Джон Нанс
Терористи (26)

Глава двадесет и трета

Международно летище Тон Сон Нут.

Хо Ши Мин сити (Сайгон), Виетнам,

13 ноември — ден втори,

11:25 сутринта, местно време/0425 Зулу

Кет Бронски бързо мина през вратата на стария самолет на Еър Виетнам и се сблъска с ароматната влага, която мигновено я обгърна. Тя последва другите пътниците през тропическата разруха на терминала на летището към дългата опашка, която водеше към гишетата на митницата. Кет застана на опашката с паспорта и акредитивите си от ФБР в ръка. Младата жена си спомни думите на Джордан, казани по сателитния телефон точно преди да се качи на самолета в Хонг Конг:

— Радвам се, че можах да ти помогна, Катерин. Не искам да преживееш това, което преживяват всички, които влизат във Виетнам.

— Толкова ли е лошо?

— Ами от френските колониални чиновници виетнамците са усвоили бюрократичната арогантност и умението да се пипкат до безкрай с безсмислени подробности. Усъвършенствали са го със смайващото лицемерие, на което ги научихме по време на войната. След това са го обвили в голяма доза марксистка безкомпромисност, преди да го покрият с вродената си подозрителност, присъща за поругана култура, чийто контакт със Запада през последния един век е бил истинско бедствие.

— Тоест? — попита Кет разтревожена, че може да не й е взел разрешение.

— Тоест за обикновения пътник, особено американец, минаването през виетнамските митнически и имиграционни власти за седмица е малко чудо. Например ако им свърши мастилото за вцепеняващата разума колекция от миниатюрни гумени печатчета, цялата страна застива в зловеща тотална парализа.

— Джордан, трябва да се кача на този самолет веднага, ако искам да замина. Заминавам ли?

— Извинявай, Кет. Занимавам те с колоритни истории. Да. Готова си.

— Не харесваш много виетнамците, нали?

— Харесвам хората, но мразя бюрокрацията. Ще видиш какво имам предвид.

— Толкова ли е зле?

— Ще ти го кажа така. Ако Витлеем беше във Виетнам, нямаше да носим кръстове. Исус щеше да умре от старост, докато чака да мине митницата.

Един офицер от полицията енергично махаше към опашката, на която се бе наредила младата жена. Кет го чуваше да вика все по-настоятелно едни и същи заповеди на виетнамски, докато се опитваше да отведе хората през някаква врата. Най-отпред двойка азиатци тършуваха за нещо в малка чанта. Изведнъж те се изправиха и покорно минаха през вратата. Агент Бронски и другите чакащи на опашката ги последваха.

Редица от мъже в униформи чакаше от другата страна. Всеки от тях бе седнал в малка будка, снабдена с гореспоменатите гумени печатчета. Един по един те приемаха паспортите и документите, подадени от всеки пътник през малкия процеп в основата на прозореца. Мъжете изучаваха всичко в най-малки подробности с ревностна страст, последвана от градушка удари с гумените печатчета преди паспортът — и пътникът — да бъдат пуснати да минат към следващото изпитание.

Кет бе следваща в редицата. Тя тъкмо се чудеше защо никой не я беше повикал, когато нечия ръка хвана, съвсем не нежно, рамото й. Агент Бронски се обърна и видя няколко униформени мъже сериозно да я гледат.

— Паспортът! — каза един от тях.

Младата жена му подаде малката синя книжка, която той бързо проучи. После каза нещо на виетнамски на другите. Той погледна пак към Кет и кимна към вратата в края на коридора.

— Последвайте!

Самомнителната хореография на митническия и имиграционния танц бе забавна, но Кет изпита истинско облекчение, когато мъжът я отведе от сцената на рутинната процедура. Те минаха през втора, а после и през трета врата и влязоха в сивкав опушен кабинет с изпопадали пожълтели, някога бели плочки и под, облечен с ламаринени листове, покрити с петна. Униформеният мъж й махна към разнебитен стол, поставен до метално бюро, което несъмнено бе останало от американците от хиляда деветстотин седемдесет и четвърта.

— Седнете сега.

— Добре. Колко дълго?

— Седнете! Седнете, седнете, седнете! — настоя той с множество отсечени жестове.

Офицерът внимателно свали шапката си и много изискано я постави на бюрото, преди самият той да седне на въртящ се стол и да грабне телефона. Кет понечи да заговори, но той ядно й махна с ръка да мълчи. Двама други офицери, вероятно от полицията, се появиха и застанаха до агент Бронски. Лицата им бяха необикновено сериозни.

Избирането на номера по стария телефон не беше свързано със сложен ритуал, но бе последвано от нещо, което сигурно беше ругатня на виетнамски. Офицерът тръшна телефонната слушалка на вилката и бръкна в джоба си. Кет погледна часовника си и се намръщи. Мъжът извади малък GSM и издърпа антената. След това набра номера и постави апарата до ухото си.

Разговорът бе кратък, но сред потока от виетнамски думи младата жена ясно чу името си. След това офицерът усилено закима, а на лицето му се появи бегла усмивка. Той се изправи внезапно и я погледна.

— Чакай сега! — заповяда мъжът. После се обърна и излетя през вратата.

Кет погледна другите двама офицери. Никой от тях не искаше да срещне очите й.

— Момчета, някой от вас говори ли английски?

Отговор нямаше.

— Поне малко? Parlez-vous français?

В отговор спокоен култивиран мъжки глас се обади зад нея. Той изговори думите с лек английски акцент.

— Не и ако искат да запазят работата си.

Тя се обърна назад и видя нисък пълен мъж в делови костюм, на чийто ревер висеше карта на охраната.

— Здравейте! — каза Кет, вдигайки вежди.

Той пристъпи напред и протегна ръка. Младата жена стана на крака, за да я поеме.

— Аз съм Нгиен Тонг, директор по имиграцията в Хо Ши Мин сити. Очаквахме ви.

— Оценявам това — отвърна агент Бронски.

— Радваме се да удовлетворим молбата на посланика ви в Ханой. Обади ни се, когато сте тръгвали от Хонг Конг — продължи Нгиен. — Каза, че сте от американското ФБР и ще бъдете представител на американския екип, който ще разследва злополуката. Помолиха ни да ви помогнем да стигнете до Да Нанг и ще ви помогнем. Уредихме хеликоптер, който да ви откара направо на мястото на катастрофата. Багажът ви мина през митницата и вече е на борда.

— Хеликоптер! Това е чудесно.

— На виетнамските военновъздушни сили е. Ще се качите в него оттук. Виетнам е решен да направи каквото може, за да помогне. Мястото е на около шестстотин километра оттук. Грубо това са четиристотин мили. Пътят ще отнеме около три часа.

— Много мило от страна на правителството ви, господин Нгиен. В случая бързината е от решаващо значение.

— Разбирам. Наистина много съжалявам за обстоятелствата, но въпреки това добре дошли в нов Виетнам!

— Високо оценявам помощта ви, сър.

Той й се усмихна. Другият офицер влезе тихо с паспорта на Кет в ръка. Той й го подаде и леко се поклони.

— Благодаря — каза младата жена.

Тя видя уплашения израз на лицето на мъжа, който погледна към имиграционния директор и бързо напусна стаята. Тя отново се обърна към Нгиен. Кет забеляза как очите му щастливо изучаваха тялото й, оценявайки това, което виждаха. Младата жена леко сведе глава и погледна директора с извърнати нагоре очи, като че порицаваше непорядъчен юноша. Той се усмихна, сви рамене и още веднъж спусна поглед към извивката на гърдите й, преди да я погледне в очите. Лявата му ръка махна към вратата с пресилен жест.

— Вие сте красива жена, госпожице Бронски.

Кет го погледна, вдигайки вежди. Облекчението й от неочакваното предложение за помощ бе засенчено от естествената й склонност да се наежва от сексистки забележки.

— Наистина? — каза тя и се усмихна предпазливо. — Благодаря. Всъщност това е само прикритие. Под него съм просто един федерален агент.

 

 

В джунглата, северозападно от Да Нанг, Виетнам

Брита Франц се бе отделила от другите в търсене на място, където да се облекчи. Тя вече бе оправила изпокъсаните си дрехи и приглаждаше полата си, когато с изненада видя нещо, което приличаше на път.

Брита видя Стийв да се изравнява с нея, последван от Робърт, който водеше Дан. Далас бе изостанала от другите, за да окуражи Греъм да се опита да върви наравно с тях. Стийв е нещастно, но умно хлапе, осъзна Брита. Първоначалната й преценка за него като за отблъскващ разглезен хлапак се бе смекчила до почти майчинско чувство на покровителство. В кабината бе направил всичко по силите си, а сега се чувстваше отговорен за катастрофата.

Споменът за нещастието възкреси мъчителната мисъл за над двестате пътници и екипажа, които не бяха оцелели. Лицата на стюардесите преминаха пред очите на Брита, предизвиквайки сълзи. Нанси, Джейми, Клеър, Алис… всички те бяха мъртви. И Бил! Неин дългогодишен приятел. Непоклатим като скала. Как бе възможно да е мъртъв? Тя си спомни за жена му и тримата му сина близнаци. И тримата учеха в колеж. Семейството му щеше да изживее невероятна мъка, когато спасителите съобщяха, че няма оцелели.

О, господи! Брита поклати глава, за да изтрие шока от съзнанието си. Спасителите щяха да мислят, че и тя е загинала. Щяха да уведомят Карли, ако тя не успееше да им се обади. Мисълта за дъщеря й, която получава новината, че майка й е загинала в далечна джунгла, бе недопустима. Тя знаеше, че Фил щеше възможно най-дълго да защити Карли от заключението, че няма надежда майка й да е жива. Но при толкова много разкъсани тела, кой знае. Въпреки развода им и попечителството му над Карли той бе продължил да бъде прекрасен възпитател на любовта и уважението на дъщеря им към отсъстващата й майка.

Брита се насили да прогони паниката. Когато му дойдеше времето, Карли щеше да разбере, че майка й е жива. Сега първата задача бе оцеляването на онези, които бяха останали живи.

Брита погледна напред към забелязаната пътека. Тя като че водеше в същата посока, в която вървяха — на запад. Бе малко обрасла, но определено бе пътека. Тя викна към останалите:

— Ей! Намерих път!

Тъкмо бе минала покрай малко дърво, надвиснало над пътеката, когато половин дузина малки тенекиени предмети се изсипа върху нея. Брита Франц спря объркана. Бе оплетена в мрежа от рибарска корда и навързани по нея тежки кутии от кока-кола. Нещо й подсказа да изчака, преди да започне да я сваля от себе си.

Какво е това, за бога?

— Чакайте малко. Оплетох се в нещо.

Почти осемдесет фута по-напред Дан Уейд сграбчи ръката на Стийв. Вторият пилот попита с напрегнат глас:

— Какво каза Брита?

— Намерила е път, а сега каза, че се е оплела в нещо.

— Боже мой! — Дан сложи ръце на устата си и извика в посока на старшата стюардеса. — Брита! Не мърдай! Чуваш ли ме?

Отговор нямаше.

Далас и Робърт се обърнаха да видят какво бе предизвикало глъчката зад тях.

— Какво става? — провикна се Далас, напълно объркана, когато Дан каза на Стийв да го заведе до Брита.

— Робърт? Последвай ни, моля те! — извика Дан през рамо.

Стийв отмести храстите по пътя им. Дан държеше ръката на момчето и поддържаше темпото му. Робърт се затича, за да ги настигне.

— Брита! Не мърдай! — извика вторият пилот, докато тичаше. Той многократно се препъна и изправи въпреки усилията на Стийв.

От посоката на Брита дойде отговор. Дилейни отмахна настрани още едно листо и се препъна по средата на същия път, който Брита бе открила.

— Вече сме на пътя — каза момчето.

Дан го дръпна да спре.

— Не мърдай! Виждаш ли Брита?

— Не — отговори Стийв и вдигна поглед. Робърт и Далас дойдоха зад тях.

— Кой е зад мен? — попита вторият пилот.

— Далас и Робърт. Греъм е най-отзад.

— Не мърдай! — изкомандва Дан. — За нищо на света не минавайте пред мен.

— Какво, за бога, става? — попита Далас.

— Брита! — повика напред Дан, като пренебрегна въпросите на останалите за момента.

— Насам, Дан. — Гласът й дойде отляво.

— Робърт — попита Дан, — виждаш ли я?

Маккейб погледна към пътеката. Там се виждаха само растения.

— Брита, къде си?

— Надолу по пътеката. Оплетох се в мрежа от тенекиени кутии.

— Господи! Не мърдай! — извика Дан. — Брита! Разбираш ли ме? Не помръдвай и мускулче! Не се опитвай да се разплетеш, разбра ли?

Дан се наведе към Робърт и Стийв.

— Чуйте ме много внимателно. Трябваше да предупредя всички ви да не тръгвате по никакви пътеки. Тази страна и тази област в частност гъмжат от виетнамски засадни капани от времето на войната. Някои от тях още стоят.

— Боже господи! — възкликна Стийв.

— Трябва… да ме заведете по-близо до нея — каза Дан, — и после да ми опишете до най-малката подробност какво виждате. Кажете на останалите да се дръпнат от пътеката. Заобиколете отстрани и внимателно минете през храстите, които са до Брита.

— Дан? — провикна се старшата стюардеса.

— Чакай, Брита. Не мърдай!

— Плашиш ме, Дан — отвърна тя.

— Стийв, ти стой тук — каза Робърт.

През лицето на момчето премина искра от гняв, докато оставяше втория пилот на грижите на Робърт.

Журналистът внимателно поведе Дан извън пътеката, която Брита бе намерила.

— Дан, сега я виждам през папратта — каза Робърт.

— Внимателно раздели листата, но ако видиш някакви жички или нещо направено от човешка ръка, не ги докосвай! — Вторият пилот чу как ръката на Маккейб леко шумоли из листата на растенията.

— Сега я виждам добре — каза Робърт. — На около осем фута е, стои пред бананово дърво, раменете и ръцете й са оплетени в мрежа, по която има нещо. Прилича на стари кутии от кока-кола.

— Най-лошото! — измърмори Дан под нос. — Добре, Робърт. Виж дали кутиите имат дъна!

Журналистът погледна внимателно, преди да отговори.

— Нямат дъна.

Брита гледаше Дан и Робърт през пътеката.

— В какво съм се оплела, момчета? Моля ви! Наистина ме плашите! — каза тя. Очите й наблюдаваха изражението на лицето на втория пилот.

— Не мърдай, Брита. Ще ти обясня след секунда. Само не мърдай.

— Дан — докладва Робърт, — всички кутии са вързани с нещо като корда.

Първият офицер поклати глава.

— И дъното, и капака на всяка кутия са изрязани и всяка е свързана с другите, нали?

— Точно така. Какво е това?

— Която и да е от тях може да взриви Брита на парчета — каза Дан достатъчно тихо, за да не може старшата стюардеса да го чуе.

— Какво си шушукате там? — попита тя.

— Брита, не мърдай — заповяда вторият пилот. — Не говори, освен ако не те питам нещо. Каквото и да правиш, не помръдвай. Движи устните и лицето си възможно най-малко.

Очите на старшата стюардеса се разшириха, стрелкайки всички около нея, докато се опитваше да говори, без да мърда устните си.

— Какво… какво става? Какви са тези неща по мен?

Дан дишаше бързо. Лишен от възможността да вижда, той се опитваше да измисли как да се справи с положението. Вторият пилот се обърна към Робърт.

— Всички да се дръпнат поне на двадесет ярда.

Маккейб предаде заповедта.

— Добре — каза Дан. — Брита, първо, без да мърдаш главата си… можеш ли да погледнеш през някоя от кутиите? Не кимай! Така или иначе, не мога да видя жеста. Просто погледни и ми кажи какво виждаш.

— Ами… вътре има нещо метално и бронзово. Най-отгоре има закачено нещо. Някакъв механизъм.

— Тежки ли са?

— Да. Много.

Той кимна и дълбоко си пое дъх. Мислите му препускаха в главата.

— Брита, върху теб сигурно е паднал забравен още от шестдесет и девета година виетнамски засаден капан. Кафявите неща в кутиите се ръчни гранати.

— Господи! — простена тя и леко потръпна. — Как да ги махна от себе си?

Дан вдигна ръка.

— Стой мирно. Това е първото правило. Капанът се нарича маргаритена верига. Гранатите са… — той се опита да забави дишането си — с изтеглени предпазители. Докато не паднат от кутиите, всичко е наред, но… тук някъде има препъни въже и дърво, с което то е свързано.

— Не разбирам!

— Направени са… за да избиват войсковите ни части, Брита. Някой нещастен лейтенант е трябвало да мине по този път. Той е трябвало да си мисли, че е поел най-големия риск, като води взвода си. Щял е да се спъне в жицата и да издърпа малките въженца, които държат гранатите в кутиите. Те са щели да изпопадат в краката на войниците му и преди някой да е успял да реагира нещастното момче е щяло да загуби поне дузина от хората си.

— Още ли са… смъртоносни?

— Да. Всяка една от тях може да те убие. Брита, ще те измъкнем оттам.

— Господи! — Старшата стюардеса преглътна с мъка.

— Това е стар капан, Брита. Това означава, че е още по-опасен. Може да изглежда зле, но гранатите са смъртоносни.

— Не мога ли просто да ги сваля?

— Още не. Ще трябва малко да го проучим. Ще… трябва да сме сигурни, че няма да налетим на препъни въжето, докато идваме до теб. Особено сега, след като го обезпокоихме. Седяло е тук години наред, без да избухне, но сега, след като призракът е бил обезпокоен може да е чувствителен.

— Какво ще правим? — попита Робърт.

Дан още дишаше тежко. Той хвана рамото на Маккейб.

— Не знам… как да те помоля да рискуваш живота си, но не мога да направя нищо, като не виждам.

— Аз съм отговорен, че ви забърках в това и ще направя каквото мога, за да ви измъкна.

Думите на журналиста спряха Дан за секунда, но в следващата той продължи.

— Добре. Ще ти го опиша в най-малки подробности… тогава ще й кажеш какво ще направиш. Всъщност това са две неща. Първо, трябва да си напълно сигурен, че няма да стъпиш на препъни въжето, докато отиваш до нея. Това означава, че ще вървиш бавно и предпазливо по пътеката. Никакви падания. Второ, трябва… да сложиш ръка под всяка кутия, така че гранатата да не падне. Тогава режеш връвчицата на кутията… след като си абсолютно сигурен, че това няма да доведе до падането на друга кутия. След това внимателно слагаш всяка кутийка на земята. Ако гранатата не падне, не може да избухне. Дотук разбра ли?

Робърт кимна. Устата му бе суха като памук. Бе запознат с гранатите и мините. Познаваше и доста от другите дреболии, които военните използваха, но тъй като никога не беше минавал военно обучение, боравенето с подобни неща бе нещо съвсем различно. Той усети как потта изби по челото му, докато Дан му казваше всичко, за което можеше да се сети, че ще доведе до фатална грешка.

— Брита — провикна се Дан, — сега ще те предам на Робърт. Казах му всичко, което трябва да знае.

— Чуваш ли ме, Брита? — попита журналистът.

— Да.

— Добре. Първо, много бавно ще дойда до тебе.

— Моля те, внимавай!

— Ще внимавам. — Маккейб спря и погледна старшата стюардеса. Едри сълзи се стичаха по бузите й. — Ще те измъкна оттам, Брита. Всичко ще бъде наред.

— Не… не искам да умра, Робърт.

Той поклати глава.

— Няма да умреш. Стой спокойно и неподвижно.

Репортерът вдигна крак нагоре и го премести напред в пресилена бавна дъга. Той внимателно провери земята, преди да прехвърли тежестта си.

— Робърт? — извика старшата стюардеса. — Дан? Нещо ме ужили по гърба.

— Понеси го, Брита. Не трепвай! — извика вторият пилот. — Говори само на Робърт. И аз съм тук. Не трябва да клатим кутиите.

Робърт видя лицето й да се изкривява от болка.

— Боли ли? — попита той.

— Да. Може би е скорпион, но ще го понеса.

Листата зад нея се раздвижиха.

— Брита, мърдаш ли?

— Не. Как ще го направиш, Робърт?

Той повтори инструкциите, които Дан му беше дал, и погледна назад. Вторият пилот му даде знак с вдигнат нагоре палец.

— А ако някоя граната падне? — попита тя.

— Имаме десет секунди да я грабнем и да я хвърлим. Ти няма да правиш нищо. Аз ще го направя.

Малка маймуна се спусна и спря да погледне Робърт. Студени тръпки преминаха по гърба му, докато разпознае животинчето. Маймунката скочи на близкото дърво и го загледа. Журналистът задържа концентрацията си върху Брита, пренебрегвайки тракането със зъби на малкия примат, към който скоро се присъедини още един, а после и още един.

— Мисля — каза старшата стюардеса, — че на гърба ми има три или четири гранати. Удариха ме, когато се оплетох.

Осем фута отделяха Робърт от Брита. Повечето от тях не бяха обрасли. Той се вгледа внимателно в една от кутиите, които висяха отпред. На дъното й имаше нещо. Може би сянка. Докато гледаше, картината се изясни.

Господи, гранатата се подава! Сигурно второто въженце се е скъсало. Може да падне всеки миг.

Очите му пробягаха по кутиите, които виждаше. На всички други кордата бе още на мястото си, осигурявайки на всяка граната нещо, на което да се държи. Всички въженца бяха опънати и се спускаха в храстите в очакване да бъдат дръпнати. Ако той само докоснеше някоя…

— Брита, искам да хванеш една от кутиите. Много внимателно и много бавно вдигни дясната си ръка с по един инч, докато стигнеш дъното на кутията, която виси на корема ти. Сложи ръка на дъното. Гранатата трябва да остане вътре.

— Добре — отвърна тя, опитвайки се да запази самообладание. Бавно, внимателно направи както й бе казано. Разтрепераната й ръка хвана своенравната граната.

— Браво, Брита! Една по малко. Когато стигна до теб, ще оправя другите.

Отляво дойде още тракане със зъби. Между трите маймунки се организира малко състезание. Те се хвърлиха на пътеката, претичаха от ляво надясно пред старшата стюардеса и се покатериха на близкото дърво.

— Дяволите ги взели! — промърмори Дан. — И на вкус са ужасни.

— Не искам да знам — каза тя. — Някак си загубих апетит.

Далечният звук на хеликоптер стигна до ушите им. Смразяващо познатият звук бавно се усилваше.

— Забрави за хеликоптера, Брита — нареди Робърт. Той спря, усещайки препятствие на пътя си. Крака му замръзна във въздуха. Журналистът се вгледа, но не видя друго, освен една лозница и сложи крак на земята до нея. — Още малко, Брита — каза той, — и тогава ще мога да започна да ги махам.

Очите на Брита бяха фиксирани върху Дан, докато Робърт продължаваше да се придвижва бавно към нея. Далас тихо бе дошла зад втория пилот.

— Далас? — попита старшата стюардеса. — Там ли си?

— Тук съм, Брита — отвърна тя, карайки Дан да подскочи леко.

— Мисля, че ти казах да стоиш далече — изсъска й той.

— Ш-ш-шт! — смъмри го афроамериканката.

— Далас, ще направиш ли нещо за мен? — попита Брита.

— Разбира се, скъпа.

— Ако… нещо стане, би ли предала съобщение на дъщеря ми Карли?

— Разбира се, че ще й предам, Брита, но ти сама ще й го кажеш.

Лицето на старшата стюардеса блестеше от сълзи. Тя прехапа долната си устна.

— Надявам се! Но… тези неща са навсякъде по мен. По гърба, по гърдите, по раменете ми… има една дори между краката ми. О, боже! — Тялото й видимо трепереше.

— Брита! — каза Робърт. — Успокой се! Всичко ще бъде наред. Никакво пораженческо мислене. Но трябва да не мърдаш.

— Не искам да умра така — каза старшата стюардеса със слаб глас. — Но мисля, че е по-добре да се върнеш, Робърт. Прекалено съм оплетена.

— Глупости! Ще те измъкна оттам. Трябва да го направим методично.

Маккейб планираше следващата си стъпка. Брита затвори очи и остана неподвижна за няколко секунди. Внезапно стенание разтресе тялото й.

— Далас… ако умра… кажи на Карли… че майка й я обича безкрайно.

— Брита — започна Далас, но стюардесата я спря.

— Не — каза тя. Гласът й трепереше, но беше настоятелен. — Кажи й… кажи й… че я обичам и… се гордея каква силна млада жена е станала… и… — Задавеното хълцане, което прекъсна думите и потръпването на тялото й, което го последва, разтревожиха Робърт.

— Брита! Моля те, не мърдай! Моля те!

— И й кажи… че толкова много съжалявам. — Тя се опитваше да не се движи, но хълцанията я разтърсваха против волята й, — имахме толкова малко време. Вината винаги беше моя.

Далас трябваше да се пребори с напиращата в гърлото й буца, за да отговори.

— Брита, всичко ще бъде наред, миличка. Дръж се. Робърт ще те измъкне.

Старшата стюардеса леко клатеше глава.

— Не. Не, няма. Робърт, махай се. Чувствам как една кутийка се плъзга по гърба ми. Моля те! Върни се!

— Брита, престани! — нареди Маккейб.

— Няма да стане, Робърт, и не искам да отнеса никой от вас със себе си. Усещам я как се плъзга.

— Ако някоя падне, ще я хвърля достатъчно надалече. Успокой се.

Внезапна серия от тракане на зъби и крясъци изригна отдясно и трите маймунки отново се появиха. Студените тръпки отново полазиха по гърба на Робърт. Той се бореше да пренебрегне врявата на приматите. Без предупреждение те скочиха на пътеката и се скриха бързо в храсталака. Една от тях претича главоломно през тридесетгодишната корда, изпъната през пътеката след сблъсъка на Брита с маргаритената верига.

Робърт погледна надясно, усещайки внезапното движение. Той бе безпомощен да го спре. Ударът на маймунката издърпа старите рибарски корди от дъното на всяка кутия и остави шестте тежки гранати вътре свободни да тупнат на пътеката в краката на Брита.

Настъпи една безкрайна секунда на вледеняваща тишина, преди гласът на Брита изненадващо силен да я пресече.

— Бягай, Робърт! Не спори! Бягай!

— По дяволите, не! — отсече той.

Времето сякаш се разтегна, докато възможностите бягаха през съзнанието му. Можеше да се хвърли към гранатите и да грабне няколко. Но колко? Четири? Пет? Можеше ли да намери всичките навреме? Можеше ли да вдигне шест навреме? Не! Да я измъкне! Ако можеше да я издърпа от кордите…

— Брита! — извика Далас. — Измъкни се и бягай насам.

Робърт приклекна, за да се хвърли към старшата стюардеса, но Далас вече бе скочила през пътеката. Тя бе сграбчила яката му с изненадваща сила и го дърпаше назад. Брита се отърси от вцепенението си и започна да се бори, за да се измъкне. Тя вече се бе отдалечила на почти два фута, но една от кордите около кръста й бе вързана за дърво. Старшата стюардеса се обърна да я освободи, но без успех. Ясно съзнаваше, че секундите отлитат.

— Не! — извика Робърт безпомощно, докато падаше назад в хватката на Далас. Той яростно се опитваше да се освободи от нея, но тя го влачеше назад и надвиваше усилията му да се освободи. Робърт виждаше Брита. Тя се предаваше! Старшата стюардеса се обърна и поклати глава към него, изричайки с устни „бягай“.

Още веднъж тя се опита да се освободи. Сълзи обливаха лицето й. Маккейб я видя как поклати глава окончателно и спря. Раменете й се отпуснаха. Тя се обърна към тях, спокойно затвори очи и си пое дълбоко дъх, преди да сведе глава.

— Опитай, Брита! Опитай! — Гласът на Далас беше пронизителен в ушите му, но беше късно.

— Пусни ме! — извика Робърт.

— Долу, дяволите да те вземат! — изръмжа Далас и го дръпна рязко в мократа кал. Самата тя падна върху него в същия момент, в който първият взрив извърши смъртоносната си работа.

Силният оглушителен грохот от шест едновременни експлозии, избухнали на петнадесет фута от тях, разтърси джунглата и посипа шрапнели, растения и парчета от Брита на инчове от главите им. Взривната вълна се разсея, преди да стигне до другите.

Робърт гневно блъсна Далас от себе си и скочи на крака. В очите му блестяха сълзи. Разстроен, той се запрепъва към обгорялото място, където бе стояла Брита. Не можеше да повярва, че наистина е мъртва, но накъдето и да погледнеше, очите му го потвърждаваха в най-ужасяващи подробности.

— Дяволите да те вземат, Далас! — Гласът му, гърлен вик излязъл през скърцащи зъби, частично заглуши стъпките на тичащ през храстите човек.

Стийв спря, пързаляйки се до Далас. Очите му гледаха почернялата и опустошена част от пътеката, където допреди малко беше Брита.

— Господи! Къде е тя? — попита той с разтреперан глас.

— Стийв? — каза Далас, опитвайки се да обвие ръка около него.

Момчето я отблъсна и пристъпи напред. Погледът му бродеше обезумял наляво и надясно и падна на мястото, където Брита бе стояла, и бавно се фокусира върху раздробените късове плът и кости. Сред тях Стийв различи част от стъпало.

Той се приведе край Далас и повърна. Тя го прегърна. Сълзи се стичаха по страните й, докато се опитваше да успокои и двамата.

— Няма нищо, миличък. Няма нищо. Няма нищо.