга непосредствена опасност беше клаустрофобията, чиито противни признаци скоро щяха да се проявят. Последното нещо, от което имаха нужда, беше необузданата хистерия. Той намигна насърчително на Моли и започна да следи времето, докато почти всички останали бяха вперили погледи в капитана на кораба, сякаш той беше диригент на симфоничен оркестър, вдигнал палка.

Куик изпъна нагоре двете си ръце и сви длани в юмрук. Беше настъпил мигът на истината. Сега всичко зависеше от данните, анализирани от компютърната мрежа на Хирам Йегър. Корабът бе заел предварително определената позиция, отражателният екран беше разположен точно на мястото, изчислено от Йегър и повторно проверено чрез друг метод от доктор Еймс и екипа му. Цялата операция бе изпълнена до най-малката подробност. Единствено някаква внезапна и необичайна промяна в температурата на морето или непредвидено сеизмично явление, което значително би променило океанското течение, можеше да доведе до катастрофа. Дългата последователност от провали беше изхвръкнала от съзнанието на екипа на НЮМА.

Изминаха пет секунди, после — десет. Сандекър почувства как кожата на тила му започна да настръхва от мисълта за евентуален неуспех. В следващия миг изведнъж акустичните датчици, намиращи се на трийсет километра, започнаха бясно да отчитат прииждащите по предвидения път звукови вълни.

— Милостиви боже! — промълви Еймс. — Стрелките на датчиците ще изхвръкнат от скалите. Силата се оказа по-голяма, отколкото я изчислих.

— Остават двайсет секунди! — отсече Сандекър. — Сложете си наушниците!

Първият признак на конвергенцията беше малък резонанс, който бързо нарастваше по магнитуда. Навлажнените преградни стени завибрираха в съзвучие с тихото бръмчене, което проникваше през предпазващите от шума наушници. Натъпканите в тясното помещение хора изпитаха в лека форма чувство за дезориентация и световъртеж. Но никой не стигна до повръщане, никой не се паникьоса. Неприятното усещане бе посрещнато стоически. Сандекър и Еймс се гледаха един друг, изпълнени с огромно чувство на задоволство.

След пет дълги минути всичко свърши. Резонансът отмина, оставяйки след себе си почти свръхестествена тишина.

Пръв реагира Гън. Той свали наушниците си, размаха ръце и извика на капитан Куик.

— Вратата! Отворете вратата да влезе въздух!

Куик разбра съобщението. Избута матраците настрани, дръпна резето на вратата и я отвори. Въздухът, който нахлу в помещението, бе пропит с масло от машинното отделение, но всички радушно го посрещнаха, докато сваляха един по един наушниците си. Дълбоко облекчени, че заплахата премина, те започнаха да викат и се смеят като запалянковци, които празнуват победата на любимия им футболен отбор. После бавно, без блъскане, се изнизаха един след друг от складовото помещение и по траповете излязоха на чист въздух.

Времето за реагиране от страна на Сандекър беше почти нечовешко. Той тичешком изкачи стълбищата до кормилната рубка за време, с което би счупил всеки дотогавашен рекорд, ако имаше поставен такъв. Бързо грабна един бинокъл и излезе на крилото на мостика. Изпълнен с безпокойство, насочи лещите към острова, намиращ се само на петнайсетина метра.

Както винаги по улиците се движеха коли, оживени групи от любители на слънцето се разхождаха по плажовете. Едва тогава адмиралът изпусна дълбока въздишка и с облекчение се подпря на бордовата ограда, напълно изцеден от всякакви чувства.

— Пълна победа, адмирале! — каза Еймс, разтърсвайки ръката му. — Вие доказахте, че най-добрите научни умове на страната не допуснаха грешка.

— Бях благословен с вашия опит и помощ, докторе — отвърна Сандекър и изпита чувството, че от раменете му се свлече огромна тежест. — Аз нищо не съм направил, заслугата е на вас и на вашия екип от умни млади учени.

Преливащи от възбуда, Гън и Моли прегърнаха Сандекър — немислима постъпка при друг случай.

— Вие успяхте! — поздрави го Гън. — Благодарение на вашата упоритост са спасени близо два милиона живи същества!

— Ние успяхме — поправи го Сандекър. — От началото до края усилията бяха на цялата ни група.

Изведнъж лицето на Гън помръкна.

— Колко жалко, че Дърк не е тук да види всичко това.

Сандекър кимна със сериозен вид.

— Неговият замисъл беше искрата, която ни запали да осъществим проекта.

Еймс огледа редицата от измервателни уреди, които бе монтирал по време на пътуването от Молокай.

— Разполагането на отражателя бе точно на място — заяви той със задоволство. — Посоката на движението на акустичната енергия се отклони, както бе предвидено.

— Накъде върви сега? — попита Моли.

— Смесени с енергията от другите три минни операции на острова, звуковите вълни се връщат обратно към остров Гладиатор със скорост, по-висока от тази на реактивен самолет. Общата им сила ще трябва да порази подводната му основа след приблизително деветдесет и седем минути.

— Да можех да видя лицето му!

— Чие лице? — попита невинно Еймс.

— На Артър Дорсет — отвърна Моли, — когато частният му остров започне да се люлее и тресе.