Джон Нанс
Терористи (15)

Глава дванадесета

Управление на въздушното движение Хонг Конг,

Международно летище Чек Лап Кок, Хонг Конг,

13 ноември — ден втори,

2:09 вечерта, местно време/1809 Зулу

— Къде отива?

Началникът се наведе над дежурния диспечер, гледайки слабата отметка на Меридиан пет да се отдалечава бавно от Хонг Конг.

— Хедингът му е нула-осем-нула — каза диспечерът. — Радиото му не работи. Разполагаме само с първичния му сигнал.

Началникът кимна.

— Не съм изненадан. Трябва да е понесъл повреди, когато отнесе дясната кула на седма писта. Изненадан съм, че е все още във въздуха.

— Меридиан пет, тук въздушно движение Хонг Конг. Как ме чувате? — Диспечерът погледна началника си. — Непрекъснато го викам. Или не може да ни чуе, или не може да ни отговори.

— Или и двете — отвърна началникът. — Все пак продължавай.

— Меридиан пет, тук въздушно движение Хонг Кон, чувате ли ме? — Все още не идваше отговор. — Помолих изходящ Катай Пасифик да го потърси. На изток има буря и това може да го затрудни. Има ли нещо друго, което можем да направим, за да му помогнем?

Началникът мисли дълго, преди да поклати глава.

— Ако той наистина е сляп и ако на борда няма други пилоти, които да му помогнат в управлението на самолета, единствената му възможност е приземяването по прибори. Другата система за кацане по уреди работи за седма дясна, но ще трябва сам да намери вектора за насочване. Увери се, че системата е включена и се наблюдава.

— Да, сър.

Началникът се изправи.

— Продължавай да го викаш. Кажи му да направи завой в случай, че ни чува. Ако изгубиш целта му, внимателно запиши последното му положение и ми се обади горе.

Възможността неизправно летищно оборудване да причини катастрофа бе политически нетърпима — почти толкова, колкото и идеята чисто нова система за кацане по прибори да се повреди. Системата е била поразена от светкавица. Това не бе тяхна вина.

Мисълта за злочестия ослепен пилот, екипажът и пътниците му, загубили единствената си възможност за безопасно кацане, накара сърцето на началника да се свие.

Може би, помисли си той, може би все пак на борда има друг пилот.

 

 

На борда на Меридиан пет, в полет

— Каква е височината ни сега? — попита Дан.

— Изкачваме се към пет хиляди фута — отвърна Джефри.

— Лявото ти крило отново пада — обади се Далас.

Вторият пилот завъртя надясно в отговор. В следващия момент интеркомът иззвъня.

— Така как е?

— Добре. Крилата са почти равни. Сега са равни.

Дан щракна ключето на панела над главата си.

— Ей! Това помогна. Светлините в кабината светнаха — възкликна Далас.

— Робърт? — извика Дан. — Вземи интеркома от гърба на централната конзола и виж кой се обажда.

— Разбира се. — Маккейб взе интеркома и чу разтреперания глас на някоя от стюардесите.

— Капитане? Мисля, че ударихме нещо. Под краката ни се чу нещо ужасно.

Робърт закри спикера с ръка.

— Чакай. Той знае.

Вторият пилот протегна ръка към централната конзола зад дроселите и смени радионастройката, преди отново да повика Хонг Конг. В отговор имаше само мъртва тишина.

— Дан, лявото крило е надолу с пет градуса — каза Джефри.

— Завърти малко надясно — добави Далас, — и свали малко носа. Бих казала, че си с около десет градуса по-високо.

— Въздушна скорост? — Гласът на Дан отново звучеше като дрезгаво хриптене.

— Двеста и шестдесет, не, двеста и седемдесет — отвърна Далас.

Дан Уейд върна дроселите, слушайки воя на двигателите.

— Височина?

— А — започна Далас, — приближава седем хиляди фута.

— Помогни ми да сваля носа.

— Добре, сега си на около десет… осем… пет… три.

Дан дръпна щурвала на около инч.

— Как е сега?

— Носът е вирнат с около три градуса. Падаш малко.

Той върна малко и включи фината настройка на кормилото за височина, което препозиционира хоризонталната опашка, за да намали нуждата от заден или преден натиск върху щурвала.

Дан още веднъж повика Въздушното движение на Хонг Конг.

И още веднъж от радиото не дойде и звук.

— От това… се страхувах — тихо каза вторият пилот.

— Вдигни малко носа, Дан, и се завърти малко надясно — обади се Далас. — От какво се страхуваше?

От дясната седалка дойде още една дълга накъсана въздишка.

— Нямаме радиовръзка, нямаме укв радио, нямаме автопилот, имаме повреда в електронното отделение, а пукащите ми уши казват, че сме разхерметизирани.

— Какво ще правим? — попита Джефри Сампсън.

— Няма да мога… — каза първият офицер, но гласът му изневери — да пилотирам самолета така още много.

Робърт се пресегна и сложи ръка на рамото му.

— Дан, дръж се. Това не е реч на Лесли Нилсън. Ще се справим заедно. Ще намерим начин!

Вторият пилот все по-енергично и по-енергично клатеше глава.

— Не! Не! Не! Не! — Той си пое рязко въздух и сподавено изхлипа. — Не разбираш! Не мога да го направя! Нямаме автопилот, а сега вече нямаме и радиовръзка. Сами сме. Не можем да говорим с никого, нямаме навигация и няма как да кацнем. Дори не можах да го удържа през последните сто фута!

— Трябва да има решение — каза Далас. Гласът й бе нисък и напрегнат.

— Господи! Да не мислиш, че не знам. — Дан обърна превързаната си глава наляво. — Джефри, благодаря ти за помощта. Моля те, стани от мястото си и го отстъпи на госпожа Нийлсън. Далас? Ще се наложи ти да управляваш самолета.

— В никакъв случай, миличък!

— Брита каза, че си самолетен инженер на 747.

— Не, аз съм радиоинженер, прекарал стотици хиляди часове със симулатора на Майкрософт, използвайки клавиатура. Разбира се, може да съм забравила да спомена за радиото, но иначе стюардесата ви нямаше да ме пусне тук.

— Майкрософт? — попита с неверие Дан. — Майкрософт?

— Точно така — потвърди Далас. — Това е компютърен самолетен симулатор, който пускаш на домашния си компютър. Дори има кабина на 747, но тъй като това беше офис компютър, вместо шурвал, имах клавиатура.

— И затова можеш да четеш основните инструменти, така ли? — попита Дан.

— Точно така — отвърна тя. — И точно в този момент виждам, че лявото ти крило е паднало. Завърти малко надясно и вдигни носа с два градуса.

— Господи, ако не ми беше от такава помощ, щях да те изхвърля оттук. Но щом можеш да разчиташ уредите, тогава можеш да управляваш и самолет — каза Дан.

— Не, не, дявол да го вземе! Не искам да умра толкова бързо! Сигурно ще обърна самолета с главата надолу, преди да си успял да извикаш!

Джефри Сампсън спокойно бе сложил ръка на щурвала.

— Нека опитам, Дан.

— Искаш да опиташ да управляваш самолета? — попита вторият пилот.

— Именно. Госпожо Нийлсън, бихте ли ми помогнали с уредите?

— Можеш да заложиш британския си произход, че ще ти помогна — отвърна тя.

Дан вдигна ръце от щурвала, взе интеркома и натисна бутона на уредбата.

— Уважаеми пътници, говори пилота ви Дан Уейд. Очевидно… опитът за приземяване бе катастрофален, за което ужасно съжалявам. Точно когато захождахме към пистата, имаше светкавица и тя повреди системата за кацане… и автопилотът не може да приземи самолета без нея. Излязохме от пистата и отнесохме върха на радиокулата. Сега всичките ни радиосистеми не работят. Някак си… трябва да намеря място за приземяване и да измисля как да го направя без зрение и връзка със земята. Ще… ви се обадя, когато измисля план.

Когато нещо бе издраскало по фюзелажа, Брита бе скочила и бе претичала по цялата дължина на самолета, но освен ужасени пътници други видими щети нямаше. Тя се обръщаше при задната кухня, за да тръгне обратно напред, когато нечия ръка се протегна и улови нейната.

— Какво? — съвсем не мило попита стюардесата, докато се обръщаше. О, устатото хлапе с радиото. Брита придоби строго изражение и го погледна в очите. — Какво мога да направя за теб?

— Този човек го изпуска! — каза момчето, като посочи към приблизителното местоположение на високоговорителя на уредбата. Акцентът му бе чисто американски.

Брита се намръщи.

— Прави всичко по силите си.

— Вижте, мадам, ако е ослепял, яко сме загазили. Освен това сме и без автопилот.

— Мери си думите, млади момко! Нямам време за това!

— Трябва ли ви друг пилот в кабината, или не?

Старшата стюардеса се поколеба. Някой толкова млад не би могъл да бъде от помощ. Или можеше?

— Да не би да си пилот?

Той кимна колебливо.

— Това е 747–400, нали?

— Да.

— Тогава мога да го карам.

Да го карам, помисли си Брита. Един пилот не би се изразил така. Тя се наведе напред и коленичи.

— Виж, не искам да те обиждам — каза тя открито, — но ми е трудно да повярвам, че някой на твоята възраст е бил обучен да управлява нещо толкова голямо. Обясни ми как може това да се е случило?

— Вижте, почти се разбихме, а пилотът казва, че не вижда. Знам достатъчно, за да се справя по-добре от сляп пилот.

— Как се научи да пилотираш? Как? Искам подробности.

— Баща ми е мениджър на компания за симулационни тренировки на пилоти. Мога да управлявам всички видове самолети. Нямам разрешително, но мога да управлявам симулатора на 747–400.

— Можеш ли да кацаш?

— А… понякога.

— Понякога не върши работа.

— Да, но не виждам други пилоти да тичат към кабината.

— Как каза, че се казваш? — попита старшата стюардеса, потискайки антипатията си към него.

— Стийв Дилейни — отвърна той с язвителен тон. — А твоето?

Тя пренебрегна отговора.

— Ще предам на пилота предложението ви, господин Дилейни.

— Да бе.

Брита се изправи и се наведе над него.

— Млади човече, когато казвам, че ще направя нещо, можеш да заложиш живота си, че ще го направя. Ще уведомя пилота и ще разбера дали смята експертността ти за полезна. Ако я сметне за такава, ще се върна, за да те заведа бързо в кабината.

Старшата стюардеса се обърна и тръгна нагоре по пътеката, като се опитваше да запази равновесие, докато самолетът притреперваше от турбуленцията.

— Пред нас има много светкавици, Дан — обади се Далас. Очите й танцуваха между инструментите и облаците, в които влизаха.

— О, боже! — простена вторият пилот. — Забравих за бурята. Радарът работи ли?

Афроамериканката погледна екрана и поклати глава.

— Не, не работи.

— Значи може да ни чака силно раздрусване. — Дан протегна ръка към панела над главата си и включи и изключи два пъти ключа за знака за предпазните колани, преди да напипа копчето на уредбата и да нареди всички да закопчеят коланите си.

— В Хонг Конг ли се връщаме? — тихо попита Робърт от подвижната седалка зад втория пилот.

— Не знам какво ще правим. Нямаше… време да измислям план. — Дан се обърна към дясната седалка. — Джефри, трябва да ни държиш равни и бавно да завиеш на запад. Искам всички да закопчеете предпазните си колани.

Джефри Сампсън се бореше със самолета. Първо го вдигна твърде много нагоре, после го наведе твърде много надолу, но бавно започна да го овладява с помощта на Далас.

— Опитвам се, Дан. Много е трудно. Не съм във форма.

— Усещам какво правиш. Не с толкова сила, Джеф! Не натискай още надолу! Остави го да се стабилизира… така. Сега натисни надолу. Бързаш и си много напрегнат. — Вторият пилот усещаше как щурвала се придвижва първо назад, после напред, след това отново назад, докато боингът постепенно се успокои.

— Изобщо не мога да си представя защо съм напрегнат. А ти? — тросна се Сампсън.

— Джеф, моля те, остави щурвала за няколко секунди — каза Дан.

— Много добре — отвърна англичанинът.

Вторият пилот пое щурвала инстинктивно, смекчавайки люлеенето на самолета.

— Далас, кажи ми дали се изкачвам вертикално и дали влизам в десен завой?

— Почти — отвърна Далас, забелязвайки старшата стюардеса на вратата. — Свали носа с една идея и завърти съвсем малко наляво.

Стюардесата влезе в кабината.

— Дан, Брита е.

Той леко се сви в седалката си.

— Почти… почти бяхме успели. Всички долу добре ли са?

— Чух съобщението ти. Всички са уплашени, но никой не е пострадал.

Първият офицер кимна, без да каже нещо. Брита видя дясната му ръка върху щурвала. Очите й се разшириха след бързото обяснение на Робърт.

— Как можеш да управляваш ръчно? Тоест… не може ли господин Сампсън да управлява вместо теб?

— Опита, но няма опит.

— Ами дамата? Тя има опит.

Далас Нийлсън вдигна ръка.

— Не! Казах ти, че мога да чета уредите, но не мога да управлявам тази птичка.

— Джеф, поеми веднага — заповяда Дан. — Коригирай плавно.

Пръстите на Сампсън се свиха около щурвала. Англичанинът преглътна с мъка.

— Много добре.

— Е… — Очите на Брита бяха разширени от страх, докато оглеждаше кабината и раздираната на всеки няколко секунди от светкавици мастилена нощна тъмнина отвъд предното стъкло. Големият самолет потрепери от лека турбуленция, след това се стабилизира. — Какво… какво ще правим?

Дан въздъхна.

— Брита, положението ни е много сериозно. Всичките ни радиосистеми не работят. Ние сме глухи, неми и слепи. Не можем да говорим с никого долу, а без автонавигационната система не мога да извърша заход дори и да намеря друго летище. В Хонг Конг има друга система за кацане по прибори, но не мога да я използвам дори и да можех да я намеря. Може… да се наложи да дерайлираме. Ако не мога да направя нищо друго… ще се спуснем бавно на вода някъде извън бреговата линия. Но трябва да изчакаме да съмне.

— Но… не можеш ли… не можем ли… о, боже!

Далас се протегна и хвана ръката на Брита.

Внезапен удар на боинга със стена от топчета лед бе предшестван само от няколко секунди груба турбуленция. Джъмбо-джетът влетя в сърцето на бурята. Старшата стюардеса и Робърт бяха запратени един към друг, а после частично изхвърлени във въздуха. Огромната машина се мяташе, подхвърляна от гневените капризи на бурята. Разпръснати светкавици танцуваха пред тях, придружени от беснеещата буря. Ревът й се чуваше през стените на самолета. Далас стисна облегалката пред себе си, после се пресегна и хвана ръката на Брита. Челото на Джефри Сампсън бе покрито с капки пот, докато се бореше да овладее самолета. Предпазният му колан бе опънат от усилията.

— Дръж се, Джеф! — провикна се Дан от съседната седалка. — Дръж носа на три градуса нагоре, крилата равни и изобщо да не те интересува височината или скоростта на изкачване.

— Опитвам се! — успя да каже англичанинът. Гласът му бе изтънял от напрежение.

— Брита, Далас, Робърт? Всички ли сте добре?

— Оправяме се — отговори журналистът.

Още един силен удар от градушката заглуши всички останали звуци. Трусът бе твърде силен, за да се разчетат уредите.

Градушката свърши така внезапно, както и започна, отстъпвайки мястото си на стена от дъжд. Далас видя ръката на първия офицер да вършее из панела над главата му в търсене на определено копче.

— Какво търсиш, Дан? — Тя чуваше учестеното му дишане.

— Противообледяването. Ето го! — Той включи противообледяващата система на крилата и двигателите. Ръката му няколко пъти удари повърхността на панела, докато се клатеха през въздушните течения, които сякаш бяха решени да разкъсат самолета на части.

— Джеф! Завърти надясно! — излая Далас в ухото му.

Отговор не дойде. Сампсън само кимна, но боингът отговори вместо него, като се завъртя надясно и захвърли всички леко наляво.

Стена от градушка, дъжд и светкавици ги разтърси отново и ги погълна. Височината се понижи, докато Джеф се бореше да задържи местоположението им и ъгъла на вираж под контрол. Ударите от летенето през променливи въздушни течения при над двеста възела въздушна скорост на моменти не позволяваше да се четат показанията на приборите. Неведнъж пътникът в лявата седалка трябваше да се справя със силни завъртания наляво и надясно, и силни издигания и спадания.

— Джеф! Падаме! Падаме под три хиляди фута! — извика Далас. — Джеф! Вдигни!

— Опитвам се!

— Прилича ми на низходяща тяга — обади се Дан. — Височина?

— Две и петстотин и спада бързо!

— Вдигни го, Джеф! Веднага! — заповяда вторият пилот.

— Под две хиляди сме — извика Далас в ухото на Сампсън, гледайки го как боязливо дърпа назад щурвала. Носът се вдигна с десет градуса. Височината продължаваше да спада.

— Какво става? Кажи ми, Далас! — настоя първият офицер. Ръката му държеше щурвала и се опитваше да проследи движението му. — Какво е положението ни?

— Дванадесет градуса нагоре! — извика Далас. — Въздушната скорост пада. Сега е двеста и двадесет.

Дан грабна щурвала и без предупреждение го дръпна рязко.

— Кажи ми, когато вдигнем носа на тридесет градуса или паднем под сто и петдесет възела — заповяда той.

— Падаме под хиляда фута, Дан — отново извика Далас. — О, господи! Ще се разбием!

В гласа й се прокрадна ужас. Боингът продължаваше да губи височина. Останалите три двигателя работеха с максимална мощност, носът бе изправен нагоре в опасен ъгъл. Вдясно от нея Робърт Маккейб и Брита Франц се държаха за облегалките на седалките. Те гледаха как висотомера безпристрастно отброява разстоянието до земята.

— Носът е вдигнат на тридесет градуса. Скоростта е сто и седемдесет възела.

— Височина?

— Минахме петстотин фута… четиристотин… Дан, намалява, но все още падаме.