Клайв Къслър
Ударна вълна (56)

54.

Потресаващото съобщение прониза Пит като кама. Той погледна през големия панорамен прозорец вертолета върху яхтата, завързана за кея в лагуната. Прецени, че разстоянието е малко под километър. С товара от две малки деца щяха да са им необходими цели петнайсет минути, за да стигнат до дока. Без никакъв превоз — като кола или камион, едва щяха да се поберат във времето. Минутите за предпазливи действия отлетяха и сякаш никога не ги беше предвиждал. Джордино и Мейв сигурно вече са открили децата. Трябваше да са ги открили. Ако не, значи е станало нещо ужасно.

Той отмести поглед към Маунт Уинкълман, после го плъзна над седловината на острова и го спря върху Маунт Скагс. Двата хълма изглеждаха измамно спокойни. Като гледаше сочната зеленина на дърветата в дефилетата, насичащи склоновете, беше му трудно да си представи двата хълма като заплашителни вулкани, като спящи великани, които всеки момент щяха да избълват смърт и разрушение във вид на газова пара и течна лава.

Бързо, но без паническа припряност, той стана от кожения стол на Дорсет и заобиколи бюрото. Миг след това рязко спря и се смрази на място насред стаята — двукрилата врата, водеща към вътрешността на къщата, се отвори и срещу него се зададе Артър Дорсет.

Той носеше чаша с кафе в едната ръка и папка с документи под мишница. Беше облечен със смачкани памучни панталони, риза, която навремето е била бяла, но сега жълтееше, и папийонка. Личеше, че мислите му са някъде другаде. Почувствал друго присъствие в кабинета си, той вдигна поглед повече от любопитство, отколкото от изненада. Като видя, че неканеният гост е с униформа, отначало взе Пит за човек от охраната. Отвори уста, за да попита каква е причината на влизането му тук и мигом се вцепени от изумление. Лицето му доби вид на бледа маска, изразяваща уплаха и озадаченост. Папката му се изхлузи на пода и листовете се изплъзнаха от нея във вид на колода карти, разперена като ветрило. Дланта му с чашата се отпусна и кафето се разля по панталона и килима.

— Но нали си мъртъв! — ахна той.

— Нямаш представа колко съм радостен да ти докажа, че грешиш — отбеляза Пит, доволен, че вижда Дорсет с превръзка на едното око. — Ама като те гледам, ти наистина имаш вид, сякаш виждаш пред себе си призрак.

— В онази буря… няма начин да сте оцелели в бурното море. — В едното му черно око проблесна искрица, издаваща бавното, но сигурно възвръщане на самообладанието му. — Как е било възможно?

— Благодарение на градивно мислене и войнишкия ми нож. — Боже мой! Колко е огромен този човек, помисли си Пит, добре че аз съм този, който е насочил оръжие.

— А Мейв… мъртва ли е? — Той говореше колебливо и оглеждаше карабината в ръцете на Пит, с прицелено в сърцето му дуло.

— Самата мисъл, че страхотно ще те вбеся и разочаровам, ме прави щастлив да ти съобщя, че тя е жива и здрава и всеки момент ще си прибере внуците ти. — Пит закова зелените си очи в неговото черно. — Кажи ми, Дорсет, как ще оправдаеш намерението си да убиеш собствената си дъщеря? Нима една самотна жена, която се опитва просто да изгради себе си като личност, представлява заплаха за имотите ти? Или причината е в синовете й, които искаш да имаш само за себе си?

— За мене беше особено важно империята да бъде поддържана след смъртта ми от преките ми наследници. Мейв отказа да приеме това.

— Имам новина за теб. Империята ти всеки момент ще се сгромоляса върху главата ти.

Дорсет не разбра за какво говори Пит.

— Смяташ да ме убиеш ли?

Пит поклати глава.

— Не аз съм твоят палач. Вулканите на острова ще изригнат. Да бъдеш погълнат от огнената лава, Артър, е напълно подходящ край за човек като теб.

Дорсет се овладя и леко се усмихна.

— Що за глупости приказваш?

— Много е сложно за обяснение. Не съм запознат изцяло с техническите подробности, но го научих от достоверен източник. Просто ще трябва да ми повярваш.

— Ти си напълно смахнат.

— „Маловерецо, защо се усъмни?“^[1]

— Ако ще стреляш — заговори Дорсет и в черното му като въглен око засвяткаха гневни пламъчета, — направи го веднага, бързо и точно.

Пит се усмихна равнодушно. Мейв и Джордино трябваше вече да се появят. Засега Артър Дорсет му бе нужен жив, в случай че приятелите му попаднат в ръцете на охраната.

— Съжалявам, но нямам време. А сега, ако обичаш, обърни се и тръгни нагоре по стълбите към спалните.

— Внуците ми! Не можете да ми вземете внуците — промълви той, сякаш изричаше божествено свидетелство.

— Поправка — децата на Мейв.

— Изобщо няма да успеете да минете през охраната.

— Двамата на портала вече са… как да кажа… извадени от строя.

— Значи ще трябва да ме убиеш хладнокръвно, а бас ловя, че няма да ти стигне смелостта да го направиш.

— Интересно, защо хората си мислят, че не мога да гледам кръв? — Пит обгърна с пръст спусъка на карабината. — Хайде, Артър, тръгвай, че ще прострелям ушите ти.

— Ами давай тогава, гаден страхливецо! — изсъска Дорсет. — Вече изби едното ми око.

— Ти май още не си наясно с положението, така ли? — Буен гняв изпълни Пит от наглата войнственост на Дорсет. Той вдигна леко карабината и внимателно натисна спусъка. Оръжието издаде силен пукот през заглушителя и парче от лявото ухо на Дорсет изхвръкна върху килима. — Хайде, тръгвай към стълбите. Едно погрешно движение, и ще получиш куршум в гръбнака.

В хищническото черно око нямаше и следа от болка. Дорсет разтегли устни в зловеща усмивка, от която Пит неволно потрепери. После сложи ръка върху разкъсаното си ухо и се обърна към вратата.

В този момент в кабинета влезе Будика, изправена величествено, облечена с копринена рокля, която подчертаваше извивките на съразмерното й тяло, и стигаше до средата на коленете й. Тя не разпозна Пит в униформата на пазача, нито забеляза, че баща й току-що е пострадал.

— Какво стана, татко? Стори ми се, че чух изстрел… — И тогава видя, че през пръстите на ръката му, притиснала ухото, тече кръв. — Но ти си ранен!

— Имаме неканени гости, дъще — рече Дорсет.

Той сякаш имаше очи на тила си — толкова беше сигурен, че вниманието на Пит се отклони за миг към Будика. Отначало тя не разбра за какво говори баща й. Когато се спусна към него, за да види раната му, с крайчеца на окото си зърна лицето на Пит. За част от секундата по лицето й се изписа объркване, после изведнъж го позна и очите й се отвориха широко.

— Не… не, това е невъзможно!

За този миг на отвличане на вниманието Дорсет бе подготвен. С рязко движение той се извъртя, перна с ръка цевта на карабината и я изби настрани.

Пит инстинктивно натисна спусъка. Дъжд от куршуми се посипа върху портрета на Чарлс Дорсет над камината. Физически изтощен и нестабилен от безсъние, времето за реагиране на Пит се оказа малко по-дълго, отколкото бе нужно. Напрежението и преумората през последните три седмици си казаха думата. Като в забавен каданс той видя как карабината се отскубна от ръцете му, полетя през стаята и изчезна зад прозореца.

Дорсет се нахвърли върху Пит като разярен носорог. Пит се вкопчи в него, полагайки усилия да се задържи на краката си. Но по-тежкият мъж движеше огромните си юмруци като пилотонабивачи и се опитваше да забие палци в очите му. Пит въртеше глава, за да се предпази, но един юмрук го улучи отстрани по главата, над ухото. Искри му излязоха от очите и главата му се замая. Той отчаяно се сви надве и се извърна на една страна, за да избегне градушката от удари по главата.

Дорсет се надвеси над него, но Пит успя да отскочи в противоположната посока. Някогашният копач на диаманти бе изпращал мнозина в болница, удряйки само с юмруци, подпомаган от раменете и свити в лактите ръце, набити от мускули. По време на буйната си младост в мините той се бе перчил, че никога не прибягва до ножове и огнестрелни оръжия. Достатъчни му бяха едрото телосложение и силата му, за да отстрани от пътя си всеки, който се осмелеше да му излезе насреща. Дори в по-късните години, когато повечето мъже се отпускаха, Дорсет поддържаше тяло, яко като гранит.

Пит тръсна глава, за да проясни погледа си. Чувстваше се като пребит професионален боксьор, който отчаяно се бе подпрял на въжето и чакайки удара на гонга да извести края на рунда, се мъчеше отново да вкара в ред мислите си. На пръсти се брояха майсторите по бойните изкуства, които можеха да надвият силното мускулесто тяло на Дорсет. Пит започна да си мисли, че единствено пушка за слонове би усмирила търговеца на диаманти. Да можеше сега Джордино да се прицели от хълма! Е, Пит поне разполагаше с деветмилиметров автоматичен пистолет. Съзнанието му трескаво запрехвърля всички осъществими ходове, отхвърляйки онези, които щяха да доведат само до счупване на кости. Използвайки писалището като преграда, той се местеше насам-натам около него, за да печели време, без да изпуска Дорсет от поглед. Насили се да се усмихне и лицето му изтръпна от болка.

Още навремето, от немалкото побоища и разпри по кръчмите, Пит бе научил, че ръцете и краката не можеха да заместят столовете, бирените халби и всеки друг предмет подръка, способен да чупи черепи. Той се огледа за най-близкото такова оръжие.

— А сега какво, старче? Ще почнеш да ме хапеш с развалените си зъби ли?

Обидата произведе желания ефект. Дорсет изрева като обезумял и отметна крак към слабините на Пит. Но закъсня с част от секундата и токът на обувката му само леко закачи бедрото на Пит. Тогава той прескочи писалището. Пит спокойно отстъпи крачка назад, грабна една лампа с метална стойка и замахна с всичката си възобновена от гняв и омраза сила.

Дорсет вдигна ръка, за да отблъсне удара, но и този път закъсня. Лампата го улучи по китката, пукни я и се заби в рамото му, счупвайки ключицата с остър звук. Той нададе вой като ранено животно и отново се нахвърли върху Пит с поглед, изпълнен с дива злоба, примесена с болка и ярост. Замахна силно към главата на Пит.

Пит се наведе и заби надолу поставката на лампата. Тя засегна пищяла на Дорсет малко под коляното, от което кракът му се отметна по инерция и изби лампата от ръката на Пит. Чу се тъп удар върху килима. Дорсет отново нападна Пит, и то така, сякаш изобщо не бе ранен. Вените на врата му силно пулсираха, очите му святкаха гневно, от краищата на сцепените му, полуотворени устни капеше слюнка. Той като че ли се усмихваше. Изглежда, бе полудял. Замънка несвързани брътвежи и понечи пак да скочи към Пит.

Дорсет така и не успя да стигне жертвата си. Десният му крак се огъна и той се строполи по гръб на пода. Ударът, който Пит му бе нанесъл с поставката на лампата, бе счупил пищяла му. Този път Пит реагира като котка. С мълниеносно движение се намери върху писалището, напрегна се и се приготви за скок.

Пит се хвърли върху Дорсет и с подметки и токове започна да тъпче врата му. Злобното лице, едното блестящо черно око и оголените пожълтели зъби като че ли бяха застинали в ужас. Едната му огромна ръка се протегна във въздуха. Краката му ритаха напосоки. От гърлото му се изтръгна отчаян животински вик — противен бълбукащ звук, идещ от спуканата му дихателна тръба. После тялото на Дорсет се отпусна, садистичният блясък в окото му угасна — животът го напусна.

Пит успя по някакъв начин да се задържи прав, дишайки тежко през стиснати зъби. Бе отместил поглед към Будика, която по необясними причини не бе направила никакъв опит да помогне на баща си. Тя гледаше мъртвото тяло върху килима с незаинтересования, но любопитен поглед на свидетел на трагично пътно произшествие.

— Вие го убихте — заговори тя накрая с най-обикновен тон.

— Малцина заслужават смъртта си повече от него — каза Пит, като си пое дъх и започна да разтрива увеличаващата се цицина на главата си.

Будика отклони вниманието си от мъртвия си баща, сякаш него го нямаше.

— Трябва да ви благодаря, господин Пит, задето ми поднесохте „Дорсет Консолидейтид Майнинг“ на сребърна тепсия.

— Трогнат съм от скръбта ви.

Тя се усмихна отегчено.

— Направихте ми услуга.

— Значи печалбите отиват за обожаваната дъщеря. А Мейв и Дирдри? Те и двете имат право на по една трета от бизнеса.

— Дирдри ще получи своя дял — отвърна с делови тон Будика. — А Мейв, ако все още е жива, няма да получи нищо. Татко отдавна я отстрани от бизнеса.

— Ами близнаците?

Тя сви рамене.

— На момченцата всеки ден им се случва по някакво премеждие.

— Както разбирам, не ви е присъщо да сте любяща леля.

Мисълта за предстоящата катастрофа отново напрегна Пит. След няколко минути вулканите щяха да изригнат. Той се запита дали му бяха останали сили да се пребори с още един член от Дорсетови. Спомни си как се изненада, когато Будика го бе повдигнала и запратила в стената на яхтата край остров Кунгхит. Бицепсите му все още болезнено му напомняха за хватката й. По думите на Сандекър акустичната вълна щеше да се блъсне в острова след минути и щеше да разтърси вулканите. Ако ще умираше, то поне да умреше в битка. Като че ли да бъде превърнат в безформена маса от жена не беше чак толкова страшно, колкото да бъде кремиран от разтопена лава. Ами Мейв и децата й? Не искаше да допусне мисълта, че може да им се е случило нещо лошо — та нали Джордино е там. Те трябва да бъдат предупредени за предстоящия катаклизъм, докато все още има време да напуснат острова живи.

Дълбоко в себе си беше сигурен, че не може да мери сили с Будика, но трябваше да действа, като използва лекото предимство на изненадата. Мисълта му още не бе се оформила напълно, когато той се втурна тичешком напред с наведена глава и заби рамо в корема на Будика. Атаката завари жената неподготвена, но това не й се отрази, ни най-малко не й се отрази. Тя пое цялата сила на удара, изстена от неочакваната болка и макар че се извъртя и отстъпи няколко крачки назад, остана в изправено положение. Преди самият Пит да запази равновесие, тя го сграбчи с две ръце под мишниците, замахна с него в полукръг и го тръшна в шкафа за книги. Гърбът му се вряза в стъклените вратички, но колкото и да не беше за вярване, Пит успя по някакъв начин да се задържи прав на неустойчивите си крака.

Той изохка от болка. Имаше чувството, че не бе останала здрава кост по тялото му. Надви болката и отново нападна, нанасяйки на Будика мощен ъперкът, от който бликна кръв. След такъв удар всяка друга жена би изпаднала в несвяст поне една седмица, но Будика само избърса с опакото на ръката шурналата кръв от устата си и се изхили зловещо. После сви юмруци и тръгна към Пит, който бе заел приведена боксьорска поза. Доста необичайна поза за посрещане на една дама, помисли си Пит.

Той пристъпи напред, наведе се под зверски силния замах на дясната й ръка и отново я удари с последни сили. Почувства, че юмрукът му попадна право в плът и кост, но в следващия миг бе разтърсен от страхотен удар в гърдите. Изпита чувството, че сърцето му е станало на пихтия. Не можеше да повярва, че една жена е способна на такъв силен удар. Преди малко я беше треснал така, че инерцията на юмрука му беше достатъчна да счупи челюстта й, а ето че тя продължаваше да се хили с кървящата си уста и сега си отмъсти с решителен кос удар, който го запрати в каменната камина и изкара целия му въздух от дробовете. Той се прекатури на пода в комична поза и остана така няколко секунди в плен на болката. После, като в мъгла, се надигна първо на колене, а след това се изправи на крака и олюлявайки се, се опита да събере сили за последна атака.

Будика обаче настъпи отново и яростно заби лакът в гръдния му кош. Той чу как едно или две ребра се пропукаха с остър звук и пронизваща болка раздра гърдите му, когато се свлече на ръце и крака на пода. Загледа тъпо шарката на килима и му се прииска да остане завинаги в това положение. Може би беше мъртъв и цялата работа се сведе дотук — до една шарка на килима.

Напълно отчаян, той разбра, че не е в състояние да продължи битката. Пипнешком затърси ръжена на камината, но зрението му беше замъглено, а движенията му — съвсем некоординирани, за да го намери и сграбчи. С неясен поглед видя как Будика се наведе, хвана го за крака и с всички сили го запокити в другия край на стаята, където той се блъсна в отвореното крило на вратата. После тя пак се приближи, хвана го с една ръка за яката и му заби размазващо кроше в главата, малко над окото. Пит остана да лежи пред прага на безсъзнанието, потънал в болки, съзнавайки, но без да чувства, как от зейналата рана над лявото му око се стича кръв.

Като котка, която си играе с мишка, Будика скоро щеше да се умори от играта и да го убие. Със замаяна глава, движен като по чудо от сила, за която дори не предполагаше, че му е останала, Пит бавно и с мъка се изправи на крака, сигурен, че ще е за последен път.

Будика стоеше до трупа на баща си и се хилеше самодоволно. Изразът на лицето й говореше за пълното й надмощие.

— Време е да идеш при баща ми — рече тя; гласът й беше дълбок, леден и неустоим.

В този момент Пит видя как злобата по лицето на Будика бавно се стопи. Една ръка го избута внимателно настрана и в домашния кабинет на Дорсет влезе Джордино.

Той загледа пренебрежително Будика и рече:

— Това странно хрумване е мое.

Точно тогава на прага се появи и Мейв, хванала за ръце две малки русокоси момченца. Тя премести поглед от кървящото лице на Пит към Будика и оттам — към тялото на баща й на пода.

— Какво се е случило с татко?

— Получи възпаление на гърлото — смотолеви Пит.

— Извинявай, че закъснях — заговори спокойно Джордино. — Няколко души от прислугата се оказаха големи закрилници на децата. Заключиха се в една стая заедно с момченцата. Отне ми известно време, докато разбия вратата. — Той не поясни какво е направил с прислужниците. Подаде на Пит взетия от Джон Мърчант деветмилиметров автомат. — Щом печели, застреляй я.

— С удоволствие — отвърна Пит с поглед, изпразнен от съчувствие.

От израза на Будика беше изчезнала всякаква следа от увереност. Беше изчезнало и очакването да победи неприятеля си. Този път тя трябваше да се бори за живота си и щеше да използва всяка долна хитрина на уличния бой, на която я бе научил баща й. Предстоеше нецивилизован мач по бокс и карате. Тя зае поза, в готовност да нанесе смъртоносен удар, оставайки нащрек за пистолета в ръката на Пит.

— Значи и ти възкръсна от мъртвите — изсъска тя.

— Ти никога не си напускала сънищата ми — отвърна Джордино и свивайки устни, й изпрати въздушна целувка.

— Жалко, че си се спасил, за да умреш в дома ми…

Грешка. Будика изгуби половин секунда в празни приказки. Джордино се нахвърли върху нея като подгонен звяр, сви крака и после мигом ги изпъна, забивайки стъпала в гърдите на Будика. Тя се преви надве и изохка от силна болка, но незнайно как успя да се задържи на място и сграбчи Джордино за китките. После се прехвърли заднешком зад писалището, влачейки мъжа със себе, и се просна по гръб на пода. Джордино, останал да лежи по корем върху плота на писалището и провесил глава над нея, изглеждаше беззащитен с протегнатите и събрани пред лицето му ръце.

Будика го гледаше право в очите. Злобната й усмивка отново се появи, докато държеше жертвата си безпомощна в стоманената си хватка. Тя го стисна още по-здраво и изви китките му с намерението да ги счупи с амазонската си сила. Това беше хитър ход. По този начин обезсилваше Джордино, като в същото време използваше тялото му като щит, докато извади револвера, който Артър Дорсет държеше в долното чекмедже на писалището си.

Пит, който чакаше сигнал от приятеля си, за да стреля, не беше в състояние да се прицели точно с пистолета си в Будика, намираща се под писалището. Трябваше просто да е в съзнание, това беше всичко, което можеше да направи, за да не изпадне в колапс; зрението му все още бе замъглено от удара в главата. Мейв се бе свила до него и притискаше децата до себе си, за да не гледат жестоката сцена.

Джордино създаваше впечатлението, че лежи неподвижен, сякаш бе приел поражението, без да се отбранява, а Будика продължаваше да извива назад китките му. Копринената й рокля бе се смъкнала от раменете й. Мейв, която се бе вторачила в едрите рамене и изпъкналите мускули, тъй като за първи път виждаше сестра си разголена, беше изумена от гледката. После погледът й се измести към трупа на баща й, проснат върху килима. В очите й нямаше тъга, само ужас от неочакваната му смърт.

В този момент Джордино, който като че ли бе пазил силите си досега, бавно изпъна нагоре китките и дланите си така, сякаш вдигаше тежести. По лицето на Будика се изписа израз на объркване, последван от изумление. После тялото й потрепери, когато тя напрегна всички сили, за да надвие неумолимото движение нагоре. Изведнъж почувства, че не може да удържи китките му и хватката й се отпусна. Тя мигом се нахвърли към очите му, но Джордино очакваше това и отблъсна ръцете й. Преди още Будика да се съвземе, Джордино се прехвърли над писалището и се стовари върху нея, като заклещи тялото й с крака и притисна ръцете й към пода. Неспособна да помръдне от сила, каквато изобщо не очакваше, Будика се замята като обезумяла, мъчейки се да се освободи. С отчаяни усилия тя се опита да стигне чекмеджето с револвера, но коленете на Джордино държаха ръцете й здраво прилепнали до тялото й.

Джордино огъна мускулите на ръцете си и след миг дланите му обгърнаха врата й.

— Какъвто бащата, такава и дъщерята — озъби й се той. — Върви при него в ада!

Будика съзна с болезнена сигурност, че не я чака нито свобода, нито милост. Тя беше в пълен плен. Тялото й потрепери от ужас, докато набитите му ръце изцеждаха живота от нея. Опита се да извика, но издаде само писклив стон. Унищожителната хватка нито за миг не се отпусна, когато лицето й се изкриви от болка, очите й се изцъклиха, а кожата й започна да посинява. Иначе добродушното лице на Джордино, с неизменната си иронична усмивка, сега остана безизразно, докато затягаше все повече хватката си.

Мъчителната драма приключи едва когато тялото на Будика се изви от спазъм и застина — силата й се бе оттекла от нея и тя се отпусна. Без да разхлабва пръсти от врата й, Джордино издърпа огромната жена от пода и качи тялото й върху писалището.

Мейв гледаше с патологично любопитство и ужас как Джордино разкъсва копринената рокля на Будика. После изпищя и извърна глава с чувството, че й прилошава от гледката.

— Ти разкри загадката, партньоре — каза Пит, мъчейки се да съсредоточи мислите си изцяло към онова, което виждаше.

Джордино леко наклони глава на една страна, погледът му беше студен и сдържан.

— Разбрах го от мига, в който здравата ме цапардоса по челюстта, като бяхме на яхтата.

— Трябва да тръгваме. Всеки момент целият остров ще избухне в дим и пепел.

— Какво има пак? — попита бездушно Джордино.

— Ще ти опиша картината по-късно. — Пит погледна към Мейв. — Какво имате в близост до къщата като превоз?

— В гаража, залепен за къщата, има две миниколи, които татко използва… използваше, за да обхожда мините.

Пит вдигна на ръце едното от децата.

— Ти кой си?

Изплашено от кръвта, стичаща се по лицето на Пит, момченцето смънка:

— Майкъл. — После посочи към братчето си, който вече беше в ръцете на Джордино. — А той е Шон.

— Качвал ли си се на хеликоптер, Майкъл?

— Не, ама много ми се е искало.

— Желанието ти ще бъде изпълнено — засмя се Пит.

Преди да побърза да излезе от кабинета, Мейв се обърна и хвърли последен поглед към баща си и Будика, която до този момент бе мислела за своя сестра, сестра, която винаги се бе държала надменно и често бе изразявала неприязънта си към нея, но все пак й беше сестра. Значи баща им е пазил дълбоко тази тайна, понасял е срама и го е криел от света. Призля й, когато след толкова години разкри, че всъщност Будика е мъж.