Джон Нанс
Терористи (5)

Глава втора

Хонг Конг, Китай,

12 ноември — ден първи,

9:05 вечерта, местно време/1305 Зулу

Катерин Бронски стоеше на украсения с орнаменти подиум от палисандрово дърво. Тя преброи наум до пет, произвеждайки драматична пауза. Аудиторията от хиляда и шестстотин души бе затаила дъх, буквално вкопчена в последните й думи. Живите образи, които бе нарисувала на добре известното международно похищение, завършило в Ню Йорк, танцуваха в съзнанието на слушателите й.

— Задържахме последното нападение осемнадесет часа с екипите за борба с тероризма — продължи тя, като изговаряше думите с умишлено старание. Така многобройните преводачи, които работеха зад завесите на сцената, щяха да имат време да си свършат работата. — Осемнадесет часа непрекъснати искания и заплахи, на които противодействахме с единственото оръжие, с което наистина разполагаме — изтънченото изкуство на преговорите. Но през тези осемнадесет часа… — Кет отново направи пауза, наслаждавайки се на гледката на големите полилеи в залата, като запаметяваше всеки един от тях. Усети лекия дъх на цигарен дим. Всички знаеха изводите, но до един бяха пленени от разказа й. — … изведнъж предната врата на боинга се отвори, но вместо изстрели и трупове се появиха трима уморени, сломени похитители с вдигнати ръце, които оставиха двеста осемдесет и седем пътници живи и здрави, свободни да се приберат по домовете при семействата си. Разбирате, че това е смисълът. Ние сме хора. Дори и най-лошите сред нас. За съжаление не всяка ситуация със заложници завършва така. Но реакциите дори на най-истеричните и вманиачени хора могат да бъдат манипулирани до известна степен към по-добро, ако откажем да побегнем панически. Благодаря ви много!

Кет Бронски направи малка крачка назад и кимна към аудиторията. Не знаеше какво да очаква. Конференцията бе плодотворна, но тя бе последна и по-голямата част от слушателите бе уморена и готова да си тръгне. Все пак те наставаха и сърдечно заръкопляскаха. Някои от азиатските делегати дори се поклониха.

Мили боже! Овации на крака!

Ръкоплясканията бяха шумни и продължаваха. Кет бе смаяна. Усилието й да контролира широката си усмивка се изплъзваше все повече и повече.

Ръкоплясканията започнаха да затихват. Домакинът на конференцията се появи до нея и обяви десет минути за въпроси. Някой вдигна ръка. Човекът бе твърде далеч, за да се види лицето му. Някой с портативен микрофон отиде до него.

Кет отговори изчерпателно на въпроси за похищението на Еърбридж 737, което я бе направило известна в Бюрото. След това отговори на няколко въпроса относно тактиката. Замаяна от успеха и заета с опити да го прикрие, тя почти пропусна името и длъжността на последния питащ.

— Робърт Маккейб, „Вашингтон Поуст“. Агент Бронски, всички знаем за катастрофата на MD-11 в кубински води от преди два месеца. До момента няма ясно посочена причина, а Куба твърди, че не е отговорна. Каква е вероятността самолетът да не е бил свален от кубинците, а да е станал жертва на тероризъм? И ако е така, какво оръжие е било използвано?

Робърт Маккейб ли, помисли тя, като се опита да не изглежда стресната. Джейк бе прав! Какво прави един от водещите разследващи журналисти на „Вашингтон Поуст“ в Хонг Конг?

Кет прочисти гърлото си.

— За личното ми мнение ли питате, господин Маккейб, или за официалното становище на Бюрото?

— Ще приема каквото дадете — духовито отвърна той, предизвиквайки вълна от смях в залата. — Моля ви, дайте оценката си по случая!

— Не мога да говоря от името на ФБР за разследване, което се води — отвърна специален агент Бронски с насилена усмивка. Искаше й се журналистът да седне и да престане да изпуска духа на доброжелателство, който сега заплашваше да се изпари от залата. — Както знаете, ФБР е дълбоко намесено в разследването, което означава, че за мен е недопустимо да го разисквам. Други въпроси? — попита Кет и изразително погледна настрани от Маккейб.

— Да — каза той в микрофона.

Агент Бронски върна поглед към него.

— Това е една от най-големите конференции — продължи Маккейб — по въпросите за терористичните похищения в историята и вие, агент Бронски, сте тук, защото като преговарящ с терористи, които държат заложници, сте сред експертите на ФБР в област, която накара Бюрото да се хвърли в световна борба срещу въздушните терористични актове.

— А въпросът ви, господин Маккейб, е? — прекъсна го Кет.

— Приближавам го. Като капак на всичко великолепната ви реч показва, че вероятно в тази зала няма делегат, който да знае повече по въпроса от вас. И все пак, въпреки че няма замесени заложници, искате да повярваме, че не знаете никакви подробности за разследването на кубинската катастрофа като евентуален терористичен акт?

В залата се надигна тихо мърморене, след като преводът бе завършен.

— О, знам всички подробности, господин Маккейб, но също така много добре знам, че времето ни изтече.

Някъде над главите им прелетя самолет и Кет се хвана да се концентрира върху тънките вибрации, които преминаха през залата.

— Питам се — продължи Маккейб, — защо никой не говори открито за възможността да е извършен терористичен акт? ФБР със сигурност не е толкова глупаво, за да не стигне до това заключение след катастрофата на самолета TWA при Лонг Айланд през 1996.

— И сбъркахме напълно, нали! — остро отвърна Кет и съжали. Отговори твърде бързо, за да успее да сдържи раздразнението си и то да не проличи в гласа й. — Вижте, това не е форумът за подобни въпроси, господине. Освен това времето ни изтече. Още веднъж ви благодаря — каза Кет на аудиторията и слезе от подиума. Очите й преминаха из залата. Магията от речта й беше развалена.

Проклет да е, помисли си тя, докато домакинът излизаше на подиума да й благодари още веднъж, преди да закрие конференцията.

Кет Бронски бе заобиколена до самия подиум от делегати, които желаеха да говорят с нея, подаваха визитки и я поздравяваха за добрата реч.

Значи щетите не са пълни, каза си тя, но стаеното желание да намери Робърт Маккейб и да му откъсне главата я караше да отговаря кратко и непрестанно да пристъпва към изхода. Прехвърлила чанта през рамо и притиснала плътно към гърдите си кожената папка, младата жена спря за секунда от другата страна на вратата. Тя погледна първо наляво, после надясно, преди да спре поглед на фигурата, застанала точно пред нея.

Робърт Маккейб чакаше пред вратата на залата, облегнат на големия бетонен стълб. Големите му лешникови очи я гледаха. Двете му ръце бяха пъхнати в джобовете на сакото. Куфарче, в което вероятно имаше компютър, стоеше в краката му.

Кет направи няколко крачки към него, стиснала челюсти. Тя пренебрегна смесицата от наситени аромати на кафе и потисна желанието си за чаша от напитката.

— Е, господин Маккейб, на какво дължа честта за това нападение в стил саботиране на говорещия?

Той се усмихна нервно. Обезоръжаваща бляскава усмивка, подобаваща на Кенеди. Гъстата, леко разрошена тъмна коса подчертаваше загорялото му лице. Висок към пет фута и десет, в края на тридесетте си години, вероятно завършил един от най-престижните колежи в Съединените щати, реши Кет. Прекалено млад, за да е спечелил Пулицър. На живо изглеждаше доста по-добре, отколкото на снимките във вестника, които си спомняше.

Робърт Маккейб се отблъсна от стълба и извади ръце от джобовете си, вдигайки ги в жест на капитулация.

— Агент Бронски, не се опитвах да ви саботирам.

Тя го прикова с каменен поглед.

— Трудно е да ви повярвам!

Маккейб я погледна със същия твърд поглед.

— Вижте… — започна той.

— Не, вие вижте, господин Маккейб! Искам да знам точно защо…

Робърт вдигна показалец към устните си и я прекъсна. Той наклони глава към групичката делегати, които стояха наблизо и разговаряха сред облак цигарен дим. Жестът моментално я раздразни. Тя сниши гласа си почти до шепот. Ядоса се на себе си, че е пренебрегнала приятното ухание на афтършейв с дъх на гора.

— Искам да знам какво целяхте да постигнете вътре, като ме дразнехте с тази катастрофа на MD-11 и тероризма?

— Трябва да поговорим — простичко каза той.

Кет се изпъна. Вдигна вежди.

— Имах впечатлението, че правим точно това. За какво?

Очите му се обърнаха към друга група делегати, които разговаряха на известно разстояние от тях. Гласовете им се чуваха над глъчката на далечното натоварено улично движение. Журналистът продължи да ги гледа, докато отговаряше:

— За катастрофата и причината за въпросите ми вътре.

Младата жена забеляза, че журналистът вече не се усмихва. Тя поклати глава с възмущение.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но няма да ме подлъжете към изявление.

Робърт Маккейб вдигна ръка.

— Не! Опитвам се да ви кажа нещо, не да взема интервю. Помня ви от похищението в Колорадо. Следвах ви.

Кет се опита да не изглежда стресната.

— Следвали сте ме?

Очите му пробягаха към нея.

— Не, исках да кажа, че следвах кариерата ви. „Вашингтон Поуст“ ме изпрати да отразя конференцията. Затова съм тук.

Кет се опитваше да прочете изражението на лицето му. За няколко мига тя остана безмълвна. Робърт Маккейб поклати глава.

— Вижте, много съжалявам, страхувам се, че не се изразих ясно. Досадих ви, защото исках да съм сигурен, че вие сте човекът, с който трябва да говоря. — Той се огледа бързо. — И вие сте този човек. Бихме ли могли да отидем някъде, където да останем насаме?

— Защо? — попита Кет.

Един от делегатите търпеливо чакаше на прилично разстояние да говори с нея. Тя му се усмихна и махна с ръка. После се обърна пак към Робърт.

— Защото… — Той спря и въздъхна. Поклати отново глава и за момент сведе поглед към земята. Навлажни устни. Бореше се с решението си. Отново се огледа. Към списъка на чакащите се бе включил още един мъж. Робърт кимна и се приведе към Кет. — Добре. Вижте. Нещо става. Оказах се получател на доста опасна информация… може би трябва да кажа твърдение. То е от много, много надежден източник. Първо не знаех какво да правя с него, но сега…

— Твърдение за какво?

— За катастрофата на MD-11 и за това какво би могло да я причини.

— Вече ви казах, господин Маккейб, не съм включена в това разследване.

Той отново вдигна ръка.

— Изслушайте ме. Моля ви! Тази сутрин се случи нещо, за което не искам да говоря тук. Нещо, което ме кара да смятам, че информацията, която имам, е абсолютно вярна.

Маккейб се усмихваше нервно, докато чакаше отговора й. Той прокара ръка през косата си.

Кет въздъхна и поклати глава.

— Защо дойдохте при мен? Не съм на работа в Хонг Конг. Е, на работа съм, но като делегат.

— Вие сте федерален агент, Бронски. Дори когато си взимате душ или спите, вие сте федерален агент. Помня, че вие самата казахте това в едно интервю след похищението в Колорадо. Избрах вас, защото вие знаете много за международния тероризъм и ви моля да ме изслушате. Смених резервацията си и летя за Лос Анджелис след няколко часа, към полунощ. Честно казано, плаша се до смърт, като си помисля, че съм единствения човек, който знае това, което мисли, че знае.

Кет виждаше умората в очите му.

— Значи — започна тя, — това е информация, която сте получили в Хонг Конг.

— Не, във Вашингтон. Но не искам да я обсъждам тук.

— Казахте, че заминавате към полунощ. С Меридиан ли летите? — попита Кет. Гласът й бе равнодушен, мислите — предпазливи.

— Да — отвърна той.

— Тогава сме на един и същи самолет.

През лицето на Робърт премина израз на изненада.

— Така ли? Вижте, отседнал съм в един хотел надолу по улицата. Трябва да се прибера, да си събера багажа и да напусна хотела. Ще поръчам такси и ще дойда да ви взема, да речем след четиридесет и пет минути. Ако позволите вестника ми да ви почерпи една вечеря, ще ви разкажа всичко.

Кет поклати отрицателно глава. Вече четирима души я чакаха.

— Моля ви! — с нисък глас добави Робърт.

— Имам по-добра идея, господин Маккейб, нека да поговорим в самолета.

— Не, моля ви! Не ми се иска да прозвучи тайнствено, но това, което имам да ви кажа, е твърде деликатно, за да бъде разисквано в претъпкан самолет. — Той протегна ръка и внимателно докосна рамото й. — Вижте, не се шегувам. Може да се окаже много сериозно, а не знам към кого другиго да се обърна.

Кет го изучаваше внимателно в продължение на няколко секунди, чудейки се що за заговор би предизвикал подобно настояване.

Никакъв, реши тя. После въздъхна и кимна.

— Добре, господин Маккейб. След четиридесет и пет минути. Колкото и да не ми се иска да го призная, събудихте любопитството ми.

— Чудесно! — каза той и се обърна да си върви.

Кет го гледаше как си тръгва. След това изведнъж си спомни, че я чакат хора, които искаха да говорят с нея.