Джон Нанс
Терористи (37)

Глава тридесет и четвърта

На борда на Юнайтед 723, в полет, сто и петдесет мили западно от Сиатъл, щата Вашингтон,

13 ноември — ден втори,

11:50 вечерта, местно време/0750 Зулу

Почти два часа Робърт Маккейб опитваше различни начини да открие оставеното от загиналия му приятел съобщение. Личният му имейл, електронната му пощенска кутия във „Вашингтон Поуст“, ръчно търсене от секретарката му, поръчано чрез имейл, и едночасовите опити да се хакнат в сметката на имейла на Уолтър Карнеги, не доведе до нищо. Самолетът им започна да се снижава за кацане в Сиатъл, а отчаянието им нарасна.

— Нямаш ли някакъв друг акаунт в Интернет или имейл? — попита Кет.

— Не — отвърна той и се замисли за няколко секунди. — Чакай малко. — Той въведе серия команди и компютърът започна да набира друг номер.

— Какво? — попита агент Бронски.

— Хрумна ми нещо. Сигурно няма да стане — отвърна Маккейб.

Логото на Интернет страница се появи на екрана и Робърт зачака с вдигнати над клавиатурата пръсти.

— Да! — възкликна той на висок глас, стряскайки Кет.

— „Да“ какво?

— Само… секунда — отвърна журналистът и изтрака по клавиатурата в отговор на искане за парола. Първите два опита бяха отхвърлени, но третият успя и той се обърна към Кет с триумфиращ поглед. — Уолтър създаде нов акаунт на мое име и използва собственото си име за парола.

— Как се сети? — попита тя.

— Чисто налучкване.

— Доста впечатляващо, Уотсън — отвърна Бронски. — Казва, че има съобщение.

— В момента го тегля — отговори Маккейб, докато то се появяваше на екрана на преносимия му компютър.

Робърт,

Когато намериш това, сигурно ще са изминали много седмици и нещо ще е станало с мен. Реших, че когато си видял акаунта върху Американ експрес-а си за този нов имейл, ще опиташ. Също така реших, че каквото и да ти изпратя на нормалния ти акаунт ще бъде прочетено.

Изключително много се извинявам, че пропуснах срещата ни. Следяха ме и трябваше да отида другаде. Не исках да те излагам на опасност, като вляза във връзка с теб. Не знам кои са тези хора, но мога да те уверя, че не ми се привиждат неща, нито пък халюцинирам. Някой или някоя групировка са силно мотивирани да не се върна в кабинета си във Федералното управление на авиацията и да си мълча. Така че където и да съм, време е да видиш това, което видях аз. Може би ще успееш да разбереш останалото от тази история и да я разкриеш.

Съобщението е обширно със съответните препратки. Надявам се да ги проследиш бързо. Първо има един човек, който трябва да намериш възможно най-бързо. Помниш ли дискусията ни за статията ти за Пустинна буря и технологията и какво каза за другите номера на Чичо Сам? Добре. Този човек знае новите номера и защо не са излезли на бял свят. Вече ще си получил името му и място, когато намериш това, въпреки че може да не си приел съобщението. Погледни отново. Свършва с числото четиридесет и три. Главният файл, който трябва да видиш, е заключен в любимото ми скривалище под името WCCHRN.

И още нещо. Помниш ли предупреждението на Пого за самоличността на врага. Внимавай много, защото ни търсят, за да ни хванат.

Уолтър

Кет извади стенографски бележник и внимателно преписа съобщението.

— Добре — каза тя накрая и погледна Робърт. — Какво означава това?

— Дискусията за Пустинна буря и връзката с Чичо Сам е вероятно за ново военно снаряжение, но… всъщност не си спомням. Мина много време.

— Ами любимото му скривалище?

— Предполагам, че има предвид ресторант. Вероятно онзи в хотел Уилард, но защо би оставил дискета там?

— Предполагаш, че е дискета, така ли?

— Да, доколкото познавам Уолтър. Мислеше най-добре на компютър.

— Но защо е написал „заключена“?

Робърт поседя, търкайки брадичката си няколко секунди, после поклати глава.

— Не знам. Ще трябва да помисля върху това. Чудя се дали няма предвид дома си?

— Къде е той?

— Арлингтън, Вирджиния. Малка къща. Преди няколко години се разведе. Жена му искаше да се наслаждава на живота, той — на работата. Къщата му отива… отиваше.

— Още един въпрос, Робърт. Той говори за съобщение, което вече си получил, но ти провери навсякъде, нали?

— Аха! — Робърт изключи компютъра от телефона и вдигна слушалката, за да набере номер. Той натисна няколко допълнителни цифри и погледна Кет, докато чакаше отговор. — Загубих пейджъра си някъде във Виетнам, но хост системата пази съобщенията със седмици.

Маккейб приклекна, за да изслуша съобщенията от миналата седмица, които далечният компютър повтаряше. После протегна ръка, за да ги запише на стенографското тефтерче в скута на Бронски. Той се изправи внезапно и се усмихна, докато записваше име и думите „Лас Вегас“. После прекъсна.

— Това е! Уолтър го е изпратил на пейджъра ми. Името на поверителния му източник е доктор Брет Томас от Лас Вегас. Съобщението свършва на четиридесет и три.

— Най-добре е бързо да го намерим. Ние няма да сме единствените, които ще го търсят.

 

 

Международно летище Сий Так, Сиатъл, щата Вашингтон

Кет отново бе заела подвижната седалка в кабината. Големият DC-10 заобикаляше южния край на Пъджет Саунд. Тя гледаше как вторият пилот вдигна ръка и дръпна възглавницата и картата от козирката пред себе си. Самолетът направи широк завой над Елиът бей и започна захода със системата за кацане по прибори за писта шестнадесет-ляво на летище Сий Так.

— Колесници спуснати, карта за проверка преди кацане — каза Холт, докато пресичаха глисадата и навлязоха в последното снижаване към пистата.

— Джери? — обърна се той към втория пилот. — Искам за всеки случай да не гледаш навън.

— До приземяване ли? — попита вторият пилот.

Холт кимна и се обърна към бордовия инженер.

— Ти също, Джо. Застани настрана. Знам, че е против правилника, но искам и ти да си защитен.

— Притесняваш се, че някой може да стреля по нас от сградите покрай пистата ли? — попита Кет.

Капитанът кимна.

— Всеки екипаж е уязвим при финалния заход. След това, което ни каза и след като си на борда…

Тя кимна.

— Разбрах. Оценявам предпазливостта.

— Петстотин фута, без знаменца — съобщи вторият пилот, четейки инструментите, докато джъмбо-джета се снижаваше с петстотин фута над жилищния квартал под него.

DC-10 плавно премина без произшествия над магистралата северно от летището и меко кацна на пистата. Холт пусна въздушните спирачки и вдигна ръчката за връщане на газта, като в същото време държеше носовия колесник на осевата линия.

Вниманието на Кет се прехвърли към терминала на Северния сателит вляво от тях. Тя виждаше голямата табела, определяща портала, до който трябваше да рулират. Младата жена виждаше чувствителния брой черни седани и полицейски коли, подредени в шпалир около ръкава.

Студеният хлад на действителността премина нагоре и надолу по гърба й. Бе казала на Робърт и другите да останат по местата си и уреди екипажът да затвори салонната врата, след като всички други пътници напуснеха самолета. Но беше ли това достатъчно? Джуди каза, че ще остави вратата затворена, докато Кет се обади и провери имената на агентите, които ги посрещаха.

Въпреки това предупреждението на Джордан Джеймс звънеше в главата й, осуетявайки решението да се довери на уверенията на Джейк. Тук са, както обеща. А ако Джордан е прав?

В момента минаваха покрай Северния сателит, който бе съседен на главния терминал и плавно намаляваха. Диспечерът от кулата бе наредил на капитана да излезе от пистата в самия й край, добавяйки нещо, което Кет едва не пропусна.

— … и представителите на компанията ви искат веднага да се свържете с тях.

Вторият пилот превключи на честотата на компанията и се обади.

— Разбрано, седем-три-две — отвърнаха оттам. — Промяна в плана… поради искане на митниците на Съединените щати и ФБР. За малко трябва да паркирате на Южен сателит, портал S-10. Задръжте всички на борда. Когато властите си свършат работата, ще ви заведем на буксир до N-8.

Бронски усети сърцето й да учестява ударите си. Капитанът се обърна в седалката си и я погледна.

— Кет, като че твоите хора взимат извънредни предпазни мерки. Никога не паркираме на Южен сателит с вътрешни линии.

Той насочи DC-10 с ляв завой извън пистата. Младата жена мълчаливо седеше в подвижната седалка зад него. На северния портал имаше полицейски и необозначени коли.

Изведнъж ни пренасочват на южен терминал. Защо?

Думите на Джордан отново отекнаха в главата й. „Които и да са тези хора, ще намерят начин да отклонят, да задържат или неутрализират по друг начин онези, които Джейк е изпратил. Не знаем на кого може да се има доверие.“

Самолетът беше на рульожката и напредваше в северна посока. От терминала на Южен сателит ги отделяше по-малко от четвърт миля.

Кет се наведе през дясното рамо на капитан Холт.

— Капитане, смятам, че групата ми и аз сме в капан. Видях полицейските коли на северния портал. Това отклонение означава, че хората, с които не искаме да се срещнем, чакат на южния.

Той се обърна.

— Няма проблем. Просто ще отидем до северния портал и ще ги игнорираме.

— Не! — каза Бронски. — Това… това ще изложи всички на борда на риск. Не. Спри тук и тръгни към южния портал.

— Какво си намислила? — попита капитан Холт.

— Ще… излезем през дясната ти задна врата с аварийната пързалка.

Капитанът помисли за минута и кимна:

— Добре. Ще спра там, където няма да могат да ви видят от терминала. Джуди ще изтегли щифтовете, след като слезете. Просто ще оставим пързалката да се отнесе от вятъра, но трябва да се обадиш в рамките на една седмица, защото компанията ще иска да ме уволни за това, че съм хвърлил пързалка.

— Ще се обадя. Обещавам.

— Какво да им кажем на портала? — попита Холт.

— Че нямате представа за какво говорят. Не сте видели нищо. Спечелете ми малко време. Една от тези групи не е от истински агенти на ФБР. Кажете им, че ще проверите имената им с главната квартира на ФБР. Ако си тръгнат, ще знаете кои са.

— Разбрах. Върви. Обади ми се по интеркома, преди да отворите вратата.

Кет го потупа по рамото и му благодари. След това се обърна и излезе от кабината. Тя се опита да не изглежда уплашена, когато събра другите. Без да го моли, Стийв грабна чантата й от багажното над главата и забърза след нея към задницата на самолета.

Машината се движеше твърде бавно и наземния диспечер забеляза това.

— Седем-три-две, Сиатъл-земя. Проблем ли имате, сър?

— Не, земя. Един пътник стана твърде рано. Трябва да изчакаме, докато го придумаме да седне отново.

 

 

Докато се опитваха да избегнат стреснатите погледи на другите пътници по пътя към задницата на самолета, Кет осведоми Джуди за плана им. Старшата стюардеса дръпна завесата, която отделяше последния ред седалки от вратата, и сложи ръка на дръжката й. В това време Бронски се обади в кабината.

— Капитане? Готови сме — докладва тя.

— Добре — отвърна Холт по интеркома. — Разхерметизирани сме и сме спрели. Действайте. Внимавайте, като се пускате по пързалката, и успех.

Кет благодари набързо и затвори. Джуди отвори вратата, оставяйки голямата аварийна пързалка да падне от леглото си и да започне да се надува.

— Готови! — каза старшата стюардеса. — Когато ви кажа, скачате и сядате. Когато стигнете земята, тичате.

— Скачаме и после сядаме? — попита Далас. — Сигурна ли си, че това е вярната последователност?

Джуди кимна.

— Правим го непрекъснато.

Далас изглеждаше искрено стресната.

— Пътниците непрекъснато ли слизат така от самолета?

Стюардесата се усмихна и поклати глава.

— На тренировки. Сега тръгвайте!

Стийв беше първи. След него бяха Греъм и Дан, на когото Джуди помогна да стигне до ръба. После беше ред на Робърт. Далас стоеше от едната страна на вратата буквално закована. Очите й следваха другите до долу.

— По дяволите! Пътят до долу е дълъг — каза тя.

— Нямаме време да обсъждаме това сега, Далас — отвърна й Кет.

— Скъпа, вие вървете, а аз ще се скрия в стаята за почивки до пролетта.

— Не.

— Не искам да се пускам по тази пързалка, Кет! Гравитацията и аз не се разбираме.

— Просто е — успокоително подхвърли Джуди.

— Тогава ти иди на мое място. С малко тъмен грим ще минеш за мен. Ще остана тук, ще сервирам напитки и ще глезя пилотите.

— Далас! — остро каза Кет, хващайки я за рамото. — Сега!

Тя почти изрита афроамериканката от вратата. От нея се разнесе боен вик, докато задникът й се приземяваше на пързалката на около четвърт от дължината й. Тя се плъзна в ръцете на очакващите я Стийв и Робърт.

Кет се обърна към Джуди:

— Каза да я освободиш, след като слезем.

— Ще я освободя. Давай. Багажът идва след вас. Успех!

Пътуването на Кет до долу беше бързо. Тя се спъна в края на пързалката и се изправи. Обърна се навреме, за да види самара на Стийв, куфарчето с компютъра на Робърт и чантата си, които идваха след нея. Голямата аварийна пързалка изпляска, когато старшата стюардеса издърпа щифтовете. Джуди им махна и затвори вратата.

— Добре, Кет — извика Далас в ухото й, като едновременно се изтупваше и се опитваше да надвика шума на двигателите. — Какво ще правим сега?

Агент Бронски бе видяла импровизираната рампа за частни самолети. Бяха скочили до нея незабелязани в тъмнината.

— Насам! — каза Кет и се затича към караваната, която служеше за офис. Те минаха покрай два Лиърджета, Чесна Ситейшън, Кинг еър и Гълфстрийм, всичките паркирани на малката корпоративна рампа, граничеща с големия ремонтен комплекс на Аляска еърлайнс.

Робърт тичаше до нея. Бронски погледна назад. Остана доволна, че всички поддържаха темпото. Тя забави крачка, за да събере групата.

— По-бързо! Хайде!

Кет спря да тича и изкачи стъпалата на караваната. Вътре двама мъже работеха на компютър. И двамата скочиха от местата си.

— Здравейте! Ние… не сме пропуснали кацане, нали? — попита единият от тях.

Кет се усмихна и поклати глава.

— Не. Ние сме от Гълфстрийма. Има ли как да ни закарате до терминала?

— Разбира се — отговори по-възрастният мъж. — Елате.

Робърт я погледна скептично.

Всички последваха мъжа до ван, паркиран зад караваната. На него с плътни букви бе изписано името на рампата.

— Какво правиш, Кет? — прошепна журналистът. — Мислех, че се опитваме да избегнем терминала.

Тя сложи пръст на устните си и му махна да се качва във вана, затваряйки вратата след него.

Шофьорът ги остави на паркинга в близост до терминала. Агент Бронски му подаде двадесетдоларова банкнота.

— Няма нужда — каза той.

Тя се наведе към него и понижи глас.

— Не, но едновременно е благодарност и пари за мълчание. Не си ни виждал. Нито ти, нито колегата ти.

Той се усмихна и включи на скорост.

— Нямате проблеми, госпожо. Смяната на Джери свършва, щом се върна.

Стийв и Далас вървяха най-отзад. Кет бързо преведе малката група към най-северния асансьор на паркинга. Слязоха до първия етаж. Преди вратата да се отвори, тя им каза бързо:

— Тръгвате надясно до края, където алеята се среща с главния път. Чакайте там и бъдете готови да се качите, когато дойда.

— Къде отиваш? Да наемеш кола ли? — попита Робърт.

— Нещо такова — каза тя и се усмихна. — Разбихме банда крадци на коли, които правеха точно това, което аз смятам да направя. Така че не задавайте въпроси и не се колебайте, когато дойда.

 

 

Кет намери съответната част на паркинга, където бяха върнатите паркирани коли. Тя застана далеч от другите служители на компании за коли под наем. Оставаха минути, преди мъжете, които ги чакаха на Южния сателит, да разберат, че са били надхитрени. Екипът на Джейк щеше също да се събере. Така им оставаше само една възможност да избягат, преди изходите на летището да бъдат затворени.

Кола, малко по-малка от компакт, влезе в паркинга за връщане на колите. Кет я остави да мине заедно с колата среден клас, която дойде почти непосредствено след нея. След малко се появи миниван с двойка и три деца. Бронски пристъпи напред, проверявайки кочана с фактури, който беше взела от оставено без надзор бюро.

— Здравейте! Вие бяхте…

— Роджърс — обади се мъжът.

Тя погледна към фактурите и се усмихна.

— Да. Кланът Роджърс. Вие сте последните клиенти, които имам за днес. После си отивам вкъщи. Имаме нова програма за влизане на семейства в терминала с по-малко стрес. Ще ви качим на северния асансьор. Във вас ли е договорът ви?

Мъжът кимна и включи миниванът на паркинг. После откопча предпазния си колан.

 

 

Робърт присви очи, за да види кой седи в тъмнозеления миниван, който намали и спря пред тях. Вратата се отвори и те видяха Кет енергично да им маха да се качат. Пет минути по-късно вече се носеха в северна посока по платното на Пета междущатска магистрала.

Далас Нийлсън се наведе напред от средата на седалката на втория ред и поклати глава.

— Скъпа — каза тя на Кет, — преживяла съм някои страшни неща в живота си, но това пързаляне оглави класацията. Всъщност мога да се закълна, че някой ме бутна от вратата.

— Не! — отвърна Кет, преструвайки се на изненадана. — Сериозно?

— Да, сериозно. Мислех да се оплача на ФБР, но какво толкова.

Бронски се намръщи.

— Сигурно е бил някой нервен тийнейджър.

— Ей! — обади се Стийв точно зад нея.

Далас потупа Стийв по дясното коляно и проточи шия, за да погледне Кет.

— Цялата сериозност настрана, Кет — каза Далас.

Младата жена погледна към афроамериканката.

— Какво?

— Извинявай. Стар радиотермин, който си подхвърляхме, когато се отегчавахме.

— Диджей ли си била?

— Радиоинженер. В Ню Йорк. Но съм била и диджей. Но след това спечелих шест милиона от тотото и напуснах.

— От тотото. Сериозно? — попита Бронски.

— Да. Сериозно. Но сега искам да те питам нещо, Джейн Бонд.

— Какво?

— След като оцелях от тежка самолетна катастрофа — започна Далас, отброявайки точките на пръстите на лявата си ръка, — след като видях как жената на Греъм пада от хеликоптер и приятелката ми Брита се взривява на парчета, след като бях спасена под обстрел от хеликоптер, управляван от някой, който не знае как да го управлява, след като избягах от комунистическа страна с краден бизнес джет и престъпник пилот, гонена от агенти на ФБР, които не са агенти на ФБР, и бях незаконно качена на борда на самолет, който ни изхвърли посред нощ някъде в близост до Сиатъл, мога ли да попитам кога, по дяволите, ще свърши всичко това? Искам да кажа това, което преживяхме, е напълно достатъчно, нали?

— Мисля, че Далас искаше да каже… — започна Робърт, но афроамериканката се обърна и го изгледа с престорено възмущение.

— Ей, мой човек! Далас може да каже това, което иска да каже!

— Оп! Извинявай — отвърна Робърт.

— Надявам се. — Далас се отпусна назад за няколко секунди. После се обърна отново към Робърт. — Какво щях да кажа?

Комичният ефект разсмя всички, освен Греъм. Лекарят седеше мълчаливо и гледаше през прозореца.

— А, да, спомних си — продължи Далас. — Изглежда отиваме някъде. Кет, би ли ни казала моля те, къде?

— Първо до банкомат, след това до денонощен магазин — отговори тя.

Далас погледна към Робърт и кимна с преувеличено вдигнат палец, като че потвърждаваше страхотна нова идея.

— Добре. После какво ще правим? Ще си купим четвъртинка мляко?

— Отчасти, да. Ще си купим достатъчно продукти за една седмица. Храна, мляко, кафе, лични неща. Всичко. След това отиваме в най-отдалечения край на дълго петдесет мили недостъпно езеро от другата страна на Каскейд маунтинс, където буквално няма телефони, няма коли и няма убийци и се покриваме, докато измисля на кого мога да се доверя и кой, от друга страна, се опитва да ни убие… без да споменаваме свалянето на самолети.

Младата жена се обърна към другите.

— Не мога да ви насиля да дойдете, но Греъм, Стийв, Далас… всички вие сте в смъртна опасност, ако си отидете вкъщи или се опитате да се обадите на някого.

Стийв сви рамене.

— Мама вече се е побъркала.

Далас кимна, а Греъм Таш проговори за първи път от часове.

— Аз… не бързам, Кет.

— Дан? — продължи тя.

— Както мислиш, че е най-добре — твърдо каза той. — Аз не съм женен.

Далас вдигна ръка.

— Извинете. Един удобен въпрос. Ще вземем ли палатки, спални чували или наблизо има четиризвезден хотел?

— Братът на майка ми има хижа там — отвърна Бронски. — Никога не е там по това време на годината, а аз имам ключ за къщата.

— Кет — обади се Робърт. — Няма телефони, шерифи и изход ли?

Тя кимна.

— Като изключим рейнджърите. Това е Национален резерват.

— Сигурни ли сме, че искаме да сме толкова изолирани?

Агент Бронски взе завой на магистралата и погледна към Маккейб с въздишка.

— Робърт, измислих това в движение, но единственият човек във Вашингтон, на който мога да поверя живота си, ми каза да намеря място, на което да се покрия за няколко дни, докато той се опита да разбере какво става. Най-доброто скривалище, което знам, е Стехикин.

— Някак си — каза Далас, — останах с впечатлението, че познаваш района.

Кет кимна.

— Обичам Северозападния Тих океан и района на Такома. Ходила съм там много пъти в продължение на години.

От чантата на Бронски се разнесе тихо настоятелно звънене и тя затършува в нея с дясната си ръка, за да извади пейджъра, докато наблюдаваше пътя. Кет го подаде на Робърт и му махна да прочете съобщението на глас.

— „Къде си? Какво стана в Сиатъл? Между другото патолози от Националната комисия по безопасност на транспорта потвърдиха изгорена ретина на единия от пилотите на Сийеър.“

— Мили боже! — тихо каза Кет.

— Какво означава това? — попита Далас отзад.

Агент Бронски леко обърна глава.

— Означава, че същото нападение, което беше извършено над Меридиан и уби капитана, е поразило поне един от пилотите на Сийеър, който катастрофира близо до Куба. А това потвърждава, че имаме работа със сериен тероризъм.

— Кет — продължи Робърт, — също така той ти нарежда да се обадиш възможно най-бързо.

Тя поклати глава.

— Това не мога да направя.