Джон Нанс
Терористи (27)

Глава двадесет и четвърта

Мястото на катастрофата на Меридиан пет, дванадесет мили северозападно от Да Нанг, Виетнам,

13 ноември — ден втори,

3:30 следобед, местно време/0830 Зулу

Бе твърде много, за да се асимилира на един път.

Кет Бронски потърка очи и помоли пилота на хеликоптера още веднъж да мине по периметъра на катастрофата. Това, което първоначално се бе появило в далечината като тъмен разсек сред зелената джунгла, с приближаването им бързо се превърна в грозна площ от почерняла растителност, осеяна с парчета изкривен алуминий, разкъсани седалки и човешки тела.

Майорът от военновъздушните сили на Виетнам кимна и машината се наклони на една страна за вираж.

— Боже мой! — промълви младата жена на себе си.

Контрастът между ясното синьо небе и пълното крушение под него бе потресаващ. Някой я потупа по рамото и тя се обърна. Служебният преводач, който й бе предоставен от виетнамските власти, се наведе към нея.

— Съжалявам, агент Бронски. Не ви чух.

Как се казваше, запита се тя. Пу Мин, спомни си младата жена в следващия момент. Точно така. А западното му име е Пийт.

Кет поклати глава.

— Говорех си, Пийт. — Тя отново погледна към отломките и махна към тях. — Просто не мога да повярвам на очите си. — Всеки момент щеше да й се повдигне.

Хеликоптерът прелетя бавно над мястото на първия удар и широкото поле на крушението, изсечено от разбития самолет до последното местодомуване на горния салон и кабината. Тя беше изкривена и разбита, но се разпознаваше кацнала на поляната на около миля от мястото, където крилата на големия боинг за първи път бяха разсекли джунглата.

Агент Бронски засне няколко снимки. Тя прекрасно знаеше, че те никога няма да могат да пресъздадат пълния ефект от ужаса, който се разкриваше пред нея. За пореден път Кет се опита да прогони от съзнанието си възможността да види тялото на Робърт Маккейб сред останките от катастрофата.

— Отново? — попита пилотът на английски.

Агент Бронски поклати отрицателно глава и махна към района около предния салон на самолета, където чакаше малка група хора. Младата жена наблюдаваше лекотата и прецизността, с които пилотът приземи хеликоптера. Тя си спомни двата часа инструктаж, които бе минала с много по-малка машина. Споменът бе моментно бягство от касапницата, простираща се пред нея.

Полевият командващ беше виетнамски полковник с пребледняло лице. Той я посрещна на вратата на хеликоптера.

Кет го поздрави и излезе от машината, махайки към отломките.

— Има ли… има ли оцелели?

Тя усети как изстина, когато той отрицателно поклати глава.

— Нито един — отвърна полковникът. — Чакам Министерството на авиацията ни от Ханой. Разбрах, че сте от Американската агенция по катастрофите.

Тя кимна.

— Технически. Полковник, аз съм специален агент от ФБР, но съм тук, за да огледам мястото, докато другите инспектори дойдат.

— Нали няма… да пипате нищо?

— Разбира се, че не.

— Моля, кажете ни, ако можем да помогнем.

— Нека се поразходя и да добия представа за злополуката — отговори Кет.

Полковникът кимна и се обърна.

Агент Бронски бързо отиде при отломките от горния салон на боинга — единствената останала голяма част. Тя внимателно се покатери по острите назъбени страни и стъпи на главната пътека на горния салон на първа класа. Кет се замая, когато видя мястото си.

Тя внимателно отиде до него и спря. На мястото до прозореца, където Робърт Маккейб бе седял, нямаше петна от кръв. Седалката бе напълно непокътната. Мястото до пътеката, където тя трябваше да седи, бе пълната й противоположност. Самата седалка бе цяла, но в облегалката бе забито нащърбено парче алуминий. Ако Кет бе седяла там, то щеше да мине през гърдите й.

Боже господи, каза си младата жена с ужас. Две мнения няма. Щях да съм мъртва.

Тя се върна към настоящето и се огледа. Тялото на Маккейб не се виждаше никъде.

Но къде беше той?

Салонът зееше пречупен зад четвъртия ред. Кет внимателно огледа от двете страни. Всеки седящ след четвърти ред би бил мъртъв. Но всеки с предпазен колан преди него би могъл да оцелее. Очевидно силата на удара е била слаба.

Над едната страна на отломката, където е бил левият страничен прозорец, имаше нагънато парче откъсната черна пластмаса. Кет внимателно отиде при него. Бе претръпнала към разкъсаните тела, продукт на катастрофите, при работата си като стажант в полицията по време на следването в колежа. Агент Бронски се подготви за най-лошото. Тя извика в паметта си някои от най-ужасяващите неща, които бе видяла: неизличимите образи на жертви от катастрофи на малки самолети, автомобили, самоубийства с дванадесеткалиброво оръжие и скок от десетия етаж, превърнал тялото на жената в купчина отцедена желатинова плът върху бетона.

Кет дръпна пластмасата. Очакваше да види Маккейб, но под нея нямаше тяло. Вместо това обаче имаше обилни количества кръв и някакви човешки тъкани, набити в острия като бръснач метал.

Сигурно са започнали да местят телата. Това е единственото логично обяснение.

От професионална гледна точка мисълта бе обезпокоителна. Националната комисия по безопасност на транспорта не можеше да контролира разследване на катастрофа в чужда държава, но можеше да даде експертен професионален съвет, включително и универсалната препоръка телата и отломките да бъдат оставени съвършено недокоснати до завършването на предварителния оглед. Държави, които нямаха опит в разследването на катастрофи, често местеха телата и отломките доста по-рано и така възпрепятстваха намирането на основни улики, а понякога и скриваха истинските причини за катастрофата.

Тя пусна пластмасовото парче и внимателно тръгна по нагънатия под на горния салон в търсене на някаква насока. По всички седалки, освен една, липсваше кръв. Дори в кабината единствената следа от силен удар на тяло бе около предното стъкло. Жертвата — мъж в цивилни дрехи — лежеше върху централната конзола на дроселите. Вратът му очевидно бе счупен. Тялото на втория пилот липсваше.

Чакай малко. Ослепен пилот би имал нужда от други хора в кабината, не само от един човек на козирката. Тогава къде са останалите? Нямаше кръв по нито едно от пилотските места. Нито пък на двете подвижни седалки, въпреки че всички те бяха частично изтръгнати от смачкания под на кабината.

Кет направи серия снимки, преди да намери малкото спално помещение зад кабината. Тялото на капитана бе набутано вътре, но по него нямаше сериозни наранявания. Тя го обърна към себе си. Той не беше ранен, но след като се вгледа по-подробно в лицето, очите привлякоха вниманието й. В тях имаше нещо, което изглеждаше много странно. Като че имаше катаракти. Сигурно е от взрива, помисли си Кет. Трябва да е бил дяволски силен. На всяка цена на аутопсията ще ни трябва офталмолог. Тя забеляза разкъсаната униформена риза и следи по гърдите му. Обзаложи се, че са от електрошок на дефибрилатор.

Излезе от кабината и мина през откъснатия горен салон, погледна земята, на която стоеше, и забеляза необикновеното количество стъпки. Те излизаха от останките там, където слизането бе най-лесно. Земята беше кална и много от отпечатъците бяха дълбоки. Едни от тях водеха към осеяното със самолетни отломки поле, но няколко души бяха тръгнали към джунглата. Бяха поели на север и на запад.

Младата жена коленичи и се взря по-внимателно в отпечатъците. Два от тях определено бяха оставени от дамски обувки. Ниските токчета бяха несъмнено потвърждение, че сред оцелелите има жена. Трети чифт по-малки токчета водеха в друга посока.

Кет отиде до виетнамския полеви командващ. Преводачът се хвърли към тях.

— Полковник, има ли жени в спасителните отряди?

Той се намръщи и поклати глава.

— Само мъже.

— Още един въпрос, моля. Били ли са местени някакви тела от предната секция?

— Не. Никакви. Мога ли да попитам защо?

Кет сви устни и кимна.

— Чудя се къде са телата на останалите от екипажа на самолета и тези на пътниците от горния салон.

Полковникът се намръщи отново.

— Не знам. Така го намерихме преди няколко часа.

Кет бързо се върна при останките. Тя си отбеляза броя на различните обувки, отпечатани в калната почва. Сред тях имаше няколко чифта мъжки обувки. Техните следи сочеха на запад. Единият се бе връщал. Стъпките му бяха дълбоки и показваха, че е носил нещо тежко.

Тя забеляза малка локва до отпечатъците и коленичи с пръчка в ръка.

Кръв! Много кръв. Някой е носил тяло, което е кървяло.

Бронски влезе отново в останките на горния салон и седна на една от седалките.

Добре, какво е станало? Трябва да има оцелели. Имало ли е? Робърт сред тях ли е?

Тя си спомни своя въпрос към Джейк за Глобъл Експрес. Агенцията не бе казала дали Националното разузнаване има доказателства, че Глобъл Експрес е следил Меридиан, но имаше ли ги изобщо? Възможно ли е Глобъл Експрес да е стигнал първи до мястото на катастрофата?

Отпечатъците говореха. Поне три жени и няколко мъже бяха оцелели. Но къде бяха?

Кет стана, погледна на изток към Да Нанг и си каза: Ако бях оцеляла и знаех, че има град, щях ли да вървя пеша до него?

Тя отиде до нагънатата черна пластмаса до страничния прозорец и погледна под него. Някой се бе ударил на това място с голяма сила. Сега можеше да се разчете извития метал. Смазаните греди имаха напълно различен вид на изкривяване от това на другите. Можеше ли тяло да е катапултирало тук, в катастрофата?

Нещо блестящо се виждаше на ръба на едно парче превит алуминий. Кет трябваше да допълзи до него. Тя внимателно протегна ръка през хаоса от стърчащ метал и отстрани някаква човешка тъкан, за да го вземе. Бронски се изправи отново и погледна предмета в ръката си. Това беше дамска обица.

Боже мой!

Кет изскочи от останките и внимателно последва стъпките, които водеха на юг, до края на поляната. После тръгна след онези, които вървяха на изток, към Да Нанг. Тя тъкмо се канеше да се обърне, когато група изпотъпкани храсти привлече погледа й. Следи от много чифтове обувки сочеха в обратна посока, на запад, към сърцето на джунглата и планините. Тя коленичи, за да изучи внимателно отпечатъците.

Поне четирима мъже и само две жени. Една липсваше. Онази с най-малките токчета.

Кет още веднъж се върна при нагънатата пластмаса в горния салон. Младата жена си спомни, че под изкривения метал бе видяла нещо жълто. Отне й няколко минути, докато успее да го намери, но търсенето най-после й донесе жълта дамска обувка. Тя бе разкъсана и подгизнала от кръв и идеално пасваше на стъпките край останките на горния салон и на липсващите сред групата, тръгнала на запад от края на поляната.

Агент Бронски остави обувката. Бореше се с примитивното си желание да побегне към хеликоптера и да се махне оттук. Жената с жълтите обувки е била жива и е вървяла след катастрофата. По-късно е паднала от голяма височина върху останките на горния салон. Да не би опит на спасителен хеликоптер да бе завършил неуспешно?

Или е била хвърлена съзнателно?

Оцелелите и избягали в джунглата несъмнено знаеха. Те едва ли биха бягали, заключи тя, ако не бяха видели нещо, което да ги уплаши до смърт. Лошите бяха стигнали тук първи! Който и да е бил в този Глобъл Експрес, бе идвал тук.

Кет махна към преводача и тръгна към хеликоптера.

— Искам да летиш бавно и ниско право на изток — каза тя на пилота. — Следвай онзи път, който всеки би следвал, ако искаше да върви пеша оттук.

Младата жена видя въпроса в очите му.

— Не питай. Само, моля те, да вървим.

— Трябва да заредя в Да Нанг — каза пилотът, — но за малко е добре.

Пийт Пу скочи в хеликоптера. Витлата започнаха да се въртят. Кет седна на мястото най-близко до отворената врата и закопча предпазния си колан. Ясно съзнаваше, че диша тежко.

На дъното е Маккейб. Където и да е той, цялото това нещастие беше заради него.

От мисълта й се повдигна. От една страна, това беше алогично заключение, но, от друга, бе нещо, което трябваше да предвиди още в Хонг Конг.

 

 

В джунглата, северозападно от Да Нанг, Виетнам

Петимата останали оцелели от Меридиан седяха на мъхест пън, на малко повече от сто ярда от мястото, на което Брита бе загинала, в шок под проливен дъжд, притиснати един до друг.

Пороят бе започнал преди минути, но те седяха безмълвни, докато Далас Нийлсън не вдигна поглед към небето, примигвайки от водата, която падаше в очите й.

— Боже, благодаря ти за малките услуги. Поне мухите ги няма.

Робърт Маккейб поклати глава и въздъхна. Той изпъна рамене и се огледа. Далас идваше на себе си, както и той, но Дан бе разтърсен от горчива и дълбока болка. Вторият пилот се обвиняваше, че не бе предупредил за опасностите на засадните капани.

Младият Стийв Дилейни бе седнал право на земята. Раменете му леко трепереха. Момчето се опитваше да се пребори с кошмара, който току-що бе видяло.

И после идваше Греъм Таш, чието безизразно лице и безмълвно поведение отразяваха неизмеримия му шок подир убийството на жена му. Маккейб не беше сигурен дали смъртта на Брита изобщо бе стигнала до съзнанието му.

Трябва да тръгнем, заключи репортерът и се изправи.

— Мисля, че е време — каза той, навеждайки глава на запад.

Един по един те станаха от пъна и го последваха.

Тревата под краката им бе невероятно хлъзгава. Всички водеха непрестанна борба да останат прави и се опитваха да пренебрегнат злощастието, че подгизват до кости.

Скъпият бежов копринен костюм, украсен с ръчни бродерии, който Далас бе облякла в хонконгския си хотел, бе прилепнал към тялото й. Косата й беше съвършено мокра, придавайки й вид на привидение, изплувало от тресавище. Обувките й непрекъснато падаха от краката й из храстите и тя с носталгия си мислеше за удобството на сухите си меки сатенени пантофки у дома.

— Робърт? — повика Далас. — Какъв е планът?

Той спря и се обърна.

— Да стигнем до онзи път и после да пуснем радиото на Стийв, за да повикаме помощ.

 

 

Струваше им се, че от часове се движат по нанадолнището. Бурята отмина и слънцето се появи, процеждайки се през сайванта на джунглата. Растителността бе ту рядка, ту гъста. Пара излизаше от телата им, докато дрехите бавно изсъхваха. Влагата се изпаряваше от папрати, храсти и дървета. Стъпката им стана по-уверена. Звуците, който издаваха невидимите същества из храстите, бяха техен постоянен спътник, както и пляскането с ръце към връщащите се облаци мухи и комари — постоянен дразнещ контрапункт на стъпките на петимата ужасени човеци, пробиващи си път през храстите.