Джонатан Келерман
Екзекуцията (23)

23

Двайсет минути по-късно, след като обсъди нещата с клиента си, Казанян излезе усмихнат.

— Е, има смекчаващи вината обстоятелства.

Анджела Боутрайт влезе с чаша кафе.

— Хей, Анджи, благодаря, че ме повика. Най-вече ми хареса, че ми провали срещата.

— Винаги съм щастлива да ти помогна.

Двамата си размениха усмивки.

— Къде е Шенийз? — попита Майло.

— Долу в коридора.

— Някакви вести от майка й?

— Още не — отговори Боутрайт, — и никой не вдига телефона у тях.

— Ако майка й има нещо общо с операцията, сигурно е уплашена за собствената си безопасност — рекох аз.

— Каква операция? — попита Анджела. — Какво става?

— Лекарят е извършил стерилизация без съгласието на Шенийз — отговори Казанян.

— Какво?

— Преди седем месеца доктор Крувич е направил аборт на Шенийз Фарни. Бебето било от моя клиент. Но Балистър не знаел предварително за това, нито някой се посъветвал с него, макар госпожица Фарни да е непълнолетна, което означава, че клиентът ми е бил единственият пълнолетен родител.

— Пълнолетен? Сигурно се шегуваш — каза Боутрайт.

— За да влоши нещата — продължи Казанян, — доктор Крувич не бил доволен от прекъсването на бременността и стерилизирал момичето, без да й каже. Завързал маточните й тръби. И познайте какво станало. Господин Балистър бил уведомен, че доктор Дивейн е дала консултация на Шенийз. Но не й казала, че ще бъде стерилизирана. Ето защо, тук очевидно има заговор. Това означава, че непрофесионалното поведение на лекаря е съществен фактор за случилото се тази вечер. Що се отнася до подозренията ви, че господин Балистър има нещо общо с убийството на доктор Дивейн, настоявам незабавно да представите доказателства или да…

Майло го прекъсна, като махна с ръка и се обърна към Боутрайт.

— Хайде да поговорим с момичето.

— Добре — съгласи се Казанян.

— Съжалявам — рече Майло. — Само ние, ченгетата.

— Детективе, ако тя е потенциален…

— Не тази вечер, Ленард — каза Боутрайт, отмятайки косите от лицето си. Прозвуча като нещо, което бе казвала и преди.

Адвокатът взе куфарчето си.

— Както желаете, ченгета. Но ако решите да предявите обвинение срещу Балистър, дори за неприлично поведение като опит за побой, няма начин да не разпитаме и нея.

— Оставаш ли адвокат по случая? — попита Боутрайт.

— Защо не?

Тя сви рамене.

— Хубаво е да те видя най-после съпричастен.

 

 

След десетминутен разговор с Шенийз, Майло каза:

— Още не съм сигурен, миличка. Знаеше ли какво ще направи доктор Крувич, или не?

Момичето окаяно поклати глава. Беше облечена в тесни черни джинси, червена дантелена блуза, тежки черни ботуши със заоблени носове и червени подметки и червена кърпа на кръста. Гримът й беше силен и наподобяваше тебешир — също както когато я видях в чакалнята, но розовите кичури в косите й бяха заменени с една-единствена широка черна ивица по средата, която превръщаше прическата й в негатив на снимка на скункс. Погледът й беше объркан. От кокетността нямаше и следа. През повечето време бе плакала. Ограничаваше отговорите си само до мънкане и изречения от две думи.

— Даръл знаеше ли? — попита Майло.

Тя вдигна глава.

— Къде е Даръл?

— На път за затвора, Шенийз. Здравата е загазил.

Устните й потрепериха.

Майло се приближи до нея.

— Шенийз — тихо каза той, — не казвам, че ти си загазила. Само Даръл. Засега.

Никаква реакция.

— Може би ще ни помогнеш. И на Даръл.

Момичето пак се разплака.

Анджела Боутрайт се приближи и докосна заобленото й рамо.

— Да ти донеса ли нещо, миличка?

Шенийз отвори уста, обмисляйки предложението. Равните й зъби имаха цвета на карамел, а устните бяха напукани и изранени. Късият й палец почеса лицето, после ръката.

— Някаква закуска, Шенийз? Или нещо за пиене?

— Шоколад? — съвсем тихо попита момичето.

— Разбира се — усмихна се Боутрайт. — Ей сега ще се върна, миличка.

Вратата се затвори и Шенийз се отдръпна от Майло. Дребният й ръст го правеше да изглежда огромен. Той ме погледна.

— И така — започнах аз, — ти и Даръл сте се запознали в час.

Тя кимна.

— И двамата ли бяхте в час?

— Не.

— Но сте се запознали там?

— Аха.

— Къде беше Даръл?

— Напускаше.

— Часа ли?

— Аха. Завърши.

— Той завърши, но ти още учеше.

— Аха.

— Спомняш ли си по какво беше часът?

— Не.

— А къде беше?

— „Норт Бауър“.

— Това улица ли е?

— Училище.

— И по какво беше часът?

Това изглежда я обърка.

— За какво учихте тогава?

— Да правим промени.

— Друго?

— Аха.

— Какво?

Шенийз сви рамене.

— Пране. Хранене.

— Да готвите?

— Не, да купуваме здравословна храна.

— Тогава часът е бил по „Всекидневни навици на живот“.

— Да!

Тя се усмихна широко, примига с тежко гримираните си мигли, докосна стегнатия си бял корем и притисна колене, после леко ги разтвори.

— Даръл завърши „Всекидневни навици на живот“, така ли?

— Аха.

— И се запознахте там.

Момичето кимна и гордо рече:

— Той има работа. И стая.

— Има собствена стая?

Тя пак кимна, после присви очи.

— Той го удари.

— Кой?

— Лий. Нейният приятел.

— Приятелят на майка му?

— Аха.

— Как го удари?

— С колан.

— И тогава Даръл избяга, за да живее сам?

— Аха.

— Кога беше това?

— Не знам.

— Сигурно неотдавна, защото сега той е на деветнайсет.

Шенийз сви рамене и облиза устни.

Боутрайт влезе и й подаде шоколадов десерт.

— Заповядай, мила.

Момичето предпазливо го взе, махна опаковката от единия край и гризна малко, сетне рече:

— Бавно.

— Моля?

— Яж бавно, за да не се задавиш.

— Добър съвет — казах аз. — Това ли учихте в часовете по „Всекидневни навици на живот“?

— Да идваме навреме на среща, да слагаме салфетката за хранене на коленете си…

— Нещо друго?

— Аха.

— Какво?

— Безопасният секс означава живот — изкикоти се тя.

— Защо се смееш, Шенийз?

— Безопасен… секс — повтори момичето, без да спира да се кикоти.

— Какво означава безопасен секс?

— Презервативи. Даръл не ги обича.

— Така ли?

— Лошо момче.

Тя размаха показалец, продължи да се смее и пак докосна корема си.

— Кога разбра, че си бременна? — попитах аз.

Шенийз стана сериозна. Сви рамене и отново гризна от десерта.

Повторих въпроса.

— Нямах менструация. После коремът ми се наду. Мама рече: „О, не! По дяволите!“.

— Тя ли те заведе при доктор Крувич?

Момичето кимна.

— Каза ли ти защо?

Мълчание. Изведнъж Шенийз наведе глава и пак докосна корема си.

Наведох се към нея и съвсем тихо попитах:

— Кога ти каза майка ти за доктор Крувич?

Мълчание.

— Каза ли ти изобщо нещо?

Тя кимна.

— Какво?

— Нали знаете.

Усмихнах й се.

— А ти можеш ли да ми кажеш, Шенийз?

— Вие знаете.

— Не знам.

— Ами, аборт.

— Майка ти каза ли ти, че доктор Крувич ще ти направи аборт?

— Аха.

— Ти говори ли с доктор Крувич преди аборта?

— Аха.

— А говори ли с някой друг преди аборта?

Момичето кимна.

— С кого?

— С нея.

— Коя е тя?

— Доктор Дивейн.

— Какво ти каза доктор Дивейн?

— Че е хубаво за мен.

— Ти съгласи ли се с това?

Отговор не последва.

— Мислеше ли, че абортът е добре за…

— Налагаше се — ясно и отчетливо каза момичето. Очите й бяха бистри. Пречистени от гняв.

— Трябваше да мислиш, че е добре за теб?

Категорично кимване.

— Защо, Шенийз?

— Мама каза така.

— Майка ти каза, че трябва да…

— „Ти не можеш да го отгледаш, глупачко, а аз със сигурност няма да гледам копелето ти.“

Шенийз се вторачи предизвикателно в мен, сетне наведе глава и започна да си играе с опаковката от шоколадовия десерт. Ръката й отново се спусна към корема. Това ми напомни нещо… Чернокожото момиче в клиниката се беше успокоявало по същия начин.

— Знаеше, че ще ти правят аборт, така ли?

Мълчание.

— Шенийз…

— Аха.

— Знаеше ли, че доктор Крувич ще прави друга операция?

Тя поклати глава.

— А направи ли ти друга операция?

Отговор не последва.

Неочаквано момичето блъсна шоколада, който падна от масата.

Майло го взе. Анджела Боутрайт стоеше в ъгъла. Очите й бяха нащрек.

— Шенийз? — попитах аз.

Тя плъзна ръка под дантелената блузка и започна да масажира корема си.

— Направи ли ти нещо друго доктор Крувич?

Мълчание.

— Доктор Дивейн каза ли ти, че доктор Крувич ще направи и още нещо?

Мълчание.

— Доктор Дивейн накара ли те да подпишеш нещо?

Момичето кимна. Облиза устни, после ги избърса с опакото на ръката си. Размърда се на стола, изкривявайки тялото си в неудобна поза.

— Шенийз…

— Помияр — тихо изръмжа тя. Изкашля се и подсмръкна.

— Какво означава „помияр“, Шенийз?

— Като куче.

— Кой ти каза това, Шенийз?

Тя понечи да отговори, после стисна устни. Ръката продължаваше да разтрива корема, извършвайки бързи, кръгообразни движения. Спря, ощипа кожата, сетне продължи. Масажираше пъпа — входящата точка за операцията на маточните тръби.

— Когато се събуди от упойката след аборта, имаше ли превръзка на някоя част от тялото?

Ръката спря. Малките пръсти се вкопчиха в бялата плът на корема. Изведнъж другата ръка обви в шепа лонната кост.

— Тук — отговори момичето. — И тук.

Тя стана, изпъчи се и оголи пъпа си.

— Адски ме боля. Цял ден пърдях.

— Схващане на мускулите — отбеляза Боутрайт.

— Кога разбра, че доктор Крувич е направил нещо повече от аборт? — попитах аз.

— После.

— След колко време?

Шенийз сви рамене.

— Кой ти каза?

— Мама.

— Какво ти каза?

— „Чукай се, колкото искаш, няма никакво значение. Оправихме те. Завързахме ти тръбите. Вече няма да има копелета.“ — Очите й блестяха от гняв. — Кастрираха ме!

Тя се вторачи в мен, после в Майло и накрая в Анджела. Седна, взе шоколада и започна да гълта. Изяде го и мрачно погледна опаковката.

— Искаш ли още един, миличка? — попита Боутрайт.

— Отговорност — рече момичето. — За бебетата.

— Бебетата са голяма отговорност?

Тя кимна.

— Кой ти каза това?

— Мама. И тя.

— Коя?

— Доктор Дивейн.

— Какво означава „отговорност“, Шенийз?

— Да се появяваш навреме.

— Нещо друго?

— Да се къпеш, да казваш „моля“… Безопасен секс. — Тя се усмихна широко, после се обърна към Анджела. — Има ли шоколад „Тримата мускетари“?

— Ще проверя, мила — отговори Боутрайт и излезе.

— Мама и доктор Дивейн са ти говорили за отговорността, така ли?

— Аха.

— Да или не?

— Не преди това.

— Преди операцията?

— Аха.

— И какво ти казаха?

— Аборт. Ето ти писалка.

— Писалка да напишеш нещо или да се подпишеш?

Тя кимна.

— Кое от двете?

— Да напиша името си. Ей така.

Дадох й писалка и лист хартия. Шенийз прехапа език, прегърби се и след дълги усилия изписа поредица от неравни завъртулки.

Надникнах. Неразгадаемо.

Момичето понечи да пъхне писалката в джоба си, после се изкикоти и ми я върна.

— Задръж я — рекох аз.

Тя я погледна и поклати глава.

— Ти се подписа за доктор Дивейн, така ли?

— Аха.

— Преди операцията.

— Аха.

— Но тя ти говори за отговорността след операцията.

— Да. Да! Кастрираха ме! Като помияр! Болка и газове. Повръщане. Пърдях цял ден!

 

 

В единайсет часа се обадих на Робин, за да й кажа, че съм добре и ще се върна вкъщи късно.

— Дават го по новините — рече тя. — Вече свързват случилото се с Хоуп.

Съобщих това на Майло и Боутрайт. Той изруга, а тя каза:

— Вероятно е онзи идиот Казанян. Непрекъснато говори за предаването „Телевизионен съд“. Иска да стане известен.

 

 

Мери Фарни се появи малко след полунощ. Беше облечена в къса жълта рокля от изкуствена коприна с бели ревери, черни чорапи и златисти обувки с високи токове и без пети. Гримът й беше размазан, а дъхът й миришеше на алкохол и ментова дъвка. Гласът й беше толкова напрегнат, сякаш някой я бе стиснал за гърлото.

— Добре ли е Шенийз? — попита тя.

— Да — отговори Майло и се намръщи. — Отдавна ви търсим, госпожо.

— Бях толкова уплашена, че отидох при една приятелка. Къде е тя? Искам да я видя.

— След малко, госпожо Фарни.

— Загазила ли е?

— Не сме я обвинили в нищо.

— Искате да кажете, че бихте могли? — Тя хвана Майло за ръкава. — Не, не се обадих, за да стане така… Тя е… Не разбира нищо!

— Искам да ви задам няколко въпроса, госпожо.

— Вече казах… — Ръката й закри устата.

— На кого?

— На никого.

— На кого, госпожо Фарни?

— На едни хора. Не са оттук.

— Не са от участъка? Репортери?

— Само на няколко.

Майло се усмихна насила.

— Какво им казахте, госпожо Фарни?

— Че Даръл е убиец. И е убил доктор Дивейн. Той има нож!

— Добре. Да влезем в стаята и да поговорим.

— За какво?

— За Шенийз.

— Какво за нея?

— Хайде да влезем в онази стая.

 

 

Тя седна на ръба на стола и с отвращение огледа помещението.

— Кафе? — предложи Майло.

— Не. Не виждам защо трябва да стоя тук. Не съм направила нищо!

— Само няколко въпроса, госпожо. Шенийз каза, че е била заведена при доктор Крувич за аборт, но той завързал маточните й тръби, без да й каже.

— О, не! Не обвинявайте мен! Тя е голяма хитруша, лъже като циганка, повярвайте!

— Беше ли стерилизирана?

— Разбира се. Но знаеше. Обясних й всичко. И другите й го казаха.

— Кои?

— Лекарите, сестрите. Всички!

— Лекарите. Имате предвид доктор Крувич и доктор Дивейн?

— Точно така.

— Доктор Крувич е извършил операцията. Каква беше ролята на доктор Дивейн?

— Да говори с нея. Да я съветва. За да разбере. Казала го е, само за да защити онзи негодник…

— Направи ли доктор Дивейн нещо повече, освен да разговаря с Шенийз?

— Какво искате да кажете?

— Извърши ли медицински преглед?

Мери Фарни се поколеба.

— Не. Защо да го прави?

— Сигурна ли сте?

— Аз… Не бях непрекъснато в стаята.

— Кой видя Шенийз след операцията?

— Аз… Вероятно доктор Крувич и медицинската сестра. Предполагам.

— Предполагате?

— Беше през нощта. Аз работя денем. Взех я по-късно. Тя повръщаше и се чувстваше замаяна. Изцапа ми колата.

— Добре. Това стана в Женския здравен център в Санта Моника, така ли?

— Да.

— Кой ви препоръча да отидете там?

Тя се размърда на стола и подръпна едната от клепките си.

— Никой. Всеки знае какво правят там.

— Аборти и стерилизация?

— Да, и какво от това?

— Шенийз знаеше ли какво правят?

— Да.

— Тя каза, че не е знаела.

— Това е лъжа. Тя има проблеми с вниманието. Половината време живее в друг свят. Като капак на всичко. Голяма работа. Стерилизация. На другия ден вече вървеше.

— Каза, че имала схващане на мускулите — рече Боутрайт.

— И какво от това? Вие не се ли схващате всеки месец? Имаше схващане и газове. Един ден. Нямаше никакъв проблем, докато той не се намеси. Тъпанар. Сякаш щеше да бъде баща! Казал й, че са я кастрирали. Идиот. Тя дори не знаеше какво означава тази дума. Вече ви казах, нищо работа. Газовете са, защото те напълват с тях ей тук — тя докосна лонната си кост, — за да видят какво има там, после проникват през пъпа, и край. Това е всичко. Нали ви казах, че още на другия ден вървеше.

— Говорите така, сякаш познавате други жени, които са го правили — рече Анджела.

Мери Фарни се вторачи в нея. Отбранителността отстъпи пред искрен гняв.

— Е, и?

Боутрайт сви рамене.

— Да — добави Фарни, — и на мен го направиха. Доктор Крувич каза, че е опасно да имам още едно дете заради телосложението ми. Това устройва ли ви, госпожице? Имам ли вашето разрешение?

— Разбира се — отговори Анджела.

Мери Фарни махна с ръка.

— Какво знаете вие? След като Шенийз се роди и накрая разбраха, че няма да е нормална, баща й ме напусна. Имате ли деца, госпожице?

— Не, госпожо.

Усмивката на Мери беше самодоволна.

— Не й позволявайте да казва, че не е знаела. Тя подписа съгласие. Онзи малък задник я насъсква. Убеждава я, че могат да бъдат мама и татко. Сякаш бебето е било негово.

— Не беше ли от него? — попита Майло.

— Кой знае? Това е въпросът. Дори да беше негово, какво от това? Та той едва може да чете. Нима си мислите, че щеше да се грижи за нея и за бебето?

— Шенийз може ли да чете? — попитах аз.

— Малко.

— Какво е нивото й?

Мълчание.

— Отдавна не съм я изпитвала.

— Но се е подписала на документа — рече Майло.

— Казах й какво е и тя се подписа. — Фарни сложи ръце на кръста си. — А вие имате ли деца?

Той поклати глава.

— Никой няма деца — отбеляза тя. — Аз съм единствената достатъчно луда. А вие?

— Не — отговорих аз.

Тя се изсмя и попита:

— Може ли да запаля цигара?

Без да чака отговор, Мери Фарни извади пакет „Вирджиния Спим“ и запали.

— Кога за последен път правиха тест за интелигентност на Шенийз? — попитах аз.

— Кой знае? Вероятно в училище.

— Вероятно?

— Мислите, че ми казват какво правят? Само пишат. Купчината със сведенията за нея е ей толкова дебела.

Тя разпери ръце на петдесет-шейсет сантиметра.

— Какъв беше резултатът от последния тест за интелигентност? — попитах аз.

— Какво, мислите, че не е достатъчно умствено развита, за да разбира ли? Нека ви кажа нещо. Аз съм нейна майка и казвам, че разбира. Когато поиска десет долара, а аз й дам пет, разбира. Когато закъснее и започне да се оправдава, пак разбира. Когато Даръл или някой друг тъпак й каже да бъде готова в определен час и тя стои на вратата два часа преди срещата и чака, разбира. Ясно ли е? Не разбира само някои неща.

— Например? — попита Боутрайт.

— Ами, да разтреби стаята си. И да не позволява да й смъкват гащите. — Смехът беше брутален. — Привлича ги като магнит. Момчетата се въртят около нея, откакто беше на единайсет години. Тя върви по онзи особен начин. Намига. Изприщих се да й говоря докъде може да доведе това. Тя само се усмихва и пъчи гърди. Виж какво имам, аз съм жена. И накрая отиде и го доказа.

Никой не каза нищо.

— Аз я обичам, ясно ли ви е? — продължи тя. — Преди да й дойде менструацията, беше сладко хлапе. А сега непрекъснато се притеснявам. За СПИН и за други неща. Поне вече притесненията ми намаляха с едно. Може би трябва да я затворите. Защото аз със сигурност не мога да я обуздая. Ще ми помогне ли някой, ако се разболее от СПИН? Мислите ли, че е способна да отгледа дете? Предпазих я по най-добрия начин, по който можах и тя го разбра. Знаете ли какво ми каза веднъж? За мъжете. Седяхме в колата. Тя се ухили по онзи неин начин и разбрах, че ме очакват неприятности. Питам я: „Какво има, Шенийз?“. А тя: „Харесва ми, когато мъжете се потят, мамо. Между краката“. Едва не се задавих. Беше само на тринайсет години. Сетне попита: „И знаеш ли защо това ми харесва, мамо?“. Пое дълбоко въздух, усмихна се широко и рече: „Защото вкусът е приятен“.