Джонатан Келерман
Екзекуцията (2)

2

Една книга от типа „помогни си сам“ бе променила живота на Хоуп Дивейн.

„Вълци и овце“ не беше първата публикация на Дивейн — монографията по психология и трите дузини публикации в разни списания й бяха спечелили редовно професорско място на 38, две години преди да бъде убита.

Заеманият пост й дал сигурност и възможност да привлече вниманието на обществеността с книга, която едва ли е била по вкуса на университетското настоятелство.

Само месец след излизането си „Вълци“-те се озовали в класацията за бестселъри, което спечелило на тяхната авторка допълнителна доза внимание от страна на медиите и повече пари, отколкото би могла да заработи като професор през следващите десет години.

Хоуп Дивейн била надарена с изискана, светлокоса хубост, която печели аудитория и освен това знаела как да се държи пред телевизионните камери. Като се прибавеше към това и топлият, вдъхващ доверие глас, нищо чудно, че скоро общественият й рейтинг скочил до небесата. А Хоуп Дивейн явно умеела да използва преимуществата си. Независимо от войнственото подзаглавие на книгата — „Защо мъжете винаги успяват да наранят жените и как жените биха могли да предотвратят това“, нейната авторка скоро си извоювала реномето на състрадателна, приятна и интелигентна жена, която не се бои да застане лице в лице с обществеността.

Всичко това ми беше вече известно, но от него трудно можех да преценя що за човек е била тя в действителност. Майло ми бе оставил трите кутии с веществени доказателства, за да ги прегледам — едно нейно резюме, няколко аудио и видео касети, материали от пресата, книгата. Всичко това вече преровено от „Паз и Сие“. Така и не си бяха направили труда да ги прегледат като хората.

Майло ми каза, че са му прехвърлили случая предишната вечер, докато си седяхме с него и Робин в едно рибно ресторантче в Санта Моника. Барът беше претъпкан, но половината от сепаретата бяха още празни и ние се настанихме в ъгъла, далеч от навалицата и големия телевизор, по който вървеше някакъв спортен канал. Насред вечерята Робин се отправи към дамската тоалетна и Майло ми каза:

— Познай какво получих за Коледа?

— До Коледа има още доста време.

— Вероятно затова и не става дума за подарък. Задънен случай, отпреди три месеца: Хоуп Дивейн.

— И защо точно сега?

— Защото са запецнали окончателно.

— Новият лейтенант, а?

Майло топна една скарида в соса и тутакси я напъха в устата си. После задъвка толкова усърдно, че мускулите по ченето му заиграха. В това време погледът му опипваше ресторанта, макар че наоколо нямаше нищо за гледане.

Нов лейтенант, стари номера.

Майло се радваше на известно признание от страна на шефовете. Процентът на разкритите му случаи беше забележителен и това му помагаше понякога да затвори устите на враговете си. Животът му обаче зависеше от настроенията на прекия му началник. Поредният пряк началник си беше един замотан невротик и засега само кашите в управлението му пречеха да обърне по-сериозно „внимание“ на Майло.

— Прехвърлил ти е случая заради малкия шанс за разкритие?

Майло се усмихна лукаво.

— Именно — каза той. — Освен това се говори, че Дивейн е била лесбийка.

Още една скарида изчезна в устата му. Ръбатото му лице запази безстрастното си изражение, само ръцете му сгънаха и разгънаха няколко пъти салфетката. Вратовръзката му на ориенталски мотиви в кафяво и охра беше унищожително неподходяща на сивото пепитено сако, което вероятно бе грабнал в последния момент. Черната му коса, прошарена тук-там, беше подстригана почти до кожата отстрани, но отгоре беше оставена дълга. Бакенбардите му, изцяло побелели, също бяха оставени дълги.

— Има ли някакви сериозни доказателства, че е била лесбийка? — попитах аз.

— Не. Но е изрекла куп тежки присъди по мъжка линия в книгата си.

Робин се върна. Беше си освежила червилото и си бе оправила косата. Тъмносинята рокля подхождаше чудесно на кестенявата й коса, а коприната подчертаваше всяко нейно движение. Бяхме прекарали известно време на един остров в Пасифика и смуглата й кожа бе придобила още по-апетитен тен. Аз убих човек на този остров. При самозащита. Трябваше да спасявам живота на Робин, а и своя също. И до днес ме спохождат кошмари от време на време.

— Вие двамата изглеждате адски сериозни — каза тя, докато се вмъкваше в сепарето. После коленете ни се докоснаха.

— Гледам пак да намажа покрай нашия приятел — призна си Майло. — Като го знам колко си пада по страничните занимания, си рекох, че няма да е зле да се пробвам.

— Току-що са му възложили разследването на убийството на Хоуп Дивейн — уточних аз.

— Мислех си, че вече са се отказали.

— Така си е.

— Какъв кошмар само.

Нещо в гласа й ме накара да я погледна.

— Като всяко друго убийство — подхвърлих.

— Това е по-различно, Алекс. В такъв свестен квартал… Излизаш пред къщата си и някой ти се нахвърля.

Положих длан върху ръката й. Тя като че ли не го забеляза.

— Първото обяснение, което ми хрумна — продължи Робин, — беше, че са я убили заради възгледите й. Което би било чиста проба тероризъм. Но дори всичко да е станало напълно случайно, това пак си е тероризъм в известен смисъл. Просто удар по личната свобода в този град.

Коленете ни се отделиха. Усещах пръстите й под своите като изящни ледени висулки.

— Е, Майло — въздъхна тя, — сега поне знам, че случаят е в твоите ръце. Някакъв напредък?

— Засега нищо — отвърна й Майло. — В подобни ситуации е най-добре да се подхване разследването наново. Да се надяваме, че всичко ще свърши добре.

Дори при най-благоприятно развитие на нещата, оптимизмът си беше истинско бреме за Майло. Думите му прозвучаха като току-що назубрена реплика за летен театрален фестивал за аматьори.

— Освен това — смотолеви той, — се надявах, че Алекс ще може да ми помогне с нещо. Д-р Дивейн все пак е била дипломиран психолог.

— Ти познаваше ли я, Алекс?

Поклатих глава.

Келнерът реши да ни навести.

— Още вино?

— Да — казах аз, — още една бутилка.

 

 

На следващата сутрин Майло ми домъкна кутиите и си тръгна. Върху най-горната от тях се мъдреше академичното резюме на Хоуп Дивейн.

Пълното й име беше Хоуп Алис Дивейн. Баща — Андре, майка — Шарлот. И двамата починали.

Срещу семейно положение беше попълнила „омъжена“, но не бе споменала името на Филип Сийкрест.

Деца: Няма.

Месторождение: Хигинсвил, Калифорния. Малко градче, за което не бях чувал, вероятно в централната част на щата, защото беше завършила гимназията в Бейкърсфийлд като отличничка на випуска, с национална стипендия за отлични постижения, която автоматично й спечелила място в Бъркли. Присъствала е в списъка на отличниците за всеки семестър, член на Фи Бета Капа.^[1]

Публикувала първите си две студии като дипломантка и се преместила в Ел Ей за клиничната си практика — стаж и следдипломна квалификация — на пъпа на града, в психиатричния отдел на „Каунти Дженеръл Хоспитал“.

Средно по пет публикации годишно все в сериозни издания — идеалното гориво за изстрелване на всяка кариера в звездна орбита.

Бяха изредени чуждите издания на „Вълци“-те, цял куп радио, телевизионни и отпечатани в различни издания интервюта, участия в следобедни и вечерни предавания. Предавания със заглавия като „Отвърни на удара!“, „Да обуздаем хищника“ и „Новите роби“. Накрая, шест месеца преди смъртта си, тя бе оглавила някакъв комитет „Междуличностни отношения“, който успя да озадачи дори мен. Нещо във връзка със сексуалния тормоз? Експлоатация на студентите от страна на факултета? Под безобидната повърхност на това многозначително словосъчетание определено дремеше известна доза враждебност. Отметнах въпросния ред, за да не забравя за него и се заех да огледам по-внимателно „Вълци и овце“.

Обложката на книгата беше тъмночервена, с релефни златни букви бяха изписани заглавието и името на авторката, между които се мъдреше малка графика — силуетите на гореупоменатите животни.

Зиналата паст на вълка беше изпълнена с остри зъби, а една от лапите му, завършваща със закривени нокти, бе протегната към недохранената овчица. На гърба на корицата беше отпечатана снимка на авторката. Хоуп Дивейн имаше овално лице с миловидни черти, беше облечена в бежово кашмирено костюмче и седеше с неестествено изпънат гръб в кафяво велурено кресло на фона на претъпкани с книги лавици. В ръка държеше писалка „Монблан“, върху бюрото й се виждаше солидна мастилница. Дълги пръсти, нокти с розов лак. Светлоруса коса се спускаше по елегантните й скули, подчертани умело с руж. Светлокафяви очи — ясни, широко отворени и прями, излъчващи мекота, но не и безволевост. Върху седефените й устни бе кацнала самоуверена усмивка, която би могла да бъде изтълкувана и като леко иронична.

Прочетох книгата, отидох с колата до Бевърли Глен и оттам до университета, където си поиграх с компютрите в библиотеката. Резултатите от моя набег се оказаха интригуващи. Прибрах се отново у дома и се заех да прегледам заетите видеокасети с телевизионните предавания.

Три различни предавания, три набора от еднакво шумни, еднакво празноглави зрители в студиото, квартет от префърцунени, псевдочувствителни и безлични водещи. Много шум за нищо… Ала тъкмо четвъртото шоу прикова вниманието ми:

„На живо с Мори Мейхю“ — Кой всъщност е слабият пол?

Хоуп Дивейн спори с председател на организация за защита на правата на мъжете — странна птица с изражение на сладострастен женомразец.

Тук нещата стоят малко по-иначе. Нивото на враждебност е поне с няколко пункта по-високо. Върнах касетата в началото и я прегледах отново.

Женомразецът се казва Карл Нийси. Около трийсетте, строен, суетен, облечен изцяло в черно, със стилна прическа, но иначе пълен неандерталец във възгледите си. На всичкото отгоре и доста арогантен. Сипеше обидите си безпощадно. Неговата опонентка нито веднъж не му се върза, нито веднъж не го прекъсна, дори не повиши тон, макар някои от подмятанията на Нийси да предизвикаха бурни аплодисменти сред част от аудиторията.

 

 

НИЙСИ: Обяснете ни защо феминистките продължават да ни кудкудякат за проблемите си. Защо жените ставали толкова често жертва на безскрупулни престъпления. Защото точно това търсят — безскрупулност. Лоши момчета. Опасност. Възбуда. И са способни на всичко, за да ги получат. Казват, че търсели свестни мъже, но я опитай да свалиш една жена като се държиш мило с нея. „Свестен“ означава „смотан“. А смотаняците кучетата ги яли!

(Смях и аплодисменти в аудиторията)

ХОУП ДИВЕЙН: Всъщност имате известно право.

НИЙСИ: О, имам, миличка, имам и още как.

ДИВЕЙН: Понякога ние наистина се увличаме по опасни личности. Проблемът в случая, според мен, е в уроците, които получаваме като деца.

НИЙСИ: Докато си играем на „чичо доктор“ ли?

 

 

Още двайсет минути, запълнени с дебелашки подмятания от негова страна и логични доводи от нейна. Всеки път Нийси кара тълпата да прихва, а Дивейн изчаква търпеливо всичко да утихне, след което отговаря кратко и точно, без да го атакува пряко. Към края на шоуто хората вече бяха започнали да се вслушват в думите й, а Нийси изглеждаше бесен.

Изгледах записа още веднъж. Този път се опитах да разбера защо подходът й действа толкова безотказно. Тя не избягваше погледа на своя опонент, цялото й същество излъчваше увереност, която придаваше невероятна тежест дори на най-стандартните й твърдения.

Чар. Овладян чар.

През цялото време не можех да се отърся от мисълта какво ли би постигнала Хоуп Дивейн, ако беше все още жива. В края на шоуто улових на стопкадър в едър план лицето на Нийси. От усмивката му на многознайко не бе останала и следа. Сериозен. Вбесен?

Звучеше наистина налудничаво, но дали пък гневът му не се беше задълбочил, вместо да се разсее?

В края на краищата защо не, случаят наистина беше „задънен“, както се бе изразил Майло, което значеше, че мога да си създавам всякакви шантави теории. Записах си името на Нийси и се пресегнах за отчета на отдел „Убийства“.

Думи, снимки. Винаги има и снимки…

Беше почти пет следобед, когато се обадих на Майло в участъка, за да му кажа, че съм приключил с всичко, включително с книгата.

— Браво на теб, добро време.

— Лесно се четеше, тя има добър стил. Диалогичен. Все едно че си седиш с нея в дневната и тя споделя лично с теб теориите си.

— А какво мислиш за съдържанието?

— Повечето от съветите й са необорими — защитавай правата си, грижи се за себе си, набелязвай си реалистични цели, за да можеш да разчиташ на успех, който пък ще подобри неминуемо самочувствието ти. Дотук добре, но когато опре до садистичната психопатия, липсват доказателства.

— Всички мъже са изнасилвачи.

— У всички мъже е заложена склонността към изнасилване и дори сексът по взаимно съгласие е в известен смисъл изнасилване, тъй като пенисът е конструиран като оръжие и самото проникване е равносилно на нападение и загуба на контрол от страна на жената.

— Тя май доста си е падала по контрола, а?

— Това е основната й тема. Читателската й аудитория е гарантирана, тъй като жените наистина почти винаги са жертвите. Ти чу Робин снощи. След като се прибрахме в къщи, тя ми каза, че мисълта за това убийство не й е давала мира нощи наред, тъй като неволно се идентифицирала с Хоуп. Нямах никаква представа, че подобни мисли й се въртят в главата.

— А видеозаписите от телевизията?

— И там е била доста добра. Непоколебима. Дори изправена срещу някакъв тъпанар в шоуто на Мейхю, тя пак успява да запази самообладание. Помниш ли го въпросния тъпанар?

— Оня мършавия идиот, дето беше облечен в черно? Ама и той сериозно се опитваше да я настъпи, а?

— Но тя пък се справи страхотно. Така и не му позволи да й влезе под кожата. Мен ако питаш, в края на шоуто тя си тръгна като победител, а Нийси изглеждаше като ненормален. Ами ако е решил, че трябва да й го върне тъпкано?

Тишина.

— Сигурно се майтапиш?

— Нали каза да си развихря въображението. Тези телевизионни шоута са истински барутен погреб — жонглират с болезнени теми, човъркат в раните на хората. Накратко правят всичко онова, което са ме учили да не правя като терапевт. Винаги съм си мислел, че е въпрос на време някой да рипне да размахва юмруци направо в студиото, пред камерите.

— Хмм… — промърмори Майло. — Добре, ще му хвърля един поглед. Как казваш, че му било името?

— Карл Нийси.

— Ама че майтап ще падне, ако… Добре, някакви други идеи по случая?

— Засега това е всичко. А при теб?

— Нищо. Почвам да си мисля, че опечаленият съпруг крие нещо от мен. Е, какво мислиш за раните? Дали пробождането в слабините има някакъв сексуален подтекст?

— Ако е било направено съзнателно, значи определено говори за сексуална враждебност.

— Съзнателно е било и още как. Три отчетливи пробождания, никакви допълнителни наранявания. Нацелил я е точно там, където е искал — сърцето, слабините, гърба.

— Така както ги изреди, ми прозвуча предварително замислено — казах аз. — Пробождането в сърцето би могло да говори като начало за романтични подбуди, извратено романтични. Макар че може да е избрал сърцето, за да я довърши по-бързо. В такъв случай прерязване на гърлото нямаше ли да свърши по-добра работа?

— Определено да. Не е толкова лесно да се улучи сърцето с един удар, острието може да срещне ребрата, можеш въобще да не нацелиш мястото и тъй нататък. Повечето бързи убийства с нож се правят чрез прерязване на гърлото. А другите рани?

— Слабините — казах аз, мислейки си за хладнокръвието на Хоуп и за безупречния й начин на обличане. Всяко косъмче на мястото си. Да умре от загуба на кръв, на улицата… — Пробождането в слабините може да е свързано с това в сърцето — намек за осквернени чувства, осквернени от секса… Ако е така, раната в гърба също се връзва чудесно. Ударът в гърба обикновено се свързва с предателството, с подлостта, лицемерието.

— За да я прободе в гърба — каза Майло, — му е трябвало време да я обърне по корем. Затова и се заинтригувах, когато каза, че последователността може да е била предварително замислена. Представи си само, стоиш си там на улицата, току-що си убил някого. Щеше ли да си направиш труда за нещо подобно? За мен поне това си остава убийство от страст, но определено е било старателно замислено.

— Овладяна ярост — казах аз. — Налудничаво желание за интимност. Дали е бил човек, когото е познавала?

— Точно затова и ме интересува господин вдовеца.

— Но за човек като нея интимността би могла да има и съвсем други измерения. По време на промоциите Дивейн е представила лично книгата си пред милиони хора. Не е изключено да е извикала омраза у кой да е от тях. И не просто омраза, а маниакална омраза. Някой, който не е харесал автографа й, някой, който я е гледал по телевизията и се е почувствал патологично обвързан с нея. Славата е като стриптийза в затъмнена зала — не знаеш кой седи по редовете.

Майло замълча за известно време.

— Леле колко съм ти задължен, задето ми намекна, че броят на заподозрените клони към безкрайност… Ето ти сега нещо, което така и не стигна до вестниците — тя е имала навика всяка вечер да се разхожда пеш от половин до един час, кажи-речи по едно и също време. Около десет и половина, единайсет. Обикновено се разхождала с кучето си, ротвайлер, но през онзи ден животното страдало от сериозно стомашно разстройство и се наложило да го остави за вечерта във ветеринарна лечебница. Удобно, а?

— Отровили ли са го?

— Обадих се тази сутрин на ветеринаря и той ми каза, че така и не успял дори да си мръдне пръста за ротвайлера, защото още на сутринта той вече се чувствал добре. Докторът ми подхвърли, че в това нямало нищо необичайно, защото кучетата често ядели боклуци по улицата.

— А дали и в случая е било така?

— Не можел да прецени със сигурност. Освен това вече е твърде късно за каквито и да било изследвания. „Паз и Сие“ така и не са се сетили на времето.

— Да подхвърли нещо на кучето… — казах аз. — Би трябвало да е човек, който я е наблюдавал известно време и е изучавал навиците й.

— Или някой, който вече е познавал навиците й. Не мислиш ли, че съпругът пасва идеално в цялата картинка с кучето, символичните пробождания и прочее? Работа на рогоносец.

— А той дали е бил рогоносец?

— Не знам. Бих казал, по-скоро да. И ако Сийкрест е бил по-интелигентен от средностатистическия рогоносец, по-хладнокръвен, тогава защо да не отвлече вниманието от себе си, инсценирайки улично нападение?

— Не забравяй, че става въпрос за професор по история, при това на възраст. Никакви данни за семейни скандали. Да не говорим за насилие.

— За всичко си има първи път — каза Майло.

— Една подробност ми се стори интересна — продължих аз. — Оглавила е някакъв комитет, кръстен „Междуличностни отношения“. Звучи ми като нещо, свързано със сексуалния тормоз — може би са разглеждали оплаквания на студенти срещу факултета. Което си е още една потенциална бомба със закъснител. Ами ако е застрашила нечия кариера?

— „Междуличностни отношения“. Това дори не го бях забелязал. Искаш ли да ми направиш една услуга и да провериш за какво всъщност става въпрос? След първата ни среща деканът на Психологическия факултет така и не счете за нужно да отговори на съобщенията ми.

— Ед Габел?

— Да. Що за човек е той?

— Политик — казах аз. — Ще проверя, разбира се.

— Благодаря ти. Чакай сега да ти кажа какво на мен не ми дава мира относно професор Дивейн. Има истинска пропаст между писанията й и начина, по който се е държала по телевизията. В книгата й мъжете са изкарани пълни боклуци, което автоматично прави авторката й отявлена мъжемразка, нали така? Но на записите от шоутата тя създава впечатлението за жена, която си пада по мъжете. Тази вечер ще остана по до късно, Алекс, тъй че ако ти хрумне нещо…

— Ще пробвам да поговоря с Ед Габел за онзи комитет и ще ти звънна, ако открия нещо интересно.

— То вече си е интересно — каза Майло и после изпсува тихо.