Джон Нанс
Терористи (35)

Глава тридесет и втора

Международно летище Хонолулу, Хаваи.

13 ноември — ден втори,

4:14 следобед, местно време/0215 Зулу

Пътуването от рампата на частните джетове до централната сграда на летището отне само пет минути, но преминаването през спираловидния вход на сградата, изкачването и слизането по стълбите отне повече време. Хокинс бе най-отпред. Кет и Робърт придружаваха Далас, Стийв, Греъм и Дан. Те стигнаха до уредения за тях офис в сградата на летището. Той представляваше скромна стая с няколко метални бюра и широк изглед към рампите за качване на пасажерите и централната зала за пътниците. Донесоха им сандвичи, но след два часа висене, периодични посещения на Хокинс и стриктната инструкция да не се обаждат на никого, чакането им се стори цяла вечност. Многократните молби да ги заведат до баня останаха неизпълнени и въпреки старателните им опити да почистят и оправят дрехите си по пътя от Виетнам до Хаваи цялата група изглеждаше мърлява.

— Днес имаме групов ден на лошата коса — хапливо каза Далас.

В четири без петнадесет Рик Хокинс се появи отново.

— Кет, уредих ви полет на военновъздушните сили. Тръгва след час.

Тя се усмихна, благодари и заключи вратата отвътре след него. Забеляза странно изражение на лицето на Робърт Маккейб.

— Какво? — попита Кет.

Той се поколеба.

— Нищо.

Бронски отиде до него и му предложи стол. Далас се отпусна на дивана, а Стийв разглеждаше летището с бинокъл, намерен на парапета на прозореца. Дан тихо разговаряше с Греъм за диагнозата на офталмолога.

Кет дръпна стол за себе си и седна с лице към Робърт. За миг крака й докосна коляното му. Леката тръпка я изненада, отеквайки през умората и адреналина. Тя дискретно дръпна крака си назад, разтревожена, че му е изпратила неволно послание. Но Робърт изглеждаше в неведение за незначителната случка.

— Нещо те тревожи — каза Кет. — Какво?

— Нещо, което той каза преди около тридесет минути.

— Хокинс?

— Да, ти си федералния агент и ако ти звучи правдоподобно…

Кет се наведе напред. Бе хванала ръце пред себе си. Очите й бяха приковани в неговите. Косата й се разпиля около лицето.

— По образование съм психолог, Робърт. Федерален агент съм от малко по-малко от три много бързо изтекли години. Не знам всичко за езика на ФБР и не съм член на дружеството на добрите стари момчета.

— Никога не съм бил морски пехотинец.

— Какво?

— Това ми каза, когато го попитах кога за първи път се е обучавал в Куантико. Той се засмя и каза, че никога не е бил морски пехотинец.

— Преди всичко Куантико е военноморска база.

Робърт кимаше енергично.

— Знам. Но също така е и мястото на единствената Академия на ФБР. Поправи ме, ако греша, но не ставаш федерален агент, без да преминеш обучение в Куантико. Така ли е?

Няколко секунди Кет го гледаше без да мърда.

— Това е странно, но той е федерален агент. Картата му е стандартна. Има дори… е, не мога да ти кажа, но имаме методи за бързо разпознаване на автентичността и аз го видях.

Робърт вдигна ръка в жест на примирение.

— Добре. Надявах се това да са параноични приказки.

На вратата дръннаха ключове и Хокинс се появи отново, пъхайки глава в стаята.

— Агент Бронски. Военновъздушните сили подготвят екипаж и един от гълфстриймите, за да ви откарат в базата Андрюс.

Кет се изправи и се усмихна.

— Страхотно! — Тя тръгна към Хокинс. — Преди малко се опитвах да си спомня името ти. Чудех се дали си бил в Академията, когато и аз бях там.

Хокинс се усмихна и вдигна пръст.

— Трябва да се върна. Ще говорим затова след няколко минути, става ли?

— Става — каза тя и скръсти ръце, докато той затваряше вратата.

Кет се обърна и погледна Робърт, дъвчейки долната си устна. Тя бързо отиде до едно от бюрата, където скрийнсейвърът бе изпълнил екрана на компютъра със знаци на далечния край. Чукна произволен клавиш. Екранът се промени в стандартна Уиндоус програма. Кет въведе градушка от удари, за да извика бланка за имейл.

— Какво правиш? — попита Робърт и тихо се премести зад нея.

Бронски погледна към него и поклати глава.

— Просто проверявам.

Тя прехвърли вниманието си към клавиатурата. В графата тема бързо написа „изпрати веднага — спешно“. Последва самото съобщение:

Джейк… моля потвърди транспорт на Военновъздушните сили на Съединените щати за всичките шест души от Хонолулу до база Андрюс. Също потвърди действащо назначение на федерални агенти Хокинс, Уилямс, Уоли, Монкрийф в офиса на ФБР в Хонолулу. Всички те са тук с нас. Отговори на пейджъра ми. КБ.

Тя изпрати съобщението и зачака компютърът да се включи в мрежата. Машината потвърди изпращането на имейла. Кет изтри съобщението и изрови пейджъра от чантата си, за да се увери, че е включен. След това седна при Далас и Дан.

След шест минути пейджърът запиука. Кет го извади от чантата си и небрежно натисна бутона, с който съобщението излизаше на екрана. То гласеше следното:

Къде си? Секретар Джей Джей ми каза за местоназначение Хонолулу. След това ми каза, че си тръгнала към Мидуей Айлънд. В Хонолулу ли си? Няма такива агенти на ФБР, назначени към офиса в Хонолулу или където и да е другаде по Западния бряг. Внимавай!

Младата жена изведнъж усети как стаята се завъртя като че от земетресение. Тя погледна към абажура, но той бе неподвижен.

— Кет? — повика я Робърт, стреснат от реакцията й.

Тя не каза нищо. Вместо това скочи от стола и тръгна бързо към Стийв, който продължаваше да стои до прозореца и да разглежда летището.

— Бинокълът ти ми трябва. Бързо! — отсечено каза тя.

Изненадано, момчето й подаде бинокъла. Тя го вдигна към очите си, настройвайки го, докато оглеждаше аеродрума в посоката на терминала на частните самолети, където Глобъл Експрес бе паркиран при пристигането им.

Но него го нямаше. Тя обърна бинокъла към пистите и го откри в началото на писта четири ляво.

— Мамка му!

— Какво има, Кет? — попита Маккейб. — Какво?

Тя свали бинокълът и посочи.

— Виждаш ли онзи самолет, който ще излита?

Той кимна.

— Това е две-две Зулу. — Раменете й се отпуснаха. — Боже мой, Робърт. Загубих оръжието, загубих самолета и съм сигурна, че загубих и Полис. — Тя подаде пейджъра на журналиста и той бързо прочете съобщението.

Бронски се обърна към стаята, оглеждайки останалите, после — отново към прозореца. И започна да търси начин да го отвори.

Далас забеляза възбудата на Кет и отиде при тях.

— Какво става?

Робърт вдигна пръст, за да й каже да замълчи, после се хвърли към отдалечения край на прозореца и се обърна.

— Кет, тук има противопожарен изход!

— Отвори го! Счупи го със стол, ако трябва.

— Ей, какво става? — попита Далас.

Младата жена сложи ръце на раменете на Далас. Погледът на Бронски прехвърчаше бързо между Далас и другите в стаята.

— Издъних се сериозно, Далас! Тези момчета не са от ФБР. Те са хора на противника. Няма време да обяснявам. Трябва да сме изчезнали преди да са се върнали.

— Мислех, че ще отиваме при военните — каза афроамериканката.

— Далас, ако не се махнем от плана им, телата ни никога няма да бъдат намерени.

Далас преглътна с мъка.

— Е, това звучи доста необратимо. Да вървим!

Робърт и Стийв се пребориха с ръчката на прозореца.

— Готово, Кет!

— Добре. Греъм, вземи Дан. Далас, ти и Стийв излезте заедно. Робърт води. Трябва да стигнем до залата за пътниците! Без да ни видят!

Кет спря и погледна към чантата си. Опитваше се да реши дали да рискува да я вземе. Греъм, Далас и Дан не бяха взели нищо. Робърт бе взел компютъра си, а Стийв — самара. Момчето забеляза колебанието й и се хвърли към чантата.

— Не, Стийв! Ще я оставя! — каза тя.

— Няма проблем — каза той и бутна чантата през прозореца.

Ароматната влага на хавайския въздух нахлу в стаята през отворения прозорец. Те се прехвърлиха бързо и излязоха на противопожарната площадка, следвайки Маккейб, който вече слизаше по стълбата. Слязоха два етажа надолу и се втурнаха по покрития с катран и едър чакъл покрив към метална врата, която зееше отворена.

— По-живо — подкани Робърт всеки от тях, докато тичаха през вратата.

Кет го дръпна със себе си и я затвори зад тях.

— Давай — каза тя, минавайки покрай няколко затворени врати на офиси. Коридорът, по който вървяха, свършваше със стъклена врата. Тя водеше към централната зала за пътници.

Кет се обърна и им махна да се съберат.

— Извън охранителния периметър сме. Не мога да ви измъкна просто като си размахвам значката, а ако отворим със сила някоя врата, ще включим алармата. Охраната на залата ще действа като пълен идиот, така че най-добре е да излезем през тази врата, да минем през охраната като нормални хора и после да се срещнем отново от другата страна. Има три редици, така че ще се разделим.

— Къде се срещаме на другата страна? — попита Далас.

Бронски облиза устни и поклати глава.

— Не знам. Точно отсреща има портал. Да се съберем в чакалнята, после ще тръгнем оттам. Далас, ти, Дан и Стийв сте първи. Ние ще тръгнем след вас. Всеки миг Хокинс може да открие, че сме изчезнали.

Далас кимна и отвори стъклената врата, хванала Дан за ръка. Стийв ги последва, носейки самара си и чантата на Кет. Когато тримата минаха благополучно, младата жена махна на Робърт и Греъм да тръгнат.

— Ти идваш ли? — попита журналистът.

— Да — отвърна тя, — опитвам се да реша какво да правя с пистолета си.

— Използвай значката си. Нямаш избор.

Кет кимна и тръгна след тях. Тя изостана от двамата мъже. Първо Робърт, а после и Греъм минаха през металдетектора и прибраха съдържанието на джобовете си от другата му страна.

Агент Бронски пристъпи до гарда и махна към полицейския офицер зад него, показвайки картата си.

— ФБР. Бихте ли повикали офицера си?

Очите на жената от охраната се разшириха. Тя изчезна и се върна с офицера. Кет му подаде картата си. Тя тихо и настоятелно каза:

— Не ми обръщайте внимание. В момента извършваме полицейско наблюдение. Нещо се обърка и ще провалите федерално разследване дори ако само повдигнете вежда. Въоръжена съм със стандартен деветмилиметров пистолет и съм упълномощена да влизам в охранявани зони.

— Да, госпожо — каза той.

— Когато свършите с картата ми, пъхнете я в чантата ми и инструктирайте охраната да ме пусне да мина без коментар. Разбрахте ли?

— Да, агент Бронски — отвърна офицера.

Кет чу викове и стъпки от тичане зад себе си, докато минаваше през охраняваната зона. Тя махна на останалите да я последват в залата за пътниците. Бронски успя да хвърли поглед зад себе си на време, за да види Хокинс да се спира на същия портал, през който току-що бе минала. Той извади добре направен фалшификат на федерална карта.

До малката им група имаше табло с информация за заминаващите самолети. Очите на Кет бързо пробягаха по него. Тя избра полет за Сиатъл с DC-10. Пасажерите за полета вече се качваха в самолета няколко портала по-надолу.

— Насам! — изкомандва младата жена и се спусна към портала.

Другите я последваха. Хокинс и двамата от съмишлениците му се втурнаха в централната зала за пътници и се заоглеждаха наляво и надясно. Кет се мушна пред Робърт и те се придвижиха напред възможно най-бързо, без да се спускат в бяг.

— Не поглеждай назад! — каза тя на Маккейб, докато надничаше иззад него.

Хокинс беше спрял и въртеше глава насам-натам. Той изпрати другите двама към източната зала, а той самия тръгна към западната. Кет разбра, че Хокинс не ги е видял, но идваше в тяхната посока.

— Добре! Насам! — нареди тя и поведе и шестимата надясно, извън погледа на Хокинс, зад бетонна стена, която оформяше границата на един от порталите.

Порталът бе още отворен и земната стюардеса на авиокомпанията проверяваше бордовите карти, които бе събрала, преди да затвори вратата.

Кет изтича напред и показа картата си.

— Нямаме време за обяснения! — каза тя на стюардесата. — По силата на правомощията ми принудително ги качвам на борда на този самолет и вие трябва да затворите вратата след нас и да не казвате абсолютно нищо на никого.

Очите на жената се разшириха, а устата й се отвори и затвори от изненада.

— Аз… аз… не…

— Самолетът пълен ли е?

— Не, но…

Бронски махна на другите да минават.

— Качвайте се! Искам старшата стюардеса да ме заведе при капитана.

Тя протегна ръка и обърна лицето на земната стюардеса към себе си.

— Това е въпрос на живот и смърт на шестима ни. Всеки момент един мъж ще се появи зад този ъгъл. Той има фалшива карта на ФБР, въоръжен е и е много опасен. Ако ме види тук да си говоря с вас или му помогнете по някакъв начин, сигурно ще убие вас, както и мен. Ясно ли е?

Земната стюардеса кимна и преглътна бавно.

— Добре. Аз изчезвам. Запомнете името ми: Бронски. Обадете се на местния офис на ФБР. Те ще ме ратифицират през Вашингтон. Сега наведете глава, подреждайте картите си и изчакайте една пълна минута. След това затворете вратата както винаги.

Кет се обърна и изтича през вратата, изчезвайки в самолета в същия момент, в който Хокинс се появи и огледа портала и земната стюардеса, която обработваше картите. Тя се поколеба кратко, след това продължи обичайната си работа.

Агент Бронски прелетя през входната врата на DC-10 и връхлетя върху възбудена стюардеса, която се опитваше да задържи Робърт. Кет показа картата си и обясни.

— Агент, казали ли сте, че някой ви преследва?

— Да.

— Казали ли сте, че се преструват, че са от ФБР, но не са?

— Да.

— Въоръжени ли са?

— Вероятно.

Дан Уейд се поколеба точно след като бе минал през вратата. Той дръпна Далас назад към гласа на Кет. Младата жена го видя, че слуша разговора. След това вторият пилот затърси портфейла си. Той го отвори, докато старшата стюардеса задаваше въпросите си. Тя поклати глава.

— Госпожица…

— Бронски. Специален агент Бронски.

— Вижте, влитате тук, за да качите шестима раздърпани човека, без билети, по силата на картата си. Откъде да знам, че вие не сте с фалшивата карта?

Ръката на Дан премина близо до рамото на старшата стюардеса. Той най-сетне го намери и я завъртя с лице към себе си.

— Погледнете в този портфейл. Намерете моята лична карта и разрешителното ми за пилот.

— Какво? — неразбиращо попита тя.

— Просто го направете! Чухте ли за катастрофата на Меридиан вчера във Виетнам, в която загинаха над двеста души?

— Да — отвърна тя, докато нерешително търсеше из найлоновите джобчета на портфейла. Най-сетне намери картата му на пилот.

— Аз бях вторият пилот. Бяхме свалени, а аз бях ослепен. Жената, която разпитвате, ни спаси от джунглата изпод дъжд от куршуми. Тя е точно тази, за която се представя, и ако не ни помогнете, сме мъртви.

Старшата стюардеса внимателно разгледа картата на Меридиан и разрешителното му за пилот, издадено от Федералното управление на авиацията. След това затвори портфейла и му го върна.

— Отстъпете назад — каза тя и се обърна към вратата, за да я затвори.

Въздушната стюардеса махна на колежката си на портала.

— Не си видяла никой от тях, нали?

Земната стюардеса кимна.

Щом вратата бе затворена, старшата стюардеса махна към предната част на самолета.

— Да вървим. Капитанът трябва да чуе всичко това.

Кет вървеше след стюардесата, последвана от Далас и Дан. Те влязоха в голямата кабина на DC-10, където Бронски повтори обясненията си. Капитанът седна с ръка, прехвърлена през облегалката на седалката. Той слушаше и гледаше изпитателно групата, която бе нахлула в самолета му. Не каза нищо, когато нервната стюардеса добави, че е видяла личната карта на ослепения втори пилот и разрешителното му.

Капитанът махна с ръка на стюардесата си. Агент Бронски усети как опасенията й се засилват. Няколко секунди той седя неподвижен. Неловката тишина остана ненарушена от втория пилот или бордовия инженер на самолета. Най-после капитанът вдигна ръка.

— Не ми трябват карти, агент Бронски. Гордея се, че сте на борда. Можете да се обзаложите, че ще ви помогна.

— Благодаря ви, капитане.

— Знам, че вие сложихте край на похищението на Еърбридж миналата година и колко човешки се отнесохте с онзи беден капитан. — Той погледна стюардесата: — Джуди, настани ги в първа класа. Погрижи се добре за тях и дайте на агент Бронски всичко, от което има нужда. Тя също е от братството на пилотите.

— Благодаря ви, капитан…

— Холт. Боб Холт — каза той.

— Капитан Холт, когато стигнем Сиатъл, ще уредя плащането на билетите.

— Знаете ли, агент Бронски — започна той, — след като излетим, кажете на Джуди да ви доведе тук и ми позволете да ви задам няколко хиляди въпроса.

— С удоволствие.

Кет тъкмо се бе обърнала към вратата, но изведнъж в съзнанието й изскочи смразяващ факт. Тя се отпусна тежко на подвижната седалка зад капитана с вдигнат във въздуха показалец. Меридиан бе атакуван с оръжието, което бяха намерили на борда на Глобъл Експрес, а сега и оръжието, и Глобъл Експрес бяха в небето на Хонолулу, към което се готвеха да полетят.

Ами ако са разбрали къде съм… къде е Робърт? Не мога да допусна капитана да излети, без да знае!

— Капитан Холт — започна тя, поемайки дълбоко въздух, — има още едно нещо, което е добре подробно да ви обясня още сега. Качвайки се на борда, може да съм изложила екипажа и пасажерите ви на опасност.