Джон Нанс
Терористи (14)

Глава единадесета

На борда на Меридиан пет, в полет.

Западно от Хонг Конг,

13 ноември — ден втори,

1:55 вечерта, местно време/1755 Зулу

Началникът на Въздушното движение в Хонг Конг и двама от диспечерите му спешно обсъждаха как да се справят със ситуацията, в която бе изпаднал Меридиан полет пет. Когато бе готов, щяха да въведат самолета от запад и внимателно да го изравнят със седма писта. Машината летеше на автопилот. Системата за кацане по прибори щеше да извърши приземяването. С помощта на въображаемата мишена и лъчите на маяците тя можеше да го преведе до петдесет фута над пистата. Скъпият нов аеропорт Чек Лап Кок, близо до Хонг Конг, бе съоръжен с най-модерно електронно оборудване. Летищната система за кацане по прибори беше нова и надеждна. Тя изпращаше стабилни вектори за заход, които водеха точно пилотите. Всеки самолет, летящ със система за кацане по прибори в рамките на нормалните толеранси, би достигнал до височина петдесет фута над пистата точно подравнен с нея.

Началникът бе наредил открита телефонна линия с оперативния център на Меридиан еърлайнс в Лос Анджелис и бе говорил с няколко американски длъжностни лица, включително и с Американското федерално управление на авиацията, както и с хора от китайските военновъздушни сили. Местното американско консулство бе подробно осведомено за случая. На борда на самолета имаше американски граждани, а никой не знаеше дали взривът не е бил враждебен акт. Митниците, имиграционните власти, Хонконгската полиция, бърза помощ и пожарните поделения на летището бяха в пълна готовност.

Никой не знаеше нищо за какъвто и да било взрив на юг, изток или запад. Първоначалното предположение на заслепения втори пилот за далечна ядрена експлозия като възможна причина бе прескочило като искра към бурето със страх на дипломацията. Взривът на страха бе отекнал от Пекин до Вашингтон. Съществуваше и възможността Меридиан пет да се бе сблъскал с Глобъл Експрес, който бе изчезнал от радарите малко преди инцидента. Изострящият се въпрос какво точно бе заслепило екипажа на Меридиан пет бе на втори план за началника, който повече от всичко искаше да види хората му да водят боинга към безопасно приземяване.

Един от диспечерите махна към запад.

— Какви, мислите, че са шансовете му?

Началникът си пое дълбоко въздух, преди да отговори.

— 747 кацат всеки ден, като използват системата за приземяване по прибори.

— Да, сър, знам. Но не отговорихте на въпроса ми.

 

 

Консулство на Съединените щати, Хонг Конг, Китай

Като заключи вратата на апартамента за гости, Кет захвърли дрехите си и се мушна между луксозните чаршафи на двойното легло, наслаждавайки се на аромата на цветята в стаята. Тя тъкмо затвори очи и телефонът иззвъня. На другия край на линията бе служителят на консулството, който я бе посрещнал. Той й съобщи новините за инцидента с Меридиан пет.

Агент Бронски седна в леглото. Шокирана, няколко секунди държа слушалката, неспособна да отрони дума. Робърт бе мишена, а сега самолетът му бе в опасност и може би бе атакуван.

— Трябва ми незабавен транспорт до летището — каза тя и потърка очи.

От другия край настъпи кратка пауза.

— Сега ли?

— Сега.

 

 

На борда на Меридиан пет, в полет

Гласът, който прозвуча по уредбата, бе измъчен, но ясен.

— Уважаеми пътници, говори… вашият пилот. Готов съм да започна заход към летището в Хонг Конг. Исках… да ви кажа… че тук има няколко души, които ми помагат в работата с уредите. Докато… автоматиката работи, кацането ще бъде меко. Няма да ви лъжа. Ако нещо стане с нея и се наложи да поема ръчно управлението, може да стане грубо. Ще направя всичко по силите си. Каквито и да са вероизповеданията ви, високо бих оценил една молитва в момента. Моля, останете по местата си и следвайте стриктно всички инструкции, които стюардесите ще ви дадат. Те ще говорят от мое име.

Тишина изпълни пътническия салон. Самолетната уредба изпука и замлъкна. Съобщението възкреси страха, който повечето пътници бяха склонни да отхвърлят.

Брита Франц стоеше пред салона на втора класа. Старшата стюардеса се чувстваше вцепенена. Внезапното движение на над двеста души, които провериха предпазните си колани, стигна до съзнанието й. Мнозина се хванаха за ръце и се опитваха да се успокоят един друг. Някои от пътниците открито сведоха глави за молитва.

Брита потупа успокоително рамото на Клеър и тръгна обратно към стълбите, за да докладва, че втора класа е готова.

А мен кой ще успокои, помисли си стюардесата, моментално поразена от мига самосъжаление.

 

 

В кабината Дан Уейд придвижи дръжката на колесниците в положение „долу“. Носовият колесник и четирите основни потрепериха, докато се спускаха, разклатиха нежно кабината с обнадеждаващи вибрации.

— Какво… виждаш на индикатора на колесниците? — попита Дан.

— Всички са зелени — отвърна Джефри Сампсън. — Някои бяха червени, но сега всички са зелени.

— Добре. Сега… ми кажи какво показва километража — каза Дан.

Сампсън се наведе напред. Очите му търсеха в объркващото количество числа на дисплеите пред него.

— Данните от далекомера ли искаш, сладурче? — попита Далас Нийлсън от подвижната седалка.

Дан обърна превързаната си глава наляво.

— Разбираш ли показанията на далекомера?

— Разбира се. Показва единадесет мили и виждам светлините на летището горе-долу на същото разстояние. Напред вляво има светкавици, над летището — черни облаци. Височината е все още три хиляди фута.

— Правилно — повтори Джефри Сампсън. — Точно това е инструмента, който ми показа по-рано. — Той се завъртя, за да погледне Далас, която заемаше подвижната седалка точно зад него. — Госпожо Нийлсън, сигурна ли сте, че не искате да седнете на това място?

— Не, не мога да се оправя с щурвала, но мога да ви помогна с данните от приборите.

От изтощения пилот дойде още една неравномерна въздишка.

— Далас, не се колебай да говориш.

Афроамериканката се засмя.

— В едно нещо никога не са ме обвинявали, и то е да се колебая да говоря. — Тя погледна към Робърт Маккейб с широка усмивка, на която журналистът не можа да устои да не отвърне.

Дан сложи дясната си ръка върху щурвала, въпреки че автопилотът управляваше самолета.

— След около две мили… ще пресечем глисадата. Светлините на дисплея, който ти показах… ще се променят. Моля те, кажи ми, когато това стане, и какви са показанията. В този момент дроселите ще се върнат малко и ще започнем да се спускаме.

Вторият пилот се приведе напред, дишайки тежко. Минаха няколко секунди, преди да вдигне глава.

— Тогава ще трябва да знам колко бързо се спускаме. Това е наистина много важно.

— Искаш да кажеш, че ти трябва скоростта на снижаване ли? — попита Далас.

Дан кимна.

— Знаеш ли къде да гледаш?

— Разбира се — отговори тя.

— Екранът се променя, Дан — обади се Джефри.

— Как?

— Той… мисля, че… както каза, е уловил глисадата. Бутонът, на който пише глисада, сега е зелен и дроселите се връщат.

— Снижаваме се, Дан — добави Далас. — Спускаме се с около пет или шестстотин фута в минута. — Няколко малки гръмотевици просветнаха северно точно до пистата, но тя ги пренебрегна. Какво можеха да направят? Да ги заобиколят ли?

Гласът на диспечера от Хонг Конг изгърмя в кабината.

— Меридиан пет, имате разрешение за кацане. Всички екипи са в готовност.

— Разбрано, Хонг Конг — отвърна Дан. — Височина?

— Две хиляди и шестстотин — отвърна Далас.

— Въздушна скорост?

— Сто и шестдесет възела.

— Придвижвам… ръчката на задкрилките с още едно деление. Някой от вас да потвърди, че е на двадесет и пет градуса.

— На двадесет и пет градуса е — потвърди Сампсън.

— И не се въртим наляво или надясно? Движим се направо, така ли? — попита Дан.

— Като скала — потвърди Далас. — На две хиляди фута сме и виждам пистата право пред нас. Ще я заковем, миличък!

Дан опипваше зад централната конзола за интеркома. Натисна бутона за уредбата по памет.

— Уважаеми пътници, всички да заемат свито положение.

— Хиляда и петстотин фута — докладва Далас. — Вляво още светкавици, Дан, точно до летището.

Вторият пилот кимна. Лявата му ръка опипваше козирката.

— Напипах ли копчето за въздушната скорост?

— Не! Това е височина — каза Джефри. — Съседното копче, вляво. Да, това е.

— На хиляда и триста сме — обяви Далас.

— Какво показва скоростта? — попита вторият пилот.

— Сто и шестдесет — отвърна афроамериканката.

— Искам да стане сто и петдесет. На прав път ли съм?

— Да, продължавай. Още две щраквания. Още едно. Готово! Сто и петдесет.

— Дроселите трябва автоматично да се върнат малко — добави Дан.

— Да, връщат се — потвърди Джефри.

— Хиляда и сто фута — каза Далас. Светлините на пистата сигурно се приближаваха към тях. На изток удивителното зарево от светлини на Хонг Конг представляваше необикновен декор. — Цялата писта пред нас е осветена.

Първият офицер опипваше предния панел в търсене на копчето на фаровете, уверявайки се, че е включено.

— Деветстотин фута — обяви Далас.

— Веднага ми кажете, ако нещо се изключи! — обърна се Дан към всички.

— Седемстотин фута. Пистата е точно пред нас — обади се отново афроамериканката.

— Въздушна скорост? — попита вторият пилот.

— Сто и петдесет — отвърна Джефри.

— Шестстотин фута — обади се Далас.

— Добре — започна Дан, — точно под сто фута самолетът ще започне да се изравнява и екрана ще се промени, както ви казах.

— Четиристотин.

— Трябва да сме на около миля от пистата. Тя е точно пред нас, така ли е?

— Точно така, миличък! — потвърди Далас. — Красива е. Като низ диаманти в нощта и сме на триста фута.

Робърт Маккейб се хвана, че задържа дъха си, докато огромният лайнер се приближаваше към пистата. Тя като че беше твърде къса и тясна, за да побере такава огромна машина.

— Двеста…

Силна светкавица пред тях бе последвана от внезапна промяна в приборите на предния панел. Те се изключиха с щракане, а на екрана на системата за кацане по прибори се появиха предупредителни знаменца. Всички те биха алармирали зрящ пилот, че трансмитера на системата за кацане току-що е бил избит.

— Нещо стана, Дан — каза Далас. Гласът й беше спокоен, докато трескаво мислеше какво да каже.

Предупреждението за изключване на автопилота изпука и Дан разбра ясно смисъла му.

— О, боже! — Гласът на Дан беше агонизиращо хъркане.

— На инструментите има някакви предупредителни червени неща — каза афроамериканката. — Продължавай да го снижаваш! Пистата е точно пред нас!

— Говори, Далас! Говори! Крилата ми равни ли са?

— Малко се въртиш надясно… и носът ти е много нагоре. Надолу… още надолу… завърти го наляво… Не, Дан! Въртиш го много надясно!

— На каква височина сме?

— Сто… по-ниско, снижава се, но малко бързо. Завърти наляво! Ляво!

Дан Уейд рязко наведе щурвала наляво. Тежащият седемстотин хиляди паунда самолет внезапно се завъртя около оста си в тази посока. Крилото му увисна на по-малко от петдесет фута над земята. Огромната машина започна да се носи наляво към края на пистата.

Гласът на Джефри Сампсън долетя от капитанската седалка:

— Твърде вляво от пистата за кацане сме, Дан!

— Твърде вляво сме! Завърти надясно, Дан, и вдигни! — извика Далас.

Върхът на лявото крило удари земята. Машината се разтресе и отскочи от удара. Внезапното ляво завъртане бе поето от страшния удар на шестнадесетте гуми на основния колесник върху тревата встрани от пистата. В отговор на обезумялото дърпане на щурвала от страна на слепия втори пилот носът започна да се вдига.

— Заобикалям… — успя да каже Дан Уейд, докато лявата му ръка бутна ръчката на дроселите до крайно горно положение, давайки пълна газ. Инстинктът го накара да компенсира лявото движение на щурвала с десния кормилен педал и дясно завъртане около оста на машината. Това някак си успя да върне големия джъмбо-джет във въздуха с вдигнат нос, лишен от скорост и увиснал на десет фута над земята върху въздушната възглавница, създадена от преминаването му.

— Говорете!

Поредната серия от светкавици озари небето и сложи началото на бурята. Далас и Джефри се стреснаха. Афроамериканката първа дойде на себе си, но реши, че няма смисъл да казва нещо, което вторият пилот не можеше нито да види, нито да поправи.

— Задържахме… не го пускай да падне още! Малко над земята сме, но крилата ти са почти равни. Пистата е вдясно. Приближи малко.

— Въздушна скорост?

— Боже, Дан! Сто и… двадесет.

— Дан! — Сдържаният глас на Джефри Сампсън се върна и съобщи: — Дан, пред нас има кула!

Вторият пилот дръпна рязко назад щурвала.

— О, господи! — сподавено извика Далас, докато червено-бялата карирана метална кула изчезна под носа на самолета, последвана от приглушения противен звук на стържещ метал. Огромната машина потръпна. Двигателите стигнаха пълната си мощност, а носът се вдигна нагоре.

— Боже, Дан! Ударихме я!

— Далас! Можеш ли да ми кажеш ъгъла на атака? Колко е вдигнат носа ми?

— Търся го! Може би десет градуса!

— Помогни ми да го задържа! Крилата равни ли са?

Приглушен взрив в лявата страна бе последван от предупреждаващ звънец и червена светлина, която се появи на панела право пред тях. Боингът се наклони наляво.

— Какво беше това, по дяволите? — изскимтя Далас.

— Онази дръжка свети в червено — обади се Робърт Маккейб. — На нея пише номер „две“.

— Това е пожар във втори двигател — каза вторият пилот и автоматично натисна десния кормилен педал, за да компенсира загубата на тяга от лявата страна. — Загубихме номер две. Трябва да ми помогнете да държим крилете равни! Говорете! Говорете! Джефри, казвай ми градусите на лявото или на дясното полукрило!

— В момента крилата са равни, Дан — отвърна Сампсън. Очите му бяха разширени.

— Равни са и се изкачваме бързо! — каза Далас. Тя дишаше бързо и на пресекулки, докато се опитваше да се успокои.

— Каква е височината? — попита първият офицер.

— Триста фута и се повишава.

Вторият пилот намери дръжката на задкрилките и я премести на петнадесет градуса. Колесниците, помисли си той. Щеше ли да посмее? Можеше да са повредени, но имаше нужда от по-малко тежест. Може да изчака секунда, реши Дан.

Той пусна ръчката на дроселите, за да намери тази на пожарогасителя на двигателя.

— Височина?

— Петстотин и се повишава. Въздушна скорост сто и четиридесет — каза Далас.

— Далас, това е изключително важно. Дръжката, която държа, тази с червената светлина ли е?

— Да!

— Добре. На нея „две“ ли пише?

— Да! Трябва да завъртиш малко надясно. Само малко!

— Лявото крило падна с три градуса — обади се Джефри Сампсън. — Сега е надолу с два градуса.

Дан дръпна дръжката на пожарогасителя на двигател номер две и я завъртя, за да го задейства.

— Височина?

— Осемстотин… и се повишава! — отговори Далас.

— Ще прибера колесниците — каза вторият пилот и ръката му премести дръжката им в положение „горе“. Звукът на движещия се механизъм на колесниците накара самолета да потрепери още веднъж.

— Скорост?

— Сто и осемдесет… не, сто и деветдесет — отговори Далас. — Вървим към хиляда фута. Крилата са все още равни, но в кабината няма осветление, освен няколко уреда.

— Над хълмовете от другата страна ли сме?

— Да — каза му Далас.

Вторият пилот си пое дълбоко дъх и придвижи лоста на задкрилките догоре.

— Ще трябва да ми говорите постоянно! Трябва да отидем на запад и да се изкачим на пет хиляди фута. Не ми позволявайте да вдигна твърде много носа или да се завъртя прекалено в която и да е посока.

— Още виждам инструментите, но само от тази страна — каза Джефри.

— Говори ми, по дяволите!

— Добре, Дан — обади се афроамериканката. — Дясното крило е паднало с няколко градуса, носът е вдигнат повече с около десет градуса.

— Далас, ще натисна ключ, на който пише спомагателен двигател. Моля те, потвърди, че на него пише спомагателен двигател!

— Да. На него пише спомагателен двигател.

Той го превключи и натисна бутона за връзка с кулата, разположен на щурвала.

— Въздушно движение Хонг Конг, тук е Меридиан полет пет. Може би сме отнесли кулата ви за приземяване по уреди. Ще ми трябват вектори до безопасна височина, докато измисля какво да правя.

Отговор не дойде.

— Въздушно движение Хонг Конг, говори Меридиан пет. Как ме чувате?

Лявата ръка на Дан напипа козирката и натисна бутоните за връзка към системата на автопилота, но от Въздушното движение на Хонг Конг продължаваше да не идва отговор.

— Далас? Джефри? Свети ли индикатора на автопилота за връзка?

— Не — отвърна Джефри. — Какво значи това?

— О, боже мой! Значи, че нямам автопилот. Ще трябва да пилотирам ръчно. Имате сляп пилот, който управлява самолета ръчно.

— О, не — простена Сампсън.

— Въздушно движение Хонг Конг, тук е Меридиан пет, моля отговорете!

Радиото остана нямо, както и първия офицер, за дълго, преди Робърт Маккейб да наруши тишината.

— Защо не отговарят, Дан?

Вторият пилот протегна ръка напред и сложи пръст върху малък кръгъл компас с две игли.

— Тук има ли… има ли два червени флага?

Далас Нийлсън се наведе напред.

— Да. Два са.

Дан посочи обратно към централната конзола към един от навигационните радиокомпаси.

— Уверете се, че е на сто и девет цяло и пет. После ми кажете дали флагчетата са още там.

Той чу как Далас извършваше настройките. За няколко секунди настъпи тишина.

— Флагчетата са още там.

Тя го видя как се отпусна.

— Дан? Добре ли си? — попита афроамериканката. — Завърти леко надясно, носът е малко надолу.

Вторият пилот поклати глава.

— Изгубихме го — каза тихо той.

— Не можем ли да опитаме отново? — попита Робърт Маккейб с напрегнат глас.

Дан продължаваше да клати глава.

— Ако не успея да включа автопилота, не можем да направим автоматичен заход. А ако не можем да имаме маяк…

— Не разбирам — каза Робърт.

— Когато отнесохме кулата за приземяване по прибори и собствения си трансмитер — обясни вторият пилот, — мисля, че унищожихме единственото оборудване, с което можехме да се върнем вкъщи.