Клайв Къслър
Ударна вълна (59)

57.

Намерението на Джордино да извърши бърз полет обратно до остров Гладиатор бе осуетено едва ли не още в самото начало.

След като използва висококачествената спътникова съобщителна система на „Агуста“, за да уведоми Сандекър, който се намираше на борда на акостиралия край Хаваи „Глоумър Иксплорър“, той се свърза с австралийските и новозеландските части за морски и въздушни спасителните операции и се оказа първият, който съобщи на света за бедствието. По време на последната отсечка на полета му до Хобарт той бе засипван от молби от страна на високопоставени правителствени чиновници и журналисти от новинарските емисии за степента на изригването и броя на жертвите.

Наближавайки столицата на Тасмания, Джордино прелетя покрай стръмни предпланини, ограждащи Хобарт, чиято търговска част беше разположена на западния бряг на река Дъруент. След като определи местоположението на летището, той установи връзка с диспечерската кула. Ръководителите на полети го насочиха да се приземи в района за военно съсредоточаване, намиращ се на половин километър от главния терминал. Докато правеше кръг над площадката за кацане, с изумление видя огромна тълпа от хора, които крачеха насам-натам из района.

След като изключи двигателите и отвори пътническата врата, всичко тръгна по реда си. Имиграционните власти се качиха на борда и уредиха влизането му в Австралия без паспорт. Представители на социалните служби поеха грижата за децата на Мейв, като увериха Джордино, че веднага щом открият баща им, ще му ги предадат.

После, когато Джордино най-сетне стъпи на земята, умиращ от глад и изтощен до крайност, той бе нападнат от армия репортери, които навираха под носа му микрофони и насочваха телевизионни камери към лицето му, задавайки му с кресливи гласове въпроси за изригването.

Единственият отговор, който даде с усмивка, беше, когато потвърди, че Артър Дорсет е сред първите жертви на бедствието.

Най-накрая, след като се измъкна от репортерите и стигна в помещението на летищната полиция по охраната, Джордино се обади на завеждащия американското консулство, който с неохота се съгласи да поеме разноските за зареждане на вертолета с гориво, подчертавайки да го ползва само за хуманитарни цели. Обратният му полет за остров Гладиатор се забави още и когато австралийският директор на фонда за подпомагане при бедствия помоли Джордино да натовари на „Агуста“ храни и медикаменти за острова. Джордино благосклонно даде съгласието си и после нетърпеливо закрачи напред-назад по асфалта, чакайки вертолетът да бъде зареден и да бъдат свалени пътническите седалки, за да се отвори място за провизиите, които щяха да се товарят. Той на драго сърце прие плика със сандвичи и няколко бутилки бира, който му подаде един от социалните работници.

Една кола се приближи и за негова изненада шофьорът му съобщи, че всеки момент ще пристигне Сандекър. Той гледаше човека така, сякаш имаше насреща си луд. Само четири часа бяха минали, откакто разговаря с намиращия се в Хаваи адмирал.

Объркването му изчезна, когато един двуместен ултразвуков самолет изтребител F-22A на американските военновъздушни сили се изравни с пистата и се приземи. Джордино проследи с поглед как гладката въздушна машина, развиваща скорост до Max 3+, зарулира в посоката, където той бе паркирал вертолета. Капакът на пилотската кабина бе вдигнат и Сандекър, облечен с авиаторски костюм, се показа върху крилото и без да чака стълбичка, скочи на асфалта.

Той тръгна право към онемелия Джордино и го притисна в мечешка прегръдка.

— Албърт, не можеш да си представиш колко се радвам да те видя!

— Щеше ми се повече от нас да сме тук, за да ви посрещнем — рече тъжно Джордино.

— Безполезно е в този момент да почнем да се утешаваме един друг. — Лицето на Сандекър беше уморено и набръчкано. — Давай да намерим Дърк.

— Няма ли първо да се преоблечете?

— Ще си сменя този „междузвезден“ костюм, докато летим. Военноморските сили ще си го получат, след като се върна.

След по-малко от пет минути, с двата тона от жизненонеобходими продоволствия, завързани в пътническо товарния отсек, те се издигнаха във въздуха и се отправиха над Тасманово море към тлеещите останки от остров Гладиатор.

На корабите на австралийските и новозеландските военноморски сили за оказване на хуманитарна помощ им бе наредено веднага да потеглят към острова с продоволствия и медицински персонал. Всеки търговски кораб в радиус от двеста морски мили биваше отклоняван, за да предложи всяко възможно съдействие в бедстващия район. Удивителното беше, че жертвите от необхватното разрушение съвсем не бяха толкова много, както се очакваше. Повечето от китайските работници бяха успели да избягат от пътя на огнената буря и потоците лава. Половината от надзирателите на мините бяха оцелели, но от осемдесетте мъже от охраната бяха намерени живи само седем, с тежки изгаряния. Последвалите аутопсии показаха, че повечето от жертвите са починали от вдишване на пепелта.

В късния следобед силата на изригванията значително отслабна. Бълващата от пукнатините на вулканите магма продължаваше да се стича, но вече на по-малки потоци. Сега и двата вулкана представляваха просто едни сенки на предишните им огромни маси. Скагс съвсем се бе смалил и представляваше едва ли не само един широк, грозен кратер. Уинкълман беше все още масивен хълм, само че с височина почти една трета от предишната.

Покривалото от пепел продължаваше да се стеле над вулканите, когато Джордино и Сандекър започнаха да снижават към опустошения остров. По-голямата част от западния склон на земната маса създаваше впечатлението, че гигантско гребло го бе разорало до най-долния му пласт. Лагуната представляваше блато, задръстено от останки и плаваща пемза. Малко бе останало от съоръженията на „Дорсет Консолидейтид“. Онова, което не беше погребано под пепелта, стърчеше като руини от една цивилизация, мъртва за хиляди години напред. Колкото до зеленината, тя бе изцяло погубена.

Сърцето на Джордино се смрази, когато не видя никаква следа в лагуната от яхтата, в която бяха Пит и Мейв. Докът беше изгорял и потънал в покритата с пепел вода до разрушените складови помещения.

Сандекър беше ужасен. Той нямаше никаква представа за степента на катастрофата.

— Колко много хора са мъртви! — промълви той. — И то по моя вина, изцяло по моя вина.

Джордино го погледна с разбиране в очите.

— На всеки мъртъв тук, други десет хиляди хора дължат живота си на вас.

— И все пак… — започна мрачно Сандекър, но гласът му се загуби.

Джордино прелетя над кораба с помощите, който вече бе хвърлил котва в лагуната. Започна да намалява скоростта и се приготви да кацне на мястото, разчистено от инженери от австралийската армия, които бяха се спуснали с парашут в бедстващия район. Низходящата струя от ротора вдигна пепел на огромни талази и закри полезрението на Джордино. Летейки слепешката, той снижи „Агуста“ и докосна тежко земята. Пое дълбоко въздух и въздъхна, когато въртенето на роторите постепенно замря.

Още не беше се слегнал облакът пепел, когато един майор от австралийската армия, посипан с прах от главата до петите, следван от помощника си, се затича да отвори вратата. Отстъпи назад в товарния отсек, когато Сандекър тръгна да слиза и се представи с широка усмивка:

— Майор О’Тул. Радвам се да ви видя. Вие сте първата летателна машина за оказване на помощ, която се приземява тук.

— Нашата мисия е двойна, майоре — каза Сандекър. — Освен че носим продоволствия, дошли сме да търсим наш приятел, който за последен път е бил видян на яхтата на Артър Дорсет.

О’Тул сви рамене.

— Нищо не зная. Може да е потънал. Трябва да минат седмици, докато отливите разчистят лагуната достатъчно, за да се предприеме подводно претърсване.

— Надяваме се яхтата да е успяла да излезе в открито море.

— Никаква връзка ли не сте установявали с вашия приятел?

Сандекър само поклати глава.

— Съжалявам, но вероятността да е избегнал изригванията изглежда твърде малка.

— И аз съжалявам — рече Сандекър и се загледа в нещо на милиони километри от него, сякаш застаналият на вратата офицер вече го нямаше. После се съвзе. — Да ви помогнем ли да разтоварите вертолета?

— Ще ви бъдем признателни и за най-малката оказана помощ. Повечето от хората ми се пръснаха да търсят оцелели.

С помощта на един от офицерите на О’Тул кашоните с храна, вода и медикаменти бяха свалени от товарния отсек и струпани на известно разстояние от вертолета. Неуспехът и покрусата прекратиха разговорите между Сандекър и Джордино, докато двамата се качваха в пилотската кабина, за да се приготвят да отлетят обратно за Хобарт.

Роторите тъкмо се завъртяха, когато към вертолета се затича О’Тул, размахвайки енергично ръце. Джордино отвори страничния прозорец и подаде глава.

— Реших, че трябва да ви уведомя — провикна се над шума от двигателя О’Тул. — Моят радист току-що получи съобщение от един кораб с помощи. Забелязана е бедстваща яхта да дрейфува на около двайсет и четири километра северозападно от острова.

Безпокойството, изписано по лицето на Джордино, изчезна.

— Спрели ли са, за да проверят за оцелели?

— Не. Яхтата била много разбита и изглеждала празна. Капитанът много правилно преценил, че първата му задача е да стигне до острова с лекарския екип на борда.

— Благодаря ви, майоре. — Джордино се обърна към Сандекър. — Чухте ли всичко?

— Чух! — отвърна Сандекър с рязък тон. — Хайде, вдигай тая машина във въздуха!

Джордино нямаше нужда от подканване. Десет минути след като бяха излетели, те забелязаха яхтата почти на мястото, съобщено от капитана на кораба. Тя се подмяташе безжизнена сред прииждащите вълни. Беше нагазила ниско във водата с наклон от десет градуса наляво. Надводните й части като че ли бяха пометени от гигантска метла. Величественият й някога сапфиреносин корпус беше обгорял до черно, палубите й бяха покрити с плътен слой сива пепел. Тя беше минала през ада.

— Летателната площадка изглежда чиста — отбеляза Сандекър.

Джордино изравни вертолета с кърмата на яхтата и предприе бавно снижаване под лек ъгъл. По морето не се виждаха бели „зайчета“, което предполагаше слаб вятър, но движението на яхтата и наклонът й затрудняваха кацането.

Той намали мощността и закръжи под ъгъл, съвпадащ с този на яхтата, приготвяйки се да се спусне, когато яхтата се издигне на гребена на някоя вълна. Улучвайки момента, „Агуста“ даде газ, увисна за няколко секунди във въздуха и се спусна към наклонената палуба. Джордино веднага сложи спирачки, за да задържи вертолета на място и изключи двигателя. Кацнаха благополучно и сега мислите им се изпълниха от страх какво ще заварят в яхтата.

Джордино скочи пръв и бързо застопори с въжета вертолета за палубата. Двамата спряха за миг да си поемат въздух, после прекосиха палубата и влязоха в главния салон.

Още щом видя двете неподвижни тела, свити в единия ъгъл на салона, Сандекър се обнадежди и заклати глава.

Той стисна за миг очи, преборвайки се с дълбоката си мъка. Такова страхопочитание внушаваше жестоката гледка, че го скова напълно неподвижен на място. Двамата не издаваха никакви признаци на живот. Скръб прободе сърцето му. Прикованият му в тях поглед се изпълни с тъга и смут. Явно, че и двамата са мъртви, помисли си той.

Пит държеше Мейв в прегръдките си. Едната страна на лицето му представляваше маска от засъхнала кръв от юмрука на Будика. Целият му гръден кош отпред и отстрани също бе окървавен. С обгорените дрехи, опърлените вежди и коса и изгарянията по лицето и ръцете му той приличаше на човек, жестоко осакатен от взрив. Изглежда, бе умрял в мъки.

Мейв пък създаваше впечатлението, че е умряла в съня си, без да подозира, че той ще е вечен. Гледайки прекрасното й лице с восъчния гланц на бяла незапалена свещ, Сандекър я оприличи на спяща красавица, която нямаше да се събуди от ничия целувка.

Джордино коленичи до Пит, отказвайки да приеме, че приятелят му е мъртъв. Той леко разтърси рамото му.

— Дърк! Кажи ми нещо, приятел!

Сандекър понечи да издърпа Джордино.

— Свършил е — прошепна той опечален.

Тогава, толкова неочаквано, че двамата мъже се смразиха на място, очите на Пит бавно се отвориха. Той се загледа в Сандекър и Джордино с неразбиращ поглед и изглежда изобщо не ги позна. Устните му потрепнаха и отрониха:

— Да ми прости господ, но аз я изпуснах.