Джонатан Келерман
Екзекуцията (13)

13

„Кафе Алигатор“ заемаше първия етаж на една стара сграда на Бродуей, в централната част на Санта Моника, на десетина преки от плажа. Тухлената стена беше боядисана в блатисто зелено, а табелата на заведението представляваше имитация на сковани набързо дъски с проснат върху тях алигатор. От окачените под стряхата тонколони се разнасяше тиха реге музика.

Предишната нощ си бях пуснал последната плоча на Холи Бондюрант — „Полихром“. Албумът беше излязъл преди петнайсет години, но аз я познах веднага.

На снимката от обложката косата й беше златисторуса, дълга почти до кръста, прикриваща наполовина красивото й, келтско лице. Сега косата й беше сиворуса и къса, а тялото й бе натежало с дванайсетина килограма. Ала лицето й бе все така гладко и красиво.

Беше облечена в дълга пурпурна рокля, черно елече и леки кожени ботуши. На врата си бе сложила огърлица от оникс. На стола до нея беше кацнала широкопола шапка от черно кадифе.

— Алекс? — Тя се усмихна и ми подаде ръка без да става. После погледна към полупразната си чаша с кафе. — Извинявай, че не те изчаках, но трябваше да си взема дозата. Едно кафе и за теб?

— С удоволствие.

Тя махна на дебелия келнер. Той напълни една чаша и я донесе на масата ни.

— Нещо друго, Холи?

— Нещо за хапване, Алекс? Кифличките им са страхотни.

— Да, бих ги опитал.

— Кои са най-вкусните днес, Джейк?

— Тези с боровинковото сладко — каза дебелакът почти с неохота. — Но другите с портокаловите резенчета и шоколадовите пръчици по нищо не им отстъпват.

— Донеси ни и от двата вида, ако обичаш. — Тя се обърна към мен. — Стана ми толкова приятно, когато Робин се обади. От доста време не се бяхме чували. Тя е работила по всичките ми инструменти.

Гласът й беше мелодичен, а очите й проблясваха щом се усмихнеше. Говореше с всяко мускулче от лицето си — познатия изразителен маниер на актрисите и другите знаменитости, които живеят, за да бъдат забелязвани.

— Тя ми каза.

— Робин още се занимава с инструменти, нали?

— Много активно.

Джейк донесе моето кафе и подноса с кифличките и се изниза безмълвно.

Тя си взе една кифличка с боровинково сладко и я опита.

— Значи ти си психолог?

Кимнах.

— Центърът има нужда от знанията на хора с твоята специалност. Времената стават все по-сурови и по-сурови, особено що се отнася до парите, и доброволците са добре дошли. Много мило от твоя страна, че се интересуваш.

— Всъщност — казах аз, — не за това исках да поговорим.

Тя се облегна назад. Очите й вече бяха загубили способността си да хвърлят ледени погледи, но разочарованието си беше там — бях предал доверието й.

— Полицията — каза тя.

— Съжалявам — отвърнах й аз. — Нямах намерение да те подвеждам. Но случая с убийството на Хоуп Дивейн си остава неразкрит и затова ме помолиха да науча колкото мога повече за нея. Знаем, че и тя е работила за Центъра на доброволни начала.

Холи не каза нищо. Джейк сякаш долови напрежението чак от другия край на помещението и се втренчи в нас.

— Познавахте ли се? — попитах аз.

Тя изучаваше златистокафявата повърхност на кифличката. После я завъртя и продължи да се взира в нея. След известно време погледна към Джейк, усмихна му се и той се зае отново с работата си.

— Какво знаеш за Центъра? — попита тя.

— Не много.

— Той беше създаден, за да осигури на бедните жени достъп до някои основни здравни процедури — предродилна консултация, хранителни режими, прегледи на гърдите, семейно планиране и прочее. Отначало всичко тръгна като инициатива на Медицинския факултет към Университета, но не след дълго медиците се оттеглиха и ние трябваше да разчитаме изцяло на доброволци. Аз направих няколко концерта за тях, за да им помогна да наберат малко средства.

— А основните фондове?

— Преди всичко от дарения. Все още ме смятат за човек с връзки. Понякога наистина успявам да постигна нещо. Миналата седмица например научих, че някакъв бизнесмен си преобзавежда офиса и успях да взема част от старите му мебели за Центъра.

Холи погледна отново към подноса с кифличките.

— Страхотни са, нали? — викна Джейк от тезгяха.

Тя му се усмихна и се обърна отново към мен.

— Срещала съм се с Хоуп няколко пъти, но тя всъщност не се ангажира сериозно с начинанието. Макар да се надявахме, че ще стане иначе. За пръв път я видях на миналогодишната акция за събиране на средства. Бяхме организирали вариететно шоу в „Аеро Тиътър“ и след това коктейл в „Льо Сурп“. Хоуп си купи билет за петстотин долара, който й даваше право на самостоятелна маса, но каза, че нямала кого да доведе и затова я настанихме на подиума. Заради авторитета й. Имаше вид на човек, който би могъл да ни помогне. Освен това впечатли доста хора с интелигентността си, с излъчването си. Беше пълна с енергия. Малко след това някой я предложи за участие в управителния съвет и всички гласувахме „за“. Но тя така и не свърши кой знае какво.

Холи разреса косата си с пръсти и забарабани тихо по масата.

— Всъщност през цялото време се опитвам да кажа, че това, което се е случило с нея, е ужасно, но то едва ли има нещо общо с Центъра. А и се притеснявам това полицейско човъркане да не навреди на репутацията на Центъра.

— Няма подобна опасност — уверих я аз. — Целта ми е по-скоро да науча повече за нея, а не за Здравния център. А тя защо не се включи по-активно?

Холи помълча доста преди да ми отговори.

— Тя не беше… как да ти го обясня по-точно… Тя дойде на акцията със свои собствени идеи. Говореше за това как трябвало да привлечем и други психолози на доброволни начала, дипломирани студенти от Университета, и да развием програма за лечение на психични проблеми. Квалификацията й беше невероятна, а и нейният поръчител твърдеше, че тя е истински динамит. Хоуп се появи на следващото събрание на управителния съвет, после идваше от време на време през следващите няколко седмици, дори консултира няколко пациента. После изведнъж спря да идва. Тъкмо беше излязла книгата й и предполагам, че е била доста заета. Нито една от програмите, които бе предложила, не заработи.

Тя изяде още една кифличка. Дъвчеше бавно, без удоволствие.

— Значи е била твърде заета — казах аз.

— Виж… — започна Холи. — Не обичам да съдя другите. Особено когато вече не са сред живите.

— Човекът, който я препоръча, доктор Крувич ли се казваше?

— Познаваш Майк?

— Срещал съм се веднъж с него.

— Да, той беше. И тъкмо затова й вярвахме. Той винаги е бил сред най-дейните членове на нашия управителен съвет. Наистина ни отделя цялото си свободно време.

— Значи двамата с Хоуп се познаваха още преди онази акция за събиране на средства?

— Разбира се. Той я доведе… Робин спомена, че свириш на китара.

— По малко.

— Каза, че си много добър.

— Предубедена е.

Холи избърса устните си със салфетката.

— Аз вече почти не свиря. Откак родих, само синът ми е от значение за мен… Тези въпроси за Майк Крувич… Полицията да не го подозира в нещо?

— Не — казах аз. — Засега няма заподозрени. Нито един. Има ли нещо, което би трябвало да зная за него?

— Той ни помогна много в Центъра — каза тя, но тонът й беше равен.

— И доведе Хоуп на акцията.

— Питаш ме дали имаше нещо между тях? — каза тя.

— А имаше ли?

— Не знам. Пък и да е имало… Убиха Хоуп заради възгледите й, нали?

— Така ли смятат хората в Центъра?

— Така смятам аз. Защо иначе ще я убиват? Тя изказваше свободно мнението си и ето, затвориха й устата.

Холи впери поглед в мен.

— Ти май наистина подозираш Майк?

— Не — казах аз. — Но в момента проверяваме всички, които са били свързани с нея по някакъв начин.

— „Проверяваме всички“. Това ми звучи като операция на ЦРУ.

— Стандартна полицейска практика. Разбирам, че Крувич е доста ценен за Центъра, но ако има нещо, което трябва да знам…

Тя поклати глава.

— Тяхната връзка… Чувствам се предателка… ала това, което се случи с нея… — Холи затвори очи, пое бързо няколко пъти въздух, сякаш практикуваше йога. После ги отвори отново, остави недоядената кифличка, взе шапката си и поглади периферията й. — Ще ви го кажа, защото мисля, че трябва. Но при все това се чувствам зле.

Аз кимнах.

Тя пое още няколко пъти въздух.

— Веднъж, след едно събрание на управителния съвет, ги видях заедно. Беше късно вечерта. Аз измервах стаите, за да мога да поръчам мебели. Мислех си, че вече всички са си тръгнали. Но щом излязох на паркинга, видях колата на Майк. Не е трудно да я забележи човек — той кара бентли. Двамата с Хоуп стояха до колата и приказваха. Нейната кола — малка, червена — беше паркирана до бентлито. Не бяха прегърнати, или нещо подобно, но стояха доста близо един до друг. Много близо. Лице в лице. Сякаш се канеха да се целунат или току-що се бяха целунали. Чуха ме и се обърнаха като попарени. После тя тръгна бързо към колата си и я подкара нанякъде. Майк постоя известно време там, опрян на вратата на бентлито. Сякаш да ми покаже, че не е напрегнат. После ми махна и се качи в колата.

Холи трепна.

— Не е кой знае какво, нали? И, моля те, ако разпитвате Майк, или когото и да е, не споменавай името ми, става ли?

— Става — казах аз. — След като Хоуп престана да идва, някой разсърди ли се на Майк? Все пак той е бил неин поръчител.

— И да е имало нещо такова, аз не съм забелязала. Както вече казах, Майк е нашият най-надежден доброволец.

— Колко често преглежда той в Центъра?

— Аз не се занимавам с графика, но знам, че продължава да идва вече години наред.

— Гинекологични прегледи?

Тя се стегна видимо.

— Предполагам.

— Аборти?

— Казах ти, че не знам. — Гласът й беше изтънял леко. — Дори да е така, какво от това?

— Абортите понякога предизвикват доста бурни реакции, стигащи дори до насилие.

— Но убиха Хоуп, а не Майк. Наистина не искам да говоря повече за това. — Тя стана. — Наистина.

— Разбира се. Съжалявам, че те разстроих.

— Няма нищо — каза тя. — Но те умолявам, не ни замесвай в никаква история с аборти. Засега някак си успяваме да стоим настрани от проблемите, но само да се появим в някой вестник и…

— Обещавам — казах аз.

Холи се засмя.

— Леле, добре ме насади ти. Когато говорихме с Робин, реших, че си доброволец и веднага говорих с нашия директор, за да ти ходатайствам. Дори ви определих среща за след половин час. Сега ще трябва да й се обадя и да отменя срещата.

— Но аз бих искал да говоря с нея.

— А аз не мога да те спра, нали така?

— Аз не съм твой враг, Холи.

Тя ме погледна в очите.

— Изчакай малко.

После стана, тръгна към дъното на ресторанта, сви вдясно и се скри от погледа ми. Джейк, който тъкмо беше приключил закуската си, не ме изпусна от поглед, докато Холи не се появи отново.

— Не беше особено въодушевена, но все пак ще ти отдели малко време. Казва се Мардж Шовалски. Но не очаквай да научиш кой знае колко за Хоуп.

— Благодаря ти — казах аз. — И извинявай.

— Забрави — каза тя. — Сигурна съм, че не си лошо момче. Робин е твърде умна, за да се забърка с неподходящ човек.