Джон Нанс
Терористи (20)

Глава седемнадесета

На борда на Меридиан пет, в полет над Южнокитайско море,

13 ноември — ден втори,

4:42 сутринта, местно време/2042 Зулу

Младият Стийв Дилейни управляваше изненадващо плавно самолета. Болката в очите на Дан Уейд бе чувствително намаляла и той отново посмя да се надява. Отпусна се назад, дишайки дълбоко. Застави се да мисли ясно. В този момент пронизителният звук на предупредителен звънец раздра съзнанието му.

Какво по… О, боже! Авариен сигнал за пожар в двигател!

Дан се обърна в сляпо отчаяние към предния панел, чудейки се на кое от четирите ключета на двигателите има яркочервено флагче — индикация за пожар или прегряване в някой от останалите агрегати.

— Ка… какво е това? — попита Стийв Дилейни.

Дан усети щурвала леко да потрепва в отговор на покачения адреналин в момчето, предизвикан от острия писък на звънеца.

— Пожар в някой от двигателите — отвърна вторият пилот. — Стийв, виж накъде соча! Бързо! На една от тези дръжки има червена светлина. На коя? В края й има голямо число.

— А… номер едно!

— О! Господи! Вече загубихме вътрешния ляв двигател. Сега ще трябва да изключа и външния.

Дан сложи ръка на противопожарния ключ за външния ляв двигател.

— Единствената дръжка, която свети, ли съм хванал?

— Да — отвърна момчето. В гласа му личеше дълбок страх.

— Продължавай да пилотираш, Стийв. Не спирай! Самолетът ще поиска да се завърти наляво. Не му позволявай.

Контролирай се, заповяда си Дан, ако позволиш в гласа ти да проличи паника, и той ще се уплаши. По-бавно.

— Стийв. Имаме специални процедури за такива положения. Като начало ще ти задам няколко въпроса, после ще… се оправим.

— Добре.

— Първо, погледни надолу към централния панел. Виждаш ли къде соча? Има ли прибори на двигателите, които да светят червено?

— Да.

— Кои?

— Номер едно.

Дан си пое дълбоко въздух, опитвайки се да събере сили.

— Погледни надолу към този ред уреди и намери онзи с надпис ТИГ. Прочети ми температурата.

— Ами… към седемстотин.

— Показанието покачва ли се?

— Да. Бавно.

— Добре, Стийв. Ще… ще изключа двигател номер едно. Пак ще хвана дръжката, която свети. Изключително важно е да държа именно нея. Ръката ми на дръжката за първи двигател ли е?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да. Държиш номер едно.

— Добре, дърпам и активирам пожарогасителя. Появи ли се светлина?

— Да.

Моля те, стига толкова, помисли си Дан. От тази страна ми остана само един пожарогасител.

От лявото крило дойде внезапен разтърсващ трус. Целият самолет потрепери.

О, господи! Избухна!

— Какво беше това? — уплашено попита Дилейни.

— Стийв, всички показания на предния панел за двигател номер едно на нула ли са?

— Да.

— Червената светлина на дръжката угасна ли?

— Не.

Може да отнеме тридесетина секунди. Не трябва да се плаши! Но ако двигателят е изключен…

— Гледай червената светлина, Стийв! Кажи ми, когато се изключи. Не забравяй да управляваш самолета.

— Добре. Дан, завърта се наляво!

— Спокойно! Завърти го надясно. Погледни пак индикатора за местоположението. Накарай го да се върне пак в предишното положение, когато крилата бяха равни, а самолетът — прав. Ще направя фина настройка на кормилото на височина надясно. Това също ще ти помогне. Този самолет лети прекрасно и само с два двигателя от едната страна.

Дан чувстваше засилващите се отсечени въртеливи движения на щурвала, докато момчето в лявата седалка се бореше с огромната машина. Дан премести фината настройка на кормилото на височина с няколко градуса надясно, за да компенсира загубата на двигателя на лявото крило. От салона звъняха в кабината, но той пренебрегна обаждането. И попита:

— Още ли иска да се завърти наляво?

— Да! Вече не толкова, но ми е… трудно да го удържа.

— Ще донастроя кормилото на височина. Така по-добре ли е?

— Мисля, че… да. Много по-добре е.

— Виждаш ли индикатора на кормилото на височина? Под този за местоположението е.

— Така… мисля.

— Малката топка в центъра ли е, или е вляво или дясно?

— Малко надясно е.

Дан премести още надясно фината настройка на кормилото на височина.

— А сега?

— Почти в центъра е — отвърна Стийв. Гласът му бе почти с октава по-висок от нормално.

— Добре. Сега трябва да лети направо. Не давай на крилото да мине над теб. Цялата тяга сега идва от дясното крило и машината ще иска да се завърти наляво. Червената светлина угасна ли?

— Не. Още свети.

Звънецът отново иззвъня и този път Дан отговори.

— Да?

— Дан? Брита е! Лявото ни крило гори.

— Какво?… Искаш да кажеш — левия двигател? Външният двигател на лявото крило?

— Не, Дан. На това място е, но гори крилото!

— О, чудесно! Брита, увери се, че всички са закопчали предпазните си колани. Обаждай ми се на всеки три минути… да ми казваш как е лявото крило.

— Добре.

— Добре… Стийв каква е височината ни?

— Осем хиляди.

— Въздушна скорост?

— Не мога да правя всичко наведнъж.

— Спокойно. Справяш се отлично. Няма да го изпуснеш. Ако трябва, може да лети и с един двигател.

— Знам.

— Трябва да погледнеш въздушната скорост.

— А… двеста и… пет.

— Добре. Не я оставяй да падне под сто и шестдесет, докато не ти кажа.

— Какво да правя?

— Кажи ми, ако започна да ставам много муден, за да вложа малко повече енергия. — Вторият пилот се обърна наляво. — Господин Уолтърс? Още ли сте тук?

Гласът на Джон Уолтърс стигна до него веднага.

— Да.

— Добре. Можете ли да въведете координатите на Да Нанг, Виетнам, и да ми дадете хединга и разстоянието?

— Мисля, че да… чакайте…

Дан чу звука от бързото разгъване на картата. От салона отново се обадиха.

— Брита е. Още гори. От края на крилото се е проточил дълъг огнен език. Може би е двадесет или тридесет фута навътре от края му. Пътниците откачат! Металът почервенява. Можем ли да направим нещо?

— Опитвам се… Брита, обади се пак.

Той натисна копчето на самолетната уредба.

— Робърт Маккейб… Далас Нийлсън… незабавно се явете в кабината. Уважаеми пътници, ще се опитаме да кацнем аварийно. Всички да закопчеят предпазните си колани.

Вторият пилот чуваше тежкото дишане на момчето в капитанската седалка.

— Как си, Стийв?

— Удържам го, но не иска да лети направо.

— Триста и четиридесет градуса и около четиридесет мили — обади се Джон Уолтърс.

Дан кимна.

— Стийв, ще трябва да направиш плавен завой надясно. Това е надясно. Мини на хединг триста и четиридесет градуса.

— Добре.

— Щом завиеш внимателно, ще намалим височината.

Първият офицер чу някой да влита през вратата на кабината.

— Кой е?

— Това, което остана от Далас, сладурче — отвърна самата Далас.

— И Робърт, Дан. Какво става?

— Сигурно… в Хонг Конг сме повредили левия външен двигател. Мисля, че преди няколко минути избухна. Сигурно… цялото крило е посипано с парчета. Предполагам, че е пробил резервоара в крилото и сега той подхранва огъня. Имаме две възможности — да кацнем или да дерайлираме. На четиридесет мили от Да Нанг сме. Там има дълга писта. Нямам време да направя план. Далас? Седни зад Стийв, закопчей предпазния си колан и му помагай… трябва да остане максимално спокоен. Започни леко снижаване на пет хиляди фута по хединг триста и четиридесет. Не допускай въздушната скорост да падне под сто и шестдесет. Робърт? Седни на подвижната седалка в средата. Джон? Седни и закопчей предпазния колан.

Вторият пилот чу Далас да говори тихо и успокоително на Дилейни.

— Стийв, миличък, поеми си дълбоко въздух и се успокой. Справяш се отлично.

— Какъв е планът ти, Дан? — попита Робърт. Гласът му бе нисък и напрегнат.

Първият офицер се протегна към подвързаното с кожа ръководство за процедури в нестандартни ситуации и я подаде на журналиста, който седеше зад него.

— Трябва да намериш Да Нанг. Подредени са по азбучен ред… търси на Виетнам. Трябва ми хединга на пистата и… Джон, провери дали GPS-a има точните координати на летището. — Вторият пилот спря и наведе глава. Няколко пъти си пое неравно дъх.

— Дръж се, Дан! — каза Робърт, докато бързо прелистваше страниците.

Уейд кимна.

— Добре съм, добре съм. — Той отново вдигна глава. — Стийв управлява физически самолета. Аз го следвам по уредите. Далас?

— Да, миличък? — Очите на афроамериканката бяха приковани върху предния панел с уреди.

— Искам да четеш хединга и… въздушната скорост.

От салона отново звъннаха в кабината.

— Да?

— Положението продължава да е същото, Дан — докладва старшата стюардеса. — На места металът стана черешовочервен! Не можеш ли да направиш нещо!

— Опитвам се, Брита. Обади се пак. — Той пусна апарата в скута си. — Добре… ако не успеем да се приземим на пистата, ще дерайлираме. Нямаме много време с този огън. Стийв? Далас? Виждате ли нещо отвън?

— Навън е тъмно, Дани. Още е нощ. Вляво виждам светкавици, но… какво търсим?

— Голяма група светлини на бряг, на около тридесет и пет мили пред нас. Трябва още да сме над вода. Мисля, че пистата на Да Нанг е на север-юг. Това е единствената ни възможност, но трябва да я видим, за да я използваме.

— Значи търся светлини на град?

— И на летище.

— Добре, търся.

— Да се снижим внимателно на две хиляди фута. Скорост на снижаване не повече от хиляда фута в минута. Далас, бъди абсолютно сигурна, че Стийв не се е снижил до хиляда фута. Давай, Стийв.

— Добре.

— Робърт? Искам да ми казваш скоростта на снижаването и височината. Казвай ги така: надолу сто при две хиляди и триста фута. Ще се оправиш ли?

— Предполагам — отвърна Маккейб.

— Гледай този екран — каза Дан и посочи зад щурвала към собствения си панел уреди.

— Надолу осемстотин при четири хиляди и осемстотин фута — каза Робърт. — Така добре ли е?

— Да, да, идеално е. Джон?

— Да — отвърна Уолтърс.

— Можеш ли да четеш индикатора за местоположението? Знаеш ли кой е?

— Не.

— Далас? Би ли показала бързо на Джон как да го направи?

— Ще опитам. — Дан чу как тя дръпна мъжа към себе си и заговори тихо в ухото му.

— Надолу хиляда и петстотин при три хиляди и осемстотин фута.

— Благодаря, Робърт. Стийв? Намали скоростта на снижаване. Каква е въздушната скорост?

— Двеста и петдесет.

Вторият пилот протегна ръка и леко върна тягата на двигатели номер три и четири на дясното крило.

— Намалявам мощността. Така ще можеш да управляваш самолета. Иска ли да се завърти надясно?

— Не — отвърна Стийв.

— Още ли лети направо?

— Да.

— Добре. Намалява ли?

— Малко. Две-четири-пет сега.

— Виждате ли някакви светлини напред?

— Има някакви, но не мога едновременно да гледам уредите и навън.

От салона отново звъннаха.

— Дан? Брита е. Огънят намаля малко. Не знам какво направи, но е по-добре.

— Може би въздушната скорост помага. Благодаря ти, Брита.

Първият офицер чу Далас да свършва инструктажа на господин Уолтърс.

— Джон? Колко мили ни остават?

— Двадесет и осем. На верния хединг сме — отвърна той.

— Добре, Далас. Имаме право на един опит. Като намалим още, огъня сигурно ще се разгори отново. Виждате ли зелено-бял лъч пред нас?

Отляво настъпи тишина за няколко секунди, преди Далас да отговори.

— Знаеш ли, очаквам компенсация за този полет, ако ще бъда член на екипажа — измърмори тя. — Да! — Надеждата в гласа й бе примесена с възбуда. — Виждам го, Дан! Право пред нас!

— Добре — започна той и си пое дълбоко въздух. — Сигурно няма да видим светлините на пистата до последната минута. Трябва да прихванем маяка, но помнете, че няма да бъде на края на пистата. Робърт? Намери ли заходния лист в ръководството?

— Да, току-що го намерих.

— Виж дали можеш да намериш нещо, което да показва… не знам как да го кажа, но може би има начин светлините на пистата да се контролират ръчно чрез радиосигнал.

— Имаме ли радио, което можем да използваме? — попита Робърт.

Главата на Дан клюмна.

— По дяволите! Не, нямаме. Забрави.

— Надолу хиляда при две хиляди и триста — съобщи Маккейб.

— Стийв, започни да го изравняваш. Трябва да вдигнеш носа с около три-четири градуса по индикатора за местоположението.

— Да — отвърна Дилейни.

— Далас, прихванали ли сме маяка?

— Да.

— Виждаш ли нещо, което прилича на летище?

— Още не. Но сме на прав път.

— Добре. Въздушна скорост?

— Двеста и шестдесет — отвърна момчето в капитанското място.

— Ще намаля още, Стийв. Ще трябват по-големи корекции с щурвала. Машината ще ти се стори малко ленива. — Дан върна ръчката за дроселите на двата двигателя на дясното крило и промени настройката на кормилото. Той постави ръка на щурвала, за да усеща какво прави Дилейни. Тридесет секунди се източиха като вечност.

— Въздушна скорост? — попита вторият пилот.

— Сто и деветдесет — отвърна Стийв.

— Робърт, височина?

— Две хиляди фута.

— Посока?

— Право напред.

— Страхотна работа, Стийв! Задръж го още малко. Джон? Колко още остава?

— Седемнадесет мили.

— Добре. Равнината е на морското ниво. На седем мили трябва да започнем да се снижаваме с не повече от седемстотин фута в минута. Робърт? Разбра ли?

— Да.

— Ако видиш, че скоростта на снижаване е по-голяма от седемстотин до осемстотин фута в минута, кажи на Стийв да върне малко. Говори директно на него и аз ще помагам. Стийв? Дори да усетиш, че местя щурвала, не преставай да пилотираш. Може да направя корекции, но не спирай! Разбра ли?

— Да.

— Въздушна скорост?

— Сто и седемдесет — отвърна момчето.

— Ще се опитам да спусна задкрилките. Робърт? Виждаш ли ръчката на задкрилките? — Дан махна с пръст към съответната ръчка. — Виждаш ли двете игли?

— Да.

— Ако не се движат заедно, спри задкрилките!

— Добре.

— Добре. Задкрилка на едно. — Дан придвижи ръчката на задкрилките с едно деление. — Стийв? Самолетът ще поиска да подскочи малко и да се изкачи, затова ще коригираме малко носа, като го наведем леко.

— Добре.

— Задкрилки на пет. — Дан отново придвижи ръчката. Звукът и усещането от движението на задкрилките на гигантския Боинг 747 разтърсиха кабината.

— Робърт, иглите сочат ли пет?

— Да, Дан, и двете.

— Добре. Задкрилки на петнадесет. Джон? Колко остава до летището?

— Четиринадесет мили.

— Височина?

— Две хиляди — отговори Робърт.

— Въздушна скорост?

— Сто и петдесет — отвърна Стийв.

— Дан! — обади се Далас. — Виждам нещо, което прилича на светлини на писта.

— Добре! Има ли серия мигащи бели светлини, които водят към тези на пистата или бели заходни светлини?

— Да, нещо такова — отвърна афроамериканката.

— Още ли сме насочени право към тях?

— Така изглежда — каза тя.

— Помагай на Стийв да лети право към тях. Сега колесниците.

Дан затаи дъх, докато придвижваше ръчката на колесниците в положение „долу“. Звукът на спускащите се колесари бе непогрешим.

— Колко зелени и червени светлини има пред мен?

— Всички са зелени, Дан. Няма червени — отвърна Робърт.

— Слава богу! — възкликна вторият пилот. — Колко остава, Джон?

— Единадесет мили.

— Как е, Стийв? Дърпаш ли? Или буташ, за да го държиш равен?

— Дърпам.

Звукът на фината настройка на щурвала изпълни кабината за момент, докато вторият пилот коригираше положението на носа.

— Как е сега?

— По-добре.

— Ако пуснеш щурвала, носът нагоре или надолу отива?

— Остава в почти същото положение.

— Въздушна скорост?

— Сто и тридесет.

— Опа! — Дан бутна дроселите нагоре и промени фината настройка на кормилото. — Кажи ми, когато стигнем сто и четиридесет. Искаме скоростта да е не по-малко от сто и четиридесет възела.

Интеркомът отново звънна. Старшата стюардеса бе от другата страна.

— Отново се запалва, Дан. Гори.

— Закопчей се, Брита. Ще кацнем след… три минути.

— Добре. В горния салон съм, Дан, точно зад кабината.

— Добре. — Дан Уейд отново пусна апарата в скута си. — Колко мили остават до пистата?

— Осем — отвърна Джон Уолтърс.

— Добре. Ще го направим! — каза вторият пилот. Той вложи в гласа си възможно най-много бодрост, полагайки усилие да убеди и себе си.

— Дан, пред нас има светкавици. Прилича на буря от другата страна на летището. Когато проблесна, успях да видя пистата и самото летище.

— Добре, Далас. Сега, Стийв… целта е плавно да снижаваш и се опитай да изравняваш. Само ни дръж в средата на пистата. Когато слезем на сто фута, направи съвсем леки движения наляво и дясно, за да задържиш между светлините. Ще се приземим твърдо, но това няма значение. Издръжлива е машината ни. Ще го понесе.

— Добре — отвърна момчето.

— Крилата трябва да са равни в момента на приземяването, разбра ли?

— Да.

— Разстояние?

— Седем мили — отвърна Джон Уолтърс.

— Добре, Стийв, започни да снижаваш. Не повече от седемстотин фута в минута. Ще върна мощността и ще променя леко фината настройка.

— Добре.

— Джон? Дай GPS-a на Робърт. Покажи му как да чете километража, върни се на мястото си и закопчей предпазния си колан.

— Ще остана тук.

— Не! Няма къде да седнеш!

— Шест мили. Оставам, Дан.

Вторият пилот се поколеба, после кимна.

— Изборът е твой, Джон. Благодаря ти. Височина?

— Надолу осемстотин фута в минута при хиляда и осемстотин фута.

— Готово. Далас? Започни съобщенията.

— Хединг триста и петдесет градуса, скорост сто и петдесет.

— Джон? Височина!

— Плюс един градус.

— Разстояние?

— Пет мили — каза Джон.

— Далас? Подравнени ли сме с пистата, или сме под ъгъл?

Стийв отвърна преди нея.

— Под ъгъл наляво сме… може би на двадесет градуса вляво. Какво да правя?

— Внимателно, леко направи десетградусов вираж надясно. После върни малко точно преди пистата да дойде на равнение. Разбра ли?

— Така… мисля.

— Завий сега! Леко! Робърт?

— Да, а… надолу осемстотин и… височината е хиляда и петстотин.

— Хединг триста и шестдесет — добави Далас. — Стийв, върни наляво.

— Добре — отвърна момчето.

— Някой да ми каже въздушната скорост?

— Сто четиридесет и пет — съобщи Далас.

— Ето! — каза Стийв Дилейни. — Подравнявам се! Добре е!

— Робърт! — повика Дан.

— Надолу шестстотин, височина хиляда и двеста — отвърна журналистът.

— Местоположение, Джон?

— Плюс един градус.

— Стийв, дръж го стабилен… и подравнен.

— Да!

— Робърт? — обади се пак Дан.

— Надолу осемстотин, височина точно под хиляда.

— Трябва да сме на три мили, Джон. Така ли е? — попита вторият пилот.

— Да. Три.

— Далас, виждаш ли ясно пистата? Празна ли е?

— Да. Пистата е чиста, но на север има светкавици.

— Концентрирайте се върху пистата. Има ли светлини от двете й страни? — попита Дан.

— Да.

— Надолу деветстотин, шестстотин фута.

— Стийв — каза Дан, — много нежно връщам дроселите. Искаме да намалим още малко скоростта на снижаване. Началото на пистата срещу нас ли идва, или минава под нас?

— А… минава под нас.

— Скорост?

— Сто и четиридесет.

— Стийв, пусни носа една идея надолу. Началото на пистата в същото положение ли е?

— Да, така мисля — отвърна Дилейни.

— Надолу деветстотин, двеста фута — съобщи Робърт.

Уейд протегна ръка и напипвайки се увери, че фаровете са пуснати.

— Добре… право към пистата ли сме насочени?

— Да! — отвърна момчето. — Но нещо не е наред! Има… о, не…! В средата на пистата има сграда!

— Далас? За какво говори той?

— Дан! Това е рульожка! Свършва в сграда!

Дан Уейд бутна ръчката на дроселите докрай и дръпна назад щурвала, като в същото време натисна десния педал за управление на кормилото за направление, за да задържи самолета подравнен.

— Заобикаляме я! — пресипнало изграчи той. — Максимална мощност. Стийв, дръж крилете равни!

— Държа ги!

— Изкачваме ли се?

— Да, малко! — отвърна момчето.

— Ще… изведи ни, Стийв. Има ли хълмове пред нас?

— Не знам… Ето я пистата! Под нас! О, човече, подравнил съм ни не с каквото трябва!

— Стийв, изкачи ни нежно и плавно право напред. Да стигнем хиляда фута и да завием на изток. Машината ще поиска да завие наляво. Не й позволявай.

— Там има хълм… пред нас — извика Дилейни. — И много светкавици точно пред нас.

— Отведи ни встрани — каза Дан и усети как щурвалът отиде наляво.

— Изкачваме се с осемстотин при петстотин фута — съобщи Робърт.

— Въздушна скорост?

— Дан! Накъде да вървя!

— Стийв, успокой се! Дръж самолета и се цели вляво от бурята. Повечето хълмове са на запад. Стой далеч от тях и се изкачвай.

— Трябва да завия още наляво — отговори момчето. Гласът му бе писклив и напрегнат. — Светкавица!

— Да, вляво! — повтори Далас. — Не мога да кажа на какво разстояние. Не мога да видя от облаците. В момента сме в облаци, Дан.

— Спокойно, Стийв. Продължавай да се изкачваш. Дръж машината направо. Ще заобиколим бурята, ще се върнем от изток и ще опитаме отново.

Грамадна светкавица, невидима за втория пилот, освети кабината.

— Дан, влязохме в буря — възможно най-спокойно съобщи Робърт.

— Не завивай, Стийв! Изкачвай се по този хединг.

Друга светкавица заля кабината с мъртвешки бяла светлина, последвана почти незабавно от оглушителен трясък.

— Мили боже, помощ! — възкликна Далас.

— Дан — извика Стийв, — точно в средата сме!

Самолетът започна да се издига и да се тресе от силните въздушни течения в сърцето на бурята.

— Продължавай да се изкачваш. Робърт?

— А… нагоре… хиляда, височина хиляда и двеста.

— Някой да каже въздушната скорост? — помоли Дан.

— Едва виждам след тази светкавица — отвърна Стийв.

— Сто и шестдесет — отговори Далас. — Хединг двеста и осемдесет градуса.

— Дан, нищо не виждам — извика момчето.

Вторият пилот вдигна лявата си ръка.

— Чакай! Двеста и осемдесет градуса ли каза?

— Да — потвърди Далас.

— Не! — простена Дан. — Още на север! Използвайте приборите. Завий надясно и продължи да се изкачваш. Ще прибера колесниците. — Дан протегна ръка и премести ръчката на колесниците в положение „горе“. Той усети отговора на механизмите под самолета. — Височина?

— Хиляда и седемстотин, но не се изкачваме — каза Робърт.

— Местоположение, Джон?

— Пет градуса нагоре.

Гласът на Робърт се намеси.

— Дан, спускаме се с триста фута в минута.

Вторият пилот бутна ръчката на дроселите докрай и дръпна щурвала, за да издърпа носа нагоре.

— Положение?

— Седем, не, осем градуса нагоре.

— Спряхме да се снижаваме, Дан, но сме на хиляда и триста фута.

Интеркомът иззвъня в кабината, но първият офицер не го чу. Далас отговори. След това върна слушалката на мястото й.

— Дан, дъждът е угасил огъня!

— Слава богу! — въздъхна той. — Ако сега завием на север, ще излезем над бреговата линия. Трябва ни повече височина.

В същия момент мощен порив на вятъра зашлеви самолета. Поредица насечени блясъци от ярки светкавици заслепиха всички, освен Дан. Смразяващият кръвта трясък на гръмотевиците скова душите им. Турбуленцията се засили. Инструментите подскачаха твърде силно, за да се отчетат показанията им.

— Дръжте… се… всички! — извика вторият пилот. — Стийв… от теб зависи да държиш носа нагоре! Дръж го на петнадесет градуса! Някой да каже въздушната скорост!

— Не мога да я прочета! — изкрещя в отговор Далас.

— Хединг! Хединга, моля!

— Двеста и нещо… — отново извика Далас.

— Не! Не! Не! Не! — изрева Дан. — На запад има планини. Завий надясно!

— Дан, отново падаме! — извика Робърт. — Задържаме на хиляда…

Внезапен удар захвърли всички напред с невероятна сила. Предпазните колани се изпънаха до скъсване. Коремът на боинга срещна билото на един от хълмовете. Джон Уолтърс усети как тялото му се изстреля напред. За част от секундата той застина облян от призрачно бялата светлина на поредната светкавица. Сблъсъкът с билото откъсна всички двигатели и повечето от задкрилките. Останалата част от крилата и фюзелажа продължиха да се носят ниско над земята. Зад тях над билото с повече от сто възела хаотично летяха всевъзможни отломки от машината, докато корпусът изчезваше под планинския покров на джунглата. Задкрилките, крилните панели и долните части на фюзелажа се откъснаха. Долният салон, втората класа, кухните, седалките и пътниците в тях бяха смлени от сгъстяващите се дървета, които минаваха през самолета като гигантски циркуляр, докато частите му се пръскаха из растителността на екзотичната джунгла.

За хората в кабината претоварването на сетивата бе абсолютно. Невероятната последователност на събитията за тях се редеше твърде бързо. Те не можеха нито да ахнат, нито да видят, нито пък да разберат какво се случваше. Самолетът се разпадна като бучка сирене, плъзнала се по кухненско ренде. Все повече и повече части, ребра и елементи се раздробяваха в касапницата на джунглата. Единствената част, останала цяла от доскоро огромния самолет, бе от откъснатия горен салон на боинга. Тя продължи напред и спря в средата на тучна зелена поляна.

В минутите, които последваха, бурята се премести на изток, оставяйки зад себе си обичайните звуци на мъгливата предутринна джунгла, нарушавани само от съскането на стичащи се по горещ метал течности.