Джон Нанс
Терористи (25)

Глава двадесет и втора

Мястото на катастрофата на Меридиан пет, дванадесет мили северозападно от Да Нанг, Виетнам,

13 ноември — ден втори,

7:23 сутринта местно време/0023 Зулу

Присъствието на друг хеликоптер на мястото на катастрофата бе неприятна изненадата за Арлийн Шоен. Те приближиха от юг, кръжейки на дискретно разстояние. Той поклати глава с отвращение и въздъхна. Очите му внимателно обхождаха източния хоризонт. Колко ли още хеликоптера щяха да дойдат сега, когато мястото на катастрофата вече бе официално известно и дневната светлина заливаше планината?

— Какво искаш да направим? — попита пилотът и махна към поляната.

— Заведи ни до западната страна. Не можем да слезем да оглеждаме мястото на катастрофата за следи, но ако бягат, то е на запад.

— А ако ги намерим? Какво тогава — ще ги застреляме един по един от въздуха ли?

Шоен кимна.

— Ако ги намерим.

— А ако не успеем?

— Тогава се връщаме обратно в Да Нанг и изчезваме оттук. — Той се наведе напред. — Колко гориво има в това нещо?

— За още около три часа. Зависи колко ще искаш да кръжа.

— Арлийн — повика го един от мъжете отзад, сграбчвайки го за рамото, — ако не се върнем и не си вземем самолета, ще имаме разправии или с бюрокрацията, или с нещо още по-лошо. А в такъв случай няма да се измъкнем. Да зарежем това и да тръгваме. Мисля, че така или иначе сме ги загубили.

Шоен поклати отрицателно глава.

— Не сме свършили. Не можем да направим никакъв компромис, докато съществува вероятност Маккейб да си отвори устата.

— За кой се мислиш, по дяволите? За капитан Ахаб ли? Загубихме тази битка. Не се разбиха, където трябваше, а сега обикаляме из тая проклета джунгла като виетнамци, които търсят свалени американски войници. Да се махаме оттук, по дяволите!

— Казах не.

— Защо бе, човек?

— Защото това, което този проклет репортер има, си струва риска.

 

 

В джунглата, западно от Да Нанг, Виетнам

Напред се задаваха тъмни облаци, придружени от далечен тътен. Те възвестяваха идването на буря. Това увеличи неволите на шестимата оцелели, които се препъваха и проправяха пътя си през сгъстяващата се джунгла. Крясъците на гонещи се маймуни се смесваха с непрестанното жужене на мухи и други летящи насекоми. Влагата превръщаше дори чезнещата хладина на утрото в угнетение.

Робърт Маккейб за стотен път погледна през рамо, уверявайки се, че всички се справят с бързото темпо, което налагаше. Ужасът от факта, че един от хонконгските му нападатели бе на мястото на катастрофата, все още се въртеше в главата му. Журналистът изпитваше смазваща вина заради паническата си решимост да се махне от Хонг Конг, без да помисли за рисковете, на които излага спътниците си. Този егоизъм, реши той, бе първопричината за смъртта на над двеста невинни и за гибелта на Сюзън Таш.

Не бе имал време да разпитва втория пилот какво бе избухнало пред кабината на самолета, но лицето на Уолтър Карнеги го преследваше в мислите му заедно с логичното заключение, че са станали жертва на същите терористи, които бяха свалили Сийеър MD-11.

Робърт мислеше за Кет Бронски и какъв невероятен късмет бе имала да я измъкнат от самолета.

Освен ако…

Той отхвърли мисълта в мига, в който тя се роди в главата му. Възможността Бронски да е замесена бе твърде невероятна. Беше я проучил. Тя имаше предварителна резервация. Въпреки това свалянето й от борда на самолета бе съмнително. Но все пак тя беше федерален агент, затова не беше чак толкова странно.

Той се чудеше дали Бронски вече знае за катастрофата. Питаше се какво мисли и какво щеше да направи, когато разбере. Какво ли е, мислеше си Робърт, да разбереш, че самолетът, от който си слязъл, случайно се е разбил?

Маккейб чу някой да се спъва зад него и погледна назад. Брита помагаше на Дан да се изправи. Робърт спря за секунда. Той внимателно огледа преплетените пред себе си растения в търсене на най-добрия път. Най-после реши да мине леко вляво. През последните няколко минути до ушите му бе достигал и изчезвал звукът на вода. Той идваше някъде пред тях. Често край реките имаше селища, а виетнамците не бяха заплаха. Ако само можеше да ги заведе до село и да предупреди властите, щяха да са спасени. Но ако преследвачите им ги забележеха първи, Маккейб не се съмняваше, че щяха хладнокръвно да ги убият.

Ужасяващият спомен за касапницата зад тях ги преследваше по петите. Журналистът се опита да възпре образите. Той изпълни дълбоко дробовете си с натежалия от влага и ароматите на цветя въздух на джунглата. После тръгна отново, без да обръща внимание на ухапванията на насекомите, които сърбяха и пареха. Бе негова отговорност да опази тези хора живи и здрави. Това би било само скромно изкупление заради събитията, които присъствието му бе предизвикало.

Робърт отмести няколко големи папратови листа, пренебрегвайки опасността от змии. Звукът на водата се усилваше. Изравнявайки крачка, до него се появи Далас Нийлсън. Вниманието на журналиста се върна обратно към настоящето.

— Робърт Маккейб, искам да те питам нещо.

— Давай — отвърна той. Репортерът направи неуспешен опит да прочете изражението й. Той прекрачи един пън и й го посочи. — Но трябва да говорим тихо.

Далас прескочи пъна и продължи.

— Каза ни, че тези главорези са се опитали да те отвлекат и вероятно да те убият, защото мислят, че знаеш нещо, което би свързало катастрофата при Куба с терористична групировка, така ли?

— В общи линии, да — отвърна Робърт и задържа едно огромно листо, за да мине Далас.

— Благодаря. И ти трябваше да се досетиш, че те може да са същата терористична групировка, нали така? Тъй като не работиш върху друга подобна тема, връзката е доста очевидна, нали?

Далас отмахна няколко кичести клона, които висяха ниско над главата й.

— Нещо такова — каза журналистът и я последва.

— Така. Би ли ми казал защо, когато тръгна към летището, ти, големия репортер от световна класа, носител на Пулицър, не си каза: „Абе, ако хората, които са свалили онзи самолет, се опитват да ме убият и все още имат тази възможност, дали не биха свалили още един, за да ме накарат да млъкна завинаги?“.

Маккейб се намръщи. Далас задържа няколко папрати, за да го пусне да мине напред. След това го изпревари, за да види изражението на лицето му.

— Е, Робърт! Не си ли каза: „Може би заплашвам живота на други хора, като се качвам на този самолет?“.

Той кимна.

— Знам.

— Доста яд съм набрала, че едва не ме убиха заради теб! И между другото — тя направи малка пауза, — липсват ни около двеста и няколко души.

Той въздъхна тежко и затвори очи. Брадичката му бе сведена надолу, устните здраво стиснати. Най-после вдигна глава и погледна афроамериканката право в очите.

— Далас… съжалявам. Никога нямаше да се кача на борда, ако само за момент си бях помислил, че целият самолет може да се превърне в мишена заради мен.

Тя отново тръгна напред, поглеждайки през рамо.

— Просто в момента не си ми особено симпатичен. Може да е несъстрадателно от моя страна, но ако се умориш да се самобичуваш, с удоволствие ще те сменя.

Робърт понечи да отговори, но спря и внимателно се ослуша.

— Някъде напред тече река.

— Това добре ли е? — попита Далас.

— Не знам — каза той, вперил поглед напред. Журналистът раздели няколко големи папрати на пътя им. — Но трябва да продължим. — Спъна се, загуби равновесие, но се задържа да не падне и продължи да пробива път на малобройната група през друг гъсталак от папрати.

— Спри! — изведнъж извика Далас.

Маккейб се закова на място, осъзнавайки, че кракът му е на ръба на стофутова пропаст, на дъното на която течеше река с множество плитки бързеи. Двата бряга на пропастта бяха стръмни, прорязани от ерозията и оплетени с лозници.

— Боже господи! — прошепна той и отстъпи назад, оставяйки солидно разстояние между себе си и ръба.

Далас се завъртя и предупреди другите. Те внимателно приближиха ръба. От далечината до тях дойде звука на превозно средство.

— Чувам камион — каза Стийв и посочи към отсрещния бряг.

— И аз — обади се Брита. — Какво ще правим?

Дан стоеше до старшата стюардеса и здраво стискаше ръката й. Той наведе глава на една страна, докато звукът се увеличаваше, а после се отдалечи и заглъхна.

— Вероятно това е магистралата, която направиха от стария Път на Хо Ши Мин — каза Дан.

— И удобно са го разположили от другата страна на реката — добави Робърт.

— Колко… път смятате, че сме изминали? — попита Дан. Гласът му издаваше смазваща умора. Дишането му бе тежко.

— Може би две мили. Може би повече — отвърна Маккейб.

— Какво… ще правим? — Дан се обърна по посока на гласа на Робърт.

— Какво ще кажеш да се измъкнем оттук и да заживеем щастливо до края на дните си? — засмя се тихо Далас. Тя забеляза безжизнения поглед на Греъм, който, пъхнал ръце в джобовете си, се бе втренчил в земята.

Робърт прочисти гърлото си.

— Мисля, че трябва да продължим по протежението на реката, докато намерим населено място или излезем от планините.

Шумът на късовълново радио накара всички да подскочат и да се заоглеждат. Стийв Дилейни въртеше копчето за настройката на апарата, който бе извадил от раницата си.

— Какво е това, Стийв? — попита Далас.

— Авиорадио. Може да изпрати сигнал за помощ към спасителните сателити. Да го включа ли?

— Чакай! — вдигна ръка Робърт. — Да помислим малко. Кой може да проследи сигнала?

Веждите на Далас се качиха почти до косата й.

— Ами например хеликоптер американско производство, пълен с англоговорещи главорези, които търсят… — тя се поколеба, гледайки към Стийв — задните ни части.

Дан поклати глава.

— Далас, вярно е, че… първичният сигнал може да бъде проследен от всяко съвременно авиорадио, но… специализираните спасителни сателитни системи няма да помогнат много на онези в хеликоптера. Направени са така, че… да търсят… сигнали за помощ от катастрофирали самолети… и да прехвърлят информацията към истинските спасители.

— Значи лошите нямат шанс? — попита афроамериканката.

— По всяка вероятност — отвърна Дан.

Всички се спогледаха, опитвайки се да решат. Робърт първи наруши тишината.

— Да изчакаме. Да се отдалечим още — каза той. — Средата на сутринта е. Не след дълго мястото на катастрофата ще гъмжи от спасителни отряди и виетнамски военни. Тогава може би ще бъде по-безопасно да го включим. Иска ми се да можехме да предадем гласово съобщение.

— Можем — отвърна Стийв. — Това е нов модел. Ако сателитът улови лъча, ще чуе какво предаваме. В апарата има и GPS. Така той дигитално предава точното ни местоположение.

— Какво значи всичко това? — попита Брита.

— Означава — започна Дан, като въздъхна дълбоко, — че когато го пуснем, ще можем да съобщим на всички къде сме. Не е лошо да се подготвим за последствията.

— Чакайте! — вдигна ръка Далас и обърна очи нагоре. Тя наведе глава на една страна и се заслуша.

— Какво? — тихо попита Робърт.

— Чувам хеликоптер… там някъде — отвърна тя и посочи на запад.

— Мястото на катастрофата е зад нас, нали? — обади се Брита.

Маккейб кимна.

— Сигурно не е същият — каза той. — Ако беше той, щеше да търси по прекия път.

— Колко още? — попита стюардесата.

— Тоест? — на свой ред отвърна Робърт.

— Колко още ще трябва да извървим, докато се измъкнем оттук и да стигнем до безопасно място? — Брадичката на Брита леко трепереше. Чувствата й пропукваха маската на спокойствие, която до момента бе успяла да запази непокътната. Тя се опита да приглади косата си с ръка, засрамена, че трепери. — Аз съм… изтощена, жадна, гладна, уплашена до смърт, мръсна като скитник, изпохапана… дрехите ми са изпокъсани и просто… просто искам да знам дали да се подготвя и да спя в това ужасно място…

— Не и ако имаме късмет — нежно каза Дан. Звукът от гласа му предизвика сълзи в очите на старшата стюардеса, за които тя мигновено съжали.

— О, Дан! Не исках да се разплача! — Тя избърса сълзите си с ръка. Устата й се отваряше и затваряше, докато се опитваше да възвърне самообладанието си. — Не можеш да ги видиш, но… това, което ти изживяваш… което лекарят преживя… а аз хленча като малко дете. Съжалявам.

Вторият пилот обгърна раменете й с ръка и я притисна леко към себе си. Той нежно прошепна в ухото й:

— Недей, Брита. Не си от стомана. Няма нищо.

— Ще успеем, нали? — каза тя и огледа останалите. — По дяволите! Не можем да ги върнем, но можем да се измъкнем оттук и да разкажем на света какво направиха тези негодници.

 

 

В полет, осемнадесет мили западно от Да Нанг, Виетнам

— Къде, Арлийн? — раздразнено попита пилотът. Бе избрал почти дузина места, на които да кацне, но Шоен бе отхвърлил всички.

— Там! — отвърна Арлийн и посочи в далечината.

— Виждам само джунгла — каза пилотът.

— Следи пръста ми. Широка поляна до реката с магистрален мост от другата страна. Ако са тръгнали по този път, ще минат точно оттам.

Пилотът кимна и започна да планира захода си. Арлийн бе решил да кацнат и да покрият машината с камуфлаж от храсти. После щяха да чакат Маккейб и другите оцелели от катастрофата да излязат от джунглата.

— А ако грешиш? — бе попитал един от мъжете.

— Тогава вдигаме гълъбите и се връщаме с тази кофа обратно в Да Нанг да си вземем самолета и да се махнем оттук.

Мъжът поклати глава.

— Винаги имаш отговор, нали, Арлийн?