Джонатан Келерман
Екзекуцията (39)

39

Вечерта, малко след девет, ми се обади доктор Албърт Емерсън.

— Теса е направила опит за самоубийство — каза той със същия момчешки глас, но сега натъжен. — Изпратих я за седемдесет и два часово наблюдение във Флинт Хилс Котиджис. Знаете ли къде е това?

— В Ла Канада.

— Точно така. Отделението за непълнолетни е едно от най-добрите.

— Как го е направила?

— Прерязала си вените.

— Сериозно ли, или като вик за помощ?

— Раните са дълбоки. Баща й спрял кървенето.

— По дяволите! Обадих ви се, защото се притеснявах за нея.

— А аз ви се обаждам, защото оценявам това. Родителите й също. Те ви харесват. Какво искахте да ми кажете?

— Вярвам на Теса за изнасилването. Мислех, че тя трябва да го чуе от някого.

— Защо едва сега?

— Не мога да ви кажа. Юридически усложнения.

— Охо! Момчето е било заловено заради друго изнасилване?

— Нека само да кажем, че разказът на Теса е потвърден.

— Добре. Ще разбера от съпругата си. Тя е прокурор.

— Може и да не знае. Положението наистина е много заплетено. Веднага щом мога да говоря открито, ще ви кажа.

— Така е най-справедливо… Почакайте. Бащата иска да говори с вас.

След миг се чу:

— Докторе? Обажда се Уолтър Баулби.

— Съжалявам за Теса.

— Благодаря, господине. — Думите едва излизаха от устата му. — Доктор Емерсън каза, че ще се оправи. Какво мога да направя за вас?

— Само проверявах как е Теса.

Гласът му заглъхна.

— Тя е… Мисля, че трябваше да й повярвам за изнасилването.

— Няма причина да се самообвинявате.

— Най-странното е, че състоянието й се подобряваше. Прекарваше повече време с Роби, забавляваше се. После изведнъж спря. Не искаше да играе с него, дори да бъдат заедно. Започна да стои по цял ден затворена в стаята си. Вчера отидох да поговоря с нея и я намерих в банята. Слава богу, че… Както и да е. Причината да ви се обадя, е, че едва днес Теса каза нещо за професорката. Щях да ви потърся по-рано, но бяхме много заети.

— Какво каза?

— Професорката й била истинска приятелка, защото само тя й вярвала. Онзи негодник я завързал и изнасилил и само професорката знаела какво е преживяла.

— Завързал я?

— Да. Намеря ли го, ще му откъсна топките.

— Господин Баулби…

— Знам, знам. Съпругата ми казва, че е глупаво дори да говоря по този начин, и има право. Но при мисълта какво е направил на малкото ми момиче… Може би наистина има ад… Най-важното е, че Теса е жива. Благодаря, че се обадихте, докторе.

— Ще ви бъде ли неприятно, ако дойда да поговоря с Теса?

— За какво?

— Само искам да й кажа, че и аз й вярвам.

— Няма да ми бъде неприятно, но трябва да питате доктор Емерсън.

— Той още ли е там?

— Излезе в коридора. Искате ли да го повикам?

— Моля ви, не си правете труда.

— Няма нищо. И без това само се мотая тук.

 

 

Пристигнах в Глендейл в десет и трийсет вечерта, а в Ла Канада — няколко минути по-късно.

Флинт Хилс Котидж се намираше нагоре по Вердуго Роуд, навътре в подножието на планината и в покрайнините на уютен жилищен квартал. На портата имаше малка бяла табелка. Беше отворено и пазачът имаше сако, вратовръзка и заучена усмивка.

Нямаше централна сграда. Само къщички в испански стил в края на виещата се чакълена алея за коли, сгушени под стогодишни явори и кедри. Оскъдното осветление над вратите и тропическите храсти по стените придаваха на мястото вид на стилен курорт с минерални бани.

Емерсън бе казал, че Теса е в бунгало В и аз го намерих лесно. Беше вляво от паркинга. Предната врата беше заключена и след малко една медицинска сестра отвори на позвъняването ми.

— Аз съм доктор Делауер. Идвам при Теса Баулби.

Тя ме огледа подозрително.

— Доктор Емерсън ме чака.

— Ами, той е вътре.

Влязох в жълтия като масло коридор. Нов шоколаденокафяв мокет, литографии на цветя в рамки, няколко плаката от рок концерти и седем врати — всичките заключени. В дъното имаше помещение за персонала, където един мъж седеше и пишеше нещо.

Той вдигна глава и стана.

— Доктор Делауер? Аз съм Албърт Емерсън.

Беше на трийсет и няколко години, с къдрави кестеняви коси, спускащи се по гърба и гъста брада, усърдно подстригана в края. Вълнено сако, кафяв панталон, раирана риза и синя плетена вратовръзка. Ръкостискането му беше самоуверено и краткотрайно.

— Благодаря, Глория — каза той на сестрата и тя излезе. — Тук е спокойно, нали?

— Как е Теса?

— Започна да съжалява за стореното, което е хубаво.

— Баща й още ли е тук?

— Не. Тръгна си преди малко. Беше вътре при нея, но само за минута-две. Теса му е ядосана.

— Защото не й е повярвал?

— Това едва ли би помогнало, но тя го преживява.

— Обикновено е така.

Той кимна с разбиране.

— Те са много мили хора. Добронамерени, искрени. Но елементарни. Не са глупави, но простовати.

— За разлика от Теса.

— Теса е сложна натура. Творческа личност. С богато въображение. Артистичен темперамент. Обича да се занимава с екзистенциални въпроси. При други обстоятелства, от нея би излязло нещо голямо.

— Малките приумици на съдбата — отбелязах аз. — Виждал съм много такива случаи. Ще разговаря ли с мен?

— Още не съм я питал. Защо не проверим?

— Да влезем при нея ей така? Два пъти се опитах и тя ужасно се притесни.

— Но сега имате да й кажете нещо. Пък и съпругата ми знае какво става. Чула слухове, че са арестували някакъв студент за убийството на Дивейн. Ако той е изнасилвачът на Теса, за нея ще бъде хубаво да научи, че е задържан.

— Да, но прокурорът не иска да разгласява случая поне още няколко дни.

— Мога да я убедя да остане повече от няколко дни. Каза ми, че тук й харесва. Било спокойно.

— Ами ако говоря с нея и тя се развълнува?

— По-добре това да стане тук, където мога да се справя със ситуацията. Такава ми е работата. Искате ли да опитате?

— Ще запазите ли разговора поверителен?

— При Теса няма телефон, а аз не съм дърдорко.

— Добре.

— Да вървим. Тя е в трета стая.

 

 

Бяха положени усилия обстановката в стаята й да изглежда домашна: бели тапети със светлосини вълнообразни абстрактни шарки, мебели от истинско дърво, голям прозорец, ваза с цветя. Но един поглед отблизо разкриваше звукоизолационна подплата под тапетите, неравни ръбове на мебелите, завинтена на тавана крушка и външни летви на прозореца. Вазата беше пластмасова и също закована за масата. Цветята обаче бяха истински. Лилии. Неотровни.

Теса седеше на леглото и четеше. „Атлантик Мънтли“. До нея имаше купчина други списания. Беше облечена в сива ватена блуза с емблемата на университета и джинси. И двата пъти, когато я бях видял преди, беше изцяло в черно. Краката й бяха дълги и кльощави, бели почти колкото стените. От левия й ръкав се подаваше превръзка.

Теса продължи да чете.

Прегърбена и уязвима. Мъскадайн го бе изтълкувал като честна игра.

— Здравей отново — каза Емерсън.

Тя вдигна глава, видя ме и очите й се изпълниха с предишната паника.

— Всичко е наред, Теса. Доктор Делауер е добър човек. Имам му доверие.

Долната й устна потрепери.

Усмихнах се.

Теса се вторачи в списанието.

— Хубава ли е стаята? — попита Емерсън.

Тя не отговори. Гръдният й кош се надигаше и спадаше.

— Не искам да говоря с него — най-сетне продума тя.

— Сигурно няма да имаш нищо против, ако поговорите малко.

— За какво?

Емерсън ме погледна.

— За онова, което Рийд Мъскадайн ти е направил — казах аз. — Знам, че е истина. Мъскадайн е боклук и е в затвора.

Устата й се отвори.

— Защо?

— Ще ти бъде трудно, като чуеш това, Теса, но така или инак скоро ще го научиш. Той е главният заподозрян в убийството на професор Дивейн.

В очите й се изписа обезумяло изражение.

— Ох! — Думата беше произнесена като животински рев. — Ох, ох, ох!

Тя скочи, вкопчи пръсти в косите си и започна да крачи напред-назад. Спря и възкликна:

— О, боже! Боже! Робин!

— Какво Роби? — попита Емерсън.

— Къде е той?

— Вкъщи, при майка ти, Теса.

— Откъде да знам?

— Защо да не е там?

Теса протегна ръце пред себе си. Пръстите й трепереха.

— Телефон! — извика тя.

— Искаш да се обадя у вас? — попита Емерсън. — За да ти каже майка ти, че Роби е добре?

— Аз искам да се обадя! Да говоря с него!

— Часът е почти единайсет, Теса. Сигурен съм, че Роби е заспал и…

— Трябва да говоря с него! Моля ви, доктор Емерсън! Нека да се обадя. Моля ви, моля ви, моля ви! Искам да говоря с моя малък… — Тя започна да ридае.

— Добре, миличка.

Емерсън се опита да сложи ръка на рамото й, но Теса отстъпи назад. В сините й очи се четеше безпокойство. Той отключи вратата и я пусна да излезе.

 

 

В помещението за персонала Емерсън набра външна линия и й даде слушалката. И двамата наблюдавахме, докато Теса набираше номера.

— Мамо? Къде е Роби? Сигурна ли си? Отиди да провериш… Моля те, мамо. Направи го!

Тя зачака, като подръпваше косите си, мигаше, кършеше рамене и пристъпваше от крак на крак.

Емерсън я гледаше със смесица от състрадание и интерес.

— Сигурна ли си? Провери ли дали диша? Какво? Говоря сериозно… От помещението за персонала. Той ми позволи. Тук е, да. Не… Не съм уморена… Четях. Какво… Да, скоро… Сигурна ли си, че е добре? Мамо? Знам… Съжалявам, мамо. Съжалявам за безпокойството. Какво?… Да, благодаря. Грижи се за него. Пази го… И аз те обичам.

Теса остави слушалката. Въздъхна. Наведе глава. После ни погледна.

— Сега мога да се върна в стаята си.

Влязохме и аз казах:

— Роби беше козът, който Мъскадайн използваше срещу теб. Заплаши те, че ще убие Роби, ако не се откажеш от обвиненията си на изслушването.

Тя ме погледна с уважение.

Кимна.

Не зададох следващия въпрос: защо не каза на полицията?

Знаех отговора. И преди беше казвала на полицията, но винаги я бяха отпращали като лъжкиня.

Неговата дума срещу нейната.

— Той вече не може да направи нищо на Роби — продължих аз. — Не може да стори зло никому.

Искаше ми се да бях сигурен. Едва ли не се надявах да пуснат Мъскадайн на свобода, за да може Големия Мики да упражни своето правосъдие… Господ да ми е на помощ.

Теса се прегърби и отново започна да плаче.

Емерсън й даде носна кърпа и отстъпи назад.

Болката беше отразена в очите й, но той издържаше.

Поне можех да разчитам на него.

Накрая тя спря и каза:

— Той я уби заради мен.

— Категорично не — заявих аз. — Това няма нищо общо с теб. Било е между Мъскадайн и професор Дивейн.

— Бих искала да го вярвам.

— Ще повярваш, когато излязат фактите.

— Роби.

— Ти си защитавала Роби. За твоя сметка.

Теса не отговори.

— Професор Дивейн знаеше ли за заплахата?

Тя поклати глава.

— Не можех… Не исках… Тя ме разбираше, но не исках да забърквам никого в моите истории.

— Но си й казала, че те е завързал.

Продължително мълчание. Сетне бавно поклащане на главата. И неочаквано Теса ме стъписа с внезапна, лъчезарна усмивка. И Емерсън не беше подготвен за това.

— Какво има, Теса? — попита той.

— Значи съм мъченица — отговори тя. — Най-после.

 

 

Карах по тихите улици и си представях как е станало.

Мъскадайн я омайва. Държи се добре — дори учтиво. Докато влязат в апартамента му.

Сетне се променя.

Хваща я.

Завързва я.

Тя казва на Хоуп.

Хоуп я изслушва — спокойно и състрадателно.

Но историята означавала много повече за нея, отколкото само поредното изнасилване.

Дивейн намразва Мъскадайн. Замисля се за него — едър и силен.

Здрав.

Хубав, голям бъбрек, повече от достатъчен, за да пресява мръсотиите от съсухреното тяло на човека, който я смята за своя дъщеря.

Страхотно.

Идеално.

Да я завърже.

Хоуп е знаела какви чувства е изпитвала Теса.

Макар че не й казала.

Съпричастността има граници.