Джон Нанс
Терористи (28)

Глава двадесет и пета

Летище Да Нанг, Виетнам,

13 ноември — ден втори,

4:45 следобед, местно време/0945 Зулу

Хеликоптерът прелетя над западната страна на бившата американска военновъздушна база край Да Нанг и намали скоростта за кацане. Двете странични врати на машината бяха останали отворени по време на двадесетминутния полет. Кет и преводачът й безплодно бяха търсили оцелелите. Неуспехът само бе засилил подозренията й, че те вероятно са тръгнали на запад и спасяваха живота си. Пилотът кацна на рушаща се бетонна рампа пред занемарено сервизно съоръжение. На рампата имаше няколко малки самолета и военни хеликоптера, и един луксозен бизнес джет. Последният беше съвсем не на място.

Интересно, помисли си Кет. Тя се загледа в джета, но не го позна. Не очаквах да видя корпоративен джет… Агент Бронски се наведе леко извън вратата, за да види по-добре. Тя примигна срещу вятъра и прочете регистрационния номер: N22Z.

Боже мой!

Това беше Глобъл Експрес от Хонг Конг.

Беше вярно. Те бяха тук. Не, поправи се тя, те са тук! А сега какво, запита се Кет. Роторът на хеликоптера забавяше обороти. Пилотът гледаше към нея, но младата жена беше твърде развълнувана, за да му даде нормален отговор. Тя се бореше да не издаде объркването си и му се усмихна, вдигайки палец нагоре.

— Какво искаш да правиш? — попита виетнамският майор.

— А… би ли ме изчакал тук, след като заредиш? — попита Кет. — Трябва да се върнем и да търсим до мръкване.

Майорът кимна, но вниманието на младата жена вече бе погълнато от Глобъл Експрес. Машината стоеше със затворени врати на рампата. Около носа й самотно обикаляше виетнамски войник, преметнал АК-47 през рамо.

Кет слезе от хеликоптера и го заобиколи отзад, като внимаваше постовия да не я забележи. Тя издърпа антената на сателитния си телефон. Сега във Вашингтон беше полунощ. Младата жена си спомни домашния номер на Джейк Роудс и го набра. Апаратът от другата страна иззвъня само след няколко секунди. Кет очакваше да чуе гласа на Джейк или на жена му да отговоря кисело на такова късно обаждане.

Вдигна помощник-директора. Агент Бронски го чу да се прозява на другия край, докато си разменяха бързи поздрави.

— Какво има, Кет?

— Страховито разкритие в Да Нанг — каза тихо тя. — В момента се намирам до Глобъл Експрес N22Z.

Кет чу как началникът й седна в леглото и подсвирна.

— Джейк, мястото на катастрофата е на около девет мили оттук. Ужасяващо е. Загинали са над двеста души. Били са разкъсани при сблъсъка на 747 с билото на планината.

— Значи няма оцелели.

Тя си напомни да забави дишането си. Гласът й прозвуча разтреперано и непрофесионално.

— Точно там е работата. Казаха ми, че не са намерени оцелели. На мястото на катастрофата около отломките на кабината и горния салон на първа класа намерих много убедителни доказателства, че поне шест души са останали живи. Сред тях вероятно са вторият пилот и човекът, за който ти казах… репортерът, който се обърна към мен в Хонг Конг с информация за Сийеър.

— Къде са те тогава, Кет?

— Мисля, че са избягали в джунглата. На мястото на катастрофата се е случило нещо ужасно, на което те са станали свидетели. — Кет подробно му разказа всичко, включително уликите, които я бяха довели до заключението, че една от оцелелите жени е била убита.

— Виждаш ли някакво друго логично обяснение на това, което току-що ти казах? Кръвта, обувката, следите от стъпки, обицата…

Джейк дълго се колеба, после въздъхна.

— Не — отвърна той. — Стигам до същото заключение.

— А и след като намерих самолета, нещата съвсем добиват смисъл.

— Кет, има ли някой около самолета?

— Един войник го пази. Не съм се приближавала.

— Трябва ни серийния номер. Казаха ми, че е под опашката на метална табелка. Ако успееш да го вземеш и да хвърлиш един поглед вътре…

— Ясно. Ще се опитам да видя дали няма някакви специални оръжия или целеуказатели като онзи, за който военновъздушните сили говорят.

— Не искам да се излагаш на опасности, Кет, но Бюрото отчаяно има нужда от някои отговори. Трябва да знаеш, че заради думите на втория пилот, че нещо е избухнало пред кабината и опитите на Лангли да обясни злополуката с въздушен сблъсък, медиите едва ли не казват направо, че катастрофата на Меридиан е терористичен акт. Вероятността това да е серия терористични актове, започнали със Сийеър, вече открито се дискутира от Лари Кинг до местните радиостанции.

Кет прехапа устни за секунда.

— Не ми се иска да ти го казвам, но това доста точно изразява страховете ми.

Джейк изсумтя.

— Знам. Моите също. Но Лангли се опитва да ги разсее.

Докато говореше, агент Бронски заобиколи опашката на хеликоптера. Самотният войник бавно се разхождаше около Глобъл Експрес. Нещо, което Робърт Маккейб бе казал в Хонг Конг, изскочи в паметта й и тя сведе очи към земята, за да се концентрира.

— Джейк, що се отнася до Лангли, може би има вероятност да омаловажават нещата, защото се страхуват, че зад всичко стои групировка, с която не могат да се справят. Може би тя е достатъчно изкусна, за да открадне една от ракетно базираните ни оръжейни системи.

— Не знам, Кет. Оставил съм политиката на други.

— Лангли каза ли ясно, че Националното разузнаване не е видяло бизнес джета от космоса?

Джейк се поколеба, преди да отговори.

— Не, не е.

— Добре, защото мога да се обзаложа, че Националното разузнаване може да види този самолет от космоса и в Лангли са решили да не казват нищо. Можеш ли да разбереш?

Гласът на Джейк леко се промени.

— Кет, навлизаш в деликатна област.

— Онзи репортер ми каза нещо. Същият, който страшно бих искала да намеря жив.

— Казал ти е нещо за страховете и реакциите на Лангли?

— Да.

— Е, ти недвусмислено определи собствените ми подозрения. Ще се обадя на Националното разузнаване. Обзалагам се, че си права, въпреки че не знам какво доказва това. Що се отнася до нас, няма да промени нищо.

Кет погледна към войника, който сега бе седнал на рампата, очевидно отегчен до сълзи.

— По-добре да свършваме — каза тя.

— Внимавай! Но се обади веднага, ако откриеш нещо, колкото и да е часа.

Тя изключи телефона и се върна в хеликоптера. Изтегнат на задната пейка, преводачът си почиваше.

— Пийт? Виждаш ли онзи самолет? Имам нужда от помощта ти. Трябва да убедя онова войниче, че имам официално разрешение да огледам самолета.

Очите на Пийт Пу се разшириха. Младата жена вдигна ръка и се усмихна.

— Просто му кажи, че обожавам този вид самолети и ми трябва извинение да го разгледам.

След момент той кимна.

— Мисля… че мога да го направя.

 

 

Войникът бе подобаващо подозрителен само за няколко секунди. Пийт обясни на виетнамски официалната роля на американката, която придружаваше.

— Голяма, важна, официална, от Съединените щати. Ханой осигури този хеликоптер за мен и моли всеки за сътрудничество.

Войникът кимна и отстъпи настрани.

Както и бе очаквала, основната врата бе заключена. Без външно захранване на климатика вътре без съмнение бе твърде горещо, за да се крие някой в салона. Екипажът и пътниците не се виждаха никъде наоколо.

Кет небрежно мина под опашката, отбелязвайки факта, че няма външни релси, от които може да бъде изстреляна ракета. Сигурно е била изстреляна от лодка или от друг самолет, помисли си тя. Бронски намери производствената табелка и наизусти серийния номер, докато се усмихваше и преструваше, че се наслаждава на гледката на такъв самолет отблизо.

Самолетът се оказа стандартен във всяко отношение. Като се изключи регистрационния номер отстрани на фюзелажа. При внимателно вглеждане се виждаше, че част от оригиналния номер е била заличена и са били изписани нови числа. Работата бе немарлива и Кет успя да различи оригиналния номер отдолу.

Товарното отделение също бе заключено. Тя привлече вниманието на стреснатия войник, когато опита ключалката. Младата жена се усмихна и му махна. После кимна на Пийт и тръгна обратно към хеликоптера, пред който сега имаше камион с гориво. Щеше да отнеме няколко минути да напълнят резервоарите, а тя трябваше да вземе решение.

Кет погледна назад към Глобъл Експрес. Дилемата да се върне да търси Маккейб и другите оцелели или да остане, за да намери начин да влезе в Глобъл Експрес я разкъсваше. Тя спря и се облегна на опашката на хеликоптера, претегляйки възможностите. Който и да бе управлявал самолета до Да Нанг, несъмнено бе проследил Меридиан и знаеше точно къде се бе разбил боинга. Вероятно на борда на бизнес джета имаше куп доказателства, сред които може би бе дори и целеуказателят. Ключът към опасната загадка можеше да лежи на не повече от сто ярда.

От другата страна във враждебната джунгла бяха оцелелите от катастрофата, дебнати от хората от бизнес джета.

Кет обмисли алтернативите, пред които се беше изправил екипажът на Глобъл Експрес около зазоряване. Ако те наистина бяха убийците на Меридиан пет, щяха отчаяно да искат да завършат работата си, като отидат направо на мястото, което не биха могли да направят по земя.

Агент Бронски се отблъсна от опашката на хеликоптера, гледайки виетнамската цистерна с гориво. Тя отиде до салона и отново помаха на преводача да се приближи.

— Пийт, искам да направиш още нещо за мен.

Той колебливо кимна.

— Би ли попитал шофьора на цистерната кога хората от джета ще върнат хеликоптера? Ако реагира така, че все едно знае за какво говориш, питай го дали хеликоптерът е като този?

Пийт Пу отиде и зае шофьора в разговор. Звучните тонове на виетнамския език се понесоха през вратата на хеликоптера, придружени от изблици смях. След няколко минути той се върна и се приведе към Кет.

— Каза, че не знае, защото са взели хеликоптера около изгрев-слънце. Каза, че е същият като този.

 

 

В джунглата, северозападно от Да Нанг, Виетнам

За миг Арлийн Шоен застана открит на широката поляна и огледа камуфлажа на хеликоптера.

Добра работа, каза си той. Като обърнаха носа на машината към сърцето на поляната, им трябваше само малко зеленина, за да го слеят с фона.

Арлийн погледна часовника си и вдигна поглед, изчислявайки колко бързо жертвата би стигнала дотук. Реката ги затваряше от една страна. Магистралата от другата страна на реката известяваше съществуването си чрез всеки камион и кола, които минаваха по нея. Най-вероятно оцелелите щяха да тръгнат по южния бряг в търсене на брод.

А мостът, който се намираше на хиляда ярда надолу по течението от мястото, на което Шоен щеше да ги чака, се виждаше от половин миля от малкото дефиле. Това означаваше, заключи той, че щом видеха моста, възбудата щеше да вземе връх над предпазливостта и щеше да ги вкара право в капана му.

Идеално.

Той обърна гръб на скрития хеликоптер и се затича, бързайки да приготви оръжията.

 

 

На по-малко от миля на изток Робърт Маккейб махна на другите да спрат. Той пристъпи към брега на реката и надзърна надолу.

Далас Нийлсън водеше Дан, прехвърлила ръка около раменете му. Стийв помагаше на Греъм. Те спряха и зачакаха емоционално и физически изтощени.

— А… Дан, Греъм е.

Всички се обърнаха при звука на гласа му.

— Искаш ли… още една инжекция?

Далас погледна доктора с изненада. Добре, помисли си тя, започва да идва на себе си.

Вторият пилот бавно поклати глава.

— Може би съм вече твърде безчувствен, докторе, но в момента не ме боли много. Поне не очите.

— Добре… — въздъхна лекарят. — Да взема Сюзън и… — Греъм премигна и очите му се разшириха. Той осъзна думите, които току-що каза. Загубата на жена му отново се стовари върху него. Лекарят се олюля леко назад и тежко се отпусна на земята. Главата му бе клюмнала върху гърдите, а тялото му се клатеше напред-назад. — Съжалявам… съжалявам.

Далас бързо коленичи до него и обви ръка около раменете му.

— Няма да е лесно, докторе, но трябва да се справиш. Заради нас.

Робърт се върна при тях. Косата му бе щръкнала, закачена от клон.

— Мисля, че видях мост малко по-надолу — каза той. — Това е билетът ни да се измъкнем оттук. По този път има достатъчно движение.

Далас започна да се смее. Спонтанността й накара и Стийв да се усмихне.

— Какво? — попита Робърт и ги погледна подозрително.

— Косата ти… сякаш си пъхнал пръст в контакта — каза тя, усмихвайки се широко, докато той приглаждаше косата си. — Изглеждаш смешно.

— Не виждам нищо смешно… — промърмори Робърт.

— Е — усмивката на Далас се топеше на лицето й, — май предпочитам да се смея вместо да плача, а това е първото, макар и не много смешно нещо, което виждам днес.

Робърт се замисли за миг. Той кимна, докато гледаше към Дан и Греъм.

— Разбирам.

— А сега сериозно, искам да ви попитам нещо — каза афроамериканката. — Ако излезем на този път и стопираме, как ще знаем, че не сме стопирали убийците си?

— Те имат хеликоптер — възрази Стийв.

— Който отдавна са разменили за камион — добави Дан.

Робърт си пое дълбоко дъх

— Какво мислиш, Далас?

— Ами — започна тя, — Стийв каза, че радиото му може да предаде точните ни координати и гласови съобщения. Може би трябва да спрем близо до пътя, да останем скрити и да пуснем радиото. Истинските спасители ще дойдат право при нас при условие, че лошите не могат да стигнат до тази информация.

— Дигитална е — обади се Стийв. — Отива в специален сателит.

— Значи — каза Робърт, — е вероятно този, който ни преследва, да не може да се сдобие с информацията. Добре. Може би ни остава още половин миля.

Робърт отново поведе малката група. Вървяха по-бързо отпреди. До известна степен растителността до южния бряг на реката изтъняваше. Температурата бе все още мека, а слънчевите лъчи падаха под остър ъгъл на западния хоризонт. След по-малко от двадесет минути спряха на ръба на широка поляна, но останаха скрити зад дърветата. Стийв извади радиото, пусна GPS функцията и включи лъча. След това подаде радиото на Дан, за да предаде гласовото съобщение.

— Помощ! Помощ! Помощ! Ние сме петима от осем оцелели от Меридиан полет пет. Други двама бяха убити от пътниците на хеликоптер, американско производство, който пристигна на мястото на катастрофата точно след изгрев-слънце. Трети бе убит от… експлозия в джунглата. Имаме нужда от незабавна помощ и закрила на тези координати. Помощ! Помощ! Помощ!

 

 

Летище Да Нанг, Виетнам

Кет гледаше скъпия бизнес джет да се отдалечава, докато хеликоптерът набираше височина и се питаше дали е взела правилното решение. Ако го нямаше, когато се върнеше, щеше да е почти невъзможно да го проследят. Самолетът можеше да прелети над шест хиляди мили. А с изключен транспондер можеха да избягат практически навсякъде, като излязат почти незабавно от покритието на радарите.

Полетът до мястото на катастрофата й се стори много кратък. Когато пилотът посочи грозния отсек, отбелязващ мястото, агент Бронски внимателно се прехвърли над преградата, която разделяше местата на пътниците и предните седалки, и седна отляво на пилота.

— Снижи се до върховете на дърветата и започни от северозападния ъгъл на поляната в посока запад.

Пилотът кимна и раздвижи щурвала, за да изпълни нареждането. Над нормалния рев на хеликоптера Кет долови друг звук. Той беше накъсан и писклив като електронно писукане и звучеше много далечно. Тя се опита да се съсредоточи върху огледа на пейзажа пред нея, но звукът продължаваше да я безпокои, докато източникът му най-сетне не изскочи в съзнанието й.

Кет се обърна и махна на Пийт Пу, сочейки чантата си. Той й я подаде и тя я отвори, за да извади сателитния си телефон.

— Ало?

Гласът от другата страна бе твърде тих.

— Чакайте! В полет съм и едва ви чувам! — Тя увеличи звука до максимум и вдигна апарата до ухото си.

— Кет, чуваш ли ме?

— Кой е?

— Джейк.

— Джейк! Говори силно.

— Получихме съобщение от сателит, Кет. Беше права. Имало е осем оцелели. Трима са мъртви. Пет се нуждаят от незабавна помощ. — Джейк повтори съобщението и й даде координатите.

— Слава богу! Джейк, ще ти са обадя веднага щом ги вземем — обеща Кет. Тя прекъсна и се наведе към пилота. — Имате ли GPS?

Той поклати отрицателно глава.

— А карта?

Майорът кимна и й подаде навигационната карта на областта. Бронски се зарови в нея с координатите в ръка и с химикалка. Не след дълго съедини линиите и загради мястото с кръгче. Вгледа се по-внимателно и проследи течението на някаква река до точка, източно от магистрален мост, после подаде разгънатата карта на пилота.

— Тук. Трябва да вземем пет души оттук.

На лицето на майора се изписа скептично изражение. Той взе картата и започна да я сравнява с ландшафта под себе си. След няколко минути пилотът вдигна поглед, усмихна се на Кет, бутна щурвала напред и наведе глава на запад.

— Около шест мили — каза той. — Няма проблем.