Джонатан Келерман
Екзекуцията (25)

25

— Артишо? — попита служителят на бензиностанцията. — Това не е ли в Касторвил, чак нагоре до Монтерей?

Той имаше криви крака и голям корем. Темето му беше плешиво, но отзад висеше плитка — кафява като зъбите му. Ухили се и повтори: „Артишо?“, после изми предното стъкло и ми взе двайсетачка.

Отклоних се от магистрала пет, за да налея бензин след Грейпвайн, където движението внезапно се увеличава като задръстен маркуч и по правило в мъгла се струпват най-малко петдесетина коли. Тази сутрин беше горещо и мъгливо, но имаше видимост.

Върнах се на магистралата и продължих на север. Според картата, с която разполагах, Хигинсвил се намираше на запад от Бейкърсфийлд и на юг от езеро Буена Виста. На сто и петдесет километра от Лос Анджелис и с двайсет градуса по-горещо. Земята беше равна и зад короните на гигантските каучукови дървета се виждаха зелени поля. Ягоди, броколи, люцерна, марули — всички се бореха за оцеляване в просмукания с бензин въздух.

Един завой на двулентовото шосе ме отведе нагоре в планините, осеяни с малки ранча и порутени крайпътни къщурки, сетне надолу, в сухата долина, където видях табела ХИГИНСВИЛ, НАСЕЛЕНИЕ ХИЛЯДА ДВЕСТА ТРИЙСЕТ И ЧЕТИРИ. Буквите бяха почти изтрити, а лимонът от ламарина отгоре — ръждясал.

Минах покрай къса редица от дъбове и прекосих пълното с наноси корито на потока, после покрай паркинга на затворен спортен център и полуразрушен хамбар с напукана табела КАУБОЙСКО ОБЛЕКЛО на покрива. След още един пуст паркинг се появи главната улица, Лемън Булевард, която беше пълна с едноетажни сгради — бакалии, кафенета, магазини, бар и църква.

Сутринта се обади Майло. Каза ми, че местната власт се представлява от шериф на име Ботула. Базата му беше в края на улицата и представляваше розова квадратна сграда. Отпред стоеше патрулната кола — стар зелен форд.

Вътре, зад високото до кръста гише седеше пълно, хубаво, светлорусо момиче, което изглеждаше твърде малко, за да гласува, и съсредоточено четеше. Пред нея имаше телефонен номератор. Зад момичето смугъл мъж от испански произход в сиво-кафява униформа се беше навел над метално бюро. И пред него лежеше разтворена книга. Не изглеждаше по-голям от момичето.

Звънчето над вратата издрънча. Двамата вдигнаха глави. Младият мъж имаше гладка кожа с цвета на индийско орехче и широката уста на ацтек. Черната му коса беше права, тънка, подстригана късо отстрани и разделена на път в средата. Очите му имаха цвета на препечени бадеми и изгаряха от желание да наблюдават.

— Доктор Делауер? Аз съм шерифът Ботула. — Той се приближи до гишето, махна резето на люлеещата се врата и подаде топла, силна ръка. — Това е Джуди, нашият заместник-шериф, администратор и диспечер.

Момичето го погледна така, сякаш искаше да каже: „Сигурно се шегуваш“ и той се ухили.

— Джуди Ботула.

Тя затвори книгата и дойде при нас.

Прочетох заглавието на корицата — „Основи на събирането на доказателства“.

— Нищо потресаващо — каза Джуди.

— Нови сме тук и все още се приспособяваме — рече той.

Минах зад гишето и взех стол.

— Колко нови?

— От два месеца. Всеки работи на половин ден. Редуваме се.

На стената имаше облегнат парцал с дръжка и Ботула го сложи зад шкафа. Стените бяха чисти и голи, без обичайните плакати и бюлетини, а подът — безупречно изтъркан, макар и изподраскан.

Джуди донесе стола си и се настани. Беше висока почти колкото съпруга си. Имаше широки рамене и едри гърди. Излишните килограми се дължаха както на мускули, така и на тлъстини. Беше облечена в бяла плетена блуза, джинси и маратонки. На колана си имаше значка. Очите й бяха тъмносини, тъжни и леко укорителни.

— И двамата завършихме програмата по криминално правосъдие във Фресно — обясни тя. — Искаме да влезем в Академията на ФБР, но в момента има голяма конкуренция, затова решихме, че година-две опит няма да ни се отрази зле. Не че тук е много вълнуващо.

— Тихо и спокойно — добави съпругът й.

— Меко казано.

Ботула се усмихна.

— Имаме време да учим… Разследвате убийство, така ли? Чухме за случилото се. А днес бе извършен арест.

— Вероятно погрешна следа — рекох аз.

— Да, така каза детектив Стърджис… Значи сте психолог, работещ по убийство — това вече обичайна практика ли е в Лос Анджелис?

— Не. Само понякога работя с детектив Стърджис.

— Правили ли сте профил на сериен убиец?

— Не.

Той кимна, сякаш казах да.

— Интересно е. И как действате по случая?

— Опитваме се да научим колкото е възможно повече за доктор Дивейн.

— Защото и тя е била психолог ли?

— Предимно защото не знаем много за нея.

— Да, има логика… Ами, ето докъде сме стигнали засега. След като говорихме с детектив Стърджис, решихме да изровим нещо от градските и училищните архиви и да поговорим с бивши възпитаници. Но се оказа, че преди десет години архивите са опаковани и изпратени в Сакраменто и още не можем да ги издирим. А училищата са затворили горе-долу по същото време.

— Случило ли се е нещо преди десет години?

— Да. Градът е замрял — отговори Джуди, — както сам виждате. По-рано е имало лимонови горички и малко местни жители, но най-вече сезонни работници и цитрусови компании, собственици на магазините. Преди десет години рязко застудяване унищожило лимоните, а останалото било довършено от насекомите. Сезонните работници се преместили, лагерите затворили и вместо отново да засадят лимони, компаниите купили земя другаде. Местните хора зависели от сезонните работници, затова една група тръгнала с тях.

— Видях табела, която твърдеше, че тук живеят хиляда и двеста души — казах аз.

— Твърдението е вярно — рече тя. — Но табелата е стара. По груби изчисления сега населението е триста човека и голяма част от тях идват само през лятото, за да ловят риба в езерото. Онези, които живеят постоянно тук, работят другаде, с изключение на няколко жени, собственички на магазини на Лемън Булевард. Повечето са възрастни. Няма много деца, затова няма и училища. Учат в Бейкърсфийлд.

Хоуп бе учила в гимназията в Бейкърсфийлд.

— Повечето учители на жертвата са починали, но намерихме една госпожа, която може би й е преподавала.

— Може би? — попитах аз.

— Ами, не може да се каже, че е лесна за разпит — отговори Ботула и докосна слепоочието си. — Хубаво е, че сте психолог.

— Бихме дошли с вас, но това вероятно ще попречи, вместо да помогне — добави Джуди.

— Имали сте проблеми с нея?

— Вчера я посетихме — каза Ботула. — Не бих нарекъл разговора ползотворен.

— Меко казано.

Джуди се намръщи и се върна при телефонния номератор. Лампичките не бяха мигали, откакто влязох.

* * *

Ботула ме изпрати.

— Джуди мисли, че жената се държа враждебно, защото е расистка. Причината е нашият брак.

— А вие не смятате ли така?

Той погледна към слънцето и си сложи черни очила.

— Не знам защо са такива хората. Както и да е. Жената се казва Елза Кампос. Живее на Блосъм… Първата пряка вляво.

Изненадата ми го накара да се усмихне.

— Когато казах расистка, вие помислихте, че е от английски произход, нали?

— Да.

— Логично е. Но хората са си такива. Адресът е Блосъм Лейн осем, ще разберете щом стигнете дотам.

 

 

Блосъм Лейн нямаше тротоари. Само кафяви ивици, обрасли с плевели ограждаха разбития път. По края растяха няколко силно разклонени лимона, засенчени от гигантски евкалипти. И тук не подкастряха дърветата.

В северната страна на улицата имаше къщи, а в южната — сухи поля. Номера от едно до седем представляваха колиби, намиращи се в различни етапи на разруха. Къщата на Елза Кампос беше по-голяма — едноетажно бунгало от червено дърво с веранда, оградена с масивни кедри. Заобикалящата я земя беше твърда и напукана. Около малката собственост се издигаше двуметрова верига. Табелката „ВНИМАВАЙ! КУЧЕ!“ се допълваше от глутница от двайсетина лаещи, скачащи и виещи песа, наредени зад оградата.

Териери, кокер шпаньоли, лъскав червен доберман, хибриди във всякакви форми и размери и нещо огромно, черно и подобно на мечка, което стоеше най-отзад и душеше земята.

Шумът беше оглушителен, но нито едно от тях не изглеждаше свирепо. Напротив, махаха с опашки и плезеха езици, а по-малките весело подскачаха и дращеха по веригата.

Слязох от колата. Врявата се усили и няколко от кучетата започнаха да обикалят в кръг и да се хвърлят към оградата. Бяха най-малко две дузини — всички хубаво подстригани и в добро здраве. Но при наличието на толкова много животни грижите имаха граница и аз долових миризмата от двора, много преди да стигна до портата.

Нямаше звънец, нито ключалка, само обикновено резе. Кучетата продължаваха да лаят и да скачат, а няколко от тях провряха муцуни през веригата. Хълмистият двор беше осеян с купчини изпражнения, но в радиус от три метра около къщата беше чист. Докато се чудех дали да вляза, вратата на верандата се отвори и отвътре излезе възрастна жена, облечена в розова ватена блуза. Държеше метла.

Кучетата се обърнаха и хукнаха към нея.

Тя бръкна в джоба си и хвърли нещо на земята.

— Търсете!

Песовете се разпръснаха и трескаво започнаха да душат из двора. Сцената приличаше на някой от ранните рисувани филми на „Уорнър Брадърс“. Възрастната жена се насочи към мен, влачейки метлата.

— Здравейте — казах аз.

— Здравейте.

Думата прозвуча като подражание. Тя присви очи и продължи да ме изучава. Беше висока метър и седемдесет и слаба. Имаше черни коси, прибрани в дълга до кръста плитка. Хлътнали, бледи страни, сухи като почвата, и криви пръсти, загорели до кафяво, с дебели, жълти нокти. На ватената блуза пишеше „РИНОУ“. Ластичният й клин беше опънат докрай.

— Кой сте вие и какво искате?

— Казаха ми, че сте била учителка, госпожо Кампос.

— Кой ви каза?

— Шерифът Ботула и неговата…

Тя изсумтя.

— Онези двамата. Какво друго ви казаха? Че съм градската луда?

— Само че можете да ми помогнете да получа информация за една жена, израснала тук. За съжаление тя беше убита и полицията в Лос Анджелис ме помоли да…

— Убита? За кого говорите?

— Хоуп Дивейн.

Това изсмука кръвта от лицето й. Тя погледна кучетата и когато отново се обърна към мен, изражението й представляваше смесица от покрусена невинност и затвърден песимизъм.

— Какво се е случило с нея? Кога?

— Преди три месеца някой я наръга с нож пред дома й.

— Къде?

— В Лос Анджелис.

— Кажете ми, тя не стана ли доктор по нещо?

— Беше психолог.

— Това е почти същото.

— Мислеше да стане доктор ли?

Елза Кампос се вторачи някъде покрай мен, в сухото пусто поле. Докосна лицето си и опъна кожата, и за миг видях една по-млада жена.

— Убита. Невероятно. Имате ли представа кой го е направил?

— Не. Засега сме стигнали до задънена улица. Ето защо полицията се опитва да разбере колкото е възможно повече за нея.

— И затова ви помолиха да дойдете тук.

— Точно така.

— Говорите за полицията в трето лице. Това означава ли, че не сте един от тях? Или само си придавате важност?

— И аз съм психолог, госпожо Кампос. Понякога давам съвети на полицията.

— Имате ли доказателство за това?

Показах й картата си.

Тя я прочете и ми я върна.

— Само исках да се уверя, че не сте репортер. Ненавиждам ги, защото веднъж написаха статия за кучетата ми и ме изкараха луда. — Тя докосна заострената си брадичка. — Малката Хоуп. Не твърдя, че помня всичките си ученици, но нея не съм забравила. Добре, влезте.

Елза Кампос тръгна към къщата и ме остави сам да отворя портата.

Влязох в оскъдно осветена гостна, пълна с евтини мебели и купи с храна за кучета. Лавици, отрупани с керамични и стъклени съдове, миризма на влажна козина и дезинфекционни препарати. Над камината имаше часовник с кукувица.

Кухнята беше на три крачки. Госпожа Кампос ме покани да седна и аз влязох там. На плота се мъдреше сешоар, няколко шишета с кучешки шампоан, микровълнова фурна и пластмасова клетка. Вътре имаше нещо малко, бяло и неподвижно. Отгоре бяха сложени стъклени ампули, спринцовки и бинтове.

— Хей — рече Елза и пъхна пръст през телената вратичка на клетката.

Кученцето изплези език и изскимтя.

— Искате ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Отпуснах се на сивия шезлонг. Пухените възглавници се наместиха и ме обгърнаха. От двете страни на часовника с кукувицата имаше избелели снимки на природни пейзажи. Пердетата бяха от кафяво плюшено кадифе, а полилеят на тавана — приспособление от прашни крушки, в плетеница от пожълтели еленови рога.

Елза Кампос извади бира от хладилника.

— Притеснявате се да не хванете нещо, защото тук е зоологическа градина? — Тя отвори бутилката и отпи. — Е, зоопаркът е чист. Не мога да премахна миризмата, но макар да прибирам ранени животни, не искам да живея в мръсотия.

— Разбирам ви.

— Кажете го на онези двамата.

— Семейство Ботула?

— Семейство Ботула — повтори тя със същия подражателски тон. — Господин и госпожа Шерлок Холмс. Първата седмица, когато дойдоха тук, започнаха да се мотаят насам-натам с онази стара бричка, която им даде областната управа, сякаш имаха някаква работа.

— Сигурно са се запознавали с фактите.

Усмивката й беше мимолетна като мигване на око.

— Какви факти може да има тук? Че плевелите са пораснали с още пет сантиметра? Да изпратят мостри във ФБР? — Тя пийна още бира. — Каква двойка. Непрекъснато обикалят насам-натам. Още в началото видяха моята глутница, спряха, слязоха от колата и започнаха да дрънкат веригата. Не е необходимо да казвам, че кучетата се развълнуваха. Излязох да видя каква е тази врява. Те се опитваха да преброят кучетата. Записваха. После тя ме огледа от главата до петите, а той започна да декламира здравния кодекс. Трябвало ми разрешително за кучешки приют, защото животните били много. Изсмях се и се прибрах. Оттогава не съм имала нищо общо с тях. Изпращат ги от Фресно, за да служат една година в Забвението. Тук не се случва нищо. Няма ресторанти „Макдоналдс“, нито кабелна телевизия. Направо пощуряват и гледат да се махнат. Телевизионното поколение. Господ да е на помощ на животните и на всички други, когато такива като тях дойдат на власт.

Елза надникна в клетката.

— Не се тревожи, миличко, скоро ще тичаш с останалите.

Сетне поклати глава и плитката й се люшна.

— Можете ли да си представите някой да иска да стори зло на такова безобидно същество?

— Не — отговорих аз. — Това е толкова немислимо, колкото и убийството.

Тя остави бирата, взе полуразплетен бамбуков стол и седна.

— Хоуп убита. Знаете ли какво са правели гърците с носителите на лоши вести?

Елза прокара пръст през гърлото си.

— Надявам се, че не сте гъркиня — рекох аз.

Тя се ухили.

— За ваш късмет, не съм. Навремето преподавах за гърците, но не по традиционния начин — не само че са били културни и благородни, имали са страхотна митология и са започнали Олимпийските игри. Наблягах на въпроса, че може да си културен и привидно благороден, и пак да вършиш неморални неща… Какво очаквате да научите от мен?

— Нещо за миналото на Хоуп, което би могло да обясни смъртта й.

— Какво би обяснило миналото й?

Черните й очи се вторачиха в мен. Бяха проницателни като на сокол.

— Има данни, че може да е била малтретирана като възрастна. Понякога това е свързано с издевателства в детството.

— По какъв начин малтретирана?

— Физически. Удряна, бита.

— Беше ли омъжена?

— Да.

— За кого?

— За професор по история, доста по-възрастен от нея.

— Той ли я е малтретирал?

— Не знаем.

— Заподозрян ли е в убийството?

— Не.

— Не. Или още не?

— Трудно е да се каже. Няма улики срещу него.

— Професор и психолог — каза тя и затвори очи, опитвайки се да си го представи.

— И Хоуп беше професор. Беше станала много известна като научен изследовател.

— Какво изследваше?

— Психиката на жените. Ролята на пола. Самоконтрола.

Последното я накара да трепне и аз се запитах защо.

— Разбирам… Кажете ми точно как е била убита.

Разказах й накратко за наръгванията с нож и обясних за книгата на Хоуп.

— Струва ми се, че е била повече от известна. Направо прочута.

— Миналата година беше така.

Главата й се дръпна няколко сантиметра назад, а черните очи се присвиха. Почувствах се като зрънце царевица, наблюдавано от гарга.

— И какво общо има детството й с това? — попита тя.

— Хващаме се за сламки. Вие сте една от тях.

Елза Кампос не откъсваше поглед от мен.

— Прочута. Ето какво става, като не чета вестници и не гледам онази идиотска телевизия. Престанах да го правя преди години и… Интересно.

— Кое?

— Че Хоуп е станала прочута. Като ученичка беше стеснителна, дори не обичаше да чете на глас. Имате ли нейна снимка?

— Не.

— Жалко, бих искала да я видя като голяма. Привлекателна ли беше?

— Много.

Описах Хоуп и очите на Елза омекнаха.

— Беше красиво дете. Русокоса. Косите й бяха почти бели. Стигаха чак до кръста. С къдрици по края. Големи кафяви очи… Показах й как да сплита косите си, подарих й книга с прически по случай завършването.

— На прогимназията ли?

Елза кимна разсеяно. Изглеждаше мрачна.

— През всичките тези години не съм мислила много за Хоуп. Предполагах, че всичко с нея е наред. Но сега ясно си спомням лицето й. Благодаря ви, че освежихте деня на една възрастна жена.

— Предполагали сте, че всичко с нея е наред. Значи сте се тревожили, че няма да е така?

Тя се засмя.

— Наистина сте психолог.

Очите й се стрелнаха към часовника с кукувицата и се задържаха там.

— Не помните всичките си ученици, но нея не сте забравили. С какво се отличаваше?

— С интелекта си. Преподавах четирийсет и осем години и Хоуп беше едно от най-умните деца. Може би най-умното. Мигновено схващаше нещата. И беше много трудолюбива. Знаете, че някои от най-надарените са мързеливи. Почиват на лаврите си, мислят, че светът се върти около тях. Но Хоуп беше много трудолюбива. И не заради обстоятелствата в дома й.

Кожата около черните очи се опъна.

— Не?

— Не — повтори тя, но този път не беше подражателство. — Казах, въпреки това.