Джон Нанс
Терористи (44)

Глава четиридесет и първа

Междущатска магистрала пет, южно от Олимпия, щата Вашингтон

16 ноември — ден пети,

1:45 през нощта/0945 Зулу

— Мислех, че е обаждането по сателитния телефон, на което отговорих, без да искам — каза Кет. Двамата бяха приковали очи в светлините на пътя пред тях и се опитваха да се държат един друг будни. — Но сега мисля, че са проследили линиите, които използвахме за достъп до интернет и това ме плаши. В най-добрия случай трябваше да им отнеме дни.

— Проницателни са, Кет, но не са безгрешни. В противен случай сега нямаше да сме тук.

Тя поклати глава.

— Това трябва да е някаква свръх мафия. Не съм чувала никоя от познатите терористични групировки да има подобни технологични и логистични способности. Очевидно нямаме работа с банда селяци, която се опитва да взриви правителството.

— Затвърдяваш най-лошите ми опасения, Кет. А именно, че имаме работа с ръката на правителството на Съединените щати.

 

 

Табелката добре дошли в Сентралия се появи в светлините на фаровете малко преди два през нощта. Вече бяха взели решение да карат право към летището на Портланд, Орегон, и да спят в минивана. Хърайзън еърлайнс имаше полет за Сън Вали, Айдахо, около обед на другия ден. Бронски бе направила резервации от телефон край пътя съзнателно, използвайки погрешно изговорени варианти на истинските им имена.

Температурата навън бе над четиридесет и пет градуса по Фаренхайт, което в известна степен бе мека нощна температура за средата на ноември. Бе невъзможно да спят без отоплението на вана да е включено, но ако оставеха двигателя да работи, щяха да привлекат твърде много внимание на иначе празния летищен паркинг. Робърт предложи да пренощуват на стоянка за камиони и преди да пресекат река Колумбия и да навлязат в Орегон тихо, сгушиха минивана на обширния паркинг сред спрелите за нощувка огромни „Мак“-ове.

— Кет? — обади се Робърт тъкмо когато младата жена бе започнала да се унася.

— Да?

— Вкочанена ли си?

— Не, топло ми е. А на теб?

— Добре съм. А как си емоционално? Аз вече стигнах момента на „все ми е едно“.

— Имаш пълно право да се чувстваш така, като се има предвид всичко, което преживя.

Той си пое дълбоко дъх.

— Мислиш ли, че другите са добре горе… къде беше?

— Стехикин.

— Да. Трудно ми е да запомня това име.

— Да. Смятам, че са добре. Но съм…

— Уплашена?

Кет го погледна, усмихна се леко и кимна.

— Да. Невероятно. — Тя седна и подпря глава на ръката си. — Робърт, не знам как ще свърши всичко.

— Моля? — попита тихо той.

— Това — тя промени положението си в седалката, за да седне по-изправена, — което обикновено разследвам, е просто. Определяме кои са мошениците, после отиваме, намираме ги, залавяме ги и ги предаваме на прокуратурата. Това е всичко. Това… това е джунгла от неизвестни, в която се преплитат противоречиви интереси.

— Животът във Вашингтон е същият. Никой не е сигурен кой кой е и кой кога на чия страна е, или каква клика ще се обърне и ще саботира нечия трудно извоювана победа.

— Говориш за политика.

— А това не е ли? Кет, ако Карнеги е прав само наполовина, силите, срещу които сме се изправили, може дори да не са свързани с терористичната групировка, която свали самолета ми. Може само да се опитват да защитят политическите интереси на онези, които представляват. А те могат да бъдат от правителството или Пентагона.

— С убийства, отвличания и…

— Знам. Странно е. Къде свършва едната групировка и къде започва другата, ако са свързани?

— Робърт, да не смяташ, че правителството защитава терористите, които са откраднали лазерите и са ги използвали за масово убийство?

— Не съм сигурен в нищо освен във факта, че представляваме заплаха за интересите на поне две ужасни организации.

— Мислиш ли, че доктор Маверик може да помогне? А ако се окаже, че той дори не е довереният източник на Уолтър?

Робърт поклати глава.

— Имаме ли друг избор? Дори с файла на Уолтър разполагаме само с предположения и догадки. Ако не можем да намерим Маверик или да получим сигурна информация от него, не знам какво ще правим. На кого можем да имаме доверие във Вашингтон?

— Джордан Джеймс е единственият, за който се сещам — отвърна Кет.

 

 

Стехикин, щата Вашингтон

— Достатъчно — измърмори Далас на себе си. — Аз съм будна.

Тя погледна часовника си, който показваше шест и половина сутринта. После се измъкна изпод завивките на долния нар и нахлузи големия суичър, който бе намерила в килера. Той бе достатъчно голям и се спускаше достатъчно благоприлично върху бедрата й, за да носи само него. Студът в стаята накара Далас да обвие ръце около себе си. Тя претича по студеното борово дюшеме към вратата на спалнята и отиде в кухнята.

Вледеняващо студен въздух нахлуваше през разбития от мечката прозорец и афроамериканката спря за секунда и погледна към него. Какво ли щеше да направи, ако мечката избереше точно този момент, за да се появи отново?

Когато Далас си беше легнала, няколко часа по-рано, Греъм бе останал в холната стая с пушката в ръце и сега тя бързо отиде и погледна в големия фотьойл, където беше седял. Лекарят бе заспал на поста си. Бе покрил крака с една ватирана кувертюра. Пушката спокойно почиваше в скута му, докато той тихо похъркваше.

Далас се върна на пръсти в кухнята и се зае да прави кафе. Тихият шум, който вдигаше, бе достатъчен, за да прикрие онзи от скърцането на дъски на верандата.

Но едно силно изскърцване успя да привлече пълното й внимание.

Далас внимателно остави кафемашината и погледна към лампата, която бе оставила да свети под навеса. Навън беше още тъмно и внезапното угасяне на светлината щеше да е очевидно.

Най-добре да я оставя да свети, реши афроамериканката.

Тя падна на пода и залази бързо и тихо. Заобиколи кухненския тезгях и продължи по мечата кожа към големия стол.

Още едно силно изскърцване на дъските на верандата потвърди, че някой или нещо се движеше от другата страна на стената.

Далас се плъзна покрай стола и сложи ръка на устата на Греъм. С другата си ръка разтърси рамото му. Както и очакваше, лекарят се събуди със стресване и приглушено от ръката й скимтене. Тя се надвеси над него с пръст пред устата си и посочи вратата. В същия миг от верандата дойде още едно изскърцване. Греъм хвана пушката и внимателно стана от стола. След това го заобиколи и застана до Далас.

Изведнъж дръжката на вратата изтрака. Онзи, който беше от другата страна, я дръпна няколко пъти, преди да приеме факта, че е здраво заключена.

Значи не е мечката! Далас почти си пожела да беше горския обитател.

Отвън заигра лъч светлина. Светлина на фенерче. Отражението на лъча мина през затворените върху счупения прозорец кепенци.

В следващия момент натрапникът удари кепенците, а ботушите му изхрущяха по счупеното стъкло отвън. Кепенците се отвориха внезапно и ярката светлина от фенерчето проряза вътрешността на хижата. Далас и Греъм моментално се свиха зад големия фотьойл.

Лъчът се насочи към кухнята, после към мечата кожа пред камината. На няколко пъти той спираше, за да освети по-добре самара, куфарчето на компютъра и още няколко други предмета, чужди за хижата.

Греъм и Далас чакаха несигурни какво да правят, когато безпогрешният звук от вдигането на предпазителя отекна в стаята. Далас усети как Греъм се стегна и прихвана по-добре приклада и цевта на пушката.

Натрапникът блъсна и другия кепенк и бутна с ботуша си останалите части от стъклото, преди внимателно да се прехвърли през касата на прозореца. Далас видя, че той носеше тежко яке и шапка с дръпнати надолу ушанки. Щом влезе вътре, той обърна гръб на вътрешността, за да изучи прозореца.

Греъм безшумно и много бързо се придвижи към мъжа и опря дулото на пушката на тила му.

— Не мърдай! — заповяда лекарят. — Вдигни си ръцете! Хвани пистолета за дулото!

Мъжът се подчини. Далас взе револвера от дясната му ръка и фенерчето от лявата.

— Както кажете — измънка мъжът. — Само не ме наранявайте.

— Колко още има навън?

— Моля?

— Има ли още някой навън? — попита Греъм.

Мъжът стоеше неподвижен с лице към прозореца. Той поклати глава.

— Не. Сам съм.

— Какво правиш тук?

— И аз това искам да ви питам — отвърна той. — Вече тридесет години аз съм пазачът на това място.

Греъм погледна към Далас, която вдигна показалец.

— Как се казвате, сър?

— Дон. Дон Донахю.

Тя сви рамене и кимна.

— Това е името, Греъм.

— Така ли? — попита лекарят и погледна през рамо към афроамериканката.

Тя включи централното осветление, а той сведе дулото на пушката и каза на Донахю да се обърне и да му покаже някакви документи. След като обстойно ги разгледаха, Далас върна портфейла и му махна да седне.

— Получи ли бележката на Кет Бронски? — попита тя.

Донахю поклати глава.

— Не съм получавал никаква… Кет тук ли е?

— Замина за няколко дни, но каза, че е оставила бележка на дока за вас. Ние сме нейни гости.

Мъжът поклати глава отрицателно.

— Мили боже! От миналата година, когато ни дадоха сателитните телефони, не търся бележки на дока. Мислех, че е разбрала. Много съжалявам. Не знаех, че тук има някой.

— Мислехме, че сте получили бележката и че ще видите дима от комина.

— Централното отопление е включено през цялата зима в тази хижа, а то изпуска дяволски голям стълб дим, така че нямаше да разбера, че има някой. Колко дълго ще останете?

Далас погледна към Греъм, за да се увери, че е разбрал, че тя смята да отговори.

— Около пет, може би шест дни. С Кет сме четирима плюс още един мъж.

Тя посочи към счупеното стъкло и разказа историята с мечката.

— Да — отвърна Донахю, поглеждайки към прозореца, — през последните няколко месеца имаме проблеми с тази мечка. Това е една от причините да намина и да проверя хижата. Съжалявам за часа. Ставам рано.

— Познавате ли мечката? — попита Далас.

— За съжаление всички познаваме този звяр. Страхувам се, че ще се наложи рейнджърите да я намерят. — Той спря и погледна внимателно към Греъм. — Някой от вас да е слизал до реката късно снощи вечерта?

— Защо питате? — Далас се надяваше да чуе правилния отговор.

— Ами слязох да проверя малката ни хидроелектрическа централа в реката и намерих някакви стъпки в снега. Бяха от някой по-лек от вас все пак — каза Донахю, поглеждайки към Греъм.

Афроамериканката поклати глава и въздъхна силно.

— Слава богу! Бил е един от нас. Намерих вашите и неговите отпечатъци и си помислих, че някой ни дебне.

Дон Донахю се разсмя.

— Не, няма много кой да ви дебне тук, въпреки че снощи дойде една групичка, за чиито намерения не съм много сигурен. — Той се обърна към прозореца. — Ще взема чук и пластмаса от склада и ще закова този източник на пневмония.

— Какво имате предвид с групичка, която е дошла снощи? — попита Греъм.

— Четирима мъже дойдоха долу при дока. Задаваха куп странни въпроси. Питаха кой е горе и кой не е по това време на годината. Преструваха се, че не знаят нищо за района.

— Преструваха се? — попита Далас.

Той кимна.

— Да. От време на време от правителството идват едни момчета. Преструват се на обикновени хора и се опитват да ни хванат в нарушаване на правилата за стопанисване на горите.

— Не ви разбирам — каза Далас.

— В края на седемдесетте ловната дружинка на сенатор Джаксън искаше да ни изгони оттук, за да вземат мястото за себе си като частен ловен резерват. Някои от нас, като Каваноуви, са тук от края на деветнадесети век. Преборихме се с тях и се споразумяхме за ново животно, наречено Национална възстановителна област. Нещо като национален парк с бракониери. Оттогава ние и служба Паркове непрестанно се дебнем.

— Значи смятате, че хората, които са дошли преоблечени в цивилни дрехи, са държавни служители от служба Паркове?

— Не пасват на типа. Имаха толкова студени очи, нали разбирате? Наистина ме притесниха.

— Ние… — започна Далас, — а… говорихте ли с тях?

— О, не се безпокойте — бързо отговори Донахю. — Не казах нищо за това място. Така или иначе, не знаех, че тук има някой.

— Те бяха ли въоръжени?

— Не видях пушки, но човек никога не знае. Най-много приличаха на федерални агенти.

 

 

Главната квартира на ФБР, Вашингтон

Джейк Роудс благодари на агентите в конферентната зала и забърза по коридора към кабинета си. Той затвори вратата зад себе си и спря за момент, опитвайки се да си представи какво ставаше в главата на Кет Бронски.

На вратата се почука и Джейк се обърна, за да отвори раздразнен, че някой не е уважил молбата му за няколкоминутно спокойствие.

— Да? — каза той, отваряйки вратата.

Директорът на ФБР, застанал от другата страна, малко го изненада.

— Джейк, имаш ли една минута?

— Разбира се, влезете.

Директорът отиде до скъпия кожен стол в другия край на бюрото на помощник заместник-директора и седна в него.

— Кажи ми последните новини, Джейк.

— По случая Бронски ли?

Директорът кимна и внимателно изслуша последните събития и разминаването с другата групировка при мотела край Сиатъл.

Директорът се наведе напред.

— Политическият натиск по въпроса надхвърли критичната точка. Федералното управление на авиацията и аз, плюс министърът на транспорта смятаме, че е само въпрос на дни, преди да получим достатъчно терористични заплахи, които да затворят толкова летища, че да предизвикат избухване на общественото мнение, че не можем да си вършим работата и че летенето със самолет е равносилно на самоубийство. Икономическите последици върху самолетната индустрия вече са невероятни и, както знаеш, фактът, че нямаме официално искане за откуп или изнудване от страна на тази групировка, означава, че ще свалят още някого от небето, преди да се свържат отново.

Джейк въздъхна.

— Директоре, не знам какво друго можем да направим освен това, което вече правим.

— Колко близо е тя, Джейк?

Роудс наклони глава на една страна и леко се наведе напред в стола си.

— Извинете?

— Кет Бронски. Тя премина към автономия. Опитваме се да я хванем преди другата страна да направи това, но тя е там и се опитва да разреши тази гатанка. Ти сам го каза.

— Да, сър.

— Колко близо е тя?

Джейк бавно поклати глава.

— Наистина не знам.

— Тя смята, че има сериозна следа. И освен ако не ме опровергаеш, това е най-доброто, с което Бюрото разполага в този момент, нали?

— Сър, голяма част от Бюрото е заета с това разследване. Водим го на много фронтове…

— Но — прекъсна го директорът, — единственият, който мисли, че има насока, е Бронски. Прав ли съм?

— Доколкото знам, да.

— Добре. Тогава променям заповедите си. Когато я намерите, искам цялото Бюро да й окаже пълно съдействие. Дайте й всичко. Поставете я начело на специален екип. Не заставайте на пътя й. Ако иска да работи сама, оставете я.

Джейк зяпна.

— Много добре. Но първо трябва да я намерим.

— Главната инструкция е: не я притискайте, не я снемайте от разследването, не я заплашвайте, просто я подкрепете.

Директорът стана да си върви, но Джейк го спря с въпрос.

— Мога ли да попитам какво предизвика тази доста рязка промяна, сър?

Директорът се обърна.

— Разбира се. Можеш да попиташ и вероятно аз не трябва да ти отговоря, но ще ти кажа, тъй като това е напълно противоположно на вчерашните заповеди.

— Да, така е.

— С уговорката, че това няма да стигне до никой друг. Дори и до Бронски.

— Разбира се.

— Преди известно време получих едно много необичайно обаждане от действащия държавен секретар Джордан Джеймс, който познава агент Бронски от дете. Дълго време той беше директор на ЦРУ, така че познава разузнаването и съм почти убеден, че той е още във ведомостите им.

— Наистина? — възкликна Джейк. — Преди два дни той ми се обади и ми каза, че подозира, че имаме изтичане и че е уредил предаването да става през Лангли.

Директорът не изглеждаше и най-малко изненадан. Той кимна и каза:

— Джордан ми изви жестоко ръката да прибера кучетата ни и да оставя Бронски на мира. Каза, че в противен случай може да я убият.

— Какво?

— Знам. И на мен ми прозвуча безсмислено. Приоритетната ни задача е да осигурим нейната безопасност и тази на оцелелите от катастрофата в Азия и едва тогава да извлечем някаква информация от тях.

Заместник-директорът клатеше глава.

— Иска да се откажем от опитите си да я намерим? Едва не я убиха в Сиатъл! Следващия път може и да няма толкова късмет.

— Джейк, тъй като подозирам, че тя говори с Джеймс повече отколкото с нас, обаждането му ми казва, че Бронски е на прав път. Изглежда мрежата му от шпиони все още му подава добра информация. Мисля, че лоялността му към нея е по-голяма отколкото към ЦРУ.

— Не ви разбирам, сър.

— Смятам, че старите приятели на Джеймс в ЦРУ искат да намерим и извадим Бронски от разследването, защото се е приближила твърде много до нещо, което искат те да разрешат. Старото съперничество. Но ако разбирам правилно, Джеймс иска Бронски да успее. И единственият начин за това е да ни махне от пътя й.

— Той предава ЦРУ, за да даде зелена светлина на Кет?

— В основата си, да.

— А ако грешите?

Директорът сви рамене.

— Тогава нищо не губим, както го виждам.

— А самата Кет?

— Както казах, Джейк, намерете я, помогнете й и я оставете да реши каквото иска. Честно казано, не давам пукната пара дали ЦРУ ще разреши този проблем, или ние. Залогът е твърде висок за вътрешни игри. Но… все пак ще е добре да видя Бюрото да печели.