Джон Нанс
Терористи (18)

Глава петнадесета

На борда на Меридиан пет, в полет над Южнокитайско море,

13 ноември — ден втори,

2:48 вечерта, местно време/1848 Зулу

В продължение на няколко минути Далас Нийлсън бе необичайно тиха. Очите й следяха всяко движение на младия Стийв Дилейни, докато той боравеше с уредите и постепенно успокои големия джъмбо-джет.

Най-после афроамериканката се наведе напред и прошепна в ухото му:

— Страхотен си, Стиверино! Задържаш го на една височина и си почти на хединг! Впечатлена съм. Индикаторът за местоположението ли е основният ти репер?

— Да.

— Четох една книга за пилотирането по инструменти и в нея пишеше точно това. Имаш чувство.

Стийв се огледа и за първи път от повече от пет минути си пое дълбоко дъх.

— Благодаря — каза той.

Далас се обърна към втория пилот.

— Дан, той се справя отлично. Истински автопилот от плът и кръв.

Отговор не последва. Раменете на Дан бяха превити над щурвала. Бе хванал главата си с ръце.

— Дан? Дан, чуваш ли ме?

Тя протегна ръка и докосна рамото му. Дан подскочи от допира.

— Как…?

— Дан, не се отпускай. Болкоуспокояващото действа ли още?

Той остана неподвижен за няколко секунди, после кимна.

— Приспива ми се от него.

— Още ли те боли? Искаш ли доктора да ти сложи още една инжекция?

— Не — отвърна той и започна да се изправя в седалката. — Не… още ме боли, но съм по-добре.

— Слава богу!

Дан кимна отново, после се изправи рязко, сякаш нещо го уплаши до смърт. Ръцете му мигновено се насочиха към щурвала. Гласът му издаде почти пълна паника.

— Боже… къде сме?

— Всичко е наред, Дан! — успокои го Далас. — Стийв управлява самолета. Справя се страхотно.

— Ние сме… стабилни!?

— Може и да не ти се вярва, но е така — отвърна тя.

— Каква е височината ни?

— Осем хиляди фута — отговори Стийв Дилейни.

— Въздушна скорост?

— Двеста и десет възела.

— Хединг?

— Насочвам се към две-две-нула градуса — каза Стийв, — но не знам дали не искаш друг хединг.

— Дан — обади се Далас, — пред нас все още стои въпросът къде да отидем и какво да правим. Да се върнем ли в Хонг Конг? Надявах се да имаш някакви предложения.

— Да. Твърде много неща се случиха прекалено бързо. Мислех единствено за това, как да останем във въздуха. Мислех, че… няма да се справим.

— Ние също — тихо отвърна тя. — Но Големеца е имал други планове.

— Големеца…? — неразбиращо попита вторият пилот.

— Господ.

Дан преглътна.

— Първо… мисля, че не можем да рискуваме да преминем още веднъж през бурята. Това означава, че не… можем да се върнем в Хонг Конг. Помня метеорологичната карта. Беше доста чиста на запад от тази линия. Ако летим в тази посока, всичко ще е наред, но не и ако се върнем.

— Какво има зад нея? — попита Робърт.

Дан си пое дълбоко неравен дъх.

— Виетнам… Тайланд. Вижте, проблемът с намирането на Хонг Конг остава. Както и този с хълмовете. Не можем да използваме никаква система за кацане по прибори без трансмитер, а и ще бъде твърде рисковано да ми обяснявате обстановката през нощта. Пресметнах, че с горивото, което имаме, този кошмар може да продължи още седем часа… но то няма да ни стигне, за да отидем… — Той спря и си пое още веднъж дълбоко въздух, преди да продължи: — … до Австралия или достатъчно далече на юг. Може би ще успеем да стигнем Суматра. Честно казано, предпочитам да има по-съвременни съоръжения ако… ако ни потрябва медицинска помощ. Технически можем да стигнем до Филипините, но благодарение на повредата в скелета на самолета не можем да се херметизираме. Това означава, че не можем да летим над десет хиляди фута, а между Хонг Конг и Манила има голям фронт от бури. Ако тръгнем на север, влизаме в континентален Китай. Не биха ни свалили, но не познавам нито едно от летищата там.

— Така не ни остава друга възможност, освен да тръгнем на запад? — подхвърли Далас.

Дан кимна.

— Да. На запад. Към Виетнам или Тайланд. Познавам Тайланд. Банкок има дълга писта, както и голямата въздушна база Ю-Тапао, която се намира на юг от града. Дълга и равна е и времето трябва да е ясно.

— Но как ще я намерим? — попита афроамериканката.

— О, да. Май забравих да настроя навигационния компютър — каза вторият пилот. Той се обърна наляво: — Стийв, ти каза, че можеш да се оправиш с бордовия компютър.

— Да, доста е просто.

— Това е дяволски арогантно хлапе. На повечето пилоти им отнема седмици интензивно обучение, за да го овладеят.

— Не говори добре за пилотите, нали? — отвърна момчето.

Далас ясно видя как искрата падна върху барут. Дан вдъхна рязко и се изправи. Изпъна рамене.

— С кого си мислиш, че говориш, млади човече?

— Достатъчно! — намеси се Далас. — Стийв, покажи малко уважение към по-възрастните. Можете да си разменяте обиди, след като кацнем. Сега не е подходящо време за война.

Тя видя как момчето се бореше със себе си.

— Извинявай — каза то най-после.

— Добре, Стийв — отвърна вторият пилот, — погледни екрана на бордовия компютър от твоята страна и ми кажи какво показва.

— Нищо — отвърна момчето.

— Оправи контраста.

— Вече го оправих. Екранът остана тъмен — отвърна Стийв. — Не работи.

— Виж екрана от моята страна.

— И той не работи.

В дясната седалка настъпи тишина. Най-после Дан посочи към панела над главата си.

— Горе има един контролен монитор. Виждаш ли някакви цифри на него?

Далас сложи ръка на рамото на Дилейни.

— Аз ще погледна, Стийв. Ти управлявай самолета. — Тя погледна и поклати глава, преди да си спомни, че вторият пилот не може да види жеста. — И този екран е тъмен, Дан.

— О, боже! Добре, Далас, ще ми трябва помощта ти, за да провериш бушоните. — Той назова имената и положенията на бушоните за различните навигационни и компютърни прибори. Далас провери всички.

— Всички бушони са включени. Натиснах всеки един, за да съм сигурна.

Дан се отпусна в стола.

— Не мога да повярвам.

— На кое, Дан? — попита Далас.

— Светкавицата унищожи това, което още имахме. Сигурно сме загубили и транспондера. Обзалагам се, че мислят, че сме се разбили! Ние наистина сме глухи, неми и слепи! Нямаме автопилот, нямаме навигационно радио, нямаме нищо, с което да управляваме самолета си. Не можем да говорим с никого. Радарът не работи… Все още работят единствено двигателите и уредите.

— Какво ще правим? — попита Далас. — Как ще намерим Тайланд?

Няколко дълги секунди от дясната седалка не дойде никакъв отговор.

— Мисля — започна втория пилот, — че с достатъчно гориво… ако успея приблизително да пресметна кога ще сме над Виетнам, можем да кръжим, докато съмне. Тогава тръгваме по брега, докато намерим Тайланд.

— Тоест не летим по уреди!? — попита Далас. — Просто гледаме през прозореца!?

Той кимна.

— С вашите очи, моята памет и картата… ако успеем да изровим необходимата карта… можем да го направим.

— При условие, че можем да видим бреговата линия — обади се Робърт.

— Мислех си, че… — каза Дан, — ако някой на борда има радиотелефон или клетъчен, и можем да установим връзка… с някой… — Гласът му заглъхна.

— Дан — обади се Далас, — дори и да намерим летище, как ще кацнем? Стийв може да държи самолета прав и с равни крила, но ще можете ли двамата да приземите машината?

Стийв Дилейни хвърли мълчалив уплашен поглед към Дан, който обърна превързаната си глава наляво.

— Не съм сигурен, че имаме избор — отвърна той най-накрая. — Първо, трябва да намерим подходящо летище. Имам нужда от данните от GPS системата, за да разберем къде се намираме и къде трябва да отидем. Днес дори пилотите на леки самолети имат GPS-и, а ние се намираме в еърлайнер за сто седемдесет и пет милиона долара, последна дума на техниката, и аз със същия успех мога да го управлявам и с приборите на Чарлз Линдберг.

Робърт Маккейб гледаше пода дълбоко замислен. Изведнъж той вдигна поглед и щракна с пръсти.

— Един момент! Обзалагам се на каквото и да е, че някой в този самолет има GPS, от онези малки портативни апарати. Такива ги продаваха в безмитния магазин в Хонг Конг. Ще отида да питам пътниците.

Маккейб разкопча предпазния си колан и стана от подвижната седалка. Дан се обърна към него. Все още говореше леко провлачено.

— Робърт… питай дали някой има мобилен телефон. Може да имаме късмет.

Журналистът се върна след десет минути.

— Дан, Робърт е. Върнах се. Точно зад теб съм.

Вторият пилот обърна глава наляво и се заслуша.

— Казвай.

— Страхувам се, че не ни провървя. Намерихме един пътник с портативен GPS, но е в багажното, в чекиран багаж.

Дан въздъхна.

— Естествено. Няма начин да влезем в багажното по време на полет.

— Но — добави Робърт, — Брита ми каза, че знае откъде можем да минем през пода до багажното.

— Какво? — Дан поклати глава. — Да няма предвид капака на пода в първа класа? Той слиза само до електронното отделение… което разбихме в Хонг Конг. Така няма да стигнеш до багажа и… определено няма да те отведе до задното отделение. Има огромен резервоар. А и структурата на крилата…

— Не знаех това — отвърна репортерът. — Холивуд ме е убедил, че в корема на самолета има кухни с врати към багажното отделение.

— Да… наричат ги „галери“. Някои видове джъмбо-джети ги имат, но не и този. Страхувам се, че идеята отпада.

— Чакай малко! — възкликна Далас. — Я се чуйте, момчета! Не мога да повярвам! Дан, трябва ти GPS, за да ни отведеш до летище в Тайланд, така ли?

Дан Уейд помисли няколко секунди.

— Със сигурност ще помогне. Ще… бъде трудно да намерим пътя без някаква навигация, а в момента разполагаме само с компаси. Можем да поддържаме всеки хединг, но без помощта на GPS не знаем кой да използваме. Далас, ако единственият на борда е в багажното, забрави. Дори и да можем да стигнем дотам, не знаем в кой отсек е чантата. В предния или в задния.

— Всъщност — каза Робърт — знаем. Собственикът е видял, че качват чантата му в задния отсек от дясната страна.

— Е — започна вторият пилот, като бавно клатеше глава, — знаем, че е там, но не можем да стигнем до нея. Все пак беше добър опит.

Далас Нийлсън рязко разкопча предпазния си колан и скочи на крака, сложила ръце на хълбоците си.

— Чакай малко, дявол да го вземе! — възмутено възкликна тя. — Между другото, Дан, в момента стоя и те гледам свирепо. Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „добър опит“? — Тя погледна неодобрително и Робърт Маккейб. — Още не съм видяла опит, да не говорим за добър. Слушам само пораженчески приказки!

Дан въздъхна шумно:

— Далас, виж. По време на полет няма салонни врати към задния багажен отсек. Ако това не ти е достатъчно ясно…

— О! Я стига! Ще вием ли пред задния багажен отсек, или ще направим нещо!

Вторият пилот се завъртя още в седалката си, за да се обърне към гласа на афроамериканката.

— Далас, аз искам да стигнем до този GPS не по-малко от теб, но…

— Не мисля така! Иначе щеше да се опиташ да намериш начин да решим проблема, вместо да се оправдаваш защо не може да стане.

— Не може да стане!

— Глупости, сладурче! Който иска, намира начин!

Вторият пилот поклати глава с гневна въздишка.

— Мадам, коя, по дяволите, сте вие?

Тя се изсмя късо и високо.

— Не съм мадам, асе. Аз съм жена, която е научила някои неща за това как се оцелява. И първият урок е „никога не се предавай“.

— Това наистина ме обижда! — изсъска Дан. — Това е… това е… за втори път ме обвиняваш, че се предавам. Не се предавам, но не ми се спори за неща, които не можем да променим, докато изпитвам най-жестоката болка в живота си.

Робърт Маккейб се наведе напред с вдигната ръка.

— Добре, момчета и момичета. Това няма да ни помогне…

Далас го игнорира. Силата на гласа й нарасна.

— Какво, Дан? Казваш, че няма физически начин да се стигне до багажния отсек или че няма такава процедура?

— Казвам ти, че няма начин да стигнеш, без да нарежеш пода!

Далас остави тишина да изпълни кабината, докато вторият пилот осъзнаваше какво бе казал току-що.

— Звучи ми като план, Дан. Мисля, че тук някъде видях пожарна брадвичка.

Дан Уейд протегна ръка напред и поклати глава.

— О, не! Недей! Не! Не можеш да го направиш! Може да срежеш въжетата за управление!

— Има ли някакви ръководства, на които да е показано къде са въжетата?

— Минават през тавана… — започна Дан, после внезапно спря. — Всъщност те са в тавана. Забравих! Не ни пречат. Но все пак в пода може да има електрически инсталации. Има доста метал за рязане.

— Подът не е толкова здрав, Дан — каза афроамериканката, — усетих го да вибрира нагоре-надолу, докато вървях по пътеката. Стюардесите знаят ли къде точно са багажните отсеци?

Той помисли за секунда.

— Може би. Ще бъде много трудно. Първо трябва да се обелят листата метал, а после да се среже фибростъклото около отсека.

— Има ли някаква причина, която да ни спре?

Дан помисли по-малко от минута, преди да поклати глава.

— Не. Не мисля. Само някой да не се разгорещи твърде много с брадвата. Върнете металните листа, след като ги срежете и недейте да режете никакви греди, колкото и да са малки. Като направите достатъчно голяма дупка, не забравяйте, че срязаният метал може да бъде много остър.

— Да вървим, Робърт! Ако вземеш брадвата, ще отидем на лов за чанти. — Далас се обърна наляво и потупа Стийв Дилейни по рамото. — Справяш се страхотно, захарче! Дръж самолетчето така. Ще се справиш ли?

Момчето кимна.

— Да.

— Ами мобилните телефони? — попита Дан. — Не те попитах дали някой не се е обадил, че има мобилен телефон.

Робърт прочисти гърлото си.

— Брита попита по уредбата. Дузина пътници предложиха телефоните си, но нито един нямаше обхват.

— Добре. Кажи й да попита дали някой няма сателитен телефон, тъй като бордовият не работи.

Журналистът кимна.

— Вече опита. Никой не се обади.

— Чудесно. — Дан въздъхна тежко. — Кажи й да продължи. Кажи й, че аз го нареждам. Немската й кръв е много силна. Трябват й специални уверения.

Далас вече бе напуснала кабината, когато вторият пилот се обърна отново, надявайки се да хване Маккейб, преди да е излязъл.

— Робърт, чакай малко.

Репортерът спря на вратата на кабината и се обърна.

— Да, Дан?

— Забравих да ви кажа за самоизхвърлящите се панели… големи панели под пътеката. Ще ги видите, когато я дръпнете. Ролята им е да предпазят пода от пропадане, в случай че някоя от вратите на товарното се отвори по време на полет.

— Не разбирам.

— Ако долната страна на пода изведнъж се разхерметизира, а на горната още има налягане от седем паунда на квадратен инч, главният под ще пропадне без самоизхвърлящите се панели. Работата е там, че ако намерите и разрежете някой от тях, той ще ви осигури бърз достъп до багажния отсек.

 

 

На сто и шестдесет фута от кабината, в задната кухня, Далас Нийлсън намери Брита Франц и й обясни плана.

— И той каза, че може?

Далас кимна. В този момент Робърт дойде по пътеката с брадва в ръка.

— Питай „Вашингтон Поуст“ ако не ми вярваш.

— О, вярвам ви, госпожо Нийлсън — каза Брита и погледна към Робърт Маккейб.

— Бритс, имаш ли някаква представа къде трябва да режем? — попита афроамериканката.

Старшата стюардеса се намръщи. Тя погледна пода, после вдигна очи и погледна Далас.

— Да. Никога не съм се замисляла за това, но знам точно откъде идва блъскането и тракането, когато момчетата от багажното са в този заден отсек.

— Не трябва ли да кажем на другите пътници какво ще правим? — попита Далас. — Трябваше да видиш погледите им, когато Робърт мина по пътеката с брадва в ръката.

Брита се обърна, взе слушалката на уредбата и набра две цифри.

— Дами и господа, говори старшата стюардеса. Ще пробием дупка в пода, за да стигнем до багажното отделение. Един от пътниците има уред в багажа си, който е много необходим на пилота ни. Моля ви, останете по местата си и запазете спокойствие.

Брита Франц бързо се придвижи по пътеката и коленичи, за да намери шева в пътеката.

— Тук!

Тя задърпа ръба на шева и започна да го отлепя от жълтото лепило, което го задържаше към пода. Под пътеката се откри края на панел, който поддаде на натиска.

— Ето! Самоизхвърлящия се панел!

— Тук ли да срежа? — попита Далас. Тя също бе коленичила на пода.

Брита не каза нищо. Стюардесата протегна ръка към Маккейб за брадвата.

— Мога да го направя — отвърна Робърт и направи крачка напред.

Старшата стюардеса погледна с решително изражение нагоре първо към Маккейб, после към Далас.

— Ако някой ще реже салона ми, това ще съм аз.

— Както кажеш, сладурче — съгласи се Далас и погледна към Робърт. — Дай й брадвата, миличък.

Брита вдигна брадвата, прицели се и стовари острието с мощен удар, който моментално проби повърхността на пода. Тя я вдигна отново и започна да нанася бързи ритмични удари.

— Това…

Дум.

— … което искам…

Дум.

— … да изясня с теб…

Дум.

— … е фактът, че името ми…

Дум.

— … е Брита!

Дум.

— Не Бритс.

Дум.

— Не, скъпа…

Дум.

— … а Брита. — Тя спря и погледна Далас. — Ясно ли е?

Афроамериканката вдигна вежди.

— Мислиш ли, че ще споря с ядосана жена с брадва в ръката?

Стюардесата остана неподвижна за момент. После кимна и нанесе още един удар.

— Добре…

Дум.

— Значи ще се разберем идеално.

 

 

Стийв Дилейни не бе отронил дума, откакто Далас и Робърт бяха напуснали кабината. Необходимостта му от концентрация, за да задържи боинга на постоянна височина и хединг, намаляваше все повече и повече, освобождавайки все по-голяма част от съзнанието му, която да се занимава с въпроса какво следва.

— Ще успеем ли? — попита изведнъж той.

Дан Уейд се завъртя към него, търсейки отговор.

— Стийв… няма причина да не успеем, но…

— Аз ще трябва да го приземя, нали? — Гласът на момчето ясно издаваше напрежението му.

— Не, ще го направим заедно.

— Как? Ти си сляп! Как ще ми помогнеш?

Паниката в думите му нарастваше и събуждаше тревога у Дан. Имаше толкова много неща, с които хлапето ще се сблъска, помисли си той. Работата му с щурвала ставаше все по-осезателна и неконцентрирана.

— Виж, хлапе… Стийв… ще успеем. Ето как ще го направим. Ти ще ми казваш какво виждаш, а аз ще ти казвам какво да правиш. Просто е. Аз ще пусна колесниците и задкрилките. Целта ще бъде да спуснем самолета на пистата и да използваме педалите за управление на кормилото, за да го управляваме също като в симулатора на баща ти.

— Там е на ужким. А това… — Момчето дишаше тежко. — Това е наистина!

— Стийв, чуй ме. Успокой се!

— Ами ако не успея и се разбием?

— Няма да стане. Справяш се чудесно. Баща ти ще се гордее с теб.

— Да бе.

— Би се гордял с теб. Сигурен съм — повтори Дан. — Управляваш самолета като опитен пилот.

— Не искам да съм някакъв тъп пилот. И не ми говори за баща ми!

— Виж, може и да не ме бива с децата, но…

Стийв се завъртя към втория пилот. Ръцете му трепереха на щурвала.

— Същият си като него! Като всички проклети пилоти! За вас всеки на моята възраст не струва пукната пара, докато не ви потрябва нещо! Дори тогава никой не може да ви угоди.

— Стийв…

Гласът на момчето се издигна в подигравка.

— Стивън, как може да си толкова глупав, че да не можеш да задържиш фенерчето без да мърда? Стивън, знаех, че няма да се справиш, когато ти казах да го направиш. Стивън, не можеш да излееш вода от ботуш, дори и инструкциите да са написани на петата! — Той спря за секунда, после продължи: — Показах му колко съм глупав! Прекарах много нощи в симулатора, но се научих да управлявам скъпоценните самолети.

Момчето хвърли бърз поглед към Дан, след това върна очи към приборите.

— Не съм хлапе и не съм глупав! Управлявам проклетия ти самолет, нали?

— Да — внимателно отговори Дан. — Управляваш самолета и се справяш превъзходно. Извинявай, че те нарекох хлапе.

— Да, извиняваш ми се, защото ти трябвам. Ако бяхме на земята, щеше да е различно. Тогава щеше да кажеш: „Махай се, фъстък! Пречиш ми!“. Една от любимите фрази на баща ми.

— Съжалявам за това, Стийв.

— Да бе, как не.

— Виж, искаш да се отнасям с теб като с възрастен и това е хубаво. Но това също така означава да мога да говоря честно с теб. Нали?

Момчето все още дишаше тежко. Уплахата му бе очевидна. Той бавно кимна.

— Да.

— Добре. Имаме работа. Аз и ти. Ти си единственият, който вижда и знае нещо за управлението на самолета. А аз съм единственият квалифициран пилот. Ако… успеем да се сработим, ще се справим. Трябва да се съсредоточиш върху работата си. Забрави за страховете си и нещата, които те разстройват. Преди да ми отговориш, нека ти напомня, че и аз трябва да направя същото. В момента съм уплашен до смърт. Настина. Уплашен съм, че няма да се справя и ще погубя всички, включително и себе си. Страх ме е… че… може… никога да не възстановя зрението си и следователно никога няма да мога да правя единственото нещо, което мога — да пилотирам. Не мога да си простя, че загубих контрол и ударих кулата в Хонг Конг. Очите и главата ужасно много ме болят… и… трябва да отида до тоалетната, което означава, че трябва да поверя живота на над двеста души на борда на теб.

Настъпи дълга тишина от лявата седалка.

— Това наистина е страшно — каза Стийв най-после. Лека усмивка се прокрадна по лицето на момчето.

— Добре. Ако и двамата сме уплашени, е лесно да се нахвърлим един върху друг, но не можем да си го позволим. Разбрахме ли се?

— Да работим заедно?

— Точно за това говоря. Без да ме сравняваш с баща си.

— Обещаваш ли да не ме наричаш хлапе?

— Обещавам. Ами ако ме ядосаш?

— Мама ме нарича Стийвън Джулиъс Дилейни, когато се ядоса. Това ме ядосва повече от всичко.

— Добре. Договорихме ли се, Стийв? И… моля те, не пускай щурвала, за да ми стиснеш ръката.

— Договорихме се.

Стийв чу изщракването на предпазния колан, когато вторият пилот го разкопча. Момчето усети как стомахът му изпърха, докато Дан Уейд стана от мястото си и внимателно прехвърли крак през централната конзола. Първият офицер опипваше пътя си напред. Той протегна ръка, за да се хване за облегалката на една от подвижните седалки.

— Ще използвам тоалетната точно до кабината, Стийв. Ще се бавя най-много две минути.

— Ами ако нещо стане, докато те няма?

— Ще се справиш. Знам, че можеш.