Джон Нанс
Терористи (32)

Глава двадесет и девета

Главната квартира на ФБР, Вашингтон,

13 ноември — ден втори,

8:00 сутринта, местно време/1300 Зулу

Джейк Роудс бе спал не повече от два часа на дивана в кабинета си, когато обаждането на Кет Бронски го изтръгна от съня му.

— Не искам да те питам къде беше — каза заместник-директорът, докато очите му привикваха към светлината в кабинета му, — но къде беше, за бога?

— Къде мислиш, че съм била, Джейк? На туристическа обиколка из Ханой ли? — Думите й прозвучаха леко обидено.

— Просто се притесних — отвърна той. — Минаха часове. Какво е положението?

— Свършихме много работа, шефе. С няколко думи взехме петимата оцелели, включително и господин Маккейб и втория пилот. Докато ги прибирахме, започнаха да ни обстрелват. Мисля, че бяха същите хора, които са кацнали в Да Нанг с Глобъл Експрес.

— Къде си сега?

— На борда на същия този Глобъл Експрес. Напуснахме Виетнам.

Джейк прехвърли слушалката на другото си ухо.

— Какво?

— Има много за разказване, шефе. — Тя подробно му изложи спасяването на петимата оцелели и нападението от засада. — Пилотът на хеликоптера ни беше убит, докато излитахме. Накрая всичко свърши с въздушен сблъсък с машината на нападателите.

— Как стана? — попита Джейк.

— Направих грешка и го ударих.

— Ти… си го ударила? Ти ли пилотираше хеликоптера? Как?

— В момента не разполагахме с пилоти, а и валяха куршуми…

— Кет, не знаех, че можеш да пилотираш хеликоптери.

— И аз не знаех. Интересно е какво може да направи човек, когато върху него се сипе дъжд от куршуми.

— Знам, че си пилот, но…

— Миналата година взех няколко часа инструктаж с хеликоптер. Както и да е, онези, които се опитваха да ни убият, започнаха да ни преследват и да стрелят по нас. Накрая се сблъскахме и те се разбиха. Не мисля, че има оцелели.

— Тогава естествено… сте отлетели за Да Нанг и сте взели техния самолет.

— Правилно. Глобъл експрес N22Z или поне такъв е фалшивият номер. Обаждам ти се от борда му. Но има още.

— От това се страхувах — отвърна Джейк, търкайки чело.

— Оставили са да ги чака пилот. Арестувах го. Всъщност той пилотира самолета. Държим го под непрекъснато наблюдение. Един от оцелелите пътници на Меридиан е с него в кабината. Държи пистолет към него. — Тя предаде имената на затворника и на двамата мъже, които им бе казал.

— Твоят… затворник управлява самолета? Не, чакай. Не ми обяснявай.

— Сложно е — каза тя. — Още не ни е казал нищо полезно, освен двете имена. Трябва да знаеш, че реших да напусна Да Нанг без упълномощаване или разрешение за излитане. Това може да причини дипломатически проблеми. В момента летим с Глобъл Експрес в посока военновъздушна база Андерсън в Гуам.

Джейк бе започнал да записва бързо.

— Била си доста заета — каза той, отпускайки се на стола си зад бюрото. — Във възторг съм, че успя да намериш и спасиш оцелелите, но не мога да повярвам, че си взела и самолета.

— Шефе, аз съм федерален служител по прилагането на закона, който връща открадната собственост.

Той помисли за секунда, преди да отговори.

— Да, права си.

Кет му каза за твърдението на задържания втори пилот, че смята, че е бил нает от ФБР.

— Това е абсурд! — отвърна Джейк.

— Знам, но той твърди, че са се представили за ФБР. Честно казано не знам дали да му вярвам или не. — Бронски предаде номерата на паспорта, разрешителното за пилот и шофьорската книжка на Полис. — Снимките на документите са негови — каза Кет, — но дори и да приемем, че са истински, искам да го предам на хората ни в Гуам. Искам да бъде обвинен за убийство по толкова точки, че да остане зад решетките до следващия Ледников период. Искам да бъде защитен от всеки чистач.

— Смятам, че можем да уредим всичко. Чакай малко. — Други двама агенти седяха в кабинета на Джейк. Той им махна да се приближат до бюрото и откъсна листа от тефтера, на който пишеше. — Направете пълно кръстосано проучване и извадете от леглото Федералното управление на авиацията в Оклахома сити. Да направят пълна проверка на досието на този човек. После ме свържете със старшия ни агент в Гуам.

Джейк върна слушалката към ухото си.

— Между другото, Кет, сверихме серийния номер на самолета, с който летиш.

— О! И на кого е? На Рос Перо ли?

— Топло. Самолетчето е чисто ново и принадлежи на корпорация в Далас. Било е в Сан Антонио за рутинна проверка на електрониката, но изчезнало преди осем дни. Компанията в Сан Антонио решила, че собственикът си го е взел по-рано. Всички са малко притеснени. Самолетът струва над четиридесет милиона долара.

— Мили боже! Е, хубав е! — Кет снижи глас. — Джейк, в самолета намерихме нещо, което може да се окаже ключът към цялата мистерия.

— Какво е то?

— Не знам точно какво е, но ще ти го опиша.

Тя даде на Джейк детайлно описание на странния уред.

— Две малки бутилки казваш — повтори той. — Имаш ли някаква представа какво съдържат?

— И най-малка, но отпред има отвор и телескопичен знак. Това значи, че изстрелва нещо. Обичайните отвори по самолета липсват, сигурно се изстрелва през прозореца. Ти каза, че военновъздушните сили предполагат, че става дума за фосфорна бойна глава на ракета, водена от лазерен целеуказател?

— Точно така.

— Предполагам, че сме намерили целеуказателя — уреда, който слага лазерния знак на целта, така че ракетата да я намери. Не съм виждала целеуказател, но това може да мине за такъв.

— Има ли идентификационни табелки?

Кет въздъхна.

— Няма имена, но има много номера и някакви тайнствени инструкции.

— На какъв език?

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш? За колко сигурен можем да считаме сателитния телефон? — попита Кет.

— Дигитален е — отвърна той, — но е граждански и не е кодиран. Не трябва да обсъждаме нищо секретно.

— Страхувах се, че ще кажеш нещо подобно. Добре. Ще ти кажа само, че символите върху това приспособление са от много висок клас.

— Продължавай, Кет. Времето е твърде ценно.

— Добре. Надписите са на английски, Джейк. Прилича на нещо американско, военно и сложно. Не е като някой единствен по рода си, правен в гараж пистолет.

От Вашингтон дойде дълга въздишка.

— От това се страхувах.

— Още не знаем откъде е дошла ракетата, но вторият пилот потвърди, че взривът може да е бил от фосфорна бойна глава. И още едно нещо, преди да затворим. Тази организация е добре школувана, добре финансирана и много решителна. Ще попиташ дали мога да докажа всичко това в съда. Още не. Базирам се на интуиция и догадки, но ако не предават искания, бих казала, че ще загубим още много самолети, преди тази история да свърши. Трябва да намерим другата страна на уравнението. Трябва да разберем откъде взимат ракетите и дали със Сийеър се е случило същото.

— Националната комисия по безопасност на транспорта не мисли така, Кет. Те смятат, че Сийеър не може да е същият случай. От отломките съдят, че не е бил свален от директен удар с ракета.

— Може би са променили тактиката си, но тази организация още не е постигнала целта си, иначе нямаше така отчаяно да се стреми да спре потенциално изобличаване от Робърт Маккейб.

— Ясно.

— Джейк, може би Военновъздушните сили биха вдигнали един SR-71 от базата си в Андерсън, за да отнесат това нещо за анализ. Затова отивам в Гуам.

— Разбрах.

— О! И още нещо. Може ли някой от нашите хора да говори с инспектора от Националната комисия по безопасност на транспорта, който е назначен по случая със Сийеър, и да разбере дали от телата на пилотите е останало достатъчно, за да се направи анализ на състоянието на ретините им.

— На кое?

— Не съм лекар, но може би е възможно да разберем дали ретините на пилотите са били увредени. С други думи дали има доказателство за травма от светлина. Ако е така, това убедително ще свърже двата случая.

Кет даде на Джейк приблизителното време на пристигане във военновъздушната база в Гуам и го помоли да уреди офталмолог да посрещне Дан Уейд. След това прекъсна и сви антената на сателитния телефон. Младата жена се върна в кабината и се мушна в дясната седалка.

Бяха на четиридесет и две хиляди фута странна и непозволена височина. Само така можеха да избегнат всякакво друго въздушно движение.

— Сигурно в момента сме невидими за всички, освен за сателитното наблюдение, защото транспондера ни е изключен — обясни тя на Робърт, така че Полис да не я чуе. — Дан ми каза как да го направим. В най-лошия случай сме отметка фантом, която се появява и изчезва на екраните на различните радари.

Очите й преминаха по панела с приборите и екрана на електронната информационна летателна система. Той показваше хединга им, планирания път, дестинацията и горивото. Имаха повече от достатъчно, за да стигнат до Гуам и военновъздушната база Андерсън. Беше достатъчно дори да стигнат Хонолулу, но Западния бряг на Съединените щати бе извън обхвата им.

 

 

Двадесет минути по-рано Далас се бе приближила до Кет, за да й разкаже подробностите за случилото се в кабината на Меридиан полет пет, както и за убийството на Сюзън Таш и ужасната загуба на Брита Франц, която Бронски си спомни.

Изведнъж някъде из салона се разнесе електронно звънене и Далас се върна.

— Извинявай, Кет, но някъде в салона звъни телефон. Чудехме се дали ще искаш да отговориш, като имаме предвид, че това не е наш самолет.

— Къде е телефонът?

— По средата. Искаш ли… да остана с Робърт и да наглеждам нещата, докато говориш? — попита афроамериканката и усети как стомахът й се обърна при мисълта, че одисеята, която преживя в кабината на Меридиан, може да се повтори.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш след… нали знаеш?

Далас се усмихна и кимна.

— Напълно обръгнала съм.

Кет се поколеба по-малко от секунда, преди да разкопчае колана си. Питаше се дали телефонът още ще звъни, когато стигне до него.

Сателитният телефон на борда на самолета бе един от най-добрите на пазара. Номерът можеше да бъде набран от всяка точка в света, но на доста сериозна цена. Кет протегна ръка към слушалката и се поколеба, обмисляйки как да се оправи с човека на другия край на линията. Можеха да са истинските собственици, Джейк или дори грешен номер, помисли си тя, докато вдигаше.

— Да?

— Днес тук, утре в Гуам, а, агент Бронски? — каза ужасен смразяващ мъжки глас. Думите бяха изречени с лаконичността на смъртна присъда: бавно, заплашително и окончателно.

— Кой е? — попита тя, като се опита да прозвучи заповеднически.

— Да кажем някой, който не оценява дилетантската ти намеса. Или може би някой, който очаква с нетърпение да изравни резултата.

— Кой се обажда? Какво искате? — попита Кет възможно най-спокойно. Отровното му присъствие и невъзмутимият му, лишен от емоции глас изпращаше студени тръпки по гърба й.

Преднамерено и бавно той затвори слушалката. Звукът на скърцаща кожа изпълни ухото й. Сякаш в старанието си внимателно и бавно да постави слушалката на вилката, мъжът се бе навел напред в луксозен кожен стол — поведение на човек в пълен контрол, изпращащ ясно послание.

Агент Бронски върна слушалката на мястото й и вдигна поглед. Пред нея бе застанал Робърт Маккейб с въпросителен поглед в очите. Тя дръпна ръката си от слушалката, за да прикрие факта, че трепери, и му се усмихна.

— Май на господаря не му харесва, че му развалихме плановете — каза тя.

— Какво каза той, Кет? „Той“ ли беше?

Младата жена кимна.

— О, да! Най-спокойният и най-страшният глас, който някога съм чувала.

— Какво каза? — отново попита Робърт.

— Доста ядосано ме уведоми, че сме мъртъвци, ако кацнем в Гуам.

— Знае, че отиваме в Гуам?

Кет кимна.

— Да. Каза: днес тук, утре в Гуам.

— Откъде би могъл да знае, че отиваме там? — попита журналистът.

Бронски усети как главата й леко се завъртя. Как наистина? До излитането не беше взела решение накъде да тръгнат. Дори не беше мислила за това. Тя погледна кабината.

— Кой охранява затворника?

— Далас. Но пистолетът ти е у мен.

— Полис е бил под наблюдение всяка секунда, нали?

Робърт кимна.

— Абсолютно. Първо аз го наблюдавах, а сега Далас. Знам какво си мислиш, но няма начин да се е обадил.

— Тогава е чиста логика.

— Какво?

— Най-близката американска база до Виетнам е Гуам. Той е предполагал къде отиваме и не знам дали по невнимание не потвърдих хипотезата му.

— Но ние отиваме във военновъздушна база, нали? Как могат да се инфилтрират толкова бързо в база?

Кет клатеше глава.

— Не знам, но просто не могат да бъдат навсякъде. Ако има вероятност в Гуам да ни заплашва нещо, не можем да отидем там.

— Тогава къде?

— О, мамка му, Робърт! — Раменете на младата жена се отпуснаха. Тя се облегна назад и затвори очи.

— Какво?

— Сателитният ми разговор с Джейк е бил подслушан. Няма друго обяснение!

— Ти спомена ли Гуам?

— Военновъздушната база Андерсън, всичко. Господи. Така е разбрал.

— Откъде биха могли да знаят, че имаш сателитен телефон?

Тя седна на облегалката за ръце на луксозния въртящ се стол и замислено погали брадичката си. Кет едва забеляза младия Стийв Дилейни, който седеше в съседната седалка и сменяше песен след песен на вградената радиосистема.

— Не — отвърна Бронски почти на себе си. — Не може да е така. Моят телефон е дигитален. Въпреки че не ги смятаме за обезопасени, са страшно трудни за подслушване, особено с новата сателитна мрежа, която използвам.

— Тогава се връщаме на логиката. Той сам е заключил къде отиваме.

Кет погледна към Робърт. Друга ужасяваща възможност мина през главата й, но тя не искаше да я обсъжда нито с него, нито с някой друг: вероятността за изтичане от самото ФБР.

Тя стана и тръгна към кабината. Бронски махна на Далас да остане в седалката, когато афроамериканката понечи да стане от нея.

— Още не, Далас.

— Между другото, Кет — обади се афроамериканката, — на този красавец има кухня с храна, вода, кока-кола и кафе. Всички трябва да хапнем. Да ти донеса ли нещо, когато се качиш тук?

— Да, малко по-късно — отвърна младата жена с лека усмивка. Тя погледна към Полис. — Бордовият компютър може ли да ти каже разстоянието до дадено място, без да променя курса?

— Разбира се — отвърна той. — Какво искаш да знаеш?

Тя се поколеба за секунда, чудейки се дали може да намери начин да съобщава всяка промяна в местоназначението им на началника си. Не и ако го наблюдаваме като ястреби, заключи тя.

— Отиваме в Лос Анджелис — заповяда Бронски.

— А, това е малко далеч. — Полис натисна съответните бутони и зачака резултата. — Ето — каза той. — Ние сме на шест хиляди двеста и четиринадесет мили. Това означава около тринадесет часа полет в зависимост от ветровете. Не можем да стигнем.

— Опитай Сиатъл.

Той отново се подчини. Този път резултатът бе малко по-добър, но все още бе невъзможно да стигнат.

— Хонолулу — каза тя.

Разстоянието, което ги делеше от хавайската столица, бе под пет хиляди мили. Десет часа. А имаше гориво за дванадесет.

— Добре, Полис. Летим право за Хонолулу.

Кет наблюдаваше въвеждането на новата дестинация в официалния план на компютъра. Автопилотът промени курса съгласно промяната и самолетът направи лек завой. Сега летяха по директен курс към международното летище в Хонолулу.

— Далас, веднага се връщам. Много внимавай да не докосва радиото и да не набира нищо на клавиатурата.

— Нямаш проблеми — отвърна тя.

Кет се върна в салона и седна до един от прозорците, наслаждавайки се на миризмата и усещането на меката кожена седалка. Минута по-късно тя разгъна сателитния си телефон и започна да набира директния номер на Джордан Джеймс.