Джонатан Келерман
Екзекуцията (5)

5

Същата вечер, докато двамата с Майло бяхме на път за къщата на Филип Сийкрест, аз казах:

— Кенет Сторм.

— Знаех си, че ще го харесаш. Грозна сценка, а?

— Знаеш ли дали Сторм наистина се е прехвърлил в „Колидж ъф дъ Палмс“?

— Не, защо?

— Ами ако не са го приели? Може също да са го приели и после да е бил изключен. И в двата случая трябва да е останал насаме с куп лоши спомени, свързани пряко с комитета. Това би означавало, че и другите двама членове са подложени на риск. Макар че едно разчистване на сметките и с тримата би направило мотивите му твърде очевидни. Ако една жертва е достатъчна, за да получи удовлетворение, то е логично това да е инициаторът.

Майло кимна.

— С други думи — Хоуп. Втори след нея явно е бил онзи семестриално завършилия студент, Локинг. Двамата определено са били на една вълна. Третият член, професор Стайнбъргър, не се е задържала дълго.

— Може да е прогледнала — казах аз. — Кейси Локинг е бил по-заслепен. Той е завършил психология и хич не бих се учудил, ако се окаже, че Хоуп е била негов научен ръководител, или че просто той е зависел от нея по някакъв друг начин.

— На второто събиране се споменава думата „изнасилване“. Как мислиш, защо Хоуп е настоявала онзи студент, Мъскадайн, да си направи СПИН тест?

— Може да е била сигурна, че той е изнасилил момичето, знаела е, че няма никакви доказателства, които да доведат до разследване, и затова решила да помогне на жертвата с каквото може. Момичето, Теса, също си е направило тест. Очевидно е била доста разтревожена.

— Странно — промърмори Майло. — Ама че случка. А вестниците така и не са успели да надушат нищо.

Той спря на червения светофар при „Сънсет“ и се огледа внимателно.

— И все пак Сийкрест продължава да ти харесва повече от Кенет Сторм.

— Готов съм да размисля, но засега все още е така. Половин милион долара могат да бъдат доста сериозен мотив. Освен че е достатъчно интелигентен, Сийкрест е имал и идеалната възможност да отрови кучето. Съгласен съм, че Сторм е най-сериозният претендент за титлата „убиец на професорки“, но той е само на деветнайсет и, съдейки по успеха му, определено не е гений. Цялото изпълнение с трите премерени пробождания връзва ли ти се с хлапе, което не може да се похвали с друго освен с избухлив нрав и мръсна уста? Петдесет рани биха му подхождали повече. Или пък разбит череп. Освен това Сторм е тръгнал да си отмъщава чрез адвоката на татко си.

— Затова те попитах дали е още в онзи колеж. Може възмездието да не му се е сторило чак толкова удовлетворяващо. Освен това не забравяй за следите от велосипед.

— Може да е било някое съседско хлапе… — Светна зелено и Майло свърна на изток, караше бавно, докато движението се поотече, и после сви чевръсто на юг по булеварда. Вече бяхме близо до улицата на убийството. Според стандартите на Ел Ей, Хоуп е можела да мине за моя съседка. Робин вероятно бе размишлявала и над това.

Понесохме се през студенокръвната, мрачна уединеност на Холмби Хилс. Подминавахме високи стени, стари дървета и малки враждебни надписчета, които напомняха, че се намираме в район, охраняван от въоръжен патрул. Добрахме се до края на булеварда и Майло продължи на юг. На границата на Уестууд именията окончателно отстъпиха пред редовите къщи.

— Ще го проверя въпросния Сторм Младши — каза Майло. — Всъщност ще ги проверя и двамата. Май ще трябва да разваля настроението на доста хора, които си мислят, че са оставили комитета далеч зад гърба си.

 

 

Паркирахме колата за известно време до един бряст и си поговорихме за убийството, както и за други неща, преди да потънем в мълчание. Нищо не помръдваше зад кехлибарените завеси. Никакви следи от живот.

— Готов ли си да се запознаеш с него?

— Тръпна в очакване.

— Има защо.

Тъкмо се канехме да излезем навън, когато ни заслепиха фаровете на приближаваща се кола, която намали пред дома на Дивейн/Сийкрест, сви по алеята и спря зад волвото. Беше червен „Мустанг“.

— Ето ти на — казах аз. — Нашият човек е решил да вземе въздух. Да направи няколко кръгчета със спортната кола.

— С нейната спортна кола. — Майло се бе втренчил с присвити очи и плътно стиснати очи.

— Това не е Сийкрест. Сийкрест е по-висок.

Мъжът позвъни на вратата. Беше твърде тъмно, за да го разгледам в детайли, но определено беше нисък — може би около метър седемдесет и три. Беше облечен с дълго палто. С ръце в джобовете и с гръб към нас.

Някой включи осветлението на долния етаж и вратата се отвори наполовина. Мъжът се шмугна вътре.

— Приятел? — казах аз. — Някой, на когото Сийкрест е услужил с колата?

— След като се уверихме в гостоприемството му, смятам и ние да се възползваме.

 

 

Наложи ни се да изчакаме по-дълго преди да ни отворят. Накрая иззад вратата се чу едно „Да?“.

— Детектив Стърджис, професоре.

Вратата отново се открехна. Филип Сийкрест наистина беше по-висок от мъжа с палтото. Приближаваше се до сто и деветдесетте сантиметра на Майло, но беше с трийсетина килограма по-лек. Тесни рамене и продълговато, ръбато лице, опасано от неособено старателно поддържана сива брада. Непокорно стърчащата му сива коса се виеше над ушите, но изтъняваше към върха. Сийкрест беше облечен с риза в сиво и зелено и сиви спортни панталони, вероятно стрували някога доста пари, но вече с излъскани колене. На краката си беше нахлузил домашни пантофи. Навитите до лактите ръкави на ризата разкриваха неокосмените му, меки на вид ръце.

И някак не на място — малка котва, татуирана на лявата му ръка, бледосиня и разкривена, вероятно спомен от службата във флотата. Знаех, че е на петдесет и пет, но той изглеждаше по-възрастен. Може би просто не беше младолик. Или пък скръбта го бе състарила. А може и липсата на каквато и да е перспектива за кариера да си бе казала думата.

— Добър вечер, детективе. — Той се облегна на касата. Гласът му беше тих, граничещ с мърморене. Ако и в университета говореше така, студентите от последните редове едва ли го чуваха.

Над рамото му мярнах стара, тромава мебелировка, тапети с растителен мотив, стенен часовник до основата на тясно стълбище. Малък месингов свещник. Обонянието ми долови миризмата на недозатоплен полуфабрикат за микровълнова печка.

Шофьорът на мустанга никакъв не се виждаше.

— Добър вечер, професоре — каза Майло.

Очите на Сийкрест бяха големи, кафяви, малко по-тъмни от тези на покойната му съпруга и по детски невинни.

— С какво мога да ви помогна, г-н Стърджис?

— Може би сме дошли в неподходящ момент?

Множественото число го накара да ми обърне внимание, но не за дълго.

— Не.

— Може ли да влезем?

Сийкрест се поколеба за секунда.

— Разбира се. — Каза го малко по-високо. За да предупреди другия мъж? Постоя още секунда в рамката на вратата, после отстъпи встрани.

Като че ли избягваше да ни гледа в очите. Вече започвах да си мисля, че в подозренията на Майло има известна логика. Тогава Сийкрест вдигна очи и погледите ни се срещнаха. Лицето му беше абсолютно безстрастно.

Понякога между ченгетата и близките на жертвата се появява взаимна симпатия. При него не забелязах нищо подобно. По-скоро обратното. Хлад.

Може би защото не обичаше да му се изтърсват по никое време. Или пък защото го бяха третирали като заподозрян от самото начало.

А може би заслужаваше да бъде третиран така. Сийкрест остана в антрето. Облиза устните си, докосна на няколко пъти адамовата си ябълка, после хвърли поглед през рамо към стълбите за горния етаж. Там ли бе изчезнал по-ниският мъж?

Майло се приближи към професора и той отстъпи крачка назад.

— Е — каза Сийкрест, — какво мога да направя за вас?

— Просто наминахме — каза Майло.

— Никакъв напредък.

— Боя се, че е така, сър.

Сийкрест кимна, сякаш бе очаквал новините да са лоши. Огледах къщата. Стандартна вътрешна архитектура. Едно голямо помещение, което водеше към останалите стаи, скромен коридор с под, облицован с плочки, имитиращи мрамор. Стъпалата към втория етаж бяха покрити с избелял зелен мокет. Дневната беше вдясно, трапезарията — вляво. Невзрачна мебелировка, макар и не чак толкова антична. Бе наследил къщата от родителите си и вероятно бе израснал с тези мебели. Отвъд стълбището се виждаше малка стая с облицовани с чамова ламперия стени и претъпкани с книги рафтове. По пода също имаше книги. Канапе с карирана тапицерия. Стенният часовник не беше сверен и махалото му висеше безпомощно.

Стъпки отекнаха на горния етаж.

— Един от студентите на Хоуп — каза Сийкрест, потърквайки брадата си с два пръста. — Опитва се да открие материалите от някакво изследване. Най-после успях да събера кураж и да преподредя нещата на Хоуп след като от полицията ги бяха преровили. Първите двама детективи просто хвърляха всичко по пода… един момент.

Сийкрест изкачи стълбите наполовина.

— Приключваш ли? — викна той. — Дошли са хора от полицията.

Един глас му отвърна нещо си. Сийкрест се смъкна отново при нас, неохотно като срамежлива младоженка преди първата си брачна нощ.

— Материали от изследване? — каза Майло. — Изследване на студента, така ли?

— Работеха заедно. Такива са изискванията.

— Колко студенти имаше тя? — попитах аз.

— Не мисля, че бяха много.

— Заради книгата ли? — каза Майло.

— В смисъл?

— Заради ангажиментите около книгата.

— Да, предполагам. Но и поради взискателността на Хоуп. — Сийкрест погледна отново към стълбите. — Горе все още е доста разхвърлено… Подходът на Хоуп беше… Тя не обръщаше особено внимание на реда. Което не означава, че умът й не беше подреден. Напротив. Способността й да организира мислите си беше един от многото й таланти. Може би точно това е и причината.

— Причината за какво, професоре?

Сийкрест посочи към стълбите, сякаш сочеше към черна дъска.

— Искам да кажа, че винаги съм се чудил дали способността й да работи в пълен безпорядък се дължеше на вътрешната й подреденост и целеустременост. Дори като студентка тя можеше да учи на пуснато радио или телевизор. На мен това ми се струваше направо невероятно. Винаги съм се нуждаел от пълно усамотение.

Той подсмръкна.

— Тя беше много по-умна от мен. — Очите му се навлажниха.

— Тази вечер усамотението май не ви се получава — каза Майло.

Сийкрест опита да се усмихне. Устните отказаха да му се подчинят напълно и резултатът беше някакво разкривено подобие на свинска опашчица.

— И тъй, никакви нови идеи — каза той. — Иска ми се и на мен да ми бе хрумнало нещо. Но лудостта е просто лудост. Каква баналност.

— Слизам — каза гласът от горния етаж.

По-ниският мъж слезе по стълбите, понесъл картонена кутия. Беше на двайсет и няколко, с дълга, права черна коса, отметната назад. Чертите на лицето му бяха правоъгълни. Имаше пълни, тъмни устни, хлътнали страни, гладка кожа и гъсти черни вежди. Палтото се оказа кожено. Отдолу се подаваше синя дънкова риза. Беше обут с черни ботуши с дебели подметки и солидни хромирани катарами.

Той примигна. Дълги, извити клепки. Сини очи. На горния етаж, където бяха спалните. Спомних си за репликата на Сийкрест, която можеше да мине и за предупреждение, и се зачудих дали момчето не бе дошло и за още нещо друго освен тази кутия. Да кара колата на Хоуп беше привилегия, недопустима за непознат, който е бил просто неин студент. Виж, ако ставаше въпрос за нов приятел…

Хвърлих един поглед на Майло. Той не беше помръднал от мястото си.

Младежът стъпи на пода, понесъл кутията с кажи-речи протегнати ръце, сякаш ставаше въпрос за реликва. Отстрани с черен маркер беше написано „Изследване на тема «Самоконтрол», етап 4, предварителни резултати“. Той остави кутията. През процепа на полуотворения капак се видяха принтерни разпечатки. Имаше дълги, изискани ръце. На единия от пръстите му се мъдреше сребърен пръстен с череп, от онези, които можеш да си купиш в кой да е боклучарник по „Холивуд Булевард“.

— Здравейте, аз съм Кейси Локинг. — Гласът му беше дълбок и овладян, непринуден също. Като на радиоводещ от нощния блок.

Майло се представи на свой ред.

— Аз говорих с двама други детективи, непосредствено след случилото се — каза Локинг.

Мускулите по ченето на Майло набъбнаха леко. В рапорта на „Паз и Сие“ не се споменаваше нищо за подобен разговор.

— Успяхте ли да откриете нещо до момента? — попита Локинг.

— Все още не.

— Тя беше невероятен преподавател и страхотен човек.

Сийкрест въздъхна.

— Простете, професоре — каза Локинг.

— Името ви ми е познато отнякъде… — каза Майло. — Сетих се. Вие сте участвал в онзи „комитет по взаимоотношенията“, нали?

Тъмните вежди на Локинг се превърнаха в две хоризонтални тирета.

— Да, участвах.

Сийкрест се обърна към нас заинтригуван.

Локинг разкопча едно от копчетата на ризата си.

— Не мислите, че комитетът би могъл да има нещо общо с… това, което се случи, нали?

— Вие изключвате подобна възможност, така ли?

Локинг потърка пръстите на ръцете си.

— Досега не се бях замислял за това.

— А защо не?

— Ами… тия момчета бяха страхливци.

— Аз пък бих казал, че професор Дивейн е била убита от страхливец.

Опитвах се да наблюдавам Сийкрест, без да привлека вниманието му. Той бе забил поглед в пода. Ръцете му висяха като протези.

— Не е изключено — каза Локинг. — Вие сте детективът, но… Сигурно знаете, че всичко свързано с комитета е поверително. Затова не мога да обсъждам темата.

— Ситуацията се промени — каза Майло.

— Да, може би сте прав. Но нямам какво повече да кажа. — Локинг вдигна кутията. — Успех.

Майло се приближи плътно до него. Ръстът и теглото на моя приятел обикновено карат хората да отстъпят при подобна маневра. Но Локинг не помръдна.

— Значи вие сте участвал в изследванията на професор Дивейн?

— Тя беше мой научен ръководител. Освен това сме работили заедно и по други проекти.

— Успяхте ли да си намерите вече нов научен ръководител?

— Все още не.

— Колко други студенти работеха под нейното ръководство?

— Бяхме само аз и още едно момиче.

— И как се казва това момиче?

— Мери Ан Гонзалес. Тя е в Англия от близо година. — Локинг се обърна към Сийкрест. — Колата е страхотна, професор Сийкрест. Просто трябва да й сменят маслото и въздушният филтър.

— Благодаря ти, Кейси.

Локинг тръгна към вратата и освободи едната си ръка, за да я отвори, но продължи да притиска кутията към гърдите си.

— Хубав пръстен — каза Майло.

Локинг спря и се засмя басово.

— О, това ли. Малко е кичозен, нали? Някой ми го подари. Може би ще трябва да го изхвърля някой ден.