Джон Нанс
Терористи (3)

Пролог

На борда на Сийеър 122, по време на полет, над Мексиканския залив,

180 мили югозападно от Тампа, щата Флорида,

11:43 сутринта, местно време/1643 Зулу

Карен Бриант потисна усмивката си, докато гледаше как Джим Олсън се бори с вратичката на багажното отделение над главите им. Дънките му бяха на сантиметри от лицето й. Като протегна атлетичното си тяло до краен предел и се изправи на пръсти, той още веднъж дръпна вратичката. Най-после тя се отвори. Карен чу как младия мъж отваря ципа на ръчната си чанта и тършува в нея. Той измърмори нещо доволно, дръпна ципа на чантата и погледна към Карен.

— Добре. Сега се чувствам по-добре — каза той и затвори вратичката на багажното.

— И за какво точно — попита тя, докато той се отпускаше отново на седалката до прозореца — се страхувахте, че сте го забравили, сър? — Тръсна дългата си до раменете кестенява коса и го погледна с престорено подозрение. — Надявам се да не е още един подарък в полза на твоите страсти?

И бездруго се чувстваше твърде разголена в лятната рокля, която й бе купил. Бански костюм в подобен стил би бил твърде много.

Младият мъж се ухили самодоволно и обърна глава към прозорчето на самолета. Погледът му бавно премина по дясното крило на огромния боинг MD-11. След като внимателно го изучи, той спря зеления си поглед върху извисяващите се в далечината купести облаци, преди да го обърне към Карен. Разсмиваше се толкова лесно. Това бе нещо, което тя особено ценеше у него.

— Не е важно, млада госпожице — каза той в същия момент, в който прозвуча рутинно съобщение към пътниците.

— Разбира се, че е важно! — подмами го Карен. — Явно в тази чанта има нещо, което се притесняваше да не си забравил.

— Е, вече не се притеснявам — отвърна той, като потисна желанието си да й даде годежния пръстен веднага, обзет от облекчението, че не го е забравил в дома си в Хюстън.

Не, каза си той, всичко ще се реши през тази седмица на Канарските острови.

Трябваше да е сигурен.

Карен стисна ръката му и се засмя тихо. Джим отново погледна през прозореца. Той пресметна наум разстоянието до купестите облаци, увиснали над Мексиканския залив, северно от курса на самолета. Запита се какво виждаха пилотите на радара си. Яростният ураган заплашваше Ню Орлиънс, но те щяха да се измъкнат на юг, в безопасност — според справката, която бе направил с метеорологичната карта преди няколко часа.

Успокой се, за бога, каза си Джим. Това дори не е твоята авиокомпания. Освен всичко си във ваканция. Ще се оправят прекрасно и без теб.

Той стисна ръката на Карен в отговор, вдиша нежния аромат на парфюма й и се остави да бъде обзет от топлия трепет на очакването.

Това щеше да бъде една прекрасна седмица.

 

 

Военновъздушна база Кий Уест, щата Флорида,

11:43 сутринта, местно време/1643 Зулу

Пенсионираният главен мастър-сержант Ралф Джоунс вдигна поглед от сложните инструменти в изпитателната кабина, която ръководеше по граждански договор за военновъздушните сили. Той присви очи зад слънчевите си очила, като се опита да фокусира стария изтребител прехващач F-106 в другия край на пистата. Силуетът на машината трептеше в жегата и в очакване екипажа й да започне излитането.

Ралф си пое дълбоко дъх. Характерният аромат на Мексиканския залив, примесен с привкуса на свеж солен въздух и екзотични благоухания, изпълни дробовете му. Той провери повторно връзката на изпитателната кабина със самолета. Беше стабилна. Устата му пресъхваше. Изстрелването на безпилотен самолет над населено място без контрол на човек в кабината, а само с този на поток радиокоманди, винаги го изнервяше. Понякога в безпилотните въздушни цели F-106, които неговият екип управляваше, имаше пилоти от военновъздушните сили, но днес в кабината седеше манекен, натъпкан със сензори.

Той хвърли поглед към Ранди и Бил, техниците, които управляваха самолета.

— Ралф, какви бяха координатите? — попита Ранди.

— Пресичане южно на тридесет мили — отвърна Ралф, като си представи специално създадената зона за военни операции.

— Това не е ли твърде близо до поляните на Фидел?

— Нищо не знаем — отговори с усмивка мастър-сержантът.

— Добре — каза Ранди.

Въздушната кула даде разрешение за излитане на самолета. Ралф кимна на екипа си. Очите му наблюдаваха как Бил изтегли ръчката на газта до положение пълна тяга и се приготви да освободи спирачките.

 

 

На борда на Сийеър 122, в полет, 230 мили южно от Тампа,

11:43 сутринта, местно време/1701 Зулу

Ярка светкавица проряза небето на север, където яростни облаци бяха скупчили свъсените си чела. Тя проблесна през прозореца на самолета и прикова вниманието на Карен, сковавайки гърба й. Джим усети как ръката на приятелката му стисна облегалката на седалката.

— На безопасно разстояние сме — увери я той.

Но светкавицата, която раздра небосклона от дясната страна на самолета, опроверга думите му. Внезапно машината зави наляво. В следващия миг виражът бе бързо коригиран.

Сигурно е натиснал автопилота без да иска, помисли си Джим. Той погледна Карен. Чувстваше се неловко.

— Може би пред нас е имало въздушна яма — каза младият мъж и се насили да се усмихне. — Екипажът вероятно е спорил от коя страна да мине и в последния момент е променил решението си.

Ъгълът на виража вече надвишаваше тридесет градуса, което бе нормалния максимум за пътнически самолет.

Но защо продължаваше да се увеличава?

Носът се вдигна, като че се изкачваха. Но за да се изкачват, им трябваше мощност, а оборотите на двигателите не се бяха повишили. Самолетът отново зави рязко наляво, а носът се наведе надолу.

Джим се почувства по-спокоен, когато носът на машината се поизправи и тя отново пое напред. Студенина плъзна по гърба му, докато се опитваше да си припомни кои нормални маневри биха предизвикали подобни сътресения.

Нямаше такива. Това не бяха нормални маневри.

Джим погледна към дясното крило. Там нямаше абсолютно никакви облаци. Нито светкавици. Младият мъж бе объркан.

— Джим — започна Карен. Гласът й бе напрегнат. Тя седна на ръба на седалката. Прекрасно съзнаваше, че въздушната струя навън се усилва, докато носът продължаваше да пада, а скоростта — да се увеличава.

Около тях вече се чуваха разтревожени гласове, съпроводени с угрижени погледи. Самолетът изостри левия си завой, носът падна още, а скоростта нарасна. Големият пътнически самолет се носеше стремително към разразяващата се буря.

— Джим, какво става? — попита Карен с пребледняло лице. Бе стиснала ръката му толкова силно, че спираше кръвта му.

Той започна да разкопчава предпазния си колан. Отговорът се въртеше в подсъзнанието му.

— Стой тук. Отивам до кабината.

Тя не каза нищо. Просто остави ръката му да се изплъзне от нейната. Той стана от седалката и я погледна. Беше толкова красива.

Виражът на самолета се бе обърнал надясно. Носът се вдигаше леко, но работата с контролните уреди оставаше рязка и необичайна, като че пилотите се бореха за надмощие. Джим бързо тръгна напред. Очите му не изпускаха вратата на пилотската кабина. Тя бе на осемдесет фута пред него. Младият мъж бе наясно, че намесата му в работите на друга авиокомпания щеше да бъде нежелана. Две от стюардесите стояха пред него. Професионалните им усмивки се опитваха да прикрият загрижеността, която издаваха очите им.

Нарастващата асиметрична гравитационна сила нарушаваше равновесието на Джим и го притискаше към седалките вдясно. Той се опитваше да остане прав, но самолетът се накланяше настрани като преобърната от буря яхта.

Какво става, по дяволите, помисли си Джим.

Около него се чуваха сподавени възклицания от страх, докато той се бореше да се придвижи напред. Нещо не бе наред. Не можеше да бъде загуба на контрол. Контролните уреди очевидно работеха, но като че ли някой ги буташе хаотично насам-натам.

Джим забърза напред, като си помагаше, подпирайки се на облегалките. Ръцете му докосваха главите на стреснатите пътници. Чуваше как чинии и прибори се пързалят и тракат, някои от тях падаха от количките. В този момент една млада русокоса стюардеса, с разширени от уплаха очи, го забеляза.

— Господине! — Тя протегна ръка към него. — Господине! Незабавно заемете мястото си и сложете предпазния колан! — Тя застана на пътеката, за да го спре.

— Аз съм пилот! — каза той. Съжали за неубедителния си отговор.

— Това не ме интересува, господине… — започна тя и спря по средата на изречението. Гравитацията стана нулева и русокосата стюардеса политна право към тавана пред очите на Джим.

Кабината на първа класа бе прорязана от слънчеви лъчи, които се преместиха от долу нагоре, докато самолетът завиваше надясно. Младият мъж сграбчи една от облегалките и се тласна напред покрай стюардесата като астронавт. Периферното му зрение улови повърхността на океана през прозореца.

Ние сме обърнати! — каза си.

Ужасяващият факт бе просто брънка от невероятно странната последователност на събитията. Цялото същество на Джим бе съсредоточено върху вратата на пилотската кабина, която сега бе на по-малко от тридесет фута пред него. Вратата трябваше да бъде заключена, а той трябваше да влезе и да сложи край на това, което ставаше там. Каквото и да беше то.

Огромният MD-11 все се обръщаше. Дясната му страна се върна в горно положение и гравитацията отново се възстанови. Хората и количките на кетъринга изпопадаха на пода. Половината от вратите на багажните отделения над главите на хората бяха отворени, а съдържанието им — разсипано.

Една по-възрастна дама излетя от седалката си по време на нулевата гравитация и после падна на пода, препречвайки пътя напред. Джим се опита да я прескочи, но се препъна в нея. Силите на гравитацията се увеличиха, писъкът на въздушната струя навън се усили, носът се наведе надолу, а самолетът продължаваше да се завърта. Без съмнение връхлитаха повърхността на Мексиканския залив.

Ръката на Джим се впи в една от облегалките. Отвсякъде около него се носеха силни викове на страх. Той стегна мускулите си и се тласна напред с всичка сила. Тялото му се изстреля във въздуха и болезнено се удари във вратата на пилотската кабина. Джим задърпа бясно дръжката. Беше заключена, както и очакваше.

Времето спря. Секундите се превърнаха в минути. Обзе го чувство на ужас и безизходица. Не можеше да определи дали бяха обърнати или не, но знаеше, че падат и им остават броени секунди.

Джим сви крака срещу вратата и дръпна.

Тя не се помръдна.

Дръпна отново, но ключалката бе твърде здрава.

Скоростта се увеличи. Не можеха да бъдат на повече от десет хиляди фута от повърхността. Писъкът на въздушната струя бе оглушителен. Образът на бъдещата му съпруга изплува пред очите му, вдъхвайки му сили. Джим усили хватката си върху дръжката на вратата, събра всичките си сили и дръпна. Болката избухна в ръцете му. Усилващото се пищене на въздушната струя на почти свръхзвуковия полет помете всички други сетива.

Вратата се отвори. Младият мъж влезе в кабината в същия момент, в който предното стъкло се покри с бели капки и синя вода, докато боинг MD-11 измина последните няколко ярда до повърхността на Мексиканския залив.