Джонатан Келерман
Екзекуцията (20)

20

Беше хубаво отново да изляза на слънчевата светлина.

Преструвайки се, че топлината може да стопи горчилката, която погълнах в онзи кабинет.

Искрена болка и гняв или изпълнение с цел да не го разпитвам?

Изправен пред въпроса за взаимоотношенията му с Хоуп, Сийкрест не каза, че са били добри. Само, че и с двамата било трудно да се живее и издръжливостта им доказвала нещо.

После призна, че е завиждал, но го превърна в обожание.

Живот с шедьовър… който можеше да омръзне.

Замислих се за внезапното му изчервяване. Късо съединение.

Хората с тежки проблеми за овладяване на гнева си често се издаваха психически.

„Ровете, колкото ви душа иска.“

Сигурен в невинността си или предизвикателство на психопат от рода „хвани ме, ако можеш“?

Срещата в кабинета на Кенет Сторм в Пасадина беше в един. Джулия Стайнбъргър щеше да свърши лекциите си след двайсет минути.

Използвах телефона в библиотеката и пак се обадих на Кейси Локинг. Същият запис на телефонния секретар. В Англия беше късно, но часът все още беше приличен, за да се обадя на другата дипломантка на Хоуп, Мери Ан Гонзалес.

И там нямаше никой.

Отново се върнах в света на истинската наука.

 

 

Джулия Стайнбъргър вървеше към кабинета си, придружавана от двама студенти. Видя ме, намръщи се и им каза:

— Бихте ли ми дали минутка? Ще се отбия в лабораторията.

Те тръгнаха, а тя отключи кабинета. Беше облечена в дълга до коленете черна рокля. Носеше огърлица с черен оникс и изглеждаше притеснена. Когато вратата се затвори след нас, Джулия остана права.

— Не знам дали постъпвам правилно — започна тя, — но първия път, когато бяхте тук, не ви казах нещо. Вероятно не е свързано с цялата отвратителна история.

— Нещо за Хоуп ли? — попитах аз.

— Да. Нали си спомняте какво ви казах — имам чувството, че Хоуп вероятно е била малтретирана.

— Ожесточеният вид.

— Да. Тя имаше такъв вид. Но… имаше и нещо друго. Беше миналата година. В преподавателския клуб. — Джулия се приближи до бюрото си и се подпря с длани на плота. Погледна към куклата, която бе милвала предишния път, но не посегна да я вземе. — Побъбрихме, сетне Хоуп започна да обикаля насам-натам и Джери и аз се заприказвахме с друг. Час по-късно отидох в тоалетната и тя беше там. Стоеше пред огледалото. Там има преддверие, застлано с дебел мокет, затова мисля, че не ме чу. Оглеждаше ръцете си. Роклята разголваше раменете, но имаше ръкави до лактите. Забелязах я, защото беше много елегантна и сигурно струваше цяло състояние. Хоуп бе смъкнала единия си ръкав и гледаше ръката си. Изражението й беше странно — все едно бе хипнотизирана — и безизразно. На ръката й имаше синина. Черно-синя. На бицепса. Всъщност бяха няколко белега. И точици. Отпечатъци от пръсти. Сякаш някой я бе стиснал с всичка сила. Кожата й беше изключително хубава и бяла, затова контрастът беше потресаващ. Почти като татуировка. А следите изглеждаха пресни. Още не бяха станали зеленикаво-морави. Това е.

Джулия Стайнбъргър забърза към вратата, преглъщайки сълзите си.

— Как реагира, когато влязохте? — попитах аз.

— Дръпна ръкава си. Очите й се фокусираха и каза: „Здравей, Джулия“, сякаш не се беше случило нищо. Сетне весело започна да бъбри и си сложи грим. Говореше колко различни биха били нещата, ако мъжете бяха съвършени. Съгласих се с нея и двете се правехме, че нищо не е станало. Какво трябваше да кажа? Кой ти го направи? — Тя отвори вратата. — Може би си въобразявам. Вероятно кожата й беше нежна и лесно ранима… но когато ме помоли да се присъединя към комитета, почувствах, че й го дължа.

 

 

Тъмни синини върху бяла кожа.

Внезапният гняв на Сийкрест.

Качих се в колата си и поех на север, по шосе 405.

 

 

Пасадина консумира повече от полагаемата й се дажба смог, но днес въздухът беше чист и административните сгради на Кордова стрийт блестяха красиво като картини на Ричард Естес.

Фирмата за недвижими имоти и инвестиции на Сторм представляваше едноетажна постройка в неоиспански стил, обградена с прекрасни цветни лехи и все още разцъфнали в тъмночервени цветове дървета. Паркингът беше примитивен.

Спрях до немаркираната кола на Майло, точно когато той излезе. Носеше куфарчето си и касетофон. Беше облечен в сив костюм, бяла риза и рипсена вратовръзка на червени и сини райета.

— Истинско ченге — отбелязах аз, поглеждайки ботушите му и потискайки смеха си.

— Когато си сред бизнесмени, дръж се като бизнесмен. Като стана дума за бизнес, намерих няколко бара в Сънсет Стрип, които Манди Райт може би често е посещавала.

— Може би?

— Още няма нищо определено, но следите са обещаващи. Говорим за разкошни коси и съвършени тела, затова едно грозно момиче би се откроявало. Провървя ми и намерих двама бармани, които работят там от година. Нито един не се закле, че е тя, но им изглеждала позната.

— Работела ли е, или само се е мотаела?

— С нейния занаят, има ли значение? Дори да е работела, те не биха го признали и изложили на риск разрешителните си за продажба на алкохол. Заведенията са близо едно до друго, затова може да е обикаляла. Клуб „Нан“ и „Пит“. Лошото е, че барманите не можаха да си спомнят да са я виждали с някого.

— И все пак е била в Лос Анджелис.

— Другото е, че говорих с Гъндерсън, детективът, който се е занимавал с оплакването на Теса срещу баща й. Сега е заместник-шеф и бегло си спомня случая, но извади папката. Бележките му показваха, че не е гледал сериозно на оплакването. Смята, че Теса не е в ред. Баща й бил приятен тип. Признал, че като непълнолетен имал досие, макар да не е било необходимо да го прави. Бил много откровен за всичко. Ето защо разказът на Мъскадайн започва да звучи все по-достоверно. Хайде да приключим с проклетия комитет. Готов ли си за Сторм?

— Имам сведения, че Хоуп е била малтретирана.

Разказах му историята на Джулия Стайнбъргър, после за няколкото минути, прекарани със Сийкрест.

— Синини и избухлив нрав — отбеляза Майло и се намръщи. — И какво по-точно го ядоса?

— Кипна още в началото. Лицето му се зачерви, когато му казах, че искам да поговорим за взаимоотношенията им.

— Добре. Може би му влизаме под кожата. Вероятно трябва да го обработя още малко… Как мислиш, бие я от години и тя написва книгата, обяснявайки на жените как да се защитават.

— Няма да е за пръв път.

— Стилът пред съдържанието. Но ако Хоуп и Сийкрест са имали проблеми, книгата може да е станала отдушник на недоволството й и тя да е решила най-после да се раздели с него. Но все пак, каква е връзката с Манди Райт? Мозъкът ми нищо не може да роди. Има и друго усложнение. Снощи пак ходих до клиниката на Крувич. Него го нямаше, но медицинската сестра Ана беше там. С Кейси Локинг.

Разказах му за къщата на шосе Мълхоланд и Майло записа адреса.

— По дяволите — каза той. — Точно когато помислиш, че е безопасно да се върнеш в страната на хипотезите… Добре, ще разбера кой е собственикът.

Прекосихме дългото тихо преддверие, за да стигнем до приемната на Кенет Сторм.

Фамилията Сторм беше доказателство за генетиката. И двамата имаха вратове като на бикове и бяха широкоплещести. Косите им бяха пясъчноруси и късо подстригани. Мънички и подозрителни очи, които дълго се задържаха на едно място.

Старши беше на около петдесет години. Имаше отпуснато подпухнало лице на футболен полузащитник, започнал да води заседнал живот. Беше облечен в морскосиньо сако с позлатени копчета и масонска значка на ревера. Сакото на Младши беше тъмнозелено, а копчетата — лъскави като на баща му.

И двамата седяха зад бюрото от светъл дъб с формата на кану, на което имаше само бронзова статуя на каубой и подставка за писалки и моливи от зелен оникс. Кабинетът беше твърде голям за мебелите. Стените бяха облицовани с дъбов фурнир, а килимът беше бежов. Наградите за постиженията в областта на търговията с недвижими имоти и доживотната застраховка бяха идеята на Сторм Старши за себеутвърждаване. Стаята беше изпълнена с дим от пури, но пепелници не се виждаха.

Пред бюрото стоеше тънък и висок мъж с орлов нос и сиви коси, облечен в черен костюм от три части, светлосиня риза с френски копчета за ръкавели и яркорозова вратовръзка. Представи се като Пиер Бейтман, адвокат на Сторм, и аз си спомних името от оплакването срещу Комитета. Още преди да седнем, той започна да формулира условията за разпита с бавен, монотонен глас. Кени Сторм Младши се прозя, почеса се зад ушите и пъхна и извади пръст от един от илиците на сакото си. Баща му се беше вторачил в плота на бюрото.

— Нещо повече — рече Бейтман, — що се отнася до естеството на тази процедура…

— Адвокат по криминалните дела ли сте, господине? — прекъсна го Майло.

— Адвокат съм на господин Сторм. Занимавам се с всичките му делови въпроси.

— И смятате това за делови въпрос?

Бейтман оголи зъби.

— Може ли да продължа, инспекторе?

— Господин Сторм Младши наел ли ви е официално?

— Това не е важно в случая.

— Може да се окаже, ако ще се навъртате наоколо и ще измисляте правила.

Пиер Бейтман погали сапфиреното копче на ръкавела си и погледна младежа.

— Назначаваш ли ме за свой адвокат?

— Да, разбира се — отговори Младши.

— Добре тогава. Що се отнася до процедурата, детектив Стърджис, ще се въздържате от…

Майло сложи касетофона си на бюрото.

— О, не, имаме проблем с това — изрепчи се адвокатът.

— С кое?

— Със записването. Това не е нито свидетелстване в съда, нито официални писмени показания и клиентът ми не е официално заподозрян…

— Тогава защо се държите така, сякаш е?

— Детектив Стърджис, настоявам да не ме прекъсвате…

Майло му затвори устата със силна въздишка. Взе касетофона и прегледа копчетата.

— Господин Бейтман, ние дойдохме тук от учтивост, няколко пъти отложихме разговора от учтивост, позволихме на бащата на вашия клиент да присъства от учтивост, макар че Кени Сторм вече е пълнолетен. Тук не става дума за нарушаване на правилника за улично движение. Момчето ни интересува, защото е провел твърде ожесточен спор с жена, която после е била убита.

Младши измърмори нещо и Старши го стрелна с поглед.

— Детективе — започна Бейтман, — нима…

— Г-н адвокат — прекъсна го Майло и направи няколко крачки към него, — той още не е официално заподозрян, но цялото това суетене и увъртане със сигурност затвърдява представата за човек, който крие нещо. Ако искате да останете тук, ваша работа, но ако днес ще провеждаме разпит, всичко ще бъде записано и ще питам каквото искам. В противен случай ще извършим разпита в участъка и всички вие ще имате работа с различни методи на разпит, както и с пресата.

Младши отново измърмори нещо.

— Кен — предупреди го Старши.

Младежът завъртя очи и опипа една пъпка на врата си. Ръцете му бяха големи, неокосмени и силни.

— Съжалявам, че ти отнемам от времето, синко. Макар че ти разполагаш с доста свободно време, нали? Не учиш и така нататък.

Младши протегна шия и издаде напред долната си челюст. Баща му го дръпна за ръкава.

— Детектив Стърджис — рече Бейтман, — речта ви бе чудесна. А сега, ако ми позволите, ще продължа с размишленията си.

Майло взе касетофона и тръгна към вратата.

— Довиждане, господа.

Бяхме на половината път до вратата, когато адвокатът извика:

— Детектив Стърджис?

Продължихме да вървим и Пиер Бейтман се разбърза да ни настигне. Рецепцията утихна. Двете секретарки се вторачиха в нас.

— Държахте се грубо — прошепна Бейтман. — Та той е още хлапе.

— На деветнайсет години е и достатъчно едър, за да прави бели, господин адвокат. Очаквайте призовка.

Майло отвори външната врата. Стигнахме до паркинга.

— Господин Сторм е уважаван член на обществото, а Кени е стабилно момче.

— Браво на тях.

— При наличието на всички онези банди и сериозни престъпления, човек би си помислил, че полицията има по-важна работа…

— Отколкото да тормози спазващи закона граждани? Ами, какво да кажа, глупави сме.

— Чакайте малко.

Гласът на Бейтман бе изпълнен с напрежение, но не от възмущение, а от безпокойство.

Майло извади ключовете на колата.

— Вижте какво, аз съм тук, за да се чувстват защитени. Кени наистина е добро момче. Познавам го от години.

— Защитени от какво?

— Напоследък имат неприятности. И двамата са под голямо напрежение.

Майло отвори вратата и сложи нещата си в колата.

Пиер Бейтман се приближи до него и тихо заговори:

— Предполагам, че това не ви интересува, но Кенет Старши… има сериозни финансови затруднения. С пазара за недвижима собственост.

Майло се изправи, но не отговори.

— И двамата изживяват труден период — продължи Бейтман. — Първо почина съпругата на Кен. Съвсем внезапно. А сега, тази история. Кен започна бизнеса си от нищо. Преди двайсет години построи тази сграда, а сега е на път да я продаде. И загубата няма да реши проблемите му. Има много други кредитори. Ето защо е нервен, що се отнася до официална процедура. Аз съм му и приятел, не само адвокат. Чувствам се длъжен да го защитя, доколкото мога.

— Тук не става дума за недвижими имоти, господин Бейтман.

Адвокатът кимна.

— Истината е, че не разбирам нищо от криминално право. Казах го и на Кен. Но двамата сме приятели от ученическите години. Той настояваше да присъствам.

— Значи мисли, че на момчето му трябва юридическа помощ.

— Не, не. Само обща помощ. Да не се шашва от системата. Откровено казано, Кени не е гений и има избухлив нрав. Кен също. И неговият баща беше такъв. Всичките са много сприхави и доколкото знам, оттам произлиза и фамилното им име^[1].

Той се усмихна, но Майло не му отвърна със същото.

— Кени единствено дете ли е?

— Не, има и сестра. Учи медицина в Станфорд.

— Тогава тя трябва да е умната в семейството.

— Черил е истинска фурия.

— Разбират ли се с Кени?

— Чудесно, но Кени никога не е бил на нейното ниво и всеки го знае. Като имате предвид характерите им и добавите цялото това напрежение, има вероятност баща и син да се разгорещят и да избухнат. Създават погрешна представа за себе си.

— И каква е тя?

— Че Кени е способен на насилие. Но съвсем не е така, повярвайте ми. Играеше футбол с моето дете. Беше бърз и силен, но отпадна от отбора, защото не бил достатъчно агресивен.

— Няма инстинкт да убива, така ли?

Бейтман го погледна обидено.

— Нещо повече, уверява ме, че в нощта на убийството е бил в Сан Диего.

— Има ли кой да подкрепи твърденията му?

— Не, но както вече ви казах, той не е точно Айнщайн.

— Какво искате да кажете?

— От онова, което прочетох, убийството звучеше обмислено: престъпникът причаква жената и не оставя веществени доказателства. Кени не е способен на подобно нещо. Може да се ядоса и дори да удари някого, но бързо му минава.

— Бил е достатъчно умен, за да влезе в университета — намесих се аз.

— Това беше истинско чудо, повярвайте — отговори Бейтман. — Кен му намери частни учители и Кени учеше много усилено. Приеха го, но се наложи да напусне. Искаше да се премести другаде, но не го приеха. А сега, тази история. Моментът е изключително неподходящ по отношение на самочувствието му. Ето защо забележката ви, че има много свободно време, го обиди. Да бъдеш разпитван от полицията не е приятно. Честно казано, днес той беше много уплашен.

— Не изглеждаше уплашен.

— Преструва се, повярвайте.

Майло най-после се усмихна.

— Харесвате го, нали?

— Да, детектив Стърджис.

Усмивката стана по-широка.

— Аз пък не го харесвам, господин Бейтман. Защото не е направил нищо, за да спечели симпатиите ми.

— Но…

— Трябва да реша брутално убийство с множество оттенъци на гняв и виждам, че вашият клиент е едро, силно и агресивно момче с неприятен характер. Прави се на неуловим и накрая се появява с татко, който се държи нервно, и с адвокат, опитващ се да попречи на всяка сричка, излизаща от устата ми. Какво искате да направя? Да му поднеса въпросите си на поднос, с гарнитура? Ако исках да работя в сферата на обслужването, щях да се науча да готвя.

Пиер Бейтман отново оголи зъби. Беше трудно да се измери преструвката зад маниерниченето, но движенията му говореха за примирение.

— Разбира се, че не. Само се опитвам да… Хайде да пробваме пак. Питайте каквото искате и запишете всичко на касетофона, но аз ще водя подробни записки. И се постарайте да не забравяте, че Кени наистина е добро момче.

 

 

Когато се върнахме в кабинета, и двамата Сторм пушеха пури и на бюрото се бе появил пепелник.

— Панамски ли са? — попита Майло.

Старши кимна и издуха достатъчно дим, за да скрие чертите на лицето си. Младши се усмихна самодоволно. Майло нагласи касетофона, каза датата и мястото, номера на полицейската си значка и името на Кени като „разпитван по повод убийството на професор Дивейн“.

Усмивката на Кени помръкна. Дръпна от пурата и се закашля.

Бейтман и аз седнахме, но Майло остана прав.

— Добър ден, Кени.

Изсумтяване.

— Знаеш ли защо сме тук?

Изсумтяване.

— Колко пъти си се срещал с професор Дивейн?

Изсумтяване.

— Ще трябва да отговаряш ясно и силно.

— Веднъж.

— Кога?

— Пред комитета.

— На изслушването пред комитета по междуличностни отношения с председател професор Дивейн?

Изсумтяване.

— Какво беше това?

— Да.

— Прочетох протокола от заседанието. Струва ми се, че атмосферата доста се е наелектризирала.

Изсумтяване.

— Какво означаваше това?

— Тя беше кучка.

Старши взе пурата му.

— Кени!

— По дяволите, казвам истината — рече синът му.

— Не си я харесвал, така ли? — попита Майло.

— Не слагайте думите в устата му — заповяда Старши.

Майло го погледна.

— Добре, ще се придържам към цитатите. Мислиш, че професор Дивейн беше кучка, така ли?

Старши сви устни и Бейтман му направи знак да не се ядосва.

Майло повтори въпроса.

Младши сви рамене.

— Такава си беше.

— Каква?

— Шибана кучка.

— Кени!

— Господин Сторм, моля ви, престанете да ни прекъсвате.

— Той е мой син, по дяволите, и имам право да…

— Спокойно, всичко е наред — намеси се адвокатът.

— Точно така — рече Старши. — Всичко е наред. Страхотно.

Бейтман стана и сложи ръка на рамото на Старши, който я блъсна и ожесточено всмукна от пурата.

— Какво те кара да мислиш, че е била кучка, Кени? — попита Майло.

— Начинът, по който се държеше.

— И по-точно?

— Начинът, по който ме натопи.

— Как те натопи?

— С онова писмо, в което пишеше, че само ще обсъдим нещата.

— На изслушването ли?

— Да. Отидох там и тя накара Синди да каже, че съм изнасилвач, което е пълна глупост. Онова между мен и Синди беше само тъпа кавга. После тя ми се обади.

— Професор Дивейн ли?

— Да.

— Кога?

— След това.

— След изслушването ли?

— Да.

— Колко време след него?

— На другия ден. През нощта. Бях в „Омега“.

— Защо ти се обади?

— За да се опита да ме уплаши.

— По какъв начин?

— Беше ядосана, защото малката й игра се провали.

— Как се опита да те уплаши?

— Каза, че дори Синди да не подаде оплакване, аз съм имал проблеми — не съм можел да се самоконтролирам, някаква такава тъпотия. Можела да утежни положението ми, ако не съм се държал прилично.

— Заплаши ли те?

Младежът се размърда неспокойно на стола, погледна пурата си и я сложи в пепелника. Баща му се вторачи в него.

— Не го каза направо, а по-скоро намекна.

— По какъв начин?

— Не си спомням точно думите й. Нещо от сорта, че ще ме наблюдава и контролира.

— Употреби ли думата „контрол“?

— Не… Не знам. Може би… По-скоро начина, по който го каза. Все едно да внимавам. Или нещо подобно. Само искам да кажа, че има хора, които обичат да контролират нещата и да измислят правила за всички. Като например, списание „Плейбой“ е лошо и трябва да бъде забранено.

— И професор Дивейн ли беше такъв човек?

Кени сви рамене.

— Така ми се струва.

Майло кимна и прокара ръка по лицето си.

— И тя каза, че ще те наблюдава, така ли?

— Нещо такова.

— Как?

— Не каза. Но аз й дадох да разбере.

— Как?

— Казах й да си го начука и затворих, сетне продължих да играя билярд. И без това щях да се махам, така че не ми пукаше от нея.

— От университета ли?

— Да. Там беше гадно, чиста загуба на време. Не можеш да научиш бизнеса в университет.

Кени пак погледна крадешком баща си. Главата на Старши беше обвита в облак дим. Съзерцаваше сложените в рамки награди.

— Значи ти мислеше, че професор Дивейн е кучка и те заплашва — продължи Майло. — Стресна ли се от заплахата й?

— Ами. Както вече ви казах, тя беше пълна с глупости и аз се чупих оттам.

— Мислил ли са да предприемаш някакви действия срещу нея?

— Какви?

— Каквито и да са.

Старши рязко се обърна и погледна Бейтман.

— Може ли да отговори общо, Пиер?

— Бихте ли перифразирали въпроса си, детектив? — попита адвокатът.

— Не — отговори Майло. — Мислил ли си да предприемаш някакви действия срещу професор Дивейн, Кени?

Младши погледна баща си, сетне Бейтман.

Майло тропна с крак.

— Татко?

Старши го погледна възмутен.

— Да повторя ли въпроса? — попита Майло.

— Отговори, Кени — рече Бейтман.

— Ами, ние… баща ми и аз… мислехме да я дадем под съд. За тормоз.

— Наистина беше така — каза Старши. — Цялата история беше скандална.

— Така й се падаше — добави Младши. — Но не направихме нищо.

— Защо?

Отговор не последва.

— Защото беше убита? — попита Майло.

— Не, защото татко има… Зает е с делови проблеми.

— Обсъдихме този въпрос — обади се Старши. — И какво от това? Чух, че сме свободна страна. Пропуснал ли съм нещо?

Майло не откъсваше очи от младежа.

— Мислил ли си да предприемеш други действия срещу професор Дивейн, Кени?

— Какви?

— Каквито и да са.

— Например?

— Да я нападнеш физически.

— Не. Дори да бях искал да го направя, нямаше да ударя нея, а онзи лайнар с нея. Не удрям жени.

— Кой лайнар?

— Онзи педераст. Участва в разглеждането на моя случай. Не му знам името.

— Смятал си да го нападнеш физически?

— Детективе, моля ви… — обади се Бейтман.

— Не съм смятал, но ако го бях направил, щеше да е той — отговори Кени. — Заяждаше се с мен така, сякаш… се опитваше да се изкара по-голям феминист от нея.

— Тогава, ако беше възнамерявал да нараниш някого, това щеше да бъде той, а не професор Дивейн.

— Не е казал, че ще нарани някого — намеси се Старши.

— Точно така — потвърди Младши. — Можех да го цапардосам. Но тя беше жена. Още отварям вратите на жените.

— Вратите на колите — рече Майло. — Например на Синди.

Младежът сви рамене.

— И така, сега да ни обясниш къде беше в нощта на убийството.

— В Ла Джола — веднага отговори Кени.

— Защо?

— Живея и работя там.

— Къде работиш?

— В Учебната програмата за търговия с недвижими имоти „Ескалибур“. Но се отказах.

— Напуснал си.

— Да.

— А какво правиш сега?

— Преценявам.

— Какво?

— Възможностите си.

— Разбирам. Но в деня на убийството все още си бил в Учебната програмата за търговия с недвижими имоти „Ескалибур“.

— Да. Но в онзи ден бях с приятели на плажа. Кори Велингър, Марк Дръмънд, Брайън Баскинс.

— Приятели от Ла Джола?

— Не, оттук. От „Омега“. Дойдоха да ме видят.

— Колко време беше с тях?

— От десет сутринта до около пет следобед. После си тръгнаха за Лос Анджелис.

— Какво прави след пет часа?

— Поразходих се с колата. Взех под наем видеокасета и разглеждах компактдискове.

— Купи ли си?

— Не, само ги гледах.

— Имаш ли касова бележка за видеокасетата?

— Не.

— С кредитната си карта ли я плати?

— Не. Бях пресрочил картата. Оставих им депозит и платих в брой.

— Какво взе?

— „Терминатор 2“.

— Прибра се и го гледа, така ли?

— Първо отидох да си взема вечеря.

— Откъде?

— В „Бургер Кинг“.

— Някой спомня ли си, че си бил там?

— Не. Беше крайпътно заведение.

— Къде вечеря?

— В стаята си.

— Апартамент ли беше?

— Да.

— Къде?

— В мотел „Корал“, до Тори Пайнс.

— Някой видя ли те там?

— Не мисля, но може би.

— Може би?

— Не познавам никого. Това беше скапан едностаен апартамент, който ми беше наел, докато бях в програмата.

— Кой ти го е наел?

— Татко.

Старши пушеше и гледаше стената.

— И така, върна се в апартамента си с видеокасетата и с вечерята. Колко беше часът?

— Шест-седем.

— И какво прави после?

— Гледах телевизия.

— Какво гледа?

— Мисля, че Ем Ти Ви.

— Какво даваха?

Кени се изсмя.

— Не знам. Видеоклипове, най-различни глупости.

— Излезе ли пак?

— Не.

— Спокойна вечер, така ли?

— Да. На плажа бях изгорял от слънцето и не се чувствах добре.

В последните му думи се прокрадна безпокойство.

— Прави ли нещо, освен да гледаш телевизия?

Мълчание.

— Не.

— Съвсем нищо?

— Всъщност, не.

— Всъщност?

Младежът погледна баща си.

— Кени? — попита Майло.

— В основни линии това беше.

— В основни линии?

Старши се обърна към сина си и се намръщи.

— В основни линии? — повтори Майло.

Кени докосна пъпката на врата си.

— Не я чопли — каза Старши.

— Какво прави в онази нощ, Кени? — попита Майло.

Отговорът на Младши беше едва доловим.

— Бира.

— Пил си бира?

— Да.

— Само една?

— Няколко.

— Колко?

Кени отново погледна баща си.

— Няколко.

— Искаш да кажеш две? — попита Майло.

— Може би три.

— Или четири?

— Може би.

— Напи ли се?

— Не.

Малките очички започнаха да шарят насам-натам.

— Прави ли нещо друго, освен да пиеш бира?

— Не!

— Четири бири. Може би шест? Цялата опаковка?

— Не. Останаха две.

— Тогава категорично четири.

— Вероятно съм изпил още една сутринта.

Старши се вторачи в сина си и бавно поклати глава.

— Закуска за шампиони — подхвърли Майло.

Младежът не каза нищо.

— Вечеря, телевизия, после четири бири. В колко часа изпи четвъртата?

— Не знам, може би в осем.

Имаше достатъчно време да отиде за два часа до Лос Анджелис и да дебне един час. Но кучето се бе разболяло по-рано.

— И сетне какво прави?

— Нищо.

— Заспа в осем?

— Не… продължих да гледам телевизия.

— Телевизия нощем?

— Предимно.

— Бъди любезен да ми кажеш някой, който те е видял там.

— Стаята е малка — рече Кени, сякаш това обясняваше всичко.

— Обади ли се на някого?

— Ами… Не знам.

— Лесно е да се прегледа справката за телефона.

Младежът погледна Бейтман.

— Ще трябва да проверим това, детектив — каза адвокатът.

— Ще проверим, но без алиби и след онази караница на Кени с професор Дивейн, няма да имам проблем да получа заповед за арест.

Младежът се надигна, после отпусна рамене и изтърси:

— Може ли да… поговорим насаме, господине?

— Кени? — попита баща му.

— Разбира се — отговори Майло.

— Кени — намеси се адвокатът, — ако се нуждаеш от…

Младежът скочи и размаха юмруци.

— Нуждая се от уединение!

— Тук съм, за да пазя твоето уединение и…

— Имам предвид истинско уединение, не юридически глупости и…

— Кен! — излая Старши.

— Това убийство, татко. Те могат да правят каквото искат!

— Млъкни!

— Какво толкова е станало, татко? Искам само малко уединение, това е всичко.

— Кени, явно има някои неща, които ти и аз трябва да… — започна Бейтман.

— Не! — извика младежът. — Не казвам, че съм я убил или друго такова шантаво нещо! Просто се обадих по телефона. Шибан телефонен разговор, но те така или инак ще разберат, затова може ли да ни оставите насаме?

Тишина.

Накрая Старши попита:

— Какво си направил, по дяволите? Повикал си проститутка?

Кени пребледня, стовари се тежко на стола и закри лице.

— Страхотно — рече баща му. — Страхотен избор, Кени.

Младежът започна да ридае и каза:

— Исках… само… уединение.

Старши угаси пурата си.

— С всички онези болести, които се разнасят… Исусе!

— Затова не исках да ти казвам!

— Страхотно. Много умно.

Младежът отпусна ръце. Устните му трепереха.

— Щом толкова се притесняваш какво ще си помисля, защо си го направил?

— Използвах презерватив!

Старши поклати глава.

— Интимният ти живот не ме интересува, Кени — каза Майло. — Всъщност това може да ти помогне. На кого се обади?

— На някакви услуги.

— Името?

— Не си спомням.

Гласът му беше тих и унил.

— Ползвал ли си ги и преди?

Мълчание.

Старши извърна лице.

— Кени? — попита Майло.

— Веднъж.

— Но не си спомняш името, така ли?

— „Звезден ескорт“.

— Откъде научи за тях?

— От телефонния указател.

— Как се казваше момичето?

— Не знам… Мисля, че Хейли.

— Мислиш?

— Не разговаряхме много.

— И двата пъти ли дойде Хейли?

— Не, само втория път.

— Опиши я.

— Мексиканка, ниска, с дълги черни коси. Хубаво лице… Приятна външност.

— На колко години е?

— Може би на двайсет и пет.

— Колко ти взе?

— Петдесет.

— Как й плати?

— В брой.

— В колко часа се обади на „Звезден ескорт“?

— Около десет.

— И кога дойде Хейли?

— Може би в десет и половина.

— Колко време стоя при теб?

— Половин час. Може би по-дълго. После… гледа телевизия с мен и изпихме последните две бири.

— И след това?

— Тръгна си, а аз заспах. На другия ден включих новините и те говореха за нея… за Дивейн. Някой я бе очистил и си помислих, виж ти, докато са я убивали, аз… — Той погледна баща си и изправи рамене. — Точно когато е умирала, аз се забавлявах. Извратено, но малко… един вид отмъщение. Нали разбирате какво искам да кажа?

— Господи — рече Старши. — Не може ли вече да приключваме?

— Имам алиби, нали? Тя е била убита около полунощ, а аз бях… с Хейли. Не може да съм го направил, нали? — обърна се младежът към Майло, сетне пое дълбоко въздух и го издиша. — Радвам се, че го казах. Голяма работа, татко. Не съм убил никого. Не си ли доволен?

— Преливам от щастие — отговори Старши.

— „Звезден ескорт“ — рече Майло.

— Потърсете го в указателя. Ще се подложа на шибания детектор на лъжата, ако искате.

— Затваряй си устата! Престани да говориш мръсотии! — каза баща му, после се обърна към Майло. — Доволен ли сте сега? Изстискахте ли достатъчно? Защо не ни оставите на мира? Вървете да ловите престъпници!

Майло погледна младежа.

— А Манди Райт?

На лицето на Кени се изписа неподправено объркване.

— Коя?

— Господи! — възкликна Старши. — Вън! Всички! Това все още е моят кабинет и искам да остана сам.