Джон Нанс
Терористи (47)

Глава четиридесет и четвърта

Бойзи, терминал Бойзи, Айдахо,

17 ноември — ден шести,

3:00 през нощта, местно време/1000 Зулу

Джордан Джеймс се раздвижи и се събуди. Капитанът на Еър Форс Гълфстрийм бе застанал до него.

— Господин държавен секретар?

Капитанът е майор, забеляза Джордан, но изглежда твърде млад за такъв чин, да не говорим за командването на самолет с висш държавен служител на борда. Държавният секретар се изправи, моментно объркан от липсата на движение на самолета.

— Времето в Сън Вали беше далече под изискванията за кацане, сър. Приземихме се в Бойзи, за да изчакаме подобрение. Времето трябва да се изясни преди изгрев-слънце.

— Колко е часът, господин майор?

— Три през нощта местно време, сър. Можете да поспите тук, или, ако желаете, можем да ви вземем стая…

— Не. — Джордан поклати глава. — Ще остана на борда. Не искам да ви притискам, но трябва да стигна възможно най-бързо в Сън Вали.

— Да, сър. Ще ви уведомя кога можем да излетим. Предполагам, че няма да е след дълго.

Джордан благодари и завъртя стола, за да погледне през прозореца към рампата на частните самолети, която беше до гълфстрийма. Вниманието му бе привлечено от невъзмутима група мъже, скупчена около голям едномоторен хидроплан Чесна Караван.

Как може хидроплан да кацне… О! Прибиращи се колесници под ските! Но къде, по дяволите, отиват в този час? Може би на риболовен излет?

 

 

Арлийн Шоен вдигна ципа на якето си и се изтегли по късата стълбичка от дясната страна в салона на едномоторната каравана и кимна на един от хората си, който вече беше на борда.

Мъжът наведе глава към един от съмишлениците си, който още не се бе качил, и погледна към Арлийн.

— Сигурен ли си, че Джери може да се оправи с този самолет?

Шоен кимна.

— Лиърджетът надхвърляше обучението му, но това е лесно. Ако е необходимо, можем да извикаме чартърния пилот.

 

 

Южно от Сън Вали, щата Айдахо

Настоятелното звънене на сателитния телефон най-после проникна в съзнанието й и прекъсна съня й за нещо вече забравено. Кет отвори очи в предутринната тъмнина в стаята.

Звъненето спря. Да не го беше сънувала?

Тя се раздвижи леко, чудейки се какво я е оплело. Младата жена си спомни с прилив на топлина предишната нощ, персонифицирана от мъжа, чието тяло беше прилепнало към гърба й. Ръцете му все още я държаха в прегръдките си. Дигиталният часовник на нощното шкафче показваше шест и двадесет и пет.

Кет бавно и с нежелание се измъкна от прегръдката. Тя спусна крака на студения под и изшляпа гола до банята, опитвайки се да подреди приоритетите. Бронски се обърна при вратата на банята и погледна навън през прозореца й. Снегът бе спрял. Облаците бяха отстъпили място на ясен, покрит със звезди небосвод. Тя се зачуди дали не беше пропуснала обаждане от Джордан. Очевидно не беше успял да дойде, но къде беше?

Робърт хъркаше леко. Той се обърна по гръб, но продължи да спи. Кет заобиколи на пръсти леглото и се наведе над него. Наслади се на наситения мъжки аромат, когато се наведе над него, за да го целуне по врата и да го събуди.

— Как…?

Той се събуди стреснато.

— Номерът с разделителната дъска не стана — каза Кет.

— Така ли?

— Не. Бях лошо момиче.

Робърт се усмихна и протегна ръка да докосне лицето й.

— Да, беше.

— Но пак трябва да станем професионалисти — отвърна Бронски, смъквайки завивките от него с рязко движение.

— Ей! Някой да не се е обадил?

— Не, но е неизбежно и искам да сме готови.

 

 

По-малко от двеста ярда от къщата, на задната седалка на взет под наем миниван, самотна фигура се изправи внимателно над линията на прозорците и проучи образите в бинокъла за нощно виждане. Светлина беше запалена в спалнята на вилата. Сега светна и в кухнята. Човекът с бинокъла се обърна към другаря си, сгушен в яке на пода.

— По-добре си сложи ушите.

Другият мъж изсумтя и се насили да седне и да сложи слушалките. Той взе портативната електронна чиния и я насочи към предните прозорци на вилата. Тънък невидим лазерен лъч се изстреля и докосна далечния прозорец. Приемникът записа точното разстояние до устройството на прозореца и измери всяка малка вариация на разстоянието, докато стъклото вибрираше от звуците, идващи отвътре. Вграден компютър предаваше резултатите и захранваше аудиосигнал към слушалките.

— Какво казват? — попита мъжът с бинокъла.

— Говорят за яйца и бекон и се чудят къде са всички.

— Кой например?

— Ние. И някой друг.

— Предполагам, че става дума за доктор Маверик.

Мъжът поклати глава и се приведе напред. Той махна на другаря си да млъкне и притисна едната от слушалките по-близо към ухото си. После затвори очи, за да се концентрира. След малко се изправи, мърморейки под нос.

— Мили боже! Шоен го чака изненада! — Мъжът погледна към партньора си. — Познай кой ще дойде за закуска?

— Кой? — попита другарят му остро.

— Държавният секретар. Сам.

Фаровете на колата се появиха в края на пътя пред тях и двамата потънаха надолу, за да изчезнат от поглед, докато отмине. Караваната бавно си пробиваше път по покритата със сняг алея. Шофьорът бе просто тъмна фигура на предната лява седалка. Той като че намали пред вилата на Маверик, после отново засили и зави надолу по пътя, изчезвайки от погледа.

 

 

За част от секундата Кет си помисли, че е чула щракването на нещо метално някъде из къщата. Тя погледна към Робърт през малката кухненска маса и сви рамене.

— Какво? — попита я той.

— Нищо — отговори тя. — Стори ми се, че чух…

Внезапният шум от рязкото отваряне на задната врата свари и двама им неподготвени. Добре облечена фигура влетя в стаята с пистолет в ръка.

— Не мърдай!

Гласът беше мъжки, дълбок, заплашителен, но и треперещ.

Кет и Робърт скочиха на крака едновременно с вдигнати ръце. Човекът затръшна вратата зад себе си и тръгна към кухненската маса. Очите му бяха разширени, ръката с пистолета буквално трепереше.

— Кои, по дяволите, сте вие? — попита той.

Кет го погледна внимателно.

— Доктор Маверик?

— Кой пита? — остро отвърна мъжът.

— Агент Бронски от ФБР. Ако ми позволите, ще донеса картата си.

Той не каза нищо. Просто мълчаливо я изучаваше. После погледна към Робърт.

— Кой е той?

— Робърт Маккейб, репортер от „Вашингтон Поуст“. Аз съм един от оцелелите от самолетната катастрофа във Виетнам отпреди няколко дни.

Доктор Томас Маверик се затътри настрани към вратата на дневната и погледна вътре. След това махна с пистолета към Кет.

— Къде е картата ти?

— Във… в спалнята ви, сър.

— Донеси я — заповяда той.

Бронски я донесе бързо. Томас Маверик внимателно изучи значката и ламинираната карта. Подхвърли ги на кухненската маса. Пръстът му все още беше на спусъка, очите му скачаха бясно между двамата и предната врата.

— Добре. Мисля, че ви вярвам. „Вашингтон Поуст“ е твърде странно, за да се измисли.

Той им махна към столовете.

— Доктор Маверик, бихте ли престанали да размахвате пистолета си към нас? — помоли Кет.

Той погледна към тридесет и осем калибровия пистолет в ръката си и кимна. После се обърна и придърпа стол за себе си.

— Съжалявам. Видях ви в къщата си и… не знаех кои сте.

— Докторе — започна Кет, — изглеждате уплашен. Някой преследва ли ви?

Той игнорира въпроса.

— Кажете защо сте в къщата ми!

— Познавахте ли Уолтър Карнеги? — попита Бронски и забеляза моменталната реакция на страх да преминава през лицето на доктора.

— Защо?

— Защото той ни каза да ви намерим.

— Уолтър е мъртъв — простичко отвърна доктор Маверик.

— Знаем — отговори Робърт. — Той беше мой приятел.

Томас Маверик въздъхна и поклати глава.

— Трябва — подхвърли Кет, — да започнем от началото. Имаме да ви кажем много, но подозирам, че вие имате да ни кажете още повече.

— Трябва да се махнем оттук. Можем да поговорим няколко минути, но трябва да се махнем оттук. Не е безопасно.

 

 

Летище Фрийдман Мемориал, Хейли, щата Айдахо

Бяло-синият Еър Форс Гълфстрийм рулира до пистата и продължи внимателно по заснежената повърхност към малката пътническа рампа, където в тъмнината чакаше кола с работещ двигател. Ауспухът й изпускаше пухкави кълба, които се завихряха около задната броня и се понасяха в лекия снеговалеж.

Джордан Джеймс взе куфарчето си и се запита дали да не каже на екипажа да изчака. В Бойзи имаше подразделение на Националната гвардия и можеха да изчакат там. Джордан сметна това за ефикасно. Дори и да намереше Кет веднага, щяха да минат няколко часа, преди да свършат.

Когато двигателите спряха работата си и предната стълбичка беше спусната, един член на екипажа изтича да провери дали шофьорът беше онзи, когото бяха ангажирали да откара техния ВИП пътник. Той се върна в самолета и помогна на държавния секретар да слезе.

— Сър, майорът каза само да се обадите на този мобилен номер и ще сме тук до два часа. Ще чакаме в Бойзи.

— Ясно. Ще се видим скоро.

Членът на екипажа пъргаво отдаде чест и се втурна обратно в гълфстрийма. Той вдигна стълбичката, а пилотите запалиха двигателите.

— Накъде, сър? — попита шофьорът.

— Изчакайте малко — отвърна Джордан. — Трябва да се обадя и да разбера.

Той извади хартийката с номера на сателитния телефон на Кет и го набра облекчен, когато тя отговори още на първото иззвъняване.

Докато те напускаха летището, гълфстрийма изрева над главите им и зави на запад. Светлините му примигваха, докато той ускоряваше и набираше височина над входящия самолет, готвещ се за кацане.

Чесна Караванът намали. Пилотът заходи и спусна малките колесници под двете ски.