Джон Нанс
Терористи (6)

Глава трета

Хонг Конг, Китай,

12 ноември — ден първи,

9:40 вечерта, местно време/1340 Зулу

Робърт Маккейб сгъна международното издание на Ю Ес Ей Тудей и го пъхна в страничния джоб на куфарчето на компютъра си. Погледна часовника си. Мислите му бяха далече, когато вратата на асансьора се отвори на тридесет и втория етаж. Четиридесет и пет минути бяха смело обещание, заключи той. Трябваше да побърза, за да вземе Катерин Бронски навреме.

Той излетя от асансьора и почти се сблъска с някакъв едър мъж на вратата.

— Извинете — промърмори Робърт и тръгна по дългия коридор.

Твърде късно разбра, че вратата на асансьора зад него не се затвори. Бе изминал тридесет фута по коридора, когато внезапен импулс го накара да се обърне и погледне назад.

Едрият мъж все още беше там. Той бе обърнал глава в посоката на Робърт и го гледаше. Едната му ръка задържаше вратата на асансьора. В нея димеше запалена цигара. В другата държеше найлонова торбичка с емблемата на Мерцедес-Бенц.

Мъжът задържа очи върху журналиста за не повече от секунда, после, без да каже дума, се обърна и потъна в асансьора. Вратата безшумно се затвори зад него.

Странно, помисли си Робърт.

Маккейб съвсем не беше известен, но лицето му бе станало популярно, когато спечели Пулицър.

Журналистът заобиколи количката на камериерката, оставена в средата на коридора, и кимна за поздрав на момичето. Той извади ключа за стаята от джоба си. Защо ли вратата подаде навътре, преди да бе натиснал дръжката, зачуди се той.

Какво по…?

Няколко секунди Робърт стоеше объркан на вратата. Беше я проверил на излизане. Винаги внимаваше с такива неща.

Разбира се! Камериерката! Тя сигурно току-що я беше отключила.

Робърт се огледа, но камериерката и количката й мистериозно бяха изчезнали. С нарастващо чувство на тревога той се обърна и бутна вратата. Маккейб бавно влезе в стаята, перна ключа на осветлението и се закова на място.

Всичко беше разхвърляно. Чекмеджетата бяха извадени и обърнати. Съдържанието на чантата му бе разпиляно навсякъде. Сивият му костюм бе разпран. Из цялото легло имаше пръснати дискети. Няколко от тях бяха изкривени и счупени.

Боже господи!

Положението в банята не бе по-добро. Въздухът в помещението бе напоен от одеколона му. Останките от зеленото шишенце лежаха пръснати по пода.

Робърт остави куфарчето с компютъра си на ръба на леглото и отиде да провери гардероба. След това затвори вратата и пусна веригата. Сърцето му биеше учестено. Страховете му пълзяха с ледени пръсти по гърба.

Едва бе затворил вратата и телефонът иззвъня. Робърт подскочи стреснато. Отиде до апарата и вдигна слушалката, но от другата страна на линията не дойде и звук. В следващия момент Маккейб чу затварянето на слушалката. Той също затвори. Миг по-късно телефонът иззвъня отново.

Робърт вдигна. От другия край на линията няколко мига някой слушаше, без да отрони дума. После повторно прекъсна връзката.

Хладината, която бе обзела Маккейб, когато влезе в хотелската си стая, сега го обхвана отново. Но този път бе буквално като ледена вихрушка, предшестваща буря от мрачни предчувствия. Който и да беше тършувал из стаята му, бе знаел, че той ще се върне.

Нямаше време да звъни на охраната. Робърт дръпна пътническата чанта на леглото и започна да трупа нещата си вътре колкото се може по-бързо. Ами ако някой почукаше? Нямаше друг изход от стаята! Той беше на тридесет и втория етаж.

Телефонът отново започна да звъни. Всяко иззвъняване на апарата бе като зловещ дух, прокрадващ се зад гърба на мъжа.

Сивият костюм бе напълно съсипан и той реши да го остави. Робърт хвърли самобръсначката си в купа дрехи, наблъскани в чантата и се забори да затвори платнения капак. Задърпа циповете. Коленичи върху чантата в опит да сбие натъпкания вътре багаж. Най-сетне успя. Изведнъж в стаята стана твърде горещо. Робърт не можеше да определи дали се поти от усилията, страховете си, или от атмосферните условия.

Хвърли се към вратата и притисна око в шпионката, за да огледа изкривения от лещата коридор от другата страна. Телефонът продължаваше да звъни.

Коридорът беше празен.

Робърт отвори рязко вратата и излезе от стаята, понесъл в една ръка чантата си и куфарчето с компютъра в другата. Чувстваше се като уплашено дете, побягнало от къща, населена с духове. Между него и асансьорите лежаха сто фута и той се хвърли да бяга. Пътническата чанта болезнено се удряше в краката му. Телефонът в стая 3205 продължаваше да звъни.

Робърт Маккейб стигна до асансьорите и зверски натисна бутона. Секундите се точеха. Най-сетне вратите на асансьора се отвориха. Отвътре лъхна застоялата миризма на цигари. Очите на Робърт бързо пробягаха през обзавеждането на асансьора: малка масичка, два стола, саксия със зелено стайно растение и найлонова торбичка. Беше подпряна на стената, навярно забравена.

Торбичка с емблемата на Мерцедес-Бенц.

Луда паника обзе Робърт, когато си спомни торбичката в ръцете на едрия мъж, който бе срещнал преди десет минути пред асансьора. Или мъжът се бе върнал, или въобще не си беше тръгвал. Сигурно е същият, който е обърнал стаята ми с главата надолу, заключи Робърт. Той си спомни краткия момент, в който очите им се бяха срещнали и колебанието на мъжа при асансьора изведнъж доби смисъл.

Асансьорът беше изчезнал, но на дузина ярда назад имаше аварийно стълбище и Робърт се хвърли в тази посока. Той отвори вратата и стремглаво се спусна по стълбите. Обзе го облекчение, когато чу как тежката противопожарна врата се затваря с трясък зад него.

Робърт спря без дъх на двадесет и деветия етаж. Дали е безопасно да взема асансьора, запита се той. Въздухът в стълбището бе застоял, наситен с неприятен дъх на чесън, смесен с миризмата на праха на рядко използвано помещение.

По-добре да рискувам с асансьора, отколкото да слизам пеша двадесет и девет етажа с багаж.

Той се протегна към топката на дръжката на вратата, но тя не помръдна. Робърт безуспешно опита няколко пъти да я завърти. Тя не подаде.

Някъде отгоре дойде шум. Противопожарната врата се отвори, последвана от стъпките на крака, обути в тежки обувки.

Още веднъж чувството на неясна паника се сви в стомаха на журналиста. Този път по-трайно и упорито. Той слепешката се забори с топката на вратата. Лицето му бе плътно притиснато към арматурното стъкло на прозорчето, вградено във вратата. Робърт напразно го блъскаше и се бореше с него. То не помръдваше, а коридорът от другата страна бе празен.

Стъпките над Маккейб започнаха да слизат надолу с бавна, зловеща увереност.

Който и да беше, знаеше, че жертвата му няма изход.

Робърт се спусна възможно най-тихо до двадесет и осмия етаж, но и там вратата бе заключена. Докато се обръщаше, малка табелка привлече вниманието му. На нея пишеше, че единственият изход е на приземния етаж.

Той притисна гръб към вратата и се опита да мисли.

Успокой се! Откъде знам, че този, който идва, е заплаха?

Разхвърляната му стая и звънящият телефон даваха отговора.

Маккейб отново вдигна чантите и хукна презглава надолу по стълбите. Изведнъж стъпките отгоре се разбързаха.

Сърцето на Робърт биеше лудо. Мислите му бяха съсредоточени единствено върху бягството. Той вземаше по няколко стъпала наведнъж, опитвайки се да ускори слизането. С мъка взе завоя на двадесет и втория етаж и премери с поглед скока към следващите няколко стъпала. В този момент противопожарната врата се отвори и го събори. Чантата с багажа изхвърча от ръката му и се удари в стената със силен удар, който отекна в бетонното стълбище.

— О! Извинете! — през мъглата от паника достигна до него женски глас.

Две момичета, вероятно на по петнадесет години, стояха на вратата. Те я държаха отворена и се чудеха какво да правят с мъжа, когото бяха съборили на земята.

Робърт се съвзе бързо, грабна чантата си и прелетя покрай изненаданите момичета, устремен към сигурността на коридора. Той ги чу как затвориха вратата.

— Добре ли сте, господине? — попита едната от тях, докато той бързаше да стигне асансьора и да натисне бутона за повикване.

— Да, добре съм — извика Маккейб през рамо. — Но не пускайте никой да влиза през вратата.

— Аз… не разбира — каза едното от момичетата.

Камбанката на асансьора звънна. Вратата щеше да се отвори след секунда и който и да го преследваше по стълбището, в този момент трябваше да се приближава към вратата, която сега бе заключена.

Робърт отново се обърна към момичетата:

— Не пускайте никого! Не отваряйте вратата! Никой не трябва да влиза! — Празните им погледи и стреснатите изражения ясно му показаха, че си губи времето.

Вратата на асансьора се отваряше. Кабината бе празна. Маккейб се втурна вътре и няколко пъти натисна бутона за фоайето и този за затваряне на вратите.

Непогрешимият звук от отварянето на противопожарната врата стигна до ушите му. Мъжки глас заглуши стреснатите отговори на момичетата.

Вратата на асансьора започна да се затваря. Тежките стъпки се затичаха към нея. Тя се движеше бавно. Робърт се сви зад полузатворената врата, за да остане незабелязан тъкмо когато стъпките достигнаха вратата и мъжка ръка се пъхна в оставащата пролука. Тя сграбчи вратата, борейки се да я отвори. Неумолимо вратата продължи да се затваря и ръката се отдръпна.

Асансьорът започна да се спуска. Тихият му шум бе заглушен от пулсирането в главата на Робърт Маккейб. Той бързо постави компютърът върху пътническата си чанта и издърпа дръжката й. Ако съумееше да изтрие изражението на паника от лицето си и да влезе във фоайето като нормален гост на хотела, може би щеше да успее да се смеси с тълпата и да вземе такси.

Фоайето! Щеше да се обади долу и да накара някой да го чака!

Той натисна копчето на мецанина точно навреме, за да спре асансьора един етаж над фоайето. Робърт излетя от асансьора в мига, в който вратата се отвори. Балконът на мецанина предлагаше изглед към фоайето и Маккейб забърза към него. Очите му преминаха през тълпата. Двама мъже в тъмни костюми се спуснаха към ескалатора, като взимаха движещите се стъпала по две наведнъж. И двамата държаха радиостанции в ръце.

Адреналинът го обля отново и го тласна към най-близкия коридор. Робърт влетя през летяща врата в голямо сервизно помещение, разположено зад конферентната и балната зали. Разговорите на служителите стигаха до него, но никой не му обърна внимание. Той претича през сервизната зала и слезе два етажа по-надолу. Друга летяща врата го отведе в изпълнената с пара хотелска пералня. Маккейб премина край стреснати служители и стигна малко стълбище в другия край на помещението. Чу няколко ядосани провиквания, но никой не се опита да го спре.

Бутна вратата и се озова в тъмната, влажна, тясна уличка зад хотела. Затръшна тежката противопожарна врата. Екотът от затварянето й беше като избавление.

Уличката водеше към по-голямата близка улица. Маккейб се втурна към прииждащата тълпа и се смеси с нея, преди да разбере, че тя го носи обратно към централния вход на хотела.

Многолюдна група гости излезе от вътрешността му и се вля в градската тълпа, за да стигне до чакащите автобуси. Всеки от туристите бе зает в безгрижен разговор с приятели и всеки от тях носеше познатата торбичка.

Робърт се вгледа в една от тях и шокиран я разпозна. Бяха стотици. Всяка от тях с емблемата на Мерцедес-Бенц.

Робърт Маккейб спря, клатейки глава с неверие. Торбичката, която бе видял на тридесет и втория етаж, можеше да означава всеки. Бяха навсякъде из хотела. Беше се паникьосал за нищо.

Ами преследвачът в стълбището? Не беше ли излязъл през заключена врата…

Мили боже! Разбира се, помисли си Робърт, трепвайки. Той има ключ, защото е от охраната на хотела. Сигурно съм задействал алармата, като съм отворил вратата. Почувства се като идиот. Маккейб си пое дълбоко дъх и спокойно тръгна към централния вход на хотела си. Краката му трепереха. Никой не го беше преследвал. Бе допуснал въображението да му изиграе лоша шега, построена върху нещо, което сигурно бе обикновена кражба с взлом и която нямаше нищо общо с тероризма, кубинската катастрофа или евентуално дочуване на разговор с федерален агент.

Със сигурност бих станал лош шпионин, помисли си журналистът. Да подскачам всеки път, когато телефонът иззвъни! Срамота!

Ароматите на Хонг Конг започнаха да събуждат други мисли в него. Пикантните миризми на различни морски храни и уханието на току-що приготвени ястия се смесваха с апетитния мирис от грила на близкия ресторант. Улицата блестеше от скоро преминалия дъжд. Светлините се отразяваха по повърхността на улиците в приказен калейдоскоп от цветове.

Маккейб погледна към входа на хотела. После погледна часовника си. Трябваше да побърза, за да съобщи за кражбата и да напусне хотела. Едва имаше време да хване такси.

Алеята пред хотела, където чакаха такситата, бе невероятно претъпкана. Робърт трябваше с мъка да си проправи път през група пристигащи делегати. Двама от тях го избутаха настрани. Единият го бе притиснал отляво, другия — отдясно. Двамата го отдалечаваха от главния вход, докато журналистът се бореше да задържи чантата и куфарчето с компютъра си.

Беше безполезно. Тяхната грубост бе нелепа. Изведнъж Робърт спря, за да пропусне двамата мъже напред. Но те също спряха. В същия момент Маккейб усети как нещо твърдо, сякаш желязно го смушка от дясната страна на ребрата.

— Това е пистолет — тихо каза мъжът отдясно.

— Какво… какво искате? — успя да попита Робърт.

— Върви! Гледай напред!

Журналистът се опита да се извърти, но нечии здрави ръце го сграбчиха и изтръгнаха дръжките на багажа от ръцете му. Гласът отново тихо каза в ухото му:

— Със заглушител е, господин Маккейб.

Американски акцент, заключи Робърт. Това го уплаши още повече.

— Много прецизно е насочен към гръбнака ви. Още един опит да мръднете и ще чуете леко изпукване от деветмилиметров куршум, който ще премине през гръбнака ви и ще го прекъсне безвъзвратно, а ние просто ще изчезнем. Можете да ни сътрудничите и да запазите краката си.

— Добре, добре. Вървя. Кои сте вие?

Пистолетът го бодна по-силно в ребрата. Робърт трепна от болката.

— Млъкнете! — каза гласът.

— Вижте, не…

— Казах да млъкнете!

Бе по-скоро силно ръмжене, отколкото вик, но ефектът бе същият.

Робърт впери поглед напред. Тъмен седан чакаше до тротоара. Маккейб видя едрия мъж от тридесет и втория етаж да се появява от дясната страна на колата, за да отвори задната врата. Лицето му бе напълно безизразно.

— Къде са чантите? — попита той.

— Взехме ги — отвърна мъжът с пистолета. Онзи отляво на Робърт освободи ръката му, докато другият го бутна към задната седалка.

Маккейб усети как времето спира. Които и да бяха, ако влезеше в колата, щеше да бъде мъртъв. За това бе сигурен. Имаше няколко секунди, за да действа, а нямаше представа какво да прави. Пистолетът се отдръпна леко от дясната страна на ребрата му. Мъжът отляво тръгна, за да заобиколи колата. Плещестият седна на седалката до шофьора. Между журналиста и малкия му шанс да избяга остана само онзи с пистолета.

Робърт се обърна надясно и погледна към мъжа. Внезапното движение го накара отново да вдигне дулото.

— Взели сте компютъра ми? — попита Маккейб.

Мъжът се усмихна злостно, без да го е грижа, че лицето му се вижда. Бе очевидно, че не очаква репортерът да живее достатъчно дълго, за да го разпознае — зловещо потвърждение на смъртната присъда на Робърт.

— Много мило от ваша страна, че попитахте, господин Маккейб. Всъщност именно това търсехме. Жалко, че не го бяхте оставили в стаята си. — Той вдигна лявата си ръка, в която държеше компютъра, докато дясната насочи пистолета към паважа. Дулото се виждаше ясно.

Нямаше заглушител.

Робърт Маккейб вложи всеки грам от желанието си да живее в неочаквания ритник, който нанесе с десния си крак. Целта му беше идеална. Върхът на обувката му се заби право в слабините на мъжа с пистолета, като буквално го вдигна във въздуха. Пронизителен вик от болка, последван от хаотични изстрели, огласи улицата. Пистолетът падна от ръката на наранения мъж. Многолюдната тълпа се люшна и се обърна да види какво става.

Робърт се хвърли напред, за да хване компютъра, който стрелецът бе изпуснал. Улови куфарчето във въздуха и падна на паважа. Превъртя се веднъж, скочи на крака и побягна с все сила. Прелетя покрай входа на хотела и претича през оживената улица, без да обръща внимание на суматохата зад себе си. Писък на спирачки и вой на клаксони съпроводиха обезумелия му бяг. Побягна първо наляво, после надясно. Нещо прилично на тясна уличка, скрита от тълпата на около стотина ярда встрани, привлече вниманието му. Едва успя да завие покрай огромен нестабилен куп картонени кутии. Притиснал куфарчето с компютъра към гърдите си, Робърт се озова по средата на многолюден базар.

Зад гърба си чуваше стъпки на тичащи хора и викове. Предимството на изненадата бе на негова страна, макар и само за секунди. Ужасната сигурност, че параноята му е била оправдана, допълнително ускоряваше и бездруго лудото биене на сърцето му. Някой искаше да го убие заради това, което мислеха, че знае.

Джунгла от ръчни колички и сергии, претъпкани със стоки, се изпречваха като пъстри натруфени препятствия пред всяко от магазинчетата на улицата. Какофония от азиатски рап до Бийтълс изпълваше въздуха. Тълпата блъскаше Робърт напред-назад. Куфарчето на компютъра му го удряше отстрани. Той бързаше под цветни навеси, вдишваше безчет аромати на храна и благовония, оглеждаше всевъзможни входове и се опитваше да отгатне кой би могъл да има заден изход.

Към края на втория отсек, репортерът блъсна твърде силно един ядосан търговец. Мъжът го хвана за ръкава и му се разкрещя гневно. Робърт се изтръгна, извинявайки се на английски. Погледна назад в тълпата и се опита да открие преследвачите си. Знаеше, че ще го преследват и ще го чакат от другата страна.

Трябваше да изчезне. Бързо.

От дясната му страна имаше малък магазин, пълен с екзотични платове. Премина през входа и се втурна към задната част на помещението. Рязко разтвори завесата от мъниста, която препречваше пътя му, като стресна мъж и жена, седнали да вечерят.

Мъжът се изправи, хванал пръчиците си за хранене като оръжие. Очите му бяха широко отворени от изненада.

— Бързо! — задъхано каза Робърт. — Съжалявам, че ви притеснявам, но трябва да намеря заден изход.

— Какво?

— Заден изход. Имате ли заден изход?

— Защо? — попита възрастният мъж подозрително. Все още държеше пръчиците си за хранене в готовност.

— Защото ме преследват. Не е полицията, нито войската. Искат да ме убият.

— Тя идва сега?

— Какво?

— Преследва те?

— Да! — отвърна Робърт объркано.

Лицето на възрастния мъж светна. Той кимна.

— Разбирам. Ела.

Китаецът разтвори друга завеса от мъниста, зад която имаше малка врата. Той я отвори и пусна Робърт да мине пред него. След това го хвана за ръката и настойчиво прошепна в ухото му:

— Две преки надолу, влез в пазарна улица. Купи билет за кино, влез вътре, след това се измъкни отзад. Задният изход е близо до екрана. Ще излезеш на улица две преки по-надолу. Голяма тайна. Никога не гасне.

Робърт спря и погледна мъжа въпросително.

— Това… често ли се случва?

Той поклати глава.

— Не, не, не. Но когато жена ми преследва, така бягам. — Китаецът се ухили, показвайки несъвършените си зъби. — Тя обича гони по улицата. Вика и прави сцени. Семейна традиция. Всички наши приятели се смеят.

— Шегуваш се?

— Не, не, не. Просто игра, но когато тази жена ядоса, тя страшна.

— Жени — каза Робърт с усмивка.

Възрастният мъж кимна със същата широка усмивка.

— Жени — съгласи се той.

 

 

Киносалонът бе относително нов и Робърт се смеси с тълпата. Мина през въртящата се преграда, после бързо излезе през изхода, който възрастният мъж бе описал. Дълъг подземен тунел водеше към стъпала и както бе обещал китаецът, към изход за улицата горе.

Робърт отвори вратата и излезе на открито. Паркирано до тротоара пред него, чакаше такси. Репортерът отвори задната врата на колата и се мушна вътре. Каза адреса на хотела на Катерин Бронски и се сви на задната седалка, така че да не се вижда.

— Само до хотела? — попита шофьорът, пресмятайки дали този странен натрапник си струва малката сметка.

— Не, след това отиваме на вечеря, после на летището. Голяма сметка, голям бакшиш. Без повече въпроси.

Шофьорът кимна и подгони колата надолу по улицата.