Джон Нанс
Терористи (8)

Глава пета

Международно летище Чек Лап Кок, Хонг Конг,

13 ноември — ден втори,

12:15 вечерта, местно време/1615 Зулу

Колата на охраната спря под опашката на самолета на Меридиан полет пет. Кет излезе от колата и вдигна поглед нагоре, упоена от миризмата на керосин и абсолютно неподготвена за извисилото се над нея чудовищно туловище на Боинг 747, готов да я пренесе с още триста други пътници през една четвърт от повърхността на планетата.

— Мили боже! — прошепна тя на Робърт Маккейб, който застана до нея с чанта в ръка.

— Може ли да цитирам поне това? — попита той и също изви врат нагоре.

— Това нещо е невероятно! — добави Кет, забравяйки за момент двамата офицери, които ги посрещнаха на уреченото място. — От години летя със 747, но никога не съм го виждала от земята.

— Винаги влизаме през врата на двадесет фута над нея. Пътниците не разбират колко големи всъщност са самолетите, нито пък колко са тежки. Когато тази вечер излетим, ще тежим над четвърт милион паунда.

Служителите от охраната ги качиха на голям камион на кетъринга, паркиран до дясната предна врата на самолета. Той се издигна на хидравличен кран на тридесет и четири фута над земята до основния салон на самолета, където ги очакваше старшата стюардеса Брита Франц. Американската двадесет и пет годишна поданичка бе висока, добре сложена блондинка, с подчертан немски акцент и излъчваше власт. Китайският митничар, който чакаше с нея, премина бързо през формалностите по паспортната проверка, поклони се и си тръгна.

— Сега, когато и двамата сте законно на борда — каза Брита, — нека ви съпроводя до първата класа, в горния салон.

Робърт погледна първо билета си, после стюардесата.

— Мисля, че сме във втора класа.

Тя се усмихна мило:

— Вече не. Ако нямате нищо против, преместихме ви в първа класа.

— Разбира се, че нямаме нищо против — отвърна Кет бързо, с широка усмивка.

Едва бяха седнали в луксозните седалки и Брита се появи отново. Но този път с ужасно сериозно изражение. Зад нея вървяха двама китайски полицаи.

— Съжалявам… че ви притеснявам, госпожице Бронски, но тези полицаи настояха да…

— Катерин Бронски? — попита един от полицаите с лек акцент.

Тя усети как Робърт застина на седалката до нея. Постара се да изучи очите на полицаите. И двамата бяха млади, с безупречни униформени и напълно лишени от усмивка лица.

— Аз съм специален агент Катерин Бронски от Американското федерално бюро за разследване. С какво мога да ви помогна?

— Трябва да дойдете с нас, моля.

— Не трябва да изпускам този полет. — Тя погледна към Брита. — Колко време имаме?

Стюардесата се намръщи.

— По-малко от пет минути.

— Трябва да дойдете, моля — повтори единият от офицерите. — Вземете и багажа си.

— Вижте, началникът на охраната на летището ни качи на борда — започна Кет, но по-близко стоящия от полицаите поклати отрицателно глава.

— Той е от друга служба — отговори китаецът и махна към стъпалата в края на салона. — Моля.

— Кои сте вие? От коя служба сте?

— Хонконгска полиция — отговори той.

Кет откопча предпазния колан на седалката и стана.

— Една секунда, моля. Изчакайте ме отзад.

Двамата се поклониха и се отдалечиха до началото на стълбичката на първата класа. Кет се обърна към журналиста.

— Робърт, не знам какво става, но след като разбера, ще взема следващия самолет. Ще бъда във Вашингтон дванадесет часа след теб.

— Ще те чакам в Лос Анджелис — каза той.

Тя се взря в него за секунда, премисляйки алтернативата. И каза:

— Добре.

— Там… може да имам да ти кажа още нещо.

Кет го гледаше как надраска нещо на визитката си, след което и я подаде.

— Това е номера на пейджъра ми. Когато пристигнеш в Лос Анджелис, обади ми се на този номер и чакай. Няма да съм далече. Ще се спотайвам в района на града и ще те чакам.

— Скрий се добре.

Тя протегна ръка за довиждане. Робърт я пое и я стисна.

 

 

Вратата на Боинг 747 се затвори зад Катерин. Двамата полицаи вървяха напред, тя — след тях и с изненада видя, че багажът й я чака отвън. Взе куфара си. Бореше се с гнева си, че е била измъкната от самолета заради някоя глупава бюрократична формалност. Изглежда някой горе се беше ядосал от действията на шефа на охраната. Но по-странното бе, че на Маккейб бе позволено да остане в самолета. Очевидно тази седмица в Хонг Конг професионалната вежливост не се простираше до представителите на ФБР.

Младата жена издърпа дръжката на куфара си и го затътри след себе си, докато с неохота следваше двамата мъже надолу по ръкава. Тя с нетърпение очакваше срещата с онзи, който бе развалил плановете й.

В края на ръкава Бронски спря и сложи ръце на хълбоците си. Двамата полицаи се спогледаха неуверени в това — какво да правят.

— Къде точно ме водите и защо?

Единият от тях махна към дъното на залата за пътници.

— Насам, моля.

Тя поклати глава.

— Не и докато не ми кажете къде ме водите.

— Трябва да ви заведем в кабинета на началника ни.

— Защо?

Кет видя как пълно объркване преминава през лицата им. Тя въздъхна и отново хвана дръжката на куфара си.

— Няма значение. Да вървим.

След по-малко от двеста ярда те отвориха вратата към малък кабинет. Вътре имаше няколко други полицаи и един мъж в делови костюм, който изглежда заемаше по-висок пост от останалите в стаята. Той държеше в ръка телефонна слушалка.

— Моля — каза мъжът.

Въздухът в стаята бе напоен с цигарен дим. Кет се абстрахира от миризмата и пое слушалката, очаквайки гласа на високопоставен китайски чиновник да прозвучи в другия край на линията.

— Агент Катерин Бронски от Федералното бюро за разследване на Съединените щати — започна тя възможно най-официално. — Кой е?

От другата страна се разнесе познато щракане, което плавно премина в още по-официален глас.

— Заместник-директор Джейкъб Роудс, също от Федералното бюро за разследване на Съединените щати.

— Джейк? За бога!

— Съжалявам, Кет, промяна в плановете.

Тя хвърли бърз поглед настрани. След това прехвърли цялото си внимание върху Джейк.

— Тъкмо щях да се разръмжа на тези момчета, че ме свалиха от самолета. Какво става?

— Нали знаеш, че имаме консулство в Хонг Конг?

— Разбира се.

— Е, те имат нужда от теб. По-точно имат нужда от федерален агент, който да се справи с някакъв охранителен проблем. Щяхме да изпратим някого следващата седмица, но те настояха.

— Охранителен проблем?

— Не знам подробности, но трябва да са изпратили кола, която да те вземе. Ще прекараш нощта в консулството. Утре сутринта ще те закарат на летището за първия полет, след като се оправиш с каквото там ги безпокои.

— Това нормално ли е, Джейк?

— Незнайни са пътищата на Държавния департамент. Моля те, помогни ни по въпроса.

— Да, разбира се. Самолетът ми сигурно излита в момента.

— Само една нощ.

— Да, но ме бяха сложили в първа класа. Утре ще бъда във втора. — Бронски не спомена нищо за Робърт Маккейб по неподсигурена линия.

— Чух, че речта ти е била истински хит. Поздравления.

— Новините се разпространяват бързо.

— По дяволите, Кет. Ние сме ФБР. Предполага се, че знаем всичко.

— О, не знаех това — засмя се тя, доволна от похвалните му думи.

 

 

Шофьорът от американското посолство я чакаше, както бе казал Джейк. Кет го остави да носи куфара й, а самата тя го последва до изхода на блестящия нов летищен терминал. Чудеше се дали мъжете, които се бяха опитали да отвлекат Робърт Маккейб, знаеха, че е била с него.

Цялата история изглеждаше нереална. Ако Маккейб не беше реномиран журналист, човек, репутацията на който тя вече познаваше, щеше да квалифицира поведението му като параноичен делириум.

Я, чакай малко! Какво точно знам за Робърт Маккейб, запита се Кет.

Мисълта й бе прекъсната от двама азиатци, застанали от едната страна на изхода на охраняваната зона. И двамата бяха облечени с тъмни костюми, и я гледаха. Агент Бронски продължи да гледа напред, докато минаваше край тях. Опита се да види с периферното си зрение какво правеха. Бе сигурна, че очите им я следяха.

Бронски спря на стотина фута от тях и погледна през рамо. Двамата мъже бързо обърнаха очи, точно когато две млади жени излязоха от охраняваната зона. Усмихнати, те помахаха на кавалерите си, които очевидно ги чакаха. Секунди по-късно двете двойки минаха покрай нея, без дори да я забележат.

Добри инстинкти, Кет. Параноята на Маккейб явно е прилепчива.

Тя се обърна към шофьора и му махна да тръгва. Искаше й се още да е до репортера, в първата класа на боинга.