Джон Нанс
Терористи (41)

Глава тридесет и осма

Сиатъл, щата Вашингтон,

15 ноември — ден четвърти,

2:20 следобед, местно време/2220 Зулу

Двете стаи, наети под фалшиви имена, в безличен мотел в Рентън, малко градче южно от Сиатъл, струваха само малка част от парите, изтеглени при бързото спиране пред банкомата. Двамата незабавно се настаниха в стаите си. След това отвориха двойната врата, която разделяше помещенията. Кет мушна глава в стаята на Робърт, направи ироничен коментар за добре известно мотелско изкуство, закачено на стената, и погледна към телефона.

— Защо не започнеш да търсиш начин да влезеш в компютъра на Библиотеката на Конгреса, Робърт? Ще използвам сателитния телефон да се обадя на Джейк.

Той кимна и се отпусна тежко на леглото. Маккейб протегна ръка към телефона и вдигна поглед.

— Първо, трудно ще намеря връзката ми с Библиотеката на Конгреса.

Тя притвори вратата зад себе си и включи сателитния телефон. Кет внимателно се прехвърли на сателитната система, като не й даде време да се свърже с наземната клетъчна система. Младата жена набра номера на главната квартира на ФБР във Вашингтон. Напрежението и гнева в гласа на Джейк Роудс не я изненадаха.

— Кет! Слава богу! Какво правиш, по дяволите?

— Пазя ни. Има изтичане, Джейк. Мисля, че го знаеш. Всеки път, когато вчера ти казвах нещо, другата страна го научаваше.

— Какво говориш? Да не ме обвиняваш?

— Разбира се, че не! Не ставай смешен! Снощи направи всичко, за да ни защитиш, но виж какво стана!

— Какво стана, Кет? — попита Джейк. — Получих само тайнствено съобщение по пейджъра, че се покриваш. После един от екипите ни открива, че ти и другите сте скочили от самолета и сте потънали безследно в нощта. Оттогава звъня на пейджъра ти на всеки час, но не ти беше удобно да ми се обадиш, въпреки че знаеш поне една дузина безопасни начини да го направиш.

— Имах причини — отговори тя, като внимателно подбра думите си. — В момента не мога да ти ги изложа. — Всеки намек за усамотен район и липса на радиоконтакт можеше да наведе на място като Стехикин и да заплаши останалите. Вместо това младата жена му каза отклонението към южната порта на сиатълското летище, което самолетът им трябваше да направи в последната минута.

— Да — отвърна той, — разбрахме за това, когато екипът ни се прехвърли на Южния сателитен терминал и откри, че някои са размахвали фалшиви карти.

— Това означава ли, че не сте ги задържали? — попита Бронски.

Джейк се поколеба.

— Бяха една стъпка пред нас. Убиха един от агентите ни от Сиатъл, когато се опитахме да ги арестуваме. Казваше се Джими Козланд. Имаше съпруга и две деца. Бил е застрелян с пет куршума, три от които в главата. Смятаме, че са били изстреляни със заглушител. Благодарение на тази случка знаем, че тези хора използват фалшиви карти на ФБР, но не знаем нито кои са, нито къде са.

— Именно поради тази причина изчезнахме за няколко дни.

— Кет, Бюрото не може да защити теб или тези около теб, ако сте соло.

— Така или иначе, не можете да ни защитите. Не и докато има теч в Бюрото. Помниш ли какво стана снощи на Сий Так?

— Независимо от това трябва да ги доведеш незабавно. Това е заповед.

— Трябва ми малко време, Джейк. Не съм сигурна колко. Още една грешка и сме история. Тази банда главорези досега сигурно е полудяла напълно. Сигурна съм, че заповедите вече са ескалирали до „стрелба на месо“.

— Поне сега имаме име за тях.

— Име? — попита тя.

— Тази организация, поради липса на по-добър термин, нарича себе си Нюрнберг. Като процеса за военнопрестъпления в Нюрнберг.

— Какво? Знаем ли къде са?

— Нямаме представа. Предполагаме, че това е организация, защитаваща интересите на Средния Изток, Либия, Иран, Ирак, който си избереш от скъпите ни приятели.

— Това име — каза Кет, — може също и да означава кръвна вражда със Съединените щати за… нещо, свързано с военните престъпления или с реакция на Съединените щати за нечии военни престъпления. Може би Сърбия.

— Не знаем. Тази сутрин в CNN се появи писмо без пръстови отпечатъци. В него се излагат достатъчно факти, за да ни убедят, че е достоверно.

— Слава богу! Значи са обявили исканията си?

— Не. Съобщиха съществуването си. Основната идея на съобщението е, че ще продължат да доказват способността си да унищожат всеки самолет навсякъде по света, без да ни казват как, докато сме готови, с други думи омекнали достатъчно, за да изслушаме исканията им.

— О, господи! Това веднага след чикагската катастрофа ли е станало?

— Да. Специално я споменават. Кет, медиите преминават на друго ниво на истерия, Белият дом упражнява невероятен натиск върху нас в искане на отговори, а името ти непрекъснато се споменава без много любов. Сега ме чуй внимателно. Едва не загубих контрол. Мога да ти опазя гърба в Бюрото за това, което се случи досега, но след като затворим и нямаме уговорка да върна теб и оцелелите, имам нареждане от директора да започнем да те издирваме.

— На какво основание? — глухо попита Кет.

— Възпрепятстване на правосъдието, отвличане и още половин дузина други причини.

— Тези хора са доброволно с мен, Джейк.

— Тийнейджърът Дилейни е твърде млад, за да направи законно такова решение. Баща му създава неприятности. Иска да го намери и да те даде под съд.

— Баща му?

— Не знам пълната история, но знам, че е вбесен. Очевидно знае, че синът му е с теб и обвинява и теб и нас за неправомерен арест и отвличане. Дори намекна за сексуален тормоз.

— О, за бога, Джейк! Сексуален… що за глупост е това?

— Кет, просто ти казвам, че агентите на ФБР нямат лукса да взимат хората, особено малолетни, без съответната законова процедура и разрешението на работодателя им. Баща му явно има съвместно попечителство. Той е в правата си.

— Значи трябва да пусна Стийв и да го видя как пада, покосен от автоматично оръжие, докато върви към прегръдките на баща си. На това му викам аз план!

— От нас се очаква да действаме в съответствие със закона, Кет. Това е клетвата ти. Все пак ти си офицер по прилагане на закона.

— Джейк, чуй ме. Всички хора от групата, с едно изключение, се крият по собствената си свободна воля. Аз не съм с тях. Далеч съм от мястото, където са останалите. С мен има само един човек и той не е Стийв Дилейни. Отчаяно търсим нишка. Дори и да мислех, че е безопасно, а то не е, нямаше да имам начин да ти предам останалите.

— Трябва да ми кажеш къде са, Кет.

— Не мога.

— По дяволите! Кет, това е последно предупреждение. Ако затворя, без да съм получил това, което ми трябва, рискуваш работата, а може би и свободата си. Нали не искаш от обещаващ федерален агент да се превърнеш в углавен престъпник, нали?

Кет изпусна дълга въздишка. Напрегната тишина по линията увисна между тях.

— В рамките на пет дни, Джейк, независимо дали съм права или не, без значение дали съм уволнена или не, привлечена под отговорност или не, ще дойда. Ако междувременно не можеш да ми се довериш, ще те разбера. Но животът на тези хора е моя отговорност. И Джейк… истински съжалявам, че съм принудена да не ти се подчиня.

— И аз съжалявам, Кет — отвърна той и въздъхна дълбоко и силно. Бронски знаеше какво следва. — Защото от този момент…

Тя прекъсна, преди да беше могъл да каже думата „отстранена“. Кет седна, хапейки устна за близо цяла минута, преди да вдигне поглед. Робърт Маккейб бе влязъл в стаята и стоеше тихо със сериозно изражение на лицето и поглед, прикован в нея.

— Робърт, трябва да те предупредя за нещо. — Тя се наведе през масата и тихо каза: — Трябва да се уверя, че имаш възможност да се измъкнеш.

— За какво говориш? — попита той.

— От този момент нататък всичко, което направиш, за да ми помогнеш, може да се разглежда като подпомагане на престъпно деяние или като доброволен заговор за извършване на престъпно деяние. Доколкото мога да кажа, официално не съм отстранена. Не чух думи в този смисъл. Но нямам подкрепа във Вашингтон и се отнасят с мен като към изменник. — Тя му разказа подробностите от разговора. — Мисля, че е най-добре да се разделим. Дай ми дванадесет часа преднина, преди да се обадиш във Вашингтон и да им кажеш какво знаеш.

— Я стига, Кет.

— Робърт, не искам и ти да бъдеш лишен от граждански права, ако това завърши зле.

Той се наведе към нея, подпирайки се на ръце.

— Няма да те изоставя. Имаш нужда от помощта ми. Всъщност сега не можеш да се отървеш от мен и със заповед на федерален съд.

 

 

Главната квартира на ФБР, Вашингтон

Заместник помощник-директорът Джейк Роудс вдигна поглед от конферентната маса, на която се бе облегнал. Изражението на лицето му бе бясно и вещаеше нещастия.

— Да? — остро каза той.

Агент в края на двадесетте си години служба вдигна лист хартия.

— Съжалявам, че ви притеснявам, сър, но ми казаха…

Джейк грабна листа от ръката му.

— Какво е това?

— Определихме района, от който идваше сигналът на телефона й.

— Добре. Къде е?

— Те… не могат да определят с по-голяма точност от петнадесет квадратни мили. Наложи се да упражним огромен натиск върху телекомуникационната компания, за да го направи…

— Къде е, по дяволите! Да не мислите, че съм тук на почивка?

— Сиатъл. Районът на Сиатъл.

— Добре. Благодаря. Съжалявам, че бях груб.

— Няма проблем, сър. — Агентът се обърна да си върви. Джейк го повика. Мъжът спря и се обърна.

— Сър?

— Виж, познавам Кет Бронски откакто постъпи в Бюрото. Имам високо мнение за нея и това положение ми е много неприятно.

— Разбирам.

— Искаше да ми кажеш как сте локализирали сигнала.

Агентът кимна и направи крачка назад към Джейк.

— Това е американска комуникационна компания, която работи по целия свят. Отначало не искаха да сътрудничат. Сателитите им са на приблизително четиристотин и петдесет мили в небето. Компютрите им могат да уловят сигнал от земята. Трябваше приятели от федералната комисия за комуникации да окажат натиск, за да получим помощта им.

— С точност до петнадесет мили?

— Могат и по-добре, но не искат. Все пак се съгласиха да проследят сигнала, но подчертаха, че е само защото ФБР притежава телефона.

Когато агентът затвори вратата след себе си, Джейк се обърна към другите присъстващи в стаята.

— Добре. Време е за работа. Кет Бронски е някъде в Сиатъл и трябва да я намерим преди момчетата от Нюрнберг.

 

 

Рентън, щата Вашингтон

Робърт бе намалил звука на телевизора в стаята си и набираше телефонен номер след телефонен номер, докато се опитваше да намери връзката си с Библиотеката на Конгреса, който беше в отпуска. Маккейб бе набрал поредния номер и чакаше някой да отговори на позвъняването, когато нещо на екрана привлече вниманието му. Той се пресегна за дистанционното. Останките от катастрофиралия чикагски самолет, които изпълваха екрана, се смениха с картина от Далас. Робърт усили звука. Водещият говорител казваше нещо за свален самолет.

Маккейб върна слушалката на мястото й и бързо отиде до вратата на стаята на Кет. Той я завари на телефона.

— Пусни телевизора на четвърти канал — каза той.

Кет се протегна към дистанционното си и включи на съответния канал. Гледката към голямото летище DFW бе закрита от многобройни пътници, които вървяха напред-назад из терминала. Камерата спря пред репортер, застанал пред тълпа на гише за билети.

— Благодаря, Бил. Днес следобед атмосферата на международно летище Далас Форт Уърт е на несигурност и тревога като последицата от отменянето на всички полети, както излитащи, така и кацащи, поради телефонна заплаха. Непосредствено след трагедията на чикагското летище О’Хеър тази сутрин, групировка с името Нюрнберг пое отговорността за самолетната катастрофа. Групировката пое отговорността и за катастрофата на американския джъмбо-джет във Виетнам и другия американски еърлайнер, който падна във водите на Атлантическия океан в близост до Куба по-рано през този месец. Лице, твърдящо, че е член на същата терористична групировка, се обади преди два часа и обяви намерения днес следобед да унищожи самолет на летище Далас Форт Уърт, без да уточнява дали това ще бъде входящ, или изходящ полет. Както вече ви съобщих, резултатът е хаос, въвлякъл хиляди пътници, на които бе дадена информация твърде късно.

Робърт издърпа стола от бюрото и го затътри пред телевизора. Маккейб седна и погледна към Кет, която хипнотизирана гледаше екрана. Когато репортажът свърши, тя изключи телевизора и бавно поклати глава.

— Е, вече знаем следващия им ход. Повишаване на терора.

— Но до каква степен, Кет?

— Това е въпросът, нали? Какво искат? — Младата жена внезапно се изправи и посочи към стола, на който седеше журналистът. — Моля те, стани. Столът ми трябва. Да се върнем към работата си. Не мога да намеря никой с името доктор Брет Томас. Останали са ми още няколко номера. Какво е положението при теб?

Той я осветли за отпускарската му връзка.

— Разбира се! Естествено, че ще бъде в отпуска, когато ти трябва най-много! — каза Кет със саркастичен тон. — Мърфи никога не спи.

Робърт я погледна объркано.

— Моля?

Кет дръпна стола, който Маккейб бе освободил, и седна пред бюрото. Тя отвори бележник и протегна ръка към телефона.

— Законът на Мърфи — обясни Бронски с равен глас.

— А, да — кимна Робърт. — Когато нещо може да се обърка, то непременно се обърква.

— Знаеш ли кой е главният извод от закона на Мърфи? — попита Кет, а Робърт бавно поклати глава, докато тя продължи. — Господин Мърфи е бил оптимист.

 

 

В продължение на три часа двамата работиха в относителна неяснота по стаите си. Лаптопите и на двамата бяха включени към телефоните, когато не използваха линиите за директна връзка. Кет внимателно свърза първо Робърт, а после и себе си със съответните им интернет доставчици през серия от труднопроследими осемцифрови номера. CNN остана включена и в двете стаи. Репортажите и извънредните емисии очертаваха бързо развиващата се криза в доверието към пътническата авиационна система, след като Атланта и Солт Лейк Сити се присъединиха към списъка на големите американски летища, временно затворени поради телефонни заплахи.

Бе почти пет следобед, когато Робърт влезе в стаята на Кет, без тя да го чуе, и отиде до нея. На лицето му грееше усмивка.

— Как върви? — попита той.

Гласът му я накара да подскочи леко.

— Не те усетих да влизаш — отвърна Кет и отново се обърна към екрана на компютъра си. — Дотук нищо. А при теб?

— Е, за известно време знаех само датата и часа на погребението на Уоли и факта, че откакто сме тук, са били получени още две заплахи. Заради тях са затворени летище Хартсфийлд в Атланта и това в Солт Лейк Сити. Тази Нюрнберг наистина свива хватката си.

— Или днес е голям ден за маниаци с телефони — отвърна тя, докато Робърт сядаше.

— Но най-накрая открих приятеля ми отпускар.

Кет седна напред.

— Къде?

— В Таити.

— Мили боже! Ще помогне ли?

— Ако може. В тази минута трябва да бъде на усамотен уличен телефон и да урежда специален достъп.

— Значи ще ти се обади пак? — попита младата жена, подпряла лице на дясната си ръка. — Как? Нали не си му дал този номер?

Робърт седна на леглото и се намръщи.

— Разбира се, че не съм. Аз ще му се обадя. Но се притеснявам за номерата на тези телефонни карти. Могат ли да бъдат проследени?

Кет кимна.

— Да, но не веднага.

— Сигурна ли си?

— Не съм сто процента сигурна, но не можем да използваме сателитния телефон за всичко.

Компютърът изцвъка. Бронски вдигна пръст, обърна се към лаптопа и натисна няколко клавиша.

— Какво беше това? — попита той.

— Списък на учените от малко използвана база данни. Не бях в състояние… — Тя седна напред и въведе друга команда. — Чакай… малко! Чакай малко!

— Какво?

— Едно… име, което видях… ми подсказа една идея. Чакай.

След няколко секунди Робърт се премести зад нея. Очите му спряха върху екрана в същия момент, в който на него се появи име и кратко досие.

— Чакай, Кет. Това не е Томас.

Бронски възбудено поклати глава.

— Не, не е! Карнеги е замаскирал нещата. Човекът, който търсим, не е Брет Томас, а Томас Маверик.

— Какво? Сигурна ли си? — Маккейб се наведе над рамото й, следвайки пръста й.

— Погледни произхода му, Робърт. Заемал е поста на държавен доставчик за последните двадесет, почти тридесет години. Лос Аламос; Оук Ридж, Тенеси; НАСА и изведнъж Лас Вегас.

— Питам се защо Вегас? Какво има там?

— Не съм сигурна. Вероятно много доставчици. Военновъздушната база Нелис е във Вегас. А може би просто се е пенсионирал.

— Но няма Томас?

Кет поклати глава.

— За последните шестдесет години никъде в Западния свят не е издаван диплом на доктор по философия на човек, чието име да напомня дори далечно това. Но…

— Брет Маверик. Хитър начин да обърнеш имената. Има ли адрес?

— Не се притеснявай. Сега, когато знам името му, ще намеря и адреса. Връщай се към работа. Ще се обадя в Таити. Ще се опитам да не говоря много глупости.

— Кет, по някое време трябва да хапнем.

Бронски поклати глава.

— Още не. Първо трябва да намерим отговорите.

След пет минути Робърт се върна унил в стаята.

— Какво става? — попита младата жена.

— Може да го направи, но не преди довечера. Всяка нощ има прозорец по време, на който ъпдейтват компютъра. Това е единственото време, през което може да осигури влизането на неоторизиран потребител.

— Колко време?

Робърт погледна часовника си.

— Сега е пет и половина. Каза да му се обадя към девет и половина наше време.

Кет изглеждаше дълбоко разтревожена.

— Не планирах да оставаме толкова дълго. Не знаем кой може да идва към нас.

— Как, Кет? Как могат да ни намерят?

Тя въздъхна.

— Телефонните обаждания, моята грешка със сателитния телефон. Много се притеснявам да останем тук и секунда по-дълго от нужното.

— Шесто чувство? Защото имам доверие на професионалната интуиция.

Кет кимна.

— Още едно нещо, за което си мислех. — Тя махна към края на леглото. — Седни, моля те.

Маккейб седна на леглото до стола й. Бронски седна отново на стола. Няколко секунди мълчаливо го гледа.

— Да повторим всичко отначало. Да видим дали не сме пропуснали нещо.

— Добре.

— Първо MD-11 пада над кубински води заради нещо, което изгаря очите поне на единия пилот. Това го знаем като факт.

— Да.

— След това Меридиан полет пет е нападнат с подобно оръжие. Ти самият преживя катастрофата.

— Да.

— Следва катастрофата в Чикаго. Тази групировка поема отговорността и взима името на германския град Нюрнберг. А сега използва заплахи, за да затвори главните летища в Съединените щати.

— Да. Възможно е.

— Добре, но защо? Тези хора използваха огромно количество време, неприятности и средства, за да убиват и плашат. Защо го правят?

— Вероятно за пари, както първоначално мислехме. Може би и властта има нещо общо с това, но първото ми предположение са парите.

— Защо? — попита Кет.

— Защото… са много добре организирани и финансирани?

Бронски кимна ентусиазирано.

— Именно. Но не са отправили исканията си. Може би не са го направили, защото искат да ни отслабят. А ако самият хаос е целта им?

Маккейб се наведе по-близо към нея, изучавайки лицето й.

— Какво имаш предвид?

— Мислех за това през последните няколко минути, Робърт. Как можеш да направиш много пари, като сериозно подкопаеш авиолиниите? Ако отслабиш индустрията в подготовка за финансово прехвърляне? Смятахме, че това е тероризъм с политическа цел. Но докато очакваме изнудване или искания за откуп, те може вече да са получили точно това, което са искали от сриването на пазарните цени на самолетите.

— Цените на акциите паднали ли са днес? — попита Робърт.

Кет кимна.

— С десет процента. Ако това продължи, ще започнат свободно падане.

— Тогава… трябва да търсим някой, който купува много акции на авиокомпании или ги продава преди падежа?

Бронски сви рамене.

— Има логика. Милиони за милиарди.

Маккейб следваше мисълта й.

— С други думи цялата тази работа се гради на пари.

— Много пари. Особено когато вземеш предвид квалифицираните подривни дейци с нулев морал и добри стрелкови умения. Не са много, а трябват много пари, за да бъдат наети. — Кет поклати глава и се облегна назад. — Не… парите стоят зад това по повече от един начин. Трябва да е така. Може да е Саддам Хюсеин или някоя дива държава от Средния изток. Може да е бог знае кой. Да речем Слободан Милошевич пръска пари, за да постигне нещо, което не може да извърши направо. Само че това е някак си по-корпоративно… по-професионално организирано, безлично и аполитично.

Кет се пресегна за дистанционното и включи телевизора. Смени дузина кабелни канала и напълно пропусна собствения си образ, който бързо премигна на екрана.

— Чакай! — изведнъж каза Робърт, сочейки към телевизора. — Върни.

— Какво?

— Приличаше на теб! — отвърна Маккейб.

Тя го погледна объркано, докато връщаше каналите назад.

— Ето — посочи журналистът. — Сега не те дават, но това е каналът.

Телевизионният репортер стоеше пред главната квартира на ФБР във Вашингтон.

— … е настоящата снимка на четиринадесетгодишния Стийв Дилейни. Както казах по-рано, момчето е държано от известния федерален агент Катерин Бронски, чиято снимка видяхме преди малко. Снимката е от връчването на наградата й за усилията по разрешаването на похищението на самолета в Колорадо преди една година. Смята се, че агент Бронски е въоръжена, опасна и ръководена от неизвестни причини. Ще повторя още веднъж, че всички опити да се свържем с главната квартира на ФБР тази вечер за коментар бяха неуспешни. Факт, който ядоса бащата на Дилейни.

Телевизионният канал продължи с интервю с Дилейни старши. Бащата на Стийв бе пропит от загриженост, гняв и справедливо възмущение спрямо ФБР заради отвличането на сина му без заповед след щастливото му оцеляване от касапницата на катастрофата в Югоизточна Азия. Той казваше:

— Само искам момчето ми да се върне живо и здраво. Не знам дали тази жена иска откуп, или е сексуален хищник, но искам да я дам под съд.

Кет ядосано натисна бутона за изключване на звука и се обърна към Робърт. Очите й бяха разширени. Лицето й изразяваше напълно смайване. След няколко секунди тя най-после успя да накара устата си да заработи.

— Ти… ти… мили боже! Сексуален хищник? Боже господи!

— Не мога да повярвам! — тихо каза Робърт, все още гледайки екрана на телевизора.

Кет бе станала и се разхождаше напред-назад из стаята, като диво ръкомахаше към екрана.

— Прецакана съм! Не само че ме нарече перверзна по национална телевизия, ами и показа лицето ми на стотици милиони домакинства из цялата страна! Или беше кабелна?

— Не, беше местен канал. Вероятно са те видели около петнадесет милиона.

— Боже господи! Не мога да повярвам. Изведнъж не мога да си подам носа навън, без да рискувам някой тип, засмукал бира по потник, да погледне към телевизора достатъчно дълго, за да ме разпознае и да се обади на местните доброволци, пазители на закона.

Тя седна на леглото до Робърт.

— Току-що бях матирана!

— Е…

— Освен ако не се дегизирам.

Кет скочи на крака, преди Маккейб да бе успял да отговори и тръгна към вратата на стаята си. После се върна и се надвеси над бюрото, където започна бързо да пише нещо.

— Отбор ли сме? — попита тя все още наведена над листа. Бронски погледна към него, усещайки объркването му.

— Разбира се. Защо?

— Искам да намериш магазин и да ми донесеш някои неща.

— Какво ти трябва?

Тя се изправи. Изражението й бе абсолютно сериозно.

— Имаш ли нещо против да те видят с руса проститутка?

— С… какво?

— Ще навреди ли на репутацията ти, ако платиненоруса проститутка увисне на ръката ти, докато прави балони от дъвка?

— Кет, за бога! За какво говориш?

Тя му подаде списъка.

— Трябва ми това.

Робърт го взе и започна да чете.

— Кожена минипола шести размер, чорапогащник размер А, ласена блуза среден размер, платиненоруса боя за коса „Ревлон“ или „Лореал“, обувки на платформа… — Той я погледна с озадачено изражение.

— Нали знаеш. На висока платформа, безполезни за всичко друго, освен за привличане на мъжкото внимание и изкривяване на глезените.

— О!

— Трябва да са крещящи и безвкусни, но не твърде много. Ти решаваш. Единствената надежда, която имаме, е да променим образа ми толкова драстично, че никой да не повярва и за секунда, че дори знам как се пише „ФБР“. Можеш ли да ми донесеш тези неща?

Той погледна часовника си.

— Ако успея да намеря подходящ магазин, но ще трябва да побързам.

— Може да е неловко, Робърт. Това са все неща за момичета.

Маккейб въздъхна и се усмихна леко, докато ставаше.

— Знаеш ли, Кет, опитвах се да си представя на кой курс в академията на ФБР са те обучили за това?

Тя се усмихна.

— Часовете бяха отегчителни, но лабораторната работа беше забавна.

— Обзалагам се.