Джон Нанс
Терористи (50)

Глава четиридесет и седма

В полет западно от Хейли, щата Айдахо,

17 ноември — ден шести,

10:05 сутринта, местно време/1705 Зулу

— Виждам ги на юг — каза Арлийн Шоен на онзи член от екипа си, който можеше да пилотира, докато караванът набираше височина за преследване. — Издигни се колкото се може по-високо, но ги следвай.

— Ние сме по-бързи, Арлийн, но не знам дали ще успея.

Завоят на албатроса на запад беше добра възможност. Караванът промени курса си, за да пресече пътя на тромавата амфибия, и я последва в продължение на почти десет минути, преди Шоен отново да потупа пилота по рамото.

— Излез на ляво и остани високо, за да не могат да ни видят.

 

 

Кет дишаше по-леко, когато се облегна назад, за да изучи приборите на двигателите. Тя каза малка молитва на благодарност заради ясното време. Очите й тъкмо се бяха спрели на индикатора на въздушната скорост, когато внезапно се изсипа градушка от куршуми.

Те свистяха през страничния прозорец от място, което беше някъде над и зад тях. Бронски завъртя щурвала надясно и здраво натисна педала за управление на кормилото в същата посока, завъртайки големия самолет настрани.

Още насечени удари изчаткаха по фюзелажа, но този път от място, което беше някъде около крилото. Кет изостри още малко завоя и погледна наляво. Сепната, тя видя каравана увиснал срещу левия й прозорец. В отвора на дясната му страна клечаха две фигури с пистолети в ръце.

Младата жена завъртя наляво и изтегли рязко нагоре щурвала. Очите й не изпускаха единствения останал индикатор за въздушната скорост от страната на втория пилот. Пилотът на каравана също го издигна нагоре, дръпвайки се навреме, но стрелците все още държаха албатроса на мушка. Множество куршуми се забиха в левия двигател. Двигател номер едно загуби мощност и Кет усети как големия самолет се отклони опасно наляво. На панела над главата й имаше по един голям бутон за изключване на двигателя за всеки от агрегатите и младата жена го натисна, успявайки да го изключи при втория опит. Тя натисна десния педал за управление, за да компенсира липсата на единия двигател и албатросът изправи положението си. Бронски търсеше как да изключи горивото, когато гласът на Робърт стигна до нея.

— Кет! Обстрелват ни отляво!

Тя вече виждаше оранжевата светлина на пламъците, които изригваха от левия двигател. Зловонната миризма на горящо гориво и масло нахлу в амфибията.

— Виж дали можеш да намериш бутона на пожарогасителя на левия двигател! — извика Бронски.

Робърт затърси по горния панел, а тя отново погледна наляво. Ските на атакуващия самолет бяха над тях. От дясната им страна се откриваше тясна планинска долина на по-малко от две хиляди фута под тях. Кет обърна албатроса в тази посока и върна газта на десния двигател. Тя забеляза, че през долината тече голяма река, чието корито можеше да последва. Бяха на по-малко от хиляда фута над земята и Бронски продължаваше да снижава, достигайки няколкостотин фута над върховете на дърветата. Тя отново подаде газ на десния двигател, без да отпуска десния педал за управление на кормилото, за да компенсира липсата на тяга в лявото крило. Погледна наляво. Небето беше празно.

— Робърт, погледни надясно.

Той спря да търси копчето на пожарогасителя и погледна през десния прозорец.

— Няма нищо, Кет!

Куршумите, които този път затракаха по корпуса, дойдоха отзад. Звънът на мощните куршуми, които пробиваха метала, беше непогрешим. Бронски рязко направи вираж наляво и дръпна щурвала нагоре, като още веднъж откри каравана отляво. Но този път пилотът очакваше маневрата й и беше достатъчно близо за стрелба, само че достатъчно далече, за да може да я последва. Тя неуспешно се опита да надхитри с по-изкусни маневри по-повратливия самолет.

Албатросът летеше към възвишение в западната страна на долината. Кет рязко направи вираж надясно, за да последва релефа на долината, знаейки, че караванът ще остане на опашката й. Отново ги удариха куршуми. Отзад дойде сподавен вик. Бронски нямаше време да погледне назад. Огънят се разрастваше, а увереността на Кет намаляваше. Тя знаеше, че албатросът е просто твърде голям, твърде тежък и твърде повреден, за да надхитри по-малкия турбинен самолет.

Изведнъж десният двигател заработи грубо. Точно в този момент Робърт, който гледаше дясната страна, извика:

— Кет, нещо става. Погледни двигателя!

Бронски хвърли бърз поглед и стомаха й се сви. Черна струя масло покриваше част от кожуха на двигателя. Бързата сверка с индикатора на налягането на маслото разкри истината.

Тя погледна долината пред тях и забеляза малка язовирна стена и езеро зад нея. Стената вече се движеше под носа, а отсрещният край на езерото изглеждаше твърде близо, за да успее да побере голямата амфибия.

Нямам избор!

— Дръж се! Кацам в езерото! — извика младата жена на Робърт и обърна глава назад, за да извика същото предупреждение и на Джордан и доктор Маверик.

Моторното масло, което се изливаше върху десния двигател, бе започнало да цвърти. Кет натисна щурвала напред. Тя отне газта на десния двигател и намери ръчката на задкрилките, дърпайки я докрай надолу. Целеше се към повърхността на езерото, преценявайки височината си над водата до брега.

Твърде бързо, помисли си тя, и издърпа щурвала силно нагоре точно над повърхността на езерото, спирайки снижаването.

Краят на езерото се приближаваше бързо. Кет нямаше мощност, за да се издигне, отляво я обстрелваха ожесточено, и бе останала без повече средства за намаляване на скоростта. Помисли за колесниците твърде късно, в момента, в който фюзелажът на самолета докосна водата.

Първият досег на албатроса с повърхността на езерото бе лек като перо. Самолетът изобщо не намали скоростта си. Кет се опита да издърпа щурвала назад, за да вдигне носа и да наруши подемните сили, както беше виждала, че правят пилотите на амфибии, но корпусът не беше достатъчно във водата и албатросът покорно се издигна отново във въздуха на двадесет фута над водата.

Брегът на езерото бе на по-малко от петстотин ярда и те бързо го приближаваха. Кет отпусна щурвала и остави албатроса да се стовари тежко във водата. Хидродинамичното налягане всмука корпуса надолу. Бронски дръпна щурвала отново назад, но този път намали скоростта сред фонтан от пръски.

Въпреки това все още се движеха твърде бързо към брега на езерото. С вдигнат нос и скорост от над шестдесет възела албатросът връхлетя сушата. Корпусът се плъзна по ниската дига с ужасяващ шум, убивайки останалата си скорост в горичката от здрави ели, които откъснаха горящото ляво крило от фюзелажа. В резултат дясното заора в земята и завъртя амфибията надясно.

 

 

— Направи обход и кацни. Бързо! — нареди Шоен на пилота си, докато караванът прелиташе над останките на албатроса.

Пилотът направи кръг, пусна задкрилките и кацна във водата близо до средата на езерото. Той спокойно се насочи към мястото, където опашката на албатроса стърчеше от гората.

Подхранвани от изтичащия керосин, горящите останки на лявото крило на албатроса и двигателя изведнъж се взривиха, а силата на експлозията буквално раздроби съсипаната опашна секция на самолета.

Шоен махна на мъжа отзад да провери оръжията и се обърна към пилота.

— Иди до брега. Изтеглете самолета, докато свършим работата. Изключете двигателите, обезопасете го и ни последвайте.

 

 

Ударът с дърветата беше блъснал главата на Кет в панела с уредите, но не достатъчно силно, за да я накара да загуби съзнание. Тя тръсна глава и погледна Робърт. Откъснатото ляво крило избухна някъде зад тях. Той бършеше кръв от лицето си, но иначе изглежда добре.

— Трябва… да се махнем оттук — започна тя. — Ще кацнат всеки момент.

Робърт разкопча предпазния си колан и се препъна в прага на вратата на кабината, преди да се обърне, за да помогне на Кет да излезе. Доктор Маверик бе коленичил до простряния по очи Джордан Джеймс.

— Беше улучен! — каза докторът. Гласът му бе с една октава по-висок от нормалното.

Кет отиде при Джордан. Очите му бяха отворени, а гърдите му подгизнали от кръв.

— Боже! Чичо Джордан! Какво стана?

Той си пое неравно дъх и поклати глава.

— Не е… не е зле, Кет. Мисля…

Тя отвори ризата му и видя голяма входна рана от дясната страна на гърдите му, точно под гръдния кош. Кървенето беше обилно и сериозно.

— Можеш ли да се движиш? Трябва да се махнем оттук.

Виенето на турбините на каравана се чу навън, докато Кет, Робърт и Том Маверик се мъчеха да пренесат Джордан Джеймс през основната врата.

— Пистолетът ми е в чантата — каза Бронски на Робърт.

— Ще го донеса. И куфарчето за първа помощ — отговори Маккейб.

Положиха Джордан пред останките до носа. Журналистът се върна в самолета. Изскочи от него с чантата на Кет и куфарчето за първа помощ. Тя грабна чантата си и извади пистолета. Робърт коленичи до Джеймс с куфарчето.

Щракването на предпазителя на голям пистолет, което стигна до тях, бе от съвсем близко разстояние. Кет вдигна поглед и видя Арлийн Шоен да пристъпва иззад носа.

— Пусни пистолета, Бронски — нареди той с лек акцент.

Тя погледна към безизразното лице на мъжа, който се бе опитал да се запознае с нея в Портланд.

— Това е узи — каза той. — Ще те разкъса на парчета, преди да успееш да направиш и изстрел. Свали го.

Хората му застанаха зад него с насочени към малката група оръжия.

Кет въздъхна и сложи пистолета на земята.

— Ритни го насам — нареди Арлийн.

Младата жена се подчини. Тя посочи към Джордан.

— Знаете ли кой е той?

Арлийн Шоен се усмихна иронично.

— Нашият почитаем действащ държавен секретар? Разбира се. Как си, Джордан?

— Какво? — отвърна Джордан и се сгърчи от болка.

— О, хайде, господин секретар. Като един от директорите на „Сигнет електросистемс“ мисля, че ме помните. Все пак, говорили сме много пъти.

Кет погледна с объркване от него към Джеймс.

— Джордан, ти… познаваш този човек?

Джордан Джеймс си пое накъсано дъх и погледна Арлийн, пренебрегвайки въпроса.

— Какво смяташ да правиш, Шоен? Да ни избиеш ли?

— Разбира се — беше лаконичният отговор. — Какво друго мога да направя?

Кет коленичи до държавния секретар.

— Чичо Джордан, какво става?

— Маккейб? Докторе? — каза Шоен, махвайки с пистолета. — Седнете зад госпожица Бронски, моля. Всички вие бяхте невероятна досада. Мислехте, че искаме да ви убием, а ние искахме единствено господин Маккейб и госпожица Бронски да ни върнат жизнена част от секретна разработка, открадната от нас от човек на име Карнеги, когото смятам, че познавате. — Арлийн се усмихна змийски на Кет и Робърт.

Никой не отговори.

— Вие двамата сте получили достъп до диска, който ни трябва. Ако Маккейб не се беше измъкнал в Хонг Конг, може би нямаше да ни се наложи да свалим онзи самолет.

— Значи признавате извършването на масово убийство? — попита Кет.

Той я пренебрегна и продължи:

— О! Между другото не се представих. Аз съм Арлийн Шоен, директор на сигурността на отбранителните разработки „Сигнет електросистемс“. Натоварен съм с отговорността да опазя важни американски тайни далеч от безотговорни хора като Карнеги и вас, господин Маккейб. Повече или по-малко мога да разбера замесването на агент Бронски. Тя си мисли, че залавя наемни убийци, а се оказва, че краде секретни материали. Доктор Маверик има голяма уста.

— Какво е „Сигнет електросистемс“? — попита Кет.

— Ти си луд, Шоен — каза Джордан внезапно.

— Възможно е — отвърна Арлийн. — Но работата ми беше да пазя този проект.

— Чичо, за какво говори той?

Сърцето й спря, когато видя сълзи в очите на Джордан. Болката му беше голяма.

— Опитах се да го спра, Кет.

Арлийн Шоен се обърна към въоръжените мъже, застанали зад гърба му.

— Давайте! Убийте ги! Не съм в настроение за изповеди.

Той се обърна и тръгна под голямото дясно крило, което сега бе счупено и увиснало.

— Шоен? — Джордан събра всичките си сили. — Цялата история е записана… В ръцете на… трета страна е. Може да те погуби. Ако убиеш или нараниш който и да е от тези хора или мен, всичко ще бъде разкрито.

Арлийн Шоен се обърна.

— Хитър план, Джордан, но те познавам достатъчно, за да не ти повярвам. Служил си на десет президента. Не би умрял с опетнена репутация.

— Можеш ли да поемеш риска, Шоен? — попита Джеймс с мъка. — Ако казвам истината, ще свършиш… в газовата камера, а проекта… както и компанията, влизат в историята. Всичко е тук. Скалъпената тестова стрелба, прикриването на свалянето на MD-11. Всичко. Още четирима души… знаят подробностите.

— Глупости. Няма документи, защото никога не си очаквал това да се случи, Джеймс. А и вече се погрижихме за тези други четирима свидетели, въпреки опита на госпожица Бронски да ги скрие.

— За какво говорите? — разтревожено попита Кет.

— Аз написах петдесет страници с подробности… имена и улики, Шоен — започна Джордан и спря, за да се изкашля и си поеме дъх, — щом разбрах, че се опитваш да убиеш Катерин.

Арлийн сви рамене.

— Ако си го направил, ще ги намерим.

— Невъзможно. Не сте в състояние да ги спрете.

— Е — отвърна Шоен, — май ще трябва да поемем този риск.

— Или… можете да ни оставите живи — продължи Джордан, — знаейки, че всички ще си мълчим, защото сте навън.

Арлийн Шоен въздъхна и се обърна, стъпвайки встрани от нарастваща локва керосин под крилото. Той се изсмя саркастично:

— Започвам да разбирам защо си се задържал толкова дълго във Вашингтон, старче. — Той се обърна към Джордан. — Добре. Да видим. Ако се въздържа да ти пръсна мозъка, няма да проговориш, защото ще отидеш в затвора, ако го направиш. Ще оставя Маккейб да си отиде и той няма да публикува и дума, защото ти си го помолил? Хайде, стига! След десет минути ще се е обадил в редакцията на супер либералния му мразещ Пентагона вестник и ще си излее душата. Но какво ще кажеш за това, Джеймс? Ще убия останалите без теб и ти пак ще трябва да мълчиш, защото си грешен като дявол. Всъщност нека се позабавляваме с това. Явно много обичаш госпожица Бронски, така че защо не започнем с насичането на части на този сладък малък рус задник пред очите ти? Колко далече ще трябва да отида, преди да ми кажеш къде си скрил документа? Да я изнасиля ли пред теб? Да й отрежа гърдите? Да я прострелям в гръбнака? — Той погледна кръвнишки към Кет. — Хубава прическа, Бронски. Заблуди ме в Портланд.

— Ако наистина сте убили другите — каза тихо Кет, — къде бяха те? Къде ги бяхме скрили? Мисля, че блъфираш.

Томас Маверик и Робърт Маккейб бяха спрели кървенето от раната на Джордан Джеймс. Пренебрегвайки въпроса на Кет, Арлийн Шоен ги погледна насмешливо и се обърна, за да тръгне отново под крилото. Той махна на хората си да дойдат при него. Когато отидоха, Шоен се обърна и впи очи в Джордан.

— Не, мисля, че лъжеш, Джеймс. И е истински срам ти и тези тримата да загинете в самолетна катастрофа в Айдахо и да изгорите до неузнаваемост. Стрелба по моя заповед! Готови!

— Това е фатална грешка, Шоен — каза Джордан. Гласът му беше дрезгав.

— Фатална за теб, разбира се — отвърна Арлийн. — Прицелете се!

Стрелците вдигнаха дулата към четиримата. С периферното си зрение Кет видя дясната ръка на Робърт да се вдига.

— Между другото, Бронски — добави Шоен, — името на мястото е Стехикин.

Кет усети как стомахът й се обърна. Тя отвори уста в момента, в който нещо силно изпращя от страната на Робърт и фосфоресциращата ивица на сигнална ракета излетя към басейна керосин под крилото, възпламенявайки го моментално.

Стена от ярки керосинови пламъци избухна между стрелците и техните мишени. Огнените езици обградиха Арлийн и хората му за секунди. Стрелецът отдясно на Шоен извика истерично, когато пламъците обхванаха панталона му. Той отстъпи назад и се препъна, падайки с писъци за помощ в басейна горящ керосин. Тялото му избухна в пламъци.

С плавно движение Робърт грабна Джордан от земята и извика на Кет и Томас Маверик да го последват, докато тичаше към безопасността на еловата гора.

Арлийн Шоен пренебрегна виковете за помощ на подчинения си. Той се втурна заедно с другия си стрелец към малка ивица покрай корпуса, все още незапалена от огъня. Преди да бяха успели да стигнат до безопасността, пръста на спусъка на горящия мъж конвулсивно се сви и градушка от куршуми раздра резервоара над него.

Чудовищната експлозия разкъса крилото, корпуса, Арлийн Шоен и другия стрелец, пръскайки горящи шрапнели във всички посоки. Някои от тях прелетяха над дупката, която Робърт бе открил. Те бяха последвани от оглушителните звуци на големи парчета метал, които с дрънчене и звънене завършваха обратния си път към земята. Вонята на изгорял хидрокарбон напои въздуха.

Минаха минути, преди Кет да посмее да погледне. Това, което преди беше счупения корпус на албатроса, сега представляваше купчина горящи, димящи останки. През пламъците и дима Бронски видя каравана да стои невредим до водата. Салонът му бе празен.

— Робърт? — извика тя.

— Тук съм — отговори той бавно.

— Какво беше това? Какво стана?

— Намерих сигнална ракета в… куфарчето за първа помощ. Приличаше на фойерверк. Само за това можах да се сетя.

— Блестяща идея — каза младата жена.

— Агент Бронски? — Томас Маверик се изправи от мястото, на което преглеждаше Джордан Джеймс. — Кървенето не спира.

Очите на Джордан се отвориха. Той стисна гърдите си и се опита да прочисти гърлото си. Кет отиде при него. Чувстваше се безпомощна.

— Не се опитвай да говориш, чичо Джордан!

Джеймс поклати глава.

— Не! Трябва… да ти кажа. Той мъртъв ли е? Шоен?

Тя кимна.

— Добре. Той и Галахар бяха луди. Те… те решиха, че няма такова нещо като твърде висока цена, за да защитят проекта.

— Проекта?

— Да. Проект Блестяща пика. Лазери, конструирани да ослепяват и убиват. Много черен проект. Инвестирах спестяванията си от целия си живот в „Сигнет електросистемс“, Кет. Когато напуснах ЦРУ, си помислих… беше последната задача. Помислих си… че са добра компания… имаха този невероятен… договор. Това трябваше да бъде най-страхотния успех на отбраната.

— Преди племенникът на началник-щаба от Белия дом да изгуби зрението си ли?

Джордан кимна. Той се закашля и потръпна.

— Бях в борда. Никой не ми каза… че разработката… продължава извън проекта. Но си го знаех. Арогантността на… стария разузнавателен работник. Ние знаем по-добре… от този глупав президент.

— Тогава ли са били откраднати оръжията? — попита Кет.

Той поклати глава, гледайки към Робърт и Томас Маверик. И двамата бяха коленичили до него.

— Нямаше кражба. Просто ви… оставих… да стигнете… до това заключение.

— И… във ФБР няма изтичане?

Джордан поклати отрицателно глава.

— Кой е Галахар? — попита Бронски.

— Изпълнителният директор на „Сигнет“ — отвърна той.

Тя погледна към него мълчаливо за няколко секунди.

— Шоен спомена за провален тестови огън, Джордан. Катастрофата на Сийеър злополука ли беше?

— Да — каза той. — Те… правеха други… тайни тестови серии с още по-мощна версия и някой във… С-141 от… Райт-Патерсън е реагирал твърде нервно със спусъка и е стрелял… по погрешна радарна цел.

— Значи военновъздушните…

— Не са замесени директно. Имахме властта… да наредим всичко да се запечата. — Той спря и се задъха. — Извадиха тестовия манекен от F-106 по-късно… през същия ден. Очакваха нормално попадение. Знаеха за Сийеър, но никой… в екипа не допускаше, че… може да са замесени. Да не говорим да са отговорни. Но когато погледнали манекена… не видели попадение. Въпреки че камерата показала, че целта е улучена. Увеличили образа… и се появили двамата пилоти на пътническия самолет в средата на мерника микросекунди преди лазера да унищожи очите им и вероятно да ги убие мигновено. — Джордан погледна към Робърт. — Това е невероятно… мощно оръжие за стрелба от рамо. Това е… това е страховито нещо. Винаги съм се страхувал… че подобно нещо може да попадне в неподходящи ръце.

— Като тези на терористи? — подхвърли Робърт.

Джеймс кимна.

— Но няма терористична организация, нали, господин секретар?

Джордан Джеймс погледна Маккейб.

— О, напротив, има. „Сигнет електросистемс“. Ние… станахме действащи терористи. Дори си измислихме име. Нюрнберг.

— Шоен ли даде идеята? — попита Кет.

Джордан кимна с голяма трудност и отново се задъха. После продължи:

— Под водачеството… ако можете така да го наречете на нашия изпълнителен директор… Лари Галахър.

— Господин секретар — каза тихо Робърт Маккейб, — да не казвате, че Шоен е направил всичко останало? Катастрофата на Меридиан 747, затварянето на летищата, катастрофата в Чикаго, само за да прикрие онзи инцидент?

Джордан затвори очи за секунда и като че се унесе, след това се съвзе.

— Не знаех… какво прави. Разбрах от един телефонен разговор с него, че нещо ще се случи… нещо като диверсия. Опитах се… мили боже, наистина се опитах да го спра. — Той затвори очи и задиша тежко, насилвайки се да остане в съзнание. — Галахър… не искаше да чуе. Подозирах… Австралия или Хонг Конг, или дори Токио, което… беше причината да те сваля от онзи полет. Тогава вече знаех, че е луд. Просто… аз… аз не исках… да летиш няколко дни. Не знаех.

Той се унесе. Кет виждаше локвата кръв под него да нараства.

— Кръвта му изтича, Кет. Не можем да направим нищо — каза Робърт.

Джордан отвори очи отново, фиксирайки поглед върху обляното в сълзи лице на младата жена. Тя хълцаше тихо.

— Съжалявам, Кет. Унищожих вярата ти… и петдесет години… служба на правителството. Просто… не знаех какво да правя. Отидох от… шестстотин хиляди на двадесет милиона… и всички в акции, и всички щяха да изчезнат. Но… ако имаха време да оправят всичко… помислих си… помислих си… — Той се закашля силно. — Бях… твърде зает да съм богат и изискан. Дори едно училище… беше кръстено на мен.

— Кой беше Шоен, Джордан? — попита тихо Кет.

— Бивш… източногерманец. Избягал през шестдесетте… после работил в ЦРУ. Награден за служба към Съединените щати с… натурализирано гражданство. Аз го вербувах в Лангли.

— Много съжалявам, Джордан — каза Кет. Сълзи се стичаха по бузите й.

Джордан Джеймс вече бе изпаднал в кома. Тя остана с него почти половин час, докато животът напускаше тялото му. Най-после медицинският евакуационен хеликоптер, извикан по сателитния телефон, кацна, но беше твърде късно.

Кет стоеше разтреперана, докато Томас Маверик се качваше в хеликоптера, който щеше да отнесе тялото на държавния секретар в Хейли, Айдахо.

— Робърт, трябва да отидем в Стехикин — каза тя.

— Мислиш ли, че има някаква вероятност да е блъфирал? — попита Маккейб.

Тя си пое дълбок неравномерен дъх и погледна журналиста, клатейки отрицателно глава.

— Няма начин да знае името Стехикин, ако не са ги открили. Искам да вярвам, че още не са стигнали до тях, но знам, че не е така. Във всеки случай трябва да разберем. И мога да се оправя с каравана.

 

 

Докато летяха, се обадиха и уредиха на дока да ги чака рейнджър с кола, когато акостират в Стехикин. Те скочиха в колата и полетяха към хижата.

От вентилатора на покрива излизаше стълб пара, но от комина не излизаше дим. Приближиха предната врата. Рейнджърът им каза за фалшивата тревога от предния ден.

— Местен видял предната врата отворена. Не видял никой вътре. Проверих нещата. Погледнах в хижата. Видях остатъците от хранилка за птици и разсипан червен сироп по верандата. После затворих вратата. Всичко ми изглеждаше наред.

Кет натисна дръжката на вратата. Беше заключена. Тя вдигна пистолета си в готовност и отвори резето. После бутна навътре вратата. Посрещна я познатият тежък аромат на изгоряло дърво. Беше застоял, като че огънят бе угаснал от известно време.

— Стойте тук — каза тя на Маккейб и рейнджъра, но Робърт влезе, оставяйки рейнджъра на верандата.

Вратата на една от спалните беше отворена. Кет напрегна очи да види вътре. Движеше се внимателно, викайки ги по име, но без да получи някакъв отговор.

— Далас? Греъм?

Скърцането на дъските предизвика студени вълни по гърба й, но тя продължи напред.

— Има ли някой? Стийв? Дан?

През вратата на спалнята се виждаха чифт крака, прострени в единия край на леглото и ръка, безжизнено увиснала към пода от едната страна на леглото. Кет усети сърцето й да спира, докато се приближаваше. Инстинктивно знаеше какво ще види. Бяха закъснели. Все пак Шоен ги беше намерил.

— Кой си ти, захарче?

Кет се завъртя объркана към източника на познатия гърлен глас. Далас Нийлсън стоеше на верандата с наръч дърва в ръце, очаквайки отговор от младия рейнджър. Робърт изтича навън, за да я прегърне силно.

— Ей! Робърт! Робърт, мой човек! — извика Далас и го прегърна на свой ред.

Кет погледна в спалнята. Краката и ръката бяха изчезнали и на тяхно място се бе появил Стийв Дилейни. Момчето стоеше на вратата и сънено премигваше срещу нея. Зад него застанаха Греъм Таш и Дан Уейд.

— Кет!

Тя усети сълзи да изпълват очите й. Опита се да ги спре, но нямаше полза.