Джон Нанс
Терористи (46)

Глава четиридесет и трета

Стехикин, щата Вашингтон,

16 ноември — ден пети,

11:50 на обед, местно време/1950 Зулу

Уорън Пиърс наложи спокойно темпо на движение. Звукът на дишането му беше успокояващ контрапункта на хрущенето на ските му по снега. Снеговалежът от миналата нощ беше оскъден, но покривката бе достатъчна за малко ски бягане. Кристални дни като този, помисли си той, правят ски бягането толкова въодушевяващо — свежият въздух в дробовете и неясните очертания на вечнозелените дървета от двете страни превръщаха долината в негов собствен свят.

Уорън мина покрай още една от летните хижи — позната гледка за всеки жител на Стехикин. Тази е на Колдуелови, помисли си той разсеяно. Очите му се преместиха от покрития със сняг покрив към въздушната опашка на самолет, чертаещ переста удивителна в небето над езерото Шелан.

Уорън направи още един завой и пресече шосето. След това се насочи към реката. Старата дървена къща, която се намираше пред него, бе стояла на това място през целия му живот. Обичайната струйка дим се виеше от комина на покрива.

Пиърс спря. Не беше сигурен, но нещо в хижата не беше както трябва.

Защо вратата е отворена?

Уорън се приближи, придържайки се към редицата дървета, която минаваше от северната страна. Тогава забеляза счупения прозорец вляво от отворената врата. Нямаше признаци на живот.

Студен предзимен бриз изсъска в клоните на вечнозелените дървета. Предната врата се отвори със скръбно скърцане, което го стресна. Във вътрешността на хижата се виждаше обърнат стол.

Студените пръсти на лошо предчувствие запъплиха по гърба му. Обзе го абсурдното желание да се обърне и да избяга. Вместо това Уорън се опита да преодолее уплахата си и да отиде да погледне по-отблизо. Дон Донахю е пазача на тази къща. Проверява я всеки ден. Как може предната врата да зее отворена?

Пиърс се застави да отиде до хижата. Той съгледа парчета разбито стъкло и стъпки в калния сняг до верандата — както и нещо червено до вратата, прилично на кръв.

Обърна се и хукна със ските към пътя възможно най-бързо. Понесе се към базата на рейнджърите и дока, тласкан от неясен страх. Някой трябваше да разбере какво бе станало, но този някой не беше той.

 

 

На борда на Хърайзън еърлайнс, Даш осем, в полет, четиридесет мили източно от Портланд, щата Орегон

Кет наблюдаваше как южната страна на международното летище Портланд преминава бързо край прозореца и изчезва зад тях, докато Де Хавиланд Даш осем се издигаше в заоблаченото небе от писта десет-дясно. Като дългите крака на синя чапла, излитаща от езерото, издължените колесници на Даш осем се прибраха в корпуса на машината, разкривайки пред Кет впечатляваща гледка. Типът самолети като Даш осем е много подходящ за бленуващи пътници, помисли си тя. Особено по-малките, които летят на по-ниска височина над тучния пейзаж на Тихоокеанския Северозапад, изпъстрен с игрищата за голф и килима от гори.

Сочната зеленина на хълмовете на изток от Портланд спокойно преминаваше под тях, докато Даш осем се издигаше над облаците, превръщайки света навън в безкрайно поле от млечна белота. Изгледът се смали до корпуса на десния двигател.

В предния салон самотната стюардеса приготвяше малката си количка с напитки, когато звукът на звънящ мобилен телефон достигна до ушите й. Вниманието й незабавно се прехвърли към фрапантната блондинка в средата на салона, седнала на едно от местата до прозореца. Стюардесата моментално напусна кухнята и бързо отиде до осми ред. Тя протегна ръка точно навреме, за да хване звънящия телефон, преди крещящо русата пътничка да го бе вдигнала към ухото си.

— Госпожице, трябва да го изключите — заповяда тя, доволна от властния тон на гласа си.

Обкръжаващите пътници проявяваха интерес, но това нямаше значение. Дамата заслужаваше малко обществено порицание.

Но пътничката безразлично дръпна телефона от ръката на стюардесата и го долепи до ухото си. Тя затърси нещо из чантата си.

— Казах, че трябва да го изключите! — повторно заповяда стюардесата.

Блондинката измъкна портфейла си и показа значката и картата си, на които стюардесата разпозна емблемата на ФБР. Тя кимна и объркана се оттегли по пътечката. Стюардесата извади ключ и отключи вратата на кабината.

Кет върна картата си и се сви напред, напрягайки се да чуе думите на Джордан Джеймс.

— Сигурен ли си, чичо Джордан?

— Трябва ми място, на което да се срещнем, Кет. Трябва да говоря лично с теб в първия възможен момент. Имам самолет, който чака в готовност да ме откара навсякъде по крайбрежието, където и да си.

— Не съм… не съм на крайбрежието. Тоест не съм толкова далече. Опитвам се да открия един човек и да говоря с него. За всеки случай предпочитам да не казвам кой е и къде отивам.

— Кет, трябва да ми се довериш. Тази линия е обезопасена. Къде ще бъдеш?

Тя погледна към Робърт и въздъхна. Не беше имала време да му обяснява, а и така или иначе това беше нейно решение. Беше объркана по въпроса кои линии се подслушваха и кои бяха безопасни, ако изобщо имаше такива. В страната се затваряха летища заради терористични заплахи. Това потвърждаваше предположенията, че откраднато лазерно оръжие е било използвано. Притеснението, че вероятно се изправяха срещу няколко противника, които ги търсеха, за да ги отстранят като свидетели, също нарастваше. Беше неразумно да съобщи дестилацията им, но също така бе и неизбежно. Все пак молеше Джордан Джеймс. А ако тя не можеше да се довери на Джордан, то значи бе попаднала в стая с криви огледала.

— Кет, моля те! Къде да те намеря?

Тя въздъхна отново и затвори очи.

— Ще бъда в Сън Вали. Не питай защо.

Младата жена усети стреснатата реакция на Робърт, но вече бе твърде късно.

— Добре. Веднага ще уредя полета и ще тръгна оттук… най-късно утре сутринта. Дръж телефона си включен. Ще ти се обадя от летището.

— Добре. Но какво си открил? Ако тази линия е достатъчно обезопасена, за да ти кажа къде отивам… — Тя погледна към Робърт и бързо кимна с глава, за да го увери, че всичко е наред.

— Защо да не е достатъчно обезопасена — възкликна Джеймс, — за да ти кажа какво съм открил? Може да е достатъчно обезопасена, Катерин, но има много за обясняване. Много е сложно. Положението е много страшно.

— Знаеш ли за оръжията, чичо Джордан?

— Какво имаш предвид? — попита той, прикривайки предпазливостта си.

— Дали знаеш, че оръжията, които са били използвани за катастрофите на Сийеър и Меридиан, може да са били откраднати от резерв на Съединените щати? Знаеш ли, че това са оръжия, изрично забранени с президентска заповед?

От другия край настъпи дълга пауза.

— Кет, трябва да говорим… Има много неща, за които не знаеш, въпреки че съм впечатлен от това, което си научила. Националната сигурност е заложена на карта. Ще се видим довечера или утре рано сутринта. Дръж телефона си включен.

Тя затвори и се обърна. Очите й срещнаха разтревоженото лице на Робърт Маккейб. Тя не искаше нито да мисли, нито да признае, че току-що е допуснала опасна грешка.

 

 

Ефирен воал от сняг едва забележимо забули пейзажа навън, докато пилотите на Даш осем правеха безупречен заход по прибори към Фрийдман Мемориал Фийлд в Хейли, Айдахо. Светът изплува на шестстотин фута над земята. Бяха идеално равнени с пистата. Водеха се само по сигналите на сателитната GPS система, извършвайки онова, което бе познато като GPS заход.

Докато Даш осем спря при определения му портал на летището, снежната фъртуна, която се очакваше да излезе, вече се надигаше, за да вилнее през целия следобед със силен снеговалеж. Крайното напрежение, което Кет и Робърт изпитваха, не им помогна по пътя до вилата на доктор Маверик. Тя се намираше във вилен район южно от Сън Вали. Вилата на учения бе в южния край на силно залесения район с рядко разпръснати къщи и слабо обозначени пътища. След третия погрешен завой сприхавият шофьор на таксито прибави своя дял към затрудненията им.

Най-сетне малката дървена къща на доктор Маверик се появи. Бронски плати на таксито и го изпрати, въпреки протеста на Робърт:

— Ами ако Маверик не си е вкъщи, Кет? Не сме облечени подходящо.

— Ще се оправим — отвърна тя и вдигна ципа на тънкото яке без подплата, което беше взела от Стехикин.

— Ще се оправим? Ние вече замръзваме! Не че вече имаме някакъв избор!

Никой не отговори на позвъняването на вратата. Нямаше признаци на огън в камината, но на заснежената алея пред къщата имаше пресни следи от гуми, които снега бързо покриваше. Кет обиколи внимателно вилата. Предната и задната врати бяха заключени. През прозорците не се виждаше нищо подозрително. Тя се върна при Робърт, който стоеше под навеса на покрива, опитвайки се да се скрие от вятъра.

— Ако е тук, се крие — каза му Бронски.

— Както би казала Далас. А сега какво? На предания ти другар му замръзва задника.

Кет не обърна внимание на опита му да се закача.

— Чакаме.

— Навън?

— Не, вътре. След като намерим най-малко унищожителния начин да влезем.

При други обстоятелства, помисли си Робърт, бих протестирал да ме молят да помагам на такова безспорно престъпно деяние. Студът започваше да достига сериозни степени и да влязат където и да е бързо се превръщаше в ултимативно решение.

Те се върнаха до задната врата и Бронски зарови в чантата си. След малко извади от нея малък шперц.

— Знаеш и как да отваряш ключалки ли, Кет? — попита Робърт с тракащи зъби.

— Нямам представа — отвърна тя. — А ти?

Той кимна, после поклати глава.

— Не много голяма. Играл съм си с няколко, но това е доста сериозна брава.

Кет се изправи.

— Нали? Добре. Чакай. — Тя слезе по стъпалата и избра парче от дървата за огрев от покрития куп до хижата. Бронски използва края на дървото, за да разбие едно от стъклата на английските прозорци на вратата. После се пресегна към ключалката, за да отвори.

— О, слава богу! — възкликна Маккейб. Неодобрението му на действията на Кет се смекчи, когато влезе в уюта на къщата.

— Топлината е добър знак — каза тя, затваряйки вратата зад себе си. — Съмнявам се, че отоплява къщата през цялата зима. Сигурно пуска парното само когато е тук.

Кет излезе през предната врата, за да вземе багажа им. Преди да внесе чантите, тя извади пистолета си, зареди го и го пусна в чантата си. Гласът на Робърт стигна до нея през отворената врата.

— Ще потърся нещо, с което да закрия счупеното стъкло. — Той затършува в килера. Кет се върна в малката кухня едновременно с него. — Проверих цялото място. Той не е тук.

— Сигурна съм, че ще дойде. До пет ще бъде тъмно. Обзалагам се, че ще чака това.

— Значи… и ние просто ще чакаме? — попита Робърт.

— Да. В това време ще сваля костюма си на проститутка. Изигра ролята си.

— Все още си много руса, лейди моя — ухили се Робърт.

Тя не отговори. Лицето й беше сериозно.

Той я хвана за рамото и я обърна към себе си.

— Кет? Знам, че се притесняваш, но напълно ли загуби чувството си за хумор?

Тя го погледна объркано.

— Какво?

— Чувството си за хумор.

Кет поклати глава, намръщи се и внимателно се дръпна от ръцете му.

— Извинявай, Робърт. Грижата да ни опазя живи ми идва малко в повече.

— Трябва да се усмихваме. Блондинките трябва да имат чувство за хумор.

Лицето й остана сериозно. Тя го изучаваше за няколко секунди, после го бутна с хълбок.

Очите му я последваха, докато тя изчезваше в банята с чантата си.

След няколко минути Бронски се върна преоблечена в дънки и суичър. Робърт бе застанал пред задния прозорец и гледаше снега, който се бе усилил.

Маккейб се обърна и й се усмихна, навеждайки глава към прозореца.

— Кет, ако продължи да вали така, не знам дали Джеймс ще успее да дойде.

— Той каза до сутринта — равно отвърна тя. — Ще чакаме независимо от всичко.

 

 

Международно летище Портланд, щата Орегон

Частният самолет Лиър тридесет и пет, който Арлийн Шоен чакаше цял следобед, рулираше бързо към частната рампа. Пилотът изключи левия двигател и спусна стълбичката. Той изчака Шоен да се качи на борда. Арлийн се отпусна в луксозния интериор, доволен да види шестима от хората си. Пилотите на чартърния самолет запалиха отново левия двигател и тръгнаха незабавно, поемайки директен курс към летището на Сън Вали с по-малко от петстотин мили в час. Пътниците в салона зад тях потънаха в разговор. В Сиатъл бяха качили няколко тежки дървени кутии. Те, както и пасажерите в самолета и влошаващото се време в Сън Вали, бяха причина за нарастващата нервност на двамата пилоти.

Водачът на групата, по-възрастен мъж със студени очи, който им беше дал осем хиляди долара в брой за чартърния полет, беше дал и ясно да се разбере, че трябва да кацнат в Сън Вали, независимо от времето. Но след третия опит, без писта, която да виждат, дори той се съгласи, че кацане в Бойзи, Айдахо, е единственият разумен резервен план.

Пътниците бяха в частния терминал на Бойзи, когато двамата пилоти взеха решение. Каквото и да ставаше, те не искаха да са част от него. Страховете им се бяха оправдали, след като надникнаха в една от кутиите. В нея бяха открили сериозно количество съвременно щурмово въоръжение и амуниции.

Капитанът пресметна цената на чартъра, отброи надплатата, сложи парите в плик и го залепи на капака на една от кутиите, преди да свали от борда багажа на пътниците и да го остави на рампата.

— Не сме видели нищо, не сме чули нищо, не сме казали нищо — каза капитанът и запали десния двигател.

— Амин — отвърна вторият пилот.

При звука от запалването на двигателите един от мъжете в терминала дойде тичешком от сградата, но капитанът бе натиснал газта и избяга само с един запален двигател. В това време вторият пилот запали другия и се обади за разрешение за аварийно излитане.

— А сега какво? — попита единият от мъжете Арлийн Шоен.

— Много просто — отвърна Шоен. — Другите трябва вече да са тук или да са много близо. Те шофират. Обадете им се по сателитния телефон и ги предупредете да останат на място, докато успеем да наемем друг чартърен самолет. Препоръчително такъв, който може да се справи с кацане в снежна буря. Ще се отървем наведнъж от тримата.

— Какви бяха заповедите им?

— Обградете къщата на Маверик и чакайте Бронски и Маккейб, както и неуловимия доктор Маверик. Ако Бронски и Маккейб са стигнали там първи, не искам да ги хващате, докато докторът не се появи и ние не пристигнем.

 

 

Южно от Сън Вали, щата Айдахо

Робърт завъртя кранчетата на душа и излезе от банята. Той се облече, преди да се върне в гостната на вилата. Кет бе задрямала на един от фотьойлите. Светлините бяха загасени. Без отопление в малката стая витаеше осезателен хлад. Отвън светлината на лампата на верандата падаше върху силния снеговалеж и подчертаваше усещането за планинско усамотение.

Робърт тихо седна на малкия стол. Кет внезапно скочи.

— Няма нищо — каза той, вдигайки ръка, за да я успокои. — Аз съм.

Тя тръсна глава, за да прогони булото на съня. След това потърка очи и седна по-удобно в стола. Усмихна се на Маккейб.

— Гладен ли си? — попита. — Добрият доктор има добре зареден хладилник.

— Значи ще изядем храната на Маверик и ще се чувстваме като у дома си, така ли?

Тя кимна.

— ФБР ще го компенсира.

— Между другото аз… — започна Робърт, — има само едно легло в къщата. Няма диван. Така че май…

Кет остави неизказания въпрос без отговор. Тя стана и се отправи към спалнята. Бронски разгледа чамовите мебели. Робърт я бе последвал и сега стоеше на вратата.

— Чувал ли си за разделителна дъска? — попита тя и се обърна към него.

Той кимна неуверено. Очите му се местеха между нея и леглото.

— Да. Ако неженена двойка трябва да спи в едно легло… — Той спря, схващайки идеята й.

— Много добре — отвърна Кет и заобиколи леглото, за да остави чантата си под прозореца. — Семейството е поставяло голяма дъска по средата на леглото и двамата са били възпрепятствани да прехвърлят ръце, крака и други части на тялото през преградата.

— Така че вместо някой от нас да спи на стол в хола…

Тя кимна.

— Точно така. Можем да използваме разделителна дъска без самата дъска.

Робърт се усмихна.

— Престани!

— Какво? Какво правя?

— Мислиш си палави неща.

— Не си мисля палави неща. Просто… се усмихвам.

Тя седна на леглото до него, без да го докосва. Те се погледнаха в монтираното на стената огледало.

— Добре. Основни правила — каза Кет и се обърна към него. — Все още сме по средата на кошмара.

— Знам.

— Навън тъкмо се стъмни. Не знаем кога доктор Маверик ще се появи, нито дали Джордан ще успее да дойде. Преследвачите ни могат да се появят всяка минута. Поспах във вана, преди да го изоставим на летището, но въпреки това съм уморена.

— Първо трябва да се наспим — съгласи се Робърт.

— Първо да нападнем хладилника, после да се наспим — поправи го Бронски. — Не мога да мисля ясно. Имам лошото предчувствие, че сме удобни мишени, но съм убедена, че Маверик има отговорите, които ни трябват така отчайващо. Това е най-добрата ни възможност да го намерим.

— Така е.

Тя вдигна показалец.

— Аз… само искам да знаеш…

— Какво, Кет?

— Че в различно време и място това би било истинско изкушение.

— Изкушение? — каза той, имитирайки изненада.

— Знаеш за какво говоря.

Робърт се облегна назад. Той я погледна и вдигна вежди.

— Мислеше да… си играеш с мен?

— О, я стига, Робърт!

Кет се засмя и той го прие като окуражаване.

— Защо тази похотлива мисъл не ми е минавала през ума — неубедително каза той. Закачливото пламъче в очите и усмивката му го издаваха.

— Разбира се. — Тя се усмихна. — Цял ден се разхождам с твърде къса пола дори за „Спасители на плажа“, а ти не спря да ми повтаряш колко съм секси. — Бронски скочи от леглото и се обърна към Маккейб с протегната ръка. — Да нападнем хладилника на доктор Маверик, Робърт. После ще видя дали няма още едно яке.

— За да го носиш навън ли?

— Не, за да го нося в леглото.

— Защо? Студено ли ти е?

Тя бавно поклати глава, хапейки устна без намек за усмивка.

— Не. Тъкмо обратното.

 

 

Военновъздушна база Андрюс, щата Вашингтон

— Готови сме за незабавно излитане, господин държавен секретар.

Джордан Джеймс погледна назад към президентската рампа на осемдесет и девета транспортна авиационна ескадрила под свъсеното небе над военновъздушната база Андрюс. Закъснялото обаждане за полет с единия от гълфстриймите за среща в Сън Вали беше уважена с типична ефективност, но излитането се оказа невъзможно преди два през нощта. Екипажът и самолета бяха готови за почти шестчасовия полет, когато Джордан пристигна в базата.

— Благодаря ви, полковник — каза Джеймс. — Да тръгваме.

Действащият държавен секретар изкачи стълбичката и подаде куфарчето си на стюарда. След това се насочи към един от скъпите въртящи се столове. Мислите му бяха погълнати от това, което предстоеше. Пътуването беше непростимо лично, но абсолютно неизбежно. Животът на Кет висеше на косъм.

 

 

Южно от Сън Вали, щата Айдахо

Кет и Робърт завършиха импровизираната си вечеря. Тя стана и тръгна към спалнята в неловка тишина. Добре съзнаваше, че Робърт се бави, преструвайки се, че се оправя. В ъгъла имаше малка газова камина. Кет я включи, преди да отиде до прозореца и се полюбува на тихия снеговалеж.

— Още ли смяташ, че може да се появи тази вечер? — попита Маккейб.

— Не — отговори тя и поклати глава, без да поглежда назад. — Вали твърде силно и е твърде късно. Няма да дойде преди разсъмване. Ако дойде и тогава.

— Добре — беше тихият отговор.

Робърт застана зад нея и нежно постави ръце на раменете й. Няколко секунди тя не каза нищо, после свали ръцете му от себе си.

— Недопустимо — каза тихо все още с лице към прозореца.

— Извинявай.

Кет взе ръцете му и ги премести така, че да обгърнат талията й. Неподготвен за това Робърт тайно изтържествува.

— Ето — каза тя. — Тук им е мястото.

Почти невярващ, той я прегърна леко. Кет се обърна в обятията му. Тя вдигна ръце нагоре, погали лицето му и привлече устата му към своята.