Джон Нанс
Терористи (38)

Глава тридесет и пета

Международно летище Сий Так, Сиатъл,

14 ноември — ден трети,

1:30 през нощта, местно време/0930 Зулу

Двамата агенти на ФБР, които претърсваха главния терминал, тръгнаха. На мецанина на втория етаж тъмнокос мъж, с покрито с белези от шарка лице, в края на тридесетте си години, внимателно надникна иззад колоната, за да се увери, че не са се върнали. Доволен, той вдигна ръка и заговори в скрит в дрехите му микрофон, свързан с предавател-приемател, закопчан за колана.

— Ролф, на открито ли си?

Отговорът дойде в микрофончето, поставено в ухото му.

— Да. И двамата сме тук. Ти къде си?

— В момента съм в леко затруднение. Двама федерални са на етажа под мен и питат за нас. Ще изчезна оттук веднага щом се махнат. Обади ли се вече?

— Сигурен ли си, че точно сега искаш да чуеш какво каза?

— Сигурен съм.

— Ами лидера ни не е доволен. Всъщност бих казал, че е на крачка да полудее и да започне да избива наред, въпреки че желязното му самообладание го прикрива.

Мъжът се наведе леко над балкона, проверявайки къде са двамата истински федерални агенти. След откриването на измамата хората на ФБР се бяха разпръснали из летището на Южния сателит. На екипа, който чакаше на Северния сателит, бе отнело по-малко от десет минути да разбере за номера. Това ги бе оставило с недостатъчно време, за да претърсят основно самолета за втори път. Шестимата бяха избягали, въпреки че беше невъзможно.

Мъжът огледа внимателно всеки от коридорите, уверявайки се, че е безопасно да рискува да излезе от укритието си. Той отново проговори в микрофона.

— Знаех, че ще побеснее. Ясно ли му каза какво стана?

— Нарече го лошо извинение. Кога ще излезеш оттам? Трябва да изчезнем бързо.

— Защо? Какво виждаш?

— Нищо, зад което да можем да се скрием за дълго.

— Излизам сега и ще… — Мъжът излезе иззад колоната и се обърна право към дулото на пистолет.

— Не мърдай! — отсече стрелецът. — ФБР! Арестуван си за…

Мнимият агент удари с левия си юмрук стомаха на истинския и се завъртя встрани от насочения пистолет. Той хвана оръжието и го изви нагоре. Чу се тежкия звук на падащи на пода тела. Федералният агент се опита да скочи на крака, но четирите заглушени пукания сложиха край на усилията му. Агентът се отпусна тежко на пода в локва кръв, която бързо нарасна. Погледът му се зарея в далечна точка. Той загуби съзнание, без да разбере за студеното метално дуло, опряно в слепоочието му, което милостиво можеше да сложи край на мъките му.

Убиецът незабавно тръгна надолу по коридора, свърна в най-близкото стълбище и спокойно мина покрай двамата летищни униформени полицаи до вратата на терминала. Той се качи право в чакащия го ван, който се отдели от тротоара веднага щом затвори вратата.

— Проблеми? — попита един от другарите му.

— Теглих чертата на един федерален — каза той и потупа пистолета под сакото си за подсилване на думите си. — Какви са инструкциите?

Шофьорът въздъхна.

— Не искаш да чуеш. Канонада от обвинения за извънредна глупост дрън-дрън-дрън. Заповядано ни е да не пестим средства и да нямаме милост в издирването и убийството на шестимата.

 

 

Езерото Шелан, Стехикин, щата Вашингтон

Едномоторният хидроплан бе твърде позната гледка, за да привлече внимание, докато правеше вираж над тучната алпийска долина северно от езерото Шелан. Де Хавиланд Бийвър, който агент Бронски бе наела от южния край на езерото, беше тъпонос красавец, очаровал пилотите от северните щати, които го познаваха, както и онези, които се снабдяваха чрез него. Предвоенният дизайн на канадска компания, основана през четиридесетте, бе запазил високото търсене на бийвъра, компенсирайки липсата на аеродинамична красота с груба издръжливост и надеждност. Неизброими пъти големият звездообразен двигател бе спасявал пилоти от сериозни грешки. Бийвърс бяха бавни, но незлобливи, сурови и безупречни моряци и Кет винаги беше изпитвала вълнение, като ги гледаше как кацат на водата. Ските докосваха повърхността леко като перо, после изведнъж забавяха, вдигайки каскада от пръски и накрая спокойно се понасяха напред.

Половинчасовият полет над бистро синята повърхност на дългото петдесет мили езеро бе впечатляващ. Малкият самолет бе обгърнат от красотата на острите, покрити със сняг върхове, извисяващи се на седем хиляди фута от двете страни на фиордоподобния горен бряг. Много от красотата бе пропусната заради умора, тревога и осъзнаването, че дори и тук бяха мишена.

Кет трябваше внимателно да обмисли къде да остави откраднатия миниван. Превозното средство трябваше да бъде оставено на място, където никой нямаше да го открадне, да докладва за него или дори да го забележи в продължение на седмица. Дворът на търговския склад, където стояха автомобилите на резервата, бе идеален.

— Там! Виждаш ли покрива в края на алеята? — каза Кет, сочейки целта им. Почувства се облекчена, че е още там.

— Къде е Стехикин? — попита Далас.

— Това е област, не град — отвърна Бронски. — Базата на рейнджърите, мотел и няколко магазина са до дока на лодките, където отиваме ние.

Пилотът върна газта на бийвъра и зави към обичайното си място за кацане в езерото, близо до малкия док на града. Обаждането на Кет в два посред нощ, за да уреди излитане в седем сутринта, го бе раздразнило, но полетът беше пари, а и вече беше ноември. След две седмици хидропланът щеше да е зазимен. Бе посрещнал клиентите си малко грубо, но се поразвесели, особено след като сутринта се бе оказала толкова хубава.

Странна група, помисли си той. Изглеждаха мръсни и уплашени. Носеха торби с храна и почти никакъв багаж, а дрехите им бяха в ужасно състояние. В допълнение единият от тях имаше някакъв проблем с очите и носеше превръзка. Мисълта за престъпна дейност мина през главата му, но не можеше да измисли с какво би се занимавала такава отчаяна дружинка от изтощени хора.

Кет с облекчение намери очуканата кола с ключове под постелката на пода, паркирана под навес близо до дока, сигурен знак, че в хижата нямаше никой. Когато всички слязоха от самолета и се натъпкаха в автомобила, младата жена дръпна пилота настрана. Тя му подаде триста и петдесет долара в брой и книжката с документите си на федерален агент.

— Какво е това? — попита той.

— Отвори я — отвърна тя.

Пилотът отвори книжката и прочете ламинираната карта няколко пъти, преди да вдигне поглед с тревога.

— Да не съм… искам да кажа… станало ли е нещо?

Тя сложи ръка на рамото му.

— Не, не, не! Трябва ми помощта ви. Тя е много важна. Това е федерална операция и хората с мен са под защитата на ФБР. Те засегнаха някои много опасни хора, които в доста голяма степен са заплаха за националната сигурност. Никой освен теб не знае, че сме тук. Ако кажеш нещо на някого, или споменеш за този полет, ти също може да станеш отговорен за смъртта на тези хора. Това включва и тези, които биха се представили за федерални агенти, независимо дали имат такива карти или не.

— Не разбирам — каза той и нервно погледна първо колата после агента пред себе си.

— Чувал ли си за програмата за защита на свидетелите? — попита Кет.

— Да.

— Добре. Тогава сигурно знаеш, че не казваме дори на други федерални агенти за хората в програмата.

— Местите ги тук?

— Не. Просто ще прекарат малко време тук. Виж, не мога да ти кажа, че разрешителното ти за пилот зависи от мълчанието и помощта ти, но не вреди да имаш приятели във ФБР, които ти дължат услуга. Разбираш ли?

Пилотът се усмихна и кимна.

— Да, госпожо. Много се радвам, че не ви видях на този тренировъчен полет, който реших да направя в тази хубава сутрин.

Агент Бронски му се усмихна в отговор.

— Никой не би устоял на такова време. Ще ти се обадя след ден-два да ни върнеш.

— Няма проблем. Не се притеснявай. Никой няма да разбере.

— И никакви документи, нали? Никакво вписване в бордовия дневник, никакви фактури.

Пилотът кимна, чудейки се дали триста и петдесетте долара са необлагаеми.

 

 

Ключът от хижата бе точно там, където Кет очакваше: скрит в малък отвор, направен в една от трупите, от които бе построена яката хижа. Тя отвори внимателно вратата и с облекчение установи, че къщата е оставена готова за посрещане на гости.

— Пазачът поддържа това място в готовност целогодишно — каза Кет на Далас.

Те включиха осветлението и термостата на подовото отопление. Бронски се опита да си спомни името на пазача. Той щеше да мине по някое време, за да провери дали неочакваните гости са легитимни. Трябваше да се подготви за идването му.

В голямата стая имаше две легла. Освен тях разполагаха с две спални, където можеха да спят четирима души. Кухнята бе малка, но добре оборудвана и преди всички, освен Кет и Робърт, да се отпуснат в леглата в различните стаи, набързо си приготвиха по няколко сандвича. Цялата група бе единодушна, че това е много необходим сън.

Кет дръпна плътните завеси и хвърли още дърва в огъня, който гореше в камината в главната стая. Тя се бореше със съня и се опитваше да остане концентрирана, но бавно губеше битката. Извън хижата красивата утрин разцъфваше под ясното синьо небе. Яркото слънце се отразяваше от петнадесетинчовия първи сняг, покрил тихата усамотена долина. Кет изпитваше силно желание да се разходи, но то бе забулено от пухкавото одеяло на умората. Речта в Хонг Конг й се струваше като древна история. Наистина ли беше само преди няколко дни? Не беше възможно.

Кет придърпа старата меча кожа, която помнеше от детството си, и седна по-близо пред голямата камина, направена от речни камъни. Сви колене под себе си и обви ръце около тях, наслаждавайки се на топлината на огъня. Тя се запита колко ли пъти чичо й и леля й бяха имали възможност да избягат, за да се порадват на това място.

Не достатъчно, помисли си тя, въпреки че знаеше, че го обожаваха. Леля й беше жизнена жена, с не по-малко жизнен съпруг. Кет си спомняше онова лято, когато се бе прибрала половин ден по-рано от екскурзия и ги бе изненадала в страстно занимание върху същата тази меча кожа. Тя се усмихна при спомена, въпреки че ситуацията в онзи момент бе шокираща. Леля Джанин не бе сдържала виковете си, предизвикани от разтърсващ оргазъм, когато Кет бе отворила вратата, а чичо й бе вдигнал глава от неочаквано и интригуващо място. Кет бързо се бе оттеглила и бе останала цял час навън, преди да се върне тропайки на прага и вдигайки възможно най-много шум. Когато отново отвори вратата, леля й бе заета в кухнята, а чичо й пишеше на масата. И двамата й се усмихнаха, и двамата изглеждаха тайно доволни.

Стъпките на Робърт Маккейб дойдоха от кухнята и Кет се опита да потисне отдавнашния спомен със сянка на притеснение, като че той можеше да види пикантната картина в съзнанието й. Тя вдигна поглед и му се усмихна малко срамежливо. Журналистът седна до нея на чергата с две димящи чаши в ръце.

— Кет, измислих го.

— Кое? Как да направиш кафе ли?

— Не, къде Уолтър е скрил информацията.

Лицето на Бронски моментално светна.

— Къде?

— Освен това намерих достатъчно тъмен шоколад, за да приготвя истински горещ шоколад — каза той, подавайки й чашата.

— Страхотно, но къде го е скрил?

— Няма ли да ме попиташ за шоколада? — попита Робърт.

Тя тръсна глава с объркване.

— Какво?

— Горещият шоколад, който държиш. Опитай го. После ще ти кажа.

Тя погледна към чашата в ръката си и най-накрая отпи глътка.

— Чудесен е. Къде се научи да го правиш?

— В Лима, от един главен готвач в хотел Крилън. Ходил съм там в командировка и винаги си поръчвах сандвич с домати и яйца, и кана от този шоколад. Шоколад калиенте, на испански. Нирвана на всеки друг език.

— Добре. Впечатлена съм. А сега, къде го е скрил?

— Любимото му място във Вашингтон беше един ресторант. Почти бях забравил. Скривалището е Библиотеката на Конгреса.

— Какво? Това е равносилно на търсене на игла в купа сено. Мястото е гигантско.

— Не и самата библиотека. Компютърът. Това е може би най-сигурният компютър в библиотечното дело в света, който е архивиран толкова много пъти, че малко преди пълното унищожение на Съединените щати информацията в базата данни ще остане под някаква форма.

Кет поклати глава.

— Казваш, че Уолтър Карнеги е съхранил файловете си в главния компютър на библиотеката на Конгреса?

— Точно това ти казвам. Въпреки че няма да съм сигурен, докато не вляза в базата данни и не потърся файл с името, което той ни даде.

— Мили боже! Можем ли да го направим по телефона?

— Съмнявам се — отвърна Робърт. — С подобна мастър програма сигурно трябва да си на място и на верния терминал с верния код за достъп, за да влезеш в точния файл. Така че ще трябва да отидем във Вашингтон, преди неподходящите хора да са се сетили за същото.

Тя въздъхна и отпи от горещия шоколад.

— Добре. Но също така трябва да намерим и доктор Томас, ако е още във Вегас. Въпросът е кое да направим първо?

Робърт сви рамене.

— Тъй като не знаем какво е знаел Уолтър и не знаем какво знае този Томас, можем да хвърлим ези-тура.

— Все пак знаем къде е файлът на Уолтър, така че мисля, че Вашингтон е по-добрият избор.

— Добре, но не преди довечера — каза Маккейб. — Трябва да поспим.

Тя поклати глава.

— Чувствам се почти виновна за това.

— За кое? За пиенето на чист шоколад или за спането?

Кет поклати глава.

— Не, като имам предвид всичко, което стана… и ето ни в това красиво място…

— Знам — отвърна Робърт и се взря в огъня.

Кет го погледна в тишината, изчаквайки, докато усети погледа й, и се обърне да я погледне в очите.

— Давам един долар да ми кажеш какво си мислиш — каза той малко не на място.

— Само един долар? — отвърна младата жена и веждите й се вдигнаха нагоре.

— Инфлация, нали знаеш — поясни Маккейб.

Тя се засмя тихо, наблюдавайки играта на огъня върху лицето му и си помисли как постоянната усмивка около очите отговаряше на характера му. Кет се насили да погледне настрани.

— Робърт — каза тя бавно, въртейки чашата в ръката си, — знаеш, че ще свалят още един самолет, нали?

Той мълча дълго време, преди да кимне.

— Знам, Кет. Уолтър Карнеги го е разбрал и някой го уби заради това.

— Фактът, че още няма искания, означава, че още не са завършили откриването. — Тя вдигна свободната си ръка нагоре в жест на отчаяние. — Кой ще е следващ? Ще се удари ли Боинг 747 в Световния търговски център в Ню Йорк, защото двамата пилоти са били поразени по време на излитане от Нюарк или Кенеди? Ами ако решат да убият пилотите на Еър Форс едно, докато излитат от Андрюс? Най-болезненото е, че — продължи Кет, — който и да бъде поразен, оръжието може да е същото, което държахме в ръцете си. — Младата жена поклати глава и въздъхна. Тя показа само лека изненада, когато усети лявата ръка на Робърт върху своята да я масажира нежно. — Сигурна съм, че беше оръжие.

— Кет, няма смисъл да се самонаказваш за това, което стана в Хонолулу. Сигурен съм, че не е било единственото оръжие.

— Не се самонаказвам — отвърна тя с нотка острота в гласа, която моментално смекчи. — Опитвам се да го измисля, преди да е станало късно за други двеста души. Не се опитвам да бъда Самотния ездач. Но е факт, че не мога да се обадя нито на Джейк, нито на който и да било друг. Обучена съм да работя в екип, а през половината време нямам такъв и съм принудена да работя сама, а момчетата от Бюрото обожават тази черта в една жена.

— Да разбирам ли, че си подложена на натиск на полова основа?

Очите на Кет се разшириха.

— О! Не би повярвал. Удивява ме колко много иначе здравомислещи интелигенти мъже се чувстват заплашени от жена, която отказва да се свие и да играе безпомощната женска.

— А ако играеш безпомощната женска — добави Робърт, — ще кажат, че не можеш да вършиш мъжка работа.

— Направо от Параграф 22. Но на този параграф му трябва собствен номер.

— Какво ще кажеш за деветдесет и девет? Помниш ли агент деветдесет и девет от „Поумней“?

Кет кимна.

— Да. Прав си. Но също така е и името на страхотна женска пилотна организация, в която членувам. Деветдесет и девет.

— Още една причина да го наречеш деветдесет и девет.

— Много добре. Така да бъде.

— Кет, екипът може да се състои от двама. Ние сме отбор.

Младата жена го погледна.

— Да, не мога да те замествам. Ще трябва да отида сама до Вашингтон.

— Какво? Не, Кет!

— Трябва да останеш тук и да пазиш останалите. Ще ти оставя сателитния телефон. Ще ти се обадя, ако имам нужда от помощ. Искаш ли да се обадя на някого? На жена ти например?

Робърт се усмихна.

— По Източното крайбрежие сигурно има стотици госпожа Маккейб, но не съм свързан законно с нито една от тях.

Кет наведе глава на една страна.

— Какъв странен начин да ми кажеш, че не си женен. Без да споменавам хитрия начин да прикриеш отговора на въпроса дали си разведен.

Той отново се усмихна.

— Просто се опитвам да прикрия факта, че само домашната ми прислужница и редакторът ми се интересуват дали съм жив, или мъртъв. И не съм много сигурен за редактора. Виж, Кет, наистина мисля, че трябва да дойда с теб.

— Няма начин. Трябва да останеш тук.

Журналистът въздъхна.

— Е, може да ме уволнят. Трябваше да се върна на работа в „Поуст“ вчера.

— Можеш да се обзаложиш, че онези хора също го знаят. Лицето ми не е много известно, но твоето е.

— Не се тревожа за себе си, Кет — тихо отвърна Робърт и я накара неволно да се изчерви.

Бронски погледна настрани и сложи чашата на пода. После извади телефонния номер на хидроплана и го набра. След това вдигна апарата към ухото си. Трябваше да намери нещо логично и небрежно, което да прави с ръцете и очите си, за да избегне да погледне към Робърт. Нямаше време да се справи с внезапната вълна от топлина, която се разля по тялото й. За бога, не сме сами в някое идилично гнездо като любовници, смъмри се тя. Спасяваме си живота. Съвземи се, момиче!

Телефонът на другия край звънеше и тя се запита дали пилотът вече се беше прибрал. Чуваше дишането на Робърт, усещаше очите му по тялото си. Вълната топлина, която обливаше тялото й, стана по-топла.

Най-сетне от другата страна отговориха. Същият пилот се съгласи да я вземе на другия ден.

— Още един тренировъчен полет е добра идея — пошегува се той. — Но трябва да е утре сутринта. Имам резервация за този следобед.

— Виж, трябва да тръгнем веднага.

— Съжалявам, госпожо. Имам и друга работа.

— Ще ви платя двойно.

— Не става дума за пари. Имам лични задължения. Бракът ми може да зависи от това. Отговорът е не. Не мога да го направя. Не можете ли да вземете следобедната лодка?

Робърт нежно дърпаше ръкава й. Тя се обърна и безмълвно изрече въпроса „какво“.

— Трябва да спиш. Тръгни утре!

Кет въздъхна, помисли и кимна.

— Добре. Утре сутринта. Още един добър ден да не вземеш никого от дока и да ти платят за това.

— Ще бъда на дока в осем — отвърна пилотът.

Тя потвърди уговорката, благодари му и изключи телефона. Бронски остави апарата до себе си с ненужно внимание. След това си пое дълбоко дъх и се обърна към Робърт, решена да постави нещата отново на делова основа. Двамата заговориха едновременно.

— Аз… — започна той.

— Ще тръгна…

Той кимна енергично.

— Да, в осем.

— Да — отвърна Кет.

— Чух.

— Добре. — Очите й бяха приковани в неговите.

— Само ми се иска… нали знаеш…

— Да беше свършило?

— От една страна, да, но, от друга, не.

— Знам — каза тя и се усмихна широко. — Мястото е красиво. Хубаво е да си тук, когато не трябва да се криеш, за да спасиш живота си.

Робърт се засмя малко сковано.

— Без да се споменават останалите от групата ни.

— Да — съгласи се Кет. — Антуражът ни.

— Щеше да е хубаво да сме тук… само ние двамата.

Тя отново срещна погледа му и отново усети топлината да се разлива по тялото й. Бореше се с изкушението. За част от секундата двамата се приближиха почти неуловимо един към друг, после спряха. Очите им все още бяха приковани един в друг.

Кет събра сили и погледна настрани.

— Май трябва… нали знаеш, да намерим съответните си легла и да поспим осемнадесет часа — каза тя. Думите излязоха от устата й, но самата тя не се помръдна от мястото си.

— Щом трябва — съгласи се Робърт неохотно и бавно стана.

Той се наведе напред и протегна ръка. Тя я пое, задържайки я достатъчно дълго, за да стане. След това дръпна ръката си, избягвайки очите му.

— Е, ще се видим утре сутринта — каза Маккейб.

— Да — отвърна Кет и се престори, че изучава тавана, камината и стаята. — Ще те събудя, преди да тръгна. Трябва да кажа на всички как да се грижат за хижата и да се снабдяват с дърва. — Тя се обърна към спалнята, която Далас бе нарекла момичешката стая.

— Кет? — Гласът на Маккейб бе нисък и напрегнат и я накара да се обърне и да го погледне почти закована на място.

Тя прочисти гърлото си:

— Да, Робърт?

Той се усмихна.

— Лека нощ.

Тя му се усмихна в отговор.

— Лека нощ.