Джонатан Келерман
Екзекуцията (41)

41

— Терапия — рече Мъскадайн, усмихна се и тръсна дългите си коси. — Голям лукс за гладуващ актьор.

— Ходил ли си някога на терапия? — попитах аз.

— Само игрите за интелигентност, на които ме подлагаха в класа по актьорско майсторство.

— Защо го правеха?

— Заради очевидните ми емоционални проблеми. Нали точно това сте дошли да установите?

— Искам да знам колкото е възможно повече за теб, Рийд.

— Това ме ласкае.

Той се усмихна и отново тръсна коси. Пак беше във всекидневни дрехи — черна фланелка и джинси, но този път седеше зад стъклена преграда. Няколкото дни затворничество не се бяха отразили на външността му. Мускулите му продължаваха да са огромни и ясно очертани. Вероятно правеше лицеви опори в килията. Беше достатъчно едър, за да се защити.

Полицаят в ъгъла на стаята за посещения се обърна към нас.

Мъскадайн се усмихна и на него и ченгето му показа гърба на сиво-кафявата си униформа.

— Как се отнасят с теб? — попитах аз.

— Засега не зле. Разбира се, аз съм образцов затворник. Няма причина да не съм такъв… Да ви разкажа ли за майка си? Тя наистина беше голяма работа.

— После. Първо ми разкажи за любовта си към животните.

Усмивката помръкна и се върна, но по-скована. Все едно чух как режисьорът вика: „Отпусни се, Рийд! Отдай се на чувството!“.

— Ами, те ме обичат — отговори той и кръстоса крака.

— Знам. Питам те, защото когато те посетих, забелязах, че се спогаждаш с булдога на госпожа Грийн.

— Саманта и аз сме добри приятели.

— Госпожа Грийн каза, че Саманта я пазела добре.

— Така е.

— Но не и от теб.

— Аз живеех там. Но вие имате право. Наистина се разбирам с животните. Вероятно защото усещат, че се чувствам добре сред тях.

— Имаше ли много животни, когато беше дете?

— Не. Заради мама.

— Не ти е позволявала да имаш?

Мъскадайн поклати глава.

— Никога — отговори той и се усмихна, като оголи зъби, сякаш изръмжа. — Мама беше изключително чиста жена.

— А след като напусна дома си? На колко години беше?

— Отидох в колеж на осемнайсет.

— Връщаше ли се вкъщи?

— Никога. Аз…

— Взе ли си животни, след като започна да живееш самостоятелно?

— Нямах възможност. Хазяите не ми разрешаваха. Пък и работата не ми позволяваше.

— Счетоводство.

Той кимна.

— Работех от девет до пет. Не беше честно да оставям животното само по цял ден. Когато започнах да уча актьорско майсторство, пак беше същото. Известно време работих като коняр.

— Наистина ли?

— Да, само няколко месеца. На един от онези файтони. Направих го, за да продължа с изкуството.

— Гладуващ актьор.

— Да, знам, че фразата е банална, но какво от това?

— Предполагам, че и аз съм такъв. Какво искаш от един психолог от Лос Анджелис.

Мъскадайн се ухили.

— И така — продължих аз. — Работата с конете сигурно ти е помогнала да опознаеш животните.

— Категорично. Научаваш се как да ги докосваш и им говориш. Общуването с животните е деветдесет и девет процента безсловесно. Чувстваш се добре с тях и те с теб. И като работиш с тях, се научаваш да ги разбираш.

— Кои са враждебно настроени и кои дружелюбни?

— Точно така.

— Безсловесно. Интересно. Лесно ли разбра какъв е ротвайлерът на Хоуп Дивейн?

Той погледна краката си и тръсна коси.

— Ще говорим без заобиколки, така ли?

— Има ли причина да не го правим?

— Знам ли — отговори Мъскадайн. — Остър каза да говоря свободно с вас, но той е само държавен адвокат.

— Нямаш ли му доверие?

— Изглежда свестен, но…

— Не му ли вярваш?

— Вярвам му. Всъщност той е по-умен, отколкото може да се очаква от един държавен служител. Пък и какъв избор имам? Аз съм гладуващ актьор.

Надрасках няколко бележки в тефтера си и пак го погледнах.

— Ротвайлерът — продължих аз. — Как се справи с нея? Тя беше кучка, нали?

— Точно така — усмихна се Мъскадайн. — Дадох й малко месо, поръсено с камфоров опиат.

— През портата?

Той кимна.

— И тя го взе от теб ей така?

— Да. Удивително лесно. Когато отидох с велосипеда и тръгнах покрай къщата, тя излезе на двора и започна да лае. Но трябва да е надушила месото, защото щом стъпих на моравата, млъкна. А когато стигнах до портата, седеше там с изплезен език. Беше го излапала.

— През нощта ли беше, или през деня?

— Вечерта. Може би около осем.

— В нощта, когато професор Дивейн беше убита?

Трябваше да говоря равнодушно и да го предразполагам…

Мъскадайн кимна.

— Имаше ли някой в къщата? — попитах аз.

— И двамата бяха там. — Той се усмихна широко. — В това беше красотата. Улицата беше тъмна. Онези големи дървета. Никой не се разхождаше. Облегнах велосипеда на дървото, тръгнах по моравата в предния двор, дадох месото на кучето и си тръгнах.

Продължително мълчание.

Накрая Мъскадайн каза:

— Беше толкова лесно.

Кимнах.

— И по-късно се върна?

— Да.

— Кога?

— Около десет.

— Защото тогава беше часът за нощната й разходка?

Усмивката помръкна.

— Тя се разхождаше между десет и трийсет и единайсет и трийсет. Един и същ маршрут. Едната вечер в черен анцуг, другата — в сив. Черно, сиво, черно, сиво. Като автомат. Не знаех дали ще се разходи без кучето, или ще се откаже. Но тя излезе. Това не ви ли говори що за човек е била? Ротвайлерът си издрайфа червата, а тя просто отиде на обичайната си разходка. Ако се беше отказала, кой знае, може би никога нямаше да го направя.

— Наистина ли?

Той се вторачи в мен и се ухили широко.

— Не. Все някой ден щеше да стане.

— Така беше по сценария, нали?

Мъскадайн отново погледна краката си.

— Да. Добре го казахте.

— Ако нямаш нищо против, нека да се върнем малко назад, Рийд.

— Към какво?

— Манди Райт.

— Манди коя?

Усмихнах се и кръстосах крака.

— Тя притеснява ли те? Повече от Дивейн?

— Не. Какво искате да знаете?

— Разкажи ми какво се случи. Как те натопи.

Той изпука кокалчетата на пръстите си толкова силно, че полицаят се обърна. После тръсна коси, прокара ръка през тях и ги остави да се спуснат като водопад по красивото му лице.

Полицаят се намръщи и отново се обърна към стената.

— Още ли ти е трудно да говориш за това? — попитах аз.

— Да… Сякаш ме ударихте с чук по главата. Основното беше постановката. Онова шибано изслушване пред комитета.

— Кръвната проба.

— Точно така. Неизвестно защо, Дивейн ме мразеше в червата. Още тогава трябва да е решила да открадне бъбрека ми. Невероятно, нали? Досущ като лош сън. Месеци наред ходих като в кошмар.

— Разкажи ми за това.

— За кошмара ли?

— Всичко. Като започнеш с Манди.

— Манди — повтори той. — Манди. Проститутката. Каза ми, че името й е Дезире.

— Познаваше ли я, преди да я срещнеш в клуб „Нан“?

— Не, но познавах стотици като нея.

— Откъде?

— Жените на Лос Анджелис.

— Сваляше ли те?

— Сигурно. Но тогава мислех, че аз я свалям.

— Къде стана това?

— В клуб „Нан“.

— Често ли ходеше там?

— Един-два пъти в седмицата. Посещавах вечерни курсове по актьорско майсторство в Брентуд и на връщане минавах по Сънсет. Понякога се отбивах и изпивах по една бира. Сигурно са ме наблюдавали. Причакали са ме.

Той започна да плаче и закри лицето си с ръце.

— По дяволите. Да бъда жертва… Насилието.

— Неприятно — съгласих се аз.

— Отвратително.

Мъскадайн вдигна глава.

Кимнах.

— Унижението — добави той. — Накараха ме да се почувствам евтин. Не бих се отнесъл дори с куче по този начин.

Оставих го да се успокои.

— И така, влезе в клуб „Нан“ и видя Манди… Дезире… и…

— Тя беше на бара. Погледите ни се срещнаха. Усмихна се, наведе се и ми показа гърдите си. Разкошни цици. Приближих се до нея и седнах. Побъбрихме и се преместихме на отделна маса. Купих й питие, взех си още една бира и разговаряхме. После тя сложи ръка на коляното ми и каза, хайде да отидем у нас. — Той се ухили. — Това ми се е случвало и преди.

— Отидохте ли у тях?

— Не стигнахме дотам. Тя трябва да е изсипала нещо в бирата ми, защото последното, което си спомням, беше, че се качих в колата си и тогава… Господи, още не мога да си представя, че ме прецака така!

Широките му рамене потрепериха.

Играеше ли някаква роля? Може би да, може би не.

— И какво стана после, Рийд?

— Свестих се в уличка на една пряка от дома ми. Чувствах непоносима болка в гърба и усещах вонята на боклук.

— В колко часа беше това?

— Около четири сутринта. Още беше тъмно. Чувах плъховете и долавях миризмата на отпадъци… Изхвърлиха ме като боклук!

Поклатих глава.

— Невероятно!

— Като в роман на Кафка. Опитах се да стана. Не можах. Гърбът ме болеше адски силно. Пулсираща, тъпа болка, точно над хълбока. И ме стягаше — сякаш там бе опънат ластик. Протегнах ръка и напипах нещо — марля. Бях увит в превръзки. Като мумия. Сетне и ръката ми започна да пулсира. Успях да навия ръкава си и видях черно-синя следа — убождане от спринцовка. Отначало помислих, че са ми инжектирали наркотици, макар да нямах представа защо. По-късно осъзнах, че е било упойка. Виеше ми се свят. Повръщаше ми се. Започнах да драйфам. Накрая успях да се изправя. Стигнах някак до апартамента си и се стоварих в леглото. Спах цял ден. Когато се събудих, пак бях в унес. Болката беше непоносима и знаех, че имам температура. Отидох до безплатната поликлиника. Докторът махна превръзката и се стъписа. Как съм могъл да вървя в това състояние? После ми обясни, че са ме оперирали. Уплаших се. Даде ми огледало, за да видя шевовете.

Мъскадайн поигра още малко с косите си, потърка очи и поклати глава.

— О, човече! Беше като… Нямате представа. Какво насилие! Хичкок! Докторът ми разправя, че са ме оперирали, а аз… — това е невъзможно. Сигурно е помислил, че съм откачен.

— Хичкок — повторих аз.

— Класическият сюжет: невинният пострадва. Само дето не казаха на главния герой. Импровизираха със звездата.

— Ужасно — съгласих се аз.

— Повече от ужасно. Сетне започнах да си припомням разни неща. Дезире-Манди. Качихме се в колата. Тя се наведе да ме целуне. Тласна езика си чак в гърлото ми. После ми причерня пред очите и — край… Докторът ми каза, успокой се, човече, имаш температура. По-добре отиди в болница.

— Каза ли ти лекарят каква операция са ти направили?

— Попита ме дали съм болен от бъбреци и когато казах, че не съм, ми направи рентгенова снимка. И тогава ми каза.

— Отиде ли в болница?

— С какво? Нямам здравна осигуровка.

— А в областната?

— Не. Там е истински зверилник… Пък и не исках да има повече документация. Не желаех да ходя никъде. Защото вече мислех.

— Да ги убиеш?

— Да възвърна достойнството си. Отначало беше само Дезире-Манди. Но знаех, че тя е само стръвта.

— Подозираше ли доктор Дивейн?

— Още не. Не подозирах никого. Но бях твърдо решен да разбера кои са.

— И какво направи?

— Изпросих си рецепта за болкоуспокояващи и антибиотици от доктора и се прибрах вкъщи.

— Не се ли страхуваше, че той ще каже на полицията?

— Обеща да не го прави. В онази болница са готини.

— И се върна вкъщи да се възстановяваш. Каза на госпожа Грийн, че си се схванал. А шевовете?

Той трепна.

— Сам ги махнах.

— Сигурно е било трудно.

— Нагълтах се с болкоуспокояващи, натрих се с мехлем и използвах огледало. Адски ме болеше, но не исках никой да знае.

— Не отиде на друг лекар, така ли?

— Не. А трябваше, защото увредената тъкан се разрасна. Някой ден, когато мога да си го позволя, ще се погрижа за белега.

Записах още някои неща.

— Още ми е трудно да говоря за това — добави той.

— Представям си.

— Остър ме попита дали съм преживял душевни терзания. Едва се сдържах да не се изсмея в лицето му.

— Добре, да продължим. Как намери Манди?

— Няколко седмици по-късно, когато можех да вървя, отидох пак в клуба и видях сервитьорката, която ни обслужваше. — Мъскадайн се усмихна. — Изчаках, докато смяната й свърши. Беше паркирала колата си отзад, в уличката. Поетично правосъдие, нали? Причаках я. Да бъдеш ловец е много по-приятно, отколкото да си жертва… Запуших й устата, ритнах я в гърба, за да загуби равновесие и й извих ръката зад гърба. Завлякох я зад контейнера за смет. Казах й, че ще я пусна, но ако издаде звук, ще я убия. Тя започна да диша тежко, да се задушава. Предупредих я да не вдига шум, инак ще прережа шибаното й гърло. Макар че нямах нож или нещо друго. Обясних й, че само искам информация за момичето, с което бях преди няколко седмици. Дезире. Тя рече, че не познавала никаква Дезире. Казах, че това сигурно не е истинското й име, но би трябвало да си спомня мен, защото оставих голям бакшиш. Винаги го правя. Тя продължи да отрича и аз реших да опресня паметта й. Припомних й, че Дезире беше в тясна бяла рокля и пи коктейл „Манхатън“, а аз — бира „Сам Адамс“. Понякога сервитьорите запомнят не клиента, а напитката. Тя каза, че си спомняла, но не познавала момичето. Извих ръката й още по-силно и запуших устата и носа й. Тя започна да се души и аз я пуснах. Рекох й, хайде, скъпа, коя е тя, че да страдаш за нея. Защото видях, че двете се държаха приятелски. Беше сигурно, че се познаваха. Тя се разплака, продължи да увърта, дави се още малко и накрая ми каза, че истинското име на момичето е Манди. Била от Лас Вегас. Само това знаела. Честна дума. Извих ръката й почти до границата на счупването, но тя само хленчеше и молеше да й повярвам. Не знаела нищо повече. Благодарих й, сложих ръка на гърлото й и стиснах.

— Защото е била свидетел.

— Да, и съучастник. Всъщност целият клуб участваше в това. Трябваше да отида там и да го взривя. Наистина щях да го направя.

— Ако?

— Ако не бях тук.

Полицаят отново погледна часовника.

— Манди от Лас Вегас — казах аз. — И ти отиде там.

— Имах време. Нищо не ми пречеше. Напуснах университета, за да кандидатствам за роля в „Скандал в посолството“, но не я получих.

— Заради белега.

— Само заради това. Преди да го видят, те много ме харесаха. Сериалът не беше нещо особено, но с хонорара можех да се преместя да живея другаде, може би под наем в хубава къща на плажа.

Той стисна челюсти и сви устни.

— Как отиде в Лас Вегас?

— С автобуса. Тръгнах от казино на казино. Пресметнах, че курва с такава страхотна външност сигурно работи в казино. И се оказах прав. И знаете ли кое беше най-изумителното?

— Кое?

— Колко е лесно.

— Да намериш някого?

— Да ги намираш… и да се „погрижиш“ за тях. Никога не ми е хрумвало да направя такова нещо, преди да се справя с момичето в уличката. Играл съм много по-трудни роли.

— И с Манди ли беше лесно?

— Още по-лесно. Защото имах мотив. Пък и тя улесни нещата. Караше открито ферари. Демонстративно. Кучка. Видях я да спира пред казиното и да дава голям бакшиш на момчето, което паркира колите. Госпожица Важна клечка. Следих я два дни, разбрах къде живее, изчаках, докато остане сама и я изненадах.

— По същия начин ли? Ръка на устата и коляно в гърба?

— Защо да се папам? Тя беше толкова глупава, че бе оставила ключовете си отвън, затова просто отворих вратата и влязох. Между другото, тя беше дрогирана с нещо. Вероятно с кокаин, защото носът й беше разранен. Опрях ножа в гърлото й и казах, че ще я накълцам на парчета, а тя се напика…

— Този път си взел нож.

— Разбира се.

— Трябваше да бъде извършено с нож, нали?

— О, да.

— Защото…

— Взаимност… Синхрон. Те ме разрязаха и аз ги разрязах.

— Има логика — отбелязах аз.

— Има съвършена логика. Защото за да си припомня всичко, само трябваше да се опитам да докосна пръстите на краката си или да направя коремна преса. Веднага чувствах болката в гърба. Или като се замислех за „Скандал в посолството“ и какво можеше да бъде. — Мъскадайн присви очи. Приближи се до стъклото и добави: — Казаха, че човек се нуждае само от един бъбрек и мога да изкарам сто години. Но да имам само един ме прави уязвим. Ами ако се разболея от нещо и загубя и него?

— И така, беше време да накараш Манди да се почувства уязвима.

— Не да се почувства, а да бъде.

— Да бъде — повторих аз. — И какво стана после?

— Тя намокри гащите. Госпожица Шикозна курва. Завързах я с ластиците от багажника на велосипеда, които бях донесъл, и започнах да я разпитвам. Тя твърдеше, че някаква професорка по психология от университета я е наела, за да ме свали и да ми сипе приспивателно в питието, но не знаела защо. Сякаш това я оправдаваше. Попитах я коя професорка и тя се опита да премълчи името. Закрих устата й и запуших носа, както бях направил със сервитьорката и тя изплю камъчето. Името ми беше известно, защото коя друга професорка по психология ме мразеше.

— Каза ли ти откъде познава Дивейн?

— Да. Дивейн я наела.

— За секс?

— Тя го нарече игри. Двете с Хоуп си падали по извратени неща — завързване. Хоуп я видяла да танцува някъде в Сан Франциско и я свалила. Перверзно, нали? Такава покварена интелектуалка!

— И какво стана после?

— Развързах я и й благодарих за откровеността. За да я обезоръжа психологически. Изведох я навън, пред къщата и й казах, че ще я пусна, ако си държи устата затворена. Тя изглежда изпита такова облекчение, че ми благодари и се опита да ме целуне, показвайки езика си. Това ми напомни как ме беше целунала в колата, преди да изгубя съзнание. На улицата нямаше никой и я наръгах с ножа.

— Къде?

— Първо в сърцето, защото бяха разбили моето сърце, ограбвайки тялото ми и цялото ми бъдеще. После между краката, защото бе използвала оная си работа, за да ме улови в капана. Оставих я да се свлече на земята, обърнах я и я наръгах в гърба. Точно както бе направила с мен. Над бъбрека. — Той протегна ръка към кръста си и трепна. — По-рано не знаех къде се намира бъбрекът.

— Още ли те боли? — попитах аз.

— Когато седя. Колко време ни остава?

— Десет минути. И така, научи от Манди името на Хоуп и дойде време да се погрижиш и за нея.

— Точно така.

— И използва същата схема на наръгване с нож — сърцето, влагалището, гърба.

— Абсолютно. Единствената разлика беше, че Хоуп опита да се съпротивлява. Не че това й помогна, но целият ме изцапа с кръв. Исках да изтръгна от нея името на шибания хирург, но се страхувах, че тя ще се отскубне от мен и ще се развика, затова я убих.

— Как научи името на хирурга?

— Миналата седмица, когато онова момче го нападна. По новините казаха, че познавал Дивейн. Веднага включих и събрах две и две. Започнах да го следя и получих премия. Открих Пънкаря.

— Кейси Локинг.

— Другият ми съдия. Не бях сигурен дали участва в заговора, но го подозирах, защото той се подмазваше на Дивейн. Щом разбрах, веднага предреших съдбата му. Взех папката му от факултета по психология и научих адреса му. Вече знаех къде живее Крувич, защото го видях там с пънкаря. Къщата горе на Мълхоланд. И започнах да следя Локинг.

— Запазвайки Крувич за десерт.

— Точно така.

— Разкажи ми за Локинг.

— И с него беше много лесно.

— Но вероятно по-трудно за изиграване.

— Определено… Докъде бях стигнал?

— До Локинг.

— Проследих го до дома му, влязох вътре и го застрелях.

— Защо го уби с пистолет, а не с нож?

— Поради три причини — отговори той, доволен от въпроса. — Първо, знаех, че ченгетата са надушили нещо и не исках да бъде очебийно, че един и същ човек е очистил него и момичетата. Второ, наръгването с нож беше за жените. И трето, вече се бях отървал от ножа.

— Как?

— Хвърлих го от пристана край Санта Моника.

— Можеше да си купиш друг.

Той се ухили.

— Нали съм гладуващ актьор.

— А снимките, наредени около тялото на Локинг?

— Още една премия. Да покажа на света каква е била Дивейн. Какви бяха всичките. Можете ли да повярвате, че са правили такива неща? Пълна извратеност.

— И какъв беше планът ти? Да спипаш Крувич?

— Него и задника, който използва бъбрека ми. Смятах да науча всичко. Сам да направя операция и да си взема онова, което е мое.

— Две минути — каза полицаят.

— Да ти го начукам — измърмори по негов адрес Мъскадайн, после ми се усмихна. — Е, как се справям?

— Чудесно. Оценявам откровеността ти.

— Да ви кажа право, голям камък ми падна от сърцето. Разтоварих се. Чувствам се много по-добре.

 

 

Роналд Остър чакаше до главната порта на затвора.

— Е? — попита той. — Какво?

— Инструктирах го да ви съдейства.

— Направи го.

— И какво мислите?

— Потресаваща история.

— Да. Има ли душевни терзания?

— И още как — отговорих аз и поклатих глава. — Не му липсват терзания.

— Добре. Страхотно. Трябва да тръгвам. После ще говорим още.

Адвокатът забърза към затвора.

 

 

Вместо да се прибера вкъщи, аз отидох с колата в един ресторант на Шеста улица, където си поръчах обяд — вкусен и обилен. Салата „Цезар“, леко препечена пържола, пържени картофи, спанак със сметана и чаша от най-хубавото бургундско вино, което имаха. Докато чаках храната, отворих куфарчето си и извадих жълтия тефтер.

Отпих от виното и започнах.

Психологична преценка

на Рийд Мъскадайн

Затворник №464555532

от Александър Делауер, Доктор по психология

Дълго писах.