Джон Нанс
Терористи (13)

Глава десета

На борда на Меридиан пет, в полет.

Западно от Хонг Конг,

13 ноември — ден втори,

1:44 вечерта, местно време/1744 Зулу

Доктор Даян Чадуик пътуваше с бизнескласа. Тя отново погледна часовника си, съзнавайки, че отлага неизбежното. Когато идеята за наблюдение и изследване на сериозен стрес по време на полет за първи път мина през главата й, й се стори като жестока шега. Беше твърде заета да овладява собствения си страх, за да се занимава с този на другите. Все пак имаше граници за това, което един психиатър, специализирал в човешкото поведение, може да направи.

Но това е моята област, напомни си тя, докато пръстите й бавно обхождаха ръба на облегалката за ръце. Беше изписала не една и две дисертации за реакциите на пътниците и екипажите на самолети по време на стресови ситуации. Ето че сега тя самата беше попаднала в непланиран лабораторен експеримент. Как бих изглеждала, ако оцелея и ми се наложи да призная, че съм седяла вцепенена като пълен идиот?

В голямата й чанта имаше стенографско тефтерче. Наложи й се да събере цялата си воля, за да протегне ръка надолу и да го вземе заедно с химикалката.

Пред нея имаше четири реда от бизнескласата. След тях, до носа на самолета, имаше още осем реда от първата класа. До този момент Даян се бе опитвала да разбере какво изпитват хората пред нея, като гледа тиловете им, но това вече не й вършеше работа.

Добре. Ставай! Веднага!

Доктор Чадуик разкопча предпазния си колан и сконфузено се усмихна на съседа си по седалка — тих азиатец, който дъвчеше пръстите си и не й обръщаше никакво внимание. Даян приглади късо подстриганата си кестенява коса и оправи очилата си. След това тръгна напред по пътеката. После щеше да мине назад до края на салона. По-късно щеше да запише наблюденията си.

Две от стюардесите вдигнаха поглед, когато мина покрай тях, но не я спряха. Предимство е, помисли си тя, да знаеш как да се облечеш целомъдрено. Даян се наслаждаваше на случаите, в които напускаше академичното поприще и можеше да облече „момичешки дрехи“. Тогава наистина се чувстваше женствена, но поради някаква причина, дори когато беше сама — като посещението на конференцията по тероризъм в Хонг Конг — „академичното еднообразие“ бе стилът, в който се чувстваше най-удобно.

Даян стигна до края на първа класа и се обърна, заставяйки се да остане спокойна, докато вървеше назад. Първите пет реда бяха смесица от мъже и жени — политическа делегация, както бе чула. Мъж и жена си говореха, но повечето от другите хора седяха със закопчани предпазни колани, сключени ръце и тихо разговаряха със съседа си — въплъщение на контролирания страх. Очите им се обръщаха към Даян само за да заключат, че тя не е носител на новини — добри или лоши.

В кухнята зад първа класа, към двете стюардеси, покрай които бе минала преди малко, се бе присъединила трета. Те тихо си говореха. Усмихнаха й се леко, докато минаваше покрай тях. По-възрастен стюард се присъедини към трите жени. Мъжът сложи ръце върху раменете на две от колежките си и им каза нещо успокоително.

Покровител, или поне такъв се опитва да бъде, заключи Даян. Може би има дълги години стаж като стюард. Ще проверя по-късно.

Доктор Чадуик се изненада от спокойната атмосфера във втора класа. Хората седяха по местата си и говореха помежду си. Те ръкомахаха по посока на кабината и нагоре към тавана и спираха всяка стюардеса, която се появеше. Във въздуха не витаеше паника, а сериозност и загриженост. Даян знаеше, че пътниците бяха в състояние да станат безпардонни, ако разберяха, че не им се казва истината.

Вляво, на двадесет и трети ред, млада жена хлипаше. Тя се опитваше да се прикрие, а съседът й по седалка, с израз на отвращение, демонстрираше пълната си невъзмутимост от положението, в което се намираха и неподвластността си на емоционалната нестабилност на „по-слабия“ пол.

Тя има нужда от него, а той я отхвърля.

Малко по-надолу сивокоса жена нахално се сбута с Даян, докато се разминаваха. Жената спря, за да говори първо с един ред пътници, после с друг. Доктор Чадуик се приближи и чу думите й. Тя свободно интерпретираше съобщението, което пилотът току-що бе направил.

— Той е най-обикновен пилот, скъпа. Тези самолети имат нужда от пилоти само за да програмират компютрите. Така че няма проблем. Успокойте се. Ще прекараме още една нощ в Хонг Конг. Безплатно.

Първото истински гневно изражение, което Даян забеляза, бе на едно момче, седнало до прозореца няколко реда преди края на салона. На блузата му бе закачена раираната значка на малолетен без придружител. Момчето държеше малки слушалки, свързани с електронното устройство в ръката му.

Доктор Чадуик стигна задната кухня и си пое дълбоко дъх. Сега трябваше да започне да говори с набелязаните пътници — младата двойка, която си стискаше ръцете толкова силно, че можеха да си спрат кръвообращението и дебелия мъж, който играеше на електронна игра, докато маниакално се тъпчеше с чипс. Спектърът от човешки емоции беше внушителен.

Забравила за собствения си страх, тя спря до задната кухня, за да запише наблюденията си.

 

 

Робърт Маккейб внимателно наблюдаваше Дан Уейд. Забързаното дишане, потенето в студената кабина и заваления говор ясно показваха невероятния стрес, на който бе подложен втория пилот, без да се споменава болката. Засега Дан се справяше, но още колко щеше да издържи? Въпреки че бе около четиридесетте и в добро общо здраве, Робърт се хвана да се моли той да има силно сърце.

Изведнъж вратата на кабината се отвори и влезе Рик Барнс. Той затвори след себе си. Изпълнителният директор забеляза Робърт и му кимна, след това посочи Джефри Сампсън и попита с устни „кой е той“. Робърт ги запозна и Барнс протегна ръка да се здрависа с Джефри.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм директорът на компанията. Благодаря за помощта.

— Господин Барнс, уверявам ви, че усилията ми са вдъхновени от чист егоизъм.

Рик се обърна да погледне мъжа в дясната седалка. При вида на превръзката на очите му хладни тръпки полазиха по гърба на изпълнителния директор.

— Дан? Рик Барнс е.

От втория пилот дойде дълга въздишка.

— Да, господин Барнс?

Рик се поколеба какво да каже.

— А, само… исках да…

— Да дойдете и да поемете управлението? Боже, иска ми се да можехте.

Рик се засмя нервно.

— Боже мой, не. Не искам да поема управлението. Само… приземи самолета безопасно, Дан. Нямам представа колко зле са очите ти, но нищо няма да ни спре, за да ти осигурим най-добрите лекари в света.

През главата на Дан мина забележка за скорошното намаляване на медицинските добавки на пилотите, но се въздържа да я изрече. Не беше подходящото време. Изпълнителният директор бе уплашен не по-малко от останалите пътници.

— Оценявам подкрепата ви, господин Барнс. Сега трябва да се върнете на мястото си и да седнете.

Мъжът кимна.

— Да. Отвън съм ако ти потрябва… не знам… ако ти потрябва директор на авиокомпания, който да се разкрещи на някого на земята.

Рик се обърна и излезе. На вратата се размина с Брита. Тя носеше малка бутилка вода. Старшата стюардеса я постави в ръката на втория пилот.

— Как си, Дани?

— Добре. Иска ми се да можеше да пилотираш като Карен Блек.

— Коя? — попита стюардесата объркано.

— Това беше… в един филм, Брита. Няма значение.

— О, боже! Имаш предвид онзи ужасен филм. Летище седемдесет и нещо.

Тя остави да минат няколко секунди, преди да заговори отново. Очите й обхождаха кабината. Гласът й бе с една степен по-мек.

— Дан, трябва да знам статуса ни и какво точно искаш да правя.

Вторият пилот понечи да обърне глава наляво, като че да я погледне, но спря.

— Може би ще започнем захода след около десет минути, Брита. Искам всички да закопчеят предпазните си колани. Накарай ги да заемат свито положение. Дай им пълна информация за аварийните изходи. И още нещо. Много важно.

— Да?

— Ти, Брита, ще вземеш решение кога и как да се евакуират пътниците. Ако… нещата не вървят добре и нямаш новини от мен, увери се, че сме спрели, след това ги изведи от самолета. Разбра ли?

— Ще се справиш, Дан. Ще успеем.

Вторият пилот си пое дълбоко дъх на пресекулки.

— Ще направя всичко, на което съм способен, но трябва да се приземим, докато все още съм в състояние.

Брита започна да масажира раменете му. Тя зарея поглед през предното стъкло, опитвайки се да открие нещо познато. В мрака се виждаха съвсем малко от светлините на земята. Някъде от едната им страна примигваха светлините на град. Вляво от тях повърхността на океана се озаряваше от далечни светкавици. Белите им неравномерни отблясъци осветяваха огромните облаци от двете страни на самолета в зрелищна игра на светлосенки, достойна за четката на Ван Гог.

Брита погледна надолу към Дан. Тя се наведе и го целуна леко по бузата.

— Говоря сериозно, Дани. Ще се справиш. — Стюардесата се изправи. — Кой искаш да остане в кабината? — попита тя. — Господин Маккейб е тук. Искаш ли да остане?

— Не мога да повярвам, че сте запомнили името ми — обади се Робърт.

— Брита — отвърна Дан, — трябва да си в салона. Остани горе, но седни в салона. Господин Сампсън остава на капитанското място. Господин Маккейб, ако нямате нищо против, останете и вие. Брита, ако намериш друг пилот, доведи го незабавно.

— Нямаш грижи, Дан — отвърна старшата стюардеса.

— И моля те, дръж Рик Барнс далече от кабината. Не ми действа добре. — Вторият пилот спря и потърка отново глава. Дишането му се бе учестило. Изминаха няколко секунди, преди да продължи. — Искам Лесли Нилсън да застане зад гърба ми и да ми напомня на всеки няколко секунди, че всички разчитат на мен. — Той се опита да се усмихне.

Боже, помисли си Брита, щом не е загубил чувството си за хумор, ще успеем.

— Искам да знаеш, че всички разчитаме на теб, Дани — каза тя, повтаряйки думите на Лесли Нилсън от „Самолет“ — филма, който се бе превърнал в легенда сред авиоекипажите.

Говорителите в кабината, настроени на честотата на Въздушното движение на Хонг Конг, изпукаха.

— Меридиан пет, на колко мили от летището бихте искали да започнете заход по инструменти към Чек Лап Кок?

Дан вдигна дясната си ръка за тишина.

— Хонг Конг, трябва ми много място, за да съм сигурен, че… сме се равнили. Виждате ли ме… на радара… достатъчно далече, за да ми дадете… петдесет мили… курс по маяк за кацане?

— Радарът ни засича сериозен фронт на четиридесет мили западно, сър. Приближава с десет възела. Бихме искали да не ви пускаме в него.

— Добре, Хонг Конг. Тридесет мили по входящ курс.

— Можем да го направим, Меридиан — отвърна диспечерът. — Обадете се, когато сте готови, сър. Междувременно завийте наляво, едно-осем-нула градуса.

 

 

Брита Франц слезе по стълбите до основния салон и махна на Бил Дженкинс, Клеър Браун, Алис Накарато, Нанси Констанца и още четири други стюардеси да дойдат до средната кухня за кратко съвещание. Старшата стюардеса се опита да звучи възможно най-оптимистично.

— За това ни обучаваха. Обществото мисли, че сме славни коктейлни келнерки и келнери, които само разнасят напитки, но в такива моменти блясваме като професионалисти. Знаете протокола. Аз поемам командването, ако Дан не е в състояние да дава заповеди. Ако по уредбата кажа, че евакуираме, евакуирайте. При никакви обстоятелства не отваряйте вратите и не пускайте пързалките, докато не сме спрели. Не взимайте никакви самостоятелни решения, освен ако не сте сигурни, че аз физически не мога да наредя евакуация. Ясно ли е?

Всички кимнаха.

— Ще успеем. Дан е ранен, но той е професионалист и ще приземи самолета безопасно.

Брита се върна бързо на горния салон, за да обезопаси кухнята. Не бе усетила, че някой я следва по стълбите и я вика. Непознатият глас не достигна до съзнанието й.

— Извинете! Извинете!

Брита се обърна и се оказа лице в лице със собственика на гласа.

— Опитах се да ви хвана долу — каза жената. — Вие ли сте майчицата?

— Моля? — Веждите на Брита се вдигнаха леко при определението на жената.

— Майчицата, захарче. Най-главната стюардеса.

— Аз съм старшата стюардеса, ако това имате предвид. — Брита мигновено съжали за тона си. Беше се наострила от думите на жената и знаеше, че е прозвучала високомерно.

— Точно това имам предвид, сладурче. — Жената се усмихна лъчезарно, оглеждайки се за Греъм и Сюзън Таш. — Виж, може би щеше да ми простиш простонародния език, ако знаеше, че съм черна, каквато бях до малко след излитането. Цветът ми ме напусна от страх, когато хората започнаха да търсят заместници на пилотите и така нататък.

Брита затвори очи и поклати глава, сякаш искаше да започне срещата отначало.

— Съжалявам. Коя казахте, че сте?

Жената протегна ръка с усмивка. Старшата стюардеса я пое вяло.

— Далас Нийлсън, място 2-А, долу. Аз съм от пътниците ви в първа класа. Съвсем не съм някой ратай, изпълзял от багажното. Не оставяйте тези афроплитчици да ви заблудят. — Тя тръсна глава.

— Съжалявам. Не исках да намекна…

Далас Нийлсън вдигна ръка.

— Няма нищо, мила. Просто съм толкова нервна, че бръщолевя като в Стар Трек.

— Да, знам Стар Трек, но… — започна Брита.

Огромната усмивка отново цъфна на лицето на афроамериканката, когато тя продължи:

— Добре! Добре! Виждам, че общото между нас не се изчерпва с това, че сме хванати в огромен самолет без пилоти.

Нанси Констанца се бе изкачила по стълбите и се приближи зад Далас. Тя махна на Брита, за да привлече вниманието й. Старшата стюардеса я погледна. Нямаше намерение да отговаря остро на колежката си, но думите сами излязоха от устата й.

— Какво има, Нанси?

Младата стюардеса отстъпи назад, като че я бяха ударили.

— Брита, съжалявам, но имам нужда от помощта ти. Долу има една екскурзоводка…

Старшата стюардеса поклати глава в самоотвращение.

— Не, аз съжалявам. Нямах причина да ти отговарям така. Моля те, дай ми няколко минути.

Брита отново се обърна към Далас, все още опитвайки се да отгатне насоката на разговора.

— Госпожо Нийлсън, да не би по някаква случайност да сте пилот?

— Аз! Боже мой! Не! Аз съм опасна дори когато шофирам.

— Тогава не съм много сигурна защо водим този разговор. Какво мога да направя за вас? Нямам много време. Трябва да подготвя салона за кацане.

— Брита, нали така?

— Да.

— Добре, Брита. Имам един въпрос. Как, по дяволите, сляп пилот ще приземи това чудовище? Седях си като добро момиче и се опитвах да си остана такава, но тази мисъл не ми даде мира. Трябва да знам.

— О! — Старшата стюардеса погледна през рамо към кабината. След това отново погледна Далас. — Имаме автоматична система за пилотиране, която буквално може да управлява самолета и дори да го спре. Сега бихте ли заели мястото си, моля?

Далас вече клатеше отрицателно глава.

— Не попитах правилно. Знам, че този самолет е автоматизиран. Чух пилота. Автопилот, автоматични дросели, автоматични спирачки. Но как ще ги настрои, ако не ги вижда? Има ли някой, който да му помага? Хайде, момиче. Не е нужно да ми отговаряш със стандартните авио глупости. Нямам разрешително да пилотирам такива самолети, но знам доста за тях. Може би трябва да се кача горе и да помогна с каквото мога. Какво мислиш? Добра ли е идеята?

Брита поклати отрицателно глава.

— Няма да е лесно, госпожо Нийлсън. Не и ако не можете да пилотирате.

— Казвам се Далас. Е, кога ще бъде по-лесно? След като се разбием ли? Мислите ли, че е по-добре да оставим нещастния човек от уредбата да ни забие в земята, защото няма да има кой да му разчете показанията на уредите?

— Какво? Разбира се, че не — отвърна Брита. — Но освен ако не сте пилот, нямате работа в кабината в такъв критичен момент. А и горе вече има човек, който помага на втория пилот да чете данните от уредите. — Образът на репортера, седнал точно зад нелицензирания пилот, който заемаше капитанското място, изскочи пред очите й. Тя се опита да прогони образа.

— Искам поне да си пъхна главата вътре — каза Далас. — Искам да му предложа да бъда очите му и да проверявам какво прави другият човек. Знам какво да правя.

— Как? Откъде знаете какво да правите, щом не сте пилот?

— Защото имам хиляди часове в четене на навигационните уреди на Боинг 747 като инженер. Затова.

Но не като авиоинженер, миличка, помисли си Далас, а като отегчен радиоинженер, прекарал хиляди часове в игра на авиосимулаторите на Майкрософт. Но това не ти трябва да го знаеш.

— Добре — каза Брита, — последвай ме. Бързо! — Тя понечи да се обърне, но спря и погледна към Далас. — Но ако поради някаква причина те помоли да си тръгнеш, трябва да ми обещаеш още сега, че ще се върнеш на мястото си моментално.

Далас Нийлсън нежно сложи ръка на рамото на Брита. Гласът й бе топъл, приятелски и нисък.

— Миличка, аз съм деликатна като слон в стъкларски магазин, но не съм такъв идиот, че да преча на сляп пилот, който се опитва да приземи огромен самолет, който съвсем случайно носи и моя задник.

Брита й махна да я последва, докато отиваше до вратата на кабината. Тя бързо обясни на втория пилот защо Далас е тук. После се обърна да си върви.

— Можеш ли да четеш уредите? — обърна се Дан към Далас.

— Имаш предвид дали познавам авиохоризонта, индикатора за вертикална скорост, далекомера, висотомера, въздушната скорост и компаса ли?

— Това е шест плюс, госпожо…

— Далас.

— Добре, Далас. Господин Маккейб, бихте ли отстъпили мястото си, моля?

Робърт вече канеше афроамериканката да седне в подвижната седалка зад капитанското място.

— В средата има още една подвижна седалка, господин Маккейб.

— Виждам я.

— Добре, Далас — каза Дан. — Седни и ни покривай. Човекът пред теб е… — Дан си пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Джефри Сампсън. Слушай какво му казвам и се обаждай веднага, ако не се съгласуваме.

— Готово, шефе.

Старшата стюардеса беше спряла на вратата на кабината. Остана доволна, че жената мълчаливо изучаваше панелите с уредите. В погледа й имаше отработена вещина. В свитото сърце на Брита се пробуди слаба надежда.