Джон Нанс
Терористи (39)

Глава тридесет и шеста

В полет над езерото Шелан, щата Вашингтон,

15 ноември — ден четвърти,

8:25 сутринта, местно време/1625 Зулу

Източният склон на фиордите бе все още скрит от гъсти сенки. Хидропланът се снижи на петстотин фута над водата и кацна от дясната страна на езерото Шелан. Кет седна на мястото на втория пилот и се загледа в красотата на пейзажа, който минаваше покрай нея. Покритите със сняг остри върхове и алпийските склонове се сменяха от еднообразни хълмове, между които все още се гушеше есенната мъгла. Мислите й се върнаха към хижата и неочаквания емоционален завършек.

Бе решила да го приеме за прозаично изживяване, резултат от напрежението, което преживяваха: всички те бяха мишени, които трябваше да останат скрити, докато тя отидеше и намереше отговорите, които щяха да ги освободят.

Но когато ги бе уведомила за намеренията си в седем сутринта пред огъня на камината, изпълнените с опасения погледи и невеселите изражения на лицата на всички запалиха съкрушителния пламък на безнадеждността. Сякаш се шегуваше със себе си, смятайки, че може да гарантира сигурността им.

— Вижте, няколко дни в безопасно убежище могат да променят всичко — каза Кет.

— Могат ли да ни намерят тук? — попита Дан. — Кажи ни истината.

Тя въздъхна и сви устни.

— Не е вероятно. Ще трябва изключително сериозно търсене само за да ме свържат с това място, да не говорим да предположат, че сме тук. Днес ще използвам банкомат в Сиатъл. Това допълнително ще обърка предположенията им относно мястото, на което ви крия.

— Но все пак могат случайно да ни намерят. Пилотът на хидроплана може да проговори. Може да намерят вана — продължи Дан.

Тя се пребори с нуждата да ги засипе с въображаеми уверения. Петимата човека пред нея бяха минали през твърде много, за да им каже нещо различно от голата истина.

Ароматният пушек от огъня отклони мислите й за секунда, докато търсеше начин да им спести истината за опасностите, които още ги грозяха.

— Да, може да извадят късмет и да намерят вас или мен. Знаем, че имаме работа с убийци, лишени от угризения и състрадание. Знаем и че сме застанали на пътя на плановете им. Затова искам да останете в хижата. Далас, искам да ме закараш до дока. Ще оставя бележка на пазача, за да не минава. Показах ви пушките и амунициите, така че не сте беззащитни.

— Ами ако някой дойде и се представи за агент на ФБР? — попита Стийв.

Тя поклати глава.

— Не мога… да ви дам гаранции. Не можете да стреляте по всеки, който се покаже, но… правило номер едно е да държите кепенците и пердетата спуснати и при никакви обстоятелства да не отваряте вратата. Ако някой дойде да любопитства, разделете се. Един от вас да отиде до телефона при дока и да ми се обади на сателитния. Стийв, това ще си ти. Далас, ти ще ги посрещнеш, ако влязат. Греъм и Робърт ще те прикриват с пушките от задните стаи.

— Ще изработим план — каза Далас.

— Но — продължи Бронски, — ако покажат карти на ФБР и ви дадат имената си, помолете ги да се върнат след час. В това време идете до телефона на дока и ми се обадете.

— Това е доста ненадеждно, Кет — обади се Дан.

— Знам, но това е най-доброто, което можем да направим.

— Обадих се на майка си — без предупреждение съобщи Стийв.

В стаята настъпи тишина.

— Кога? — тихо попита Кет.

— Съжалявам, ако съм сбъркал, но не мога да понеса мисълта да плаче за мен.

— Кога и откъде се обади, Стийв, и какво й каза? — попита агент Бронски. Тя усилено се бореше да овладее паниката, която я обземаше.

— От магазина в Сиатъл. Докато всички пазарувахте.

— Дяволите да те вземат, момче! — извика Далас. — Какво й каза?

— Не съм й казал къде отиваме. Честно. Казах й, че съм добре и че съм с една жена от ФБР, но няма да мога да се прибера известно време, защото едни хора ни преследват.

— Каза ли й някакви имена? — попита Кет.

— Да. Твоето. Съжалявам.

— Но не й каза нито че отиваме към езеро, нито в планинска хижа. Нито пък спомена Шелан или Стехикин?

Момчето клатеше енергично глава.

— Не. Не съм казал нищо. Тя искаше, но аз казах, че не мога.

Кет остана неподвижна за няколко секунди, после кимна.

— Сигурно не си направил нищо лошо. Но, моля ви, каквото и да правите, всички вие не се опитвайте да се обадите на никакви приятели или близки от телефона на дока. Ще бъде проследен за секунди.

— Всички си имаме живот, Кет — обади се Далас. — И аз имам няколко души, на които искам да се обадя.

— Аз нямам — без израз в гласа си каза Греъм.

Тя вдигна ръка.

— Знам, че имаме… имате приятели и семейства, които мислят, че сте мъртви. Дайте ми имена и телефонни номера и ще им се обадя от безопасно разстояние.

— Наистина ли мислиш, че можеш се справиш с положението, в което сме? — тихо попита Дан.

— Може би — отвърна тя. — Зависи от това, което Уолтър Карнеги ни е оставил. Поне мога да уредя да ни отведат на сигурно място, където тези наемници не могат да ни докоснат.

— Освен ако преди това не стигнат до теб.

— Винаги съществува тази възможност. — Тя си пое дълбоко дъх, докато изучаваше обувките си и слушаше пукането на прясно накладения огън. — Вижте, ако не се върна до пет дни — младата жена вдигна глава и ги погледна един по един, — вземете ферибота до Шелан, наемете кола или тръгнете с автобус до Спокейн, идете в офиса на ФБР и им кажете всичко, което знаете.

Дан неочаквано я прегърна на вратата. Прегръдката му се превърна в стискане. Вторият пилот не издържа и заплака.

— Благодаря ти… за всичко, което направи, за да сложиш край на този кошмар, Кет. Съжалявам. Не искам да плача като дете.

Кет отвърна на прегръдката му и го потупа по ръката, докато Далас масажираше рамото му.

— Няма нищо, Дан. Много ти мина през главата.

— Да — призна той. Сълзите още се стичаха изпод превръзката на очите му. Най-сетне, макар и неохотно, той се дръпна.

Греъм Таш се опита да стисне ръката й. Вместо това той също я прегърна силно и заплака. Последва колебливата прегръдка на Стийв Дилейни.

Робърт чакаше до вратата. Той се страхуваше да я прегърне, но бе решен да не се разделя с нея със студената безпристрастност на ръкостискането. Кет го прегърна бързо, чувствайки се неловко не по-малко от него.

— Е — каза тя с пресилена усмивка и вдигна ципа на якето, което бе намерила в килера. — Готова ли си, Далас?

 

 

Хидропланът тъкмо идваше, когато Кет слезе от очукания стар додж и махна бързо за довиждане на Далас, която слезе от колата, за да я прегърне сестрински.

— Пази се, момиче, и се върни — каза тя.

Кет поздрави пилота и му подаде огромна пътна чанта. След това се изкачи по малката стълбичка. Той отвърза въжетата и запали двигателя. В този момент нещо падна в края на десния понтон.

— Какво става, по дяволите? — измърмори пилотът, опитвайки се да погледне надясно. — Виждате ли нещо отзад? — попита той Кет.

— Има нещо на ската. Не мога да видя…

Задната дясна врата се отвори и натрапника хвърли малка кадифена чанта на седалката. След това се метна вътре и обърна ухиленото си лице към Кет.

— Робърт! Какво…?

— Помниш ли за какво си говорихме снощи? Екипна работа?

— Трябва да останеш тук и да наглеждаш другите — отвърна младата жена с глас, в който се примесваха изненада и смут.

— Далас е истинска хала. Може да се оправи и сама. Мисля, че може да поеме Саддам и Републиканската гвардия без проблем.

Пилотът върна газта, но бийвърът все още бавно се носеше напред към средата на залива. Миризмата на езерото се смеси с аромата на боровете. Водата нежно обгръщаше ските. Той погледна през рамо, чакайки двамата му пасажери да вземат решение.

— Робърт, по дяволите…

— Искаш ли да си тръгна?

— Работя сама.

— Вчера каза друго.

— За бога! Може да е опасно!

— Аз съм този, който бягаше през джунглата, изплъзвайки се от главорези, след като преживя самолетна катастрофа. Освен това искам да ме прострелват поне веднъж годишно, за да получа отново акредитивите си за бойни репортажи. Това е разпространено изискване.

Кет клатеше глава.

— Не. Аз съм отговорна за…

— Не, за мен не си! Може да решим да сме отговорни един за друг като екип, но не забравяй, че съм много добър разследващ журналист. Знам как да търся, имам много връзки, а ти ще имаш нужда от всякаква помощ. Това е твърде добра история и аз съм в средата й. Не е разумно да молиш репортер да си подвие опашката в някое красиво местенце, на което да се наслаждава, и по този начин да вбеси редактора си и да изложи на опасност работата си. Още ли искаш да се върна и да бъда бавачка?

Тя погледна към ските на хидроплана и поклати глава, преди да срещне очите му.

— Да… не. Добре. Назначен си.

— Имаш ли тази власт? — попита той.

— Всъщност не — отвърна Кет и погледна към пилота. — Да се махаме оттук.

— Да, госпожо.