Джон Нанс
Терористи (42)

Глава тридесет и девета

Стехикин, щата Вашингтон,

15 ноември — ден четвърти,

8:10 вечерта, местно време/0410 Зулу

Далас Нийлсън отвори вратата на спалнята, където Греъм Таш и Дан Уейд спяха в две от леглата.

— Момчета, Стийв тук ли е?

Греъм се повдигна на лакът.

— Не — отвърна той, докато търкаше очи и оглеждаше малката стая.

Дан остана дълбоко заспал.

— По дяволите! — каза тя и затвори вратата зад себе си.

Греъм стана и последва Далас в главната стая.

— Какво има?

Тя поклати глава.

— Попита ме дали мисля, че е безопасно да отиде на разходка. Казах му не само „не“, а „по дяволите, разбира се, че не“. — Далас гледаше вратата на хижата. — Не обичам да се плаша от сянката си, докторе, но какво ще правим, ако тези момчета се появят тук?

— Ако Стийв е излязъл навън, не е трябвало да го прави — каза Греъм.

Далас навлече яке.

— Смятам да натупам дупето му, когато го пипна. — Тя дръпна ципа на якето и грабна фенерче. След това отвори вратата. Студеният нощен въздух я блъсна в лицето.

Греъм й подаде една от пушките.

— Това ще ти трябва ли?

Тя се обърна и се усмихна.

— Смятам да намеря младото животинче, докторе, не да го застрелям.

— Ще чакам тук — отговори той.

Далас затвори вратата зад себе си и внимателно прекоси верандата. Муклуките, които бе обула, й бяха големи. Снегът скърцаше под тежестта й. Мина й мисълта да извика на момчето, но промени решението си. Най-добре беше да го търси тихо.

Далас погледна към небето. Сияйният лунен диск се бе подал почти напълно над източния хребет на планините. Снежният пейзаж се къпеше в пленителна студена красота. Светлината оставяше само най-дълбоките сенки невидими. Лек свеж бриз се вдигна, после замря, шумолейки в клоните. Хор от милиони борови иглички тихо изстена в нощния покой.

Ако не бях толкова уплашена, можех да се насладя на тази красота, помисли си Далас. Тя се огледа внимателно във всички посоки. В снега имаше стъпки, които без съмнение бяха на Стийв. Следата водеше към навеса с трупите за огрев. Далас тръгна в същата посока.

Ще бъде по-лесно отколкото си мислех, увери се тя. Студена тръпка пробяга по гърба й, когато тъмна сянка на дърво изведнъж се издигна пред нея.

Афроамериканката спря и застана неподвижно в продължение на почти една минута. Чувстваше как студът лази в тялото й, докато слушаше в тишината. Някъде на запад течеше вода. Птица се провикна в далечината, но до ушите на Далас не стигнаха никакви стъпки или гласове. Афроамериканката отново тръгна по стъпките в снега. Не можеше да разбере дали дълбокият студ на планинската долина или нарастващите й опасения причиняват треперенето на коленете й.

Още една тъмна сянка се появи отдясно, но тази като че мръдна. Далас се приготви да бяга. Тя почувства адреналина да нахлува на вълни в кръвта й.

О, боже! Афроамериканката се опита да стаи дъха си, вдигнала ръка към гърдите си. Още едно дърво.

Тя погледна надолу към стъпките в снега и отново не можа да си отговори защо вижда двойно. Нещо не беше както трябва със следите, оставени в снега. Още един чифт стъпки! След като Стийв бе минал, някой друг се бе появил от гората и го беше последвал.

Навън има още някой. Боже господи! Какво да правя сега? Далас стоеше, закована на място. Сърцето й блъскаше лудо. Пушката, която бе отказала да вземе, бе останала в хижата. Ами ако Стийв беше в беда или се бореше за живота си?

Тя затвори очи и се опита да се концентрира върху нощните звуци, напрягайки се да различи нещо необичайно.

Стийв можеше да е мъртъв. Не, не! Разбира се, че не беше мъртъв. Не биха го убили. Биха го отвлекли и първо биха го разпитали. От далечината слабо започнаха да долитат приглушени думкащи звуци, които прогресивно се засилваха.

Стъпки!

Тя се напрегна да види напред. Сред дърветата пред очите й се материализира нечия фигура, която застрашаваше да я връхлети, фигурата бе с наведена глава и крака, движещи се като бутала.

— Стийв? — пресипнало извика Далас.

Главата на човека се вдигна и тя видя уплашеното лице на четиринадесетгодишното момче.

— Бягай! — извика той и посочи към хижата, докато минаваше покрай нея. — Бягай!

Далас се обърна моментално и се хвърли бегом към хижата. Тя обърна глава, за да види какво има зад тях.

— Отворете вратата! — извика Стийв. — Мечка!

— Какво? — изгърмя Далас зад него.

— Мечка! Зад… нас… има… мечка!

Далас погледна към хижата, виждайки пролука светлина. Доктор Таш държеше вратата леко открехната и я чакаше.

— Греъм, отвори вратата! — извика тя.

Бяха на по-малко от двадесет фута, когато вратата на хижата се отвори широко и светлината от вътрешността й се превърна в приветстващ фар. Далас чуваше тежкото накъсано дишане на Стийв. Той взе двете стъпала до верандата на един път и се стрелна през вратата. Далас го следваше по петите. Момчето се завъртя около оста си и затръшна тежката врата. После спусна резето и махна на Греъм и Далас де дойдат в средата на гостната.

— Мечка… — започна той, дишайки учестено.

Силно тежко думкане, последвано от дълбок гърлен рев и сумтене дойде от вратата. Звукът на тежки стъпки бе съпроводен от скърцане на дъските на верандата.

— Господи! — възкликна Далас, отивайки до предния прозорец.

— Далас, какво правиш? — попита Греъм.

Тя не отговори. Вместо това внимателно надникна навън, после се обърна към другите двама.

— Чух я, но не…

Звукът на разбиващо се стъкло прекъсна думите й. Голяма черна лапа се мушна през счупения прозорец на инчове от лицето на Далас. Ноктите се разтвориха в противоположната посока. Афроамериканката се хвърли напред към другите двама в средата на стаята.

Греъм свали предпазителя на пушката и вдигна приклада към рамото си.

Мечката изрева в отчаяние и размаха лапа към рамката на счупения прозорец. Тя разби останалото стъкло и закачи завесите. Сега вече можеше да види хората вътре. Мечката спря. Малките й очи огледаха обитателите на хижата, застанали в средата на стаята. Хората също я гледаха. Единият от тях бе насочил мушката на пушка право в челото й. Няколко много дълги секунди мечката водеше инстинктивна решителна борба със себе си, докато претегляше противоречивите си примитивни желания. Най-накрая заучената предпазливост спрямо групите хора взе връх. Тя поклати глава и се оттегли. Няколко минути броди по верандата, след това в лек тръс потъна в нощта, оставяйки хората зад себе си да се оправят с лудо биещите си сърца.

— Мисля… че си отиде — най-после каза Стийв и си пое дълбоко дъх.

— Засега — добави Далас. Цялото й тяло трепереше. — Защо не спи зимен сън? Няма ли кой да налее малко здрав разум в тази глупава мечка?

— Някои от тях заспиват късно — каза Дан. — Колко беше голяма?

— Достатъчно и беше черна. Вероятно тежеше около четиристотин паунда — отвърна Греъм. — Трябва да измислим как да заковем прозореца, в случай че реши да се върне.

Далас хвана Стийв за рамото и го обърна към себе си.

— Какво стана, Стийв? Защо излезе навън?

— Защото исках! — сопна се той и се дръпна от ръката й.

— Къде я намери? — махна Далас към верандата. — И не, не може да я задържиш само защото те е последвала до вкъщи!

— Долу до реката. Беше долу и си седеше в тъмното до реката. Налетях право на нея и я уплаших. Изобщо не й хареса.

— Стийв, видя ли някой друг? — попита Далас.

— Не — поклати глава момчето.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм — отвърна той, гледайки уплашено.

— Защо?

Далас погледна Греъм, преди да отговори. Изразът на лицето й беше сериозен.

— Защото намерих втори чифт отпечатъци, които следваха твоите.

Тя видя как очите на Стийв се разшириха и кръвта се дръпна от лицето му.

— Наистина ли? Някой ме е следил? Човешки стъпки ли бяха?

Тя кимна.

— Къде, Далас? — попита Дан.

— На по-малко от сто ярда от хижата — отвърна тя.

— Тогава — започна вторият пилот, махвайки по посока на вратата — някой наистина ни наблюдава.

Още едно думкане отекна в хижата. Този път то дойде от противоположната страна.

— О, чудесно — промърмори Дан. — Мечките имат два вида поведение. Едното е да си тръгнат, когато видят хора. Другото, когато желанието за храна надделява над естествения им страх от хората. Взе ли някаква храна със себе си, Стийв?

Момчето кимна.

— Взех роле с месо. Ето. Още е в джоба ми, увито в салфетка.

Дан стисна устни.

— Значи сега знае къде е храната. Яденето е основна задача в живота на мечката.

— Което означава? — попита Греъм, обърнал очи към задните прозорци. Драскането и блъскането продължиха, придружени от познат рев на раздразнение.

— Което означава, че имаме проблем с мечката — отвърна Дан.

— На счупения прозорец има кепенци — каза лекарят. — Не е зле да ги затворим. — Той подаде пушката на Далас и тръгна към прозореца. Греъм погледна наляво и надясно, преди да се наведе през унищожената рамка на прозореца и да дръпне кепенците.

— Въпреки че не съм ги виждал — обади се Дан, — мисля, че тези кепенци дори да са добре направени, само ще я забавят. Когато се опита да влезе през прозореца, а тя ще се опита, трябва да сме готови за стрелба. Ще имате само една възможност.

— Знам.

— Искам да ви кажа, че старата поговорка, че няма нищо по-опасно от ранена мечка, е вярна.

 

 

Сиатъл, щата Вашингтон, района на Рентън

Пазарният щурм продължи два часа и Робърт се върна в мотела преди девет. Той завари Кет в изпълнено с надежда, но неспокойно състояние.

— Робърт, открих доктор Маверик! Живее във Вегас, но не е вкъщи. Съседът, с който говорих по телефона, каза, че е заминал преди два дни.

— Има ли представа къде е отишъл?

Тя кимна.

— Да. Разполага с място в Сън Вали, Айдахо. Обзалагам се, че е тръгнал натам.

— Кет, помисли ли, че…

Тя вдигна ръка, за да го спре.

— Знам. Ако ние можем да разберем къде е, и главорезите на Нюрнберг могат да разберат. Но нямаме друг избор. Имам адреса и телефона на вилата в Сън Вали, но ако е там, се е покрил и не отговаря.

— Тогава какво ще правим?

Кет сви устни.

— Утре сутринта заминаваме с абонаментен полет за Сън Вали да го търсим.

Тя взе една от торбите, които Робърт държеше, и зарови из нея, търсейки боята за коса. Кет я намери и я вдигна.

— Добре. Точно това ми трябваше.

Тя бързо тръгна към банята, затвори вратата зад себе си и пусна водата.

Робърт последва агент Бронски и почука леко на вратата.

— Имаш ли нещо против да говоря с тебе, докато се боядисваш?

Кет отвори вратата няколко инча и надникна.

— Защо?

— Не мога да си отговоря на въпроса защо уплашен човек ще отиде в планинската си хижа, вместо да изчезне някъде накрай света?

— Наречи го чувство, Робърт.

— Само чувство? Или интуиция?

— Същата професионална интуиция, на която каза, че имаш доверие.

— Само питах.

Кет надникна през леко открехнатата врата на банята.

— Когато една дама извършва подобна малка преобразяваща процедура, тя не иска да бъде виждана. Така че иди в стаята си, затвори вратата и се обади в Таити. Нямаме време.

 

 

Общинско летище Кинг Каунти/полето на Боинг, Сиатъл, щата Вашингтон

Малка редица коли чакаше до тротоара. Дузина мъже и жени в тъмни костюми излязоха от фоайето на компанията за летателни услуги Галвин. Дежурният специален агент представи екипа си на пристигналото подкрепление и след като всички свериха часовниците си, махна на пилотите от Федералното управление по авиация, които ги бяха докарали с държавен самолет от Вашингтон. Багажът бе натоварен в автомобилите, номерата на мобилните телефони разменени и екипът на ФБР забързано се отправи към сиатълския офис на Бюрото, откъдето щяха да започнат напрегнато денонощно издирване на блудната им колежка.

Докато неофициалната мотоколона се отделяше с рев от тротоара, мъж с безлични черти, седнал в нает миниван, се обърна и вдигна мобилния си телефон.

— Имаме си компания — каза той и доложи за малката армия федерални агенти.

— Това потвърждава факта, че тя е тук, нали? — каза гласът от другия край. — Върнете се на главното летище. Ние ще продължим търсенето оттук.

— Имате ли някакъв успех? — попита мъжът.

— С помощта на малко пари стесняваме кръга.