Джон Нанс
Терористи (10)

Глава седма

Консулство на Съединените Щати, Хонг Конг, Китай,

13 ноември — ден втори,

12:55 вечерта, местно време/1655 Зулу

Кет Бронски се спря пред входа на двора на Американското консулство. Тя вдъхна аромата на цветята в градината и вдигна поглед към светкавиците на приближаващата се буря. Младата жена не можеше да си обясни защо е толкова притеснена. Тя се усмихна на чиновника на консулството, който я чакаше на вратата, и мина през нея. Напомни си да не забрави да се обади в Хонолулу, преди да си легне, за да уреди безпроблемното преминаване на Робърт Маккейб през митницата.

Кет се запита дали самолетът вече е излетял. Представи си как е седнала удобно до Робърт в първа класа. Мисълта й не беше провокирана само от професионални причини. Между тях имаше първично привличане, въпреки че това, което я засягаше, преди всичко беше мистериозният му случай. Тя имаше професионален интерес към това, което той смяташе, че знае, но също така нямаше да е зле да го опознае по-добре. Въпреки първоначалното лошо впечатление той изглеждаше свестен човек.

Това е опасно заключение, напомни си младата жена. От лошите момчета поне знаеш какво да очакваш. Добрите винаги могат да те заблудят.

Друг чиновник от консулството я чакаше пред сградите, за да я посрещне. Сутринта в седем щяха да уредят среща по повод престъпно деяние, в което бе замесен човек от консулството. С малко късмет можеше да хване обедния полет за Лос Анджелис.

Тя благодари на чиновника и последва адютанта до къщата за гости. Мисълта за меко легло и шестчасов непрекъснат сън бе изпълнена с блаженство.

 

 

На борда на Меридиан полет пет при излитане от международно летище Чек Лап Кок, Хонг Конг

— Страхотна гледка, а?

Робърт Маккейб обърна глава от илюминатора към източника на гласа: добре облечен мъж към края на тридесетте си години, седнал от другата страна на пътеката. Журналистът се усмихна леко раздразнен от нежелания разговор.

— Да.

— След като завием на изток, от вашата страна ще се разкрие хубав изглед към Коулуун.

Робърт кимна и погледна отново наляво през илюминатора.

— От редовните клиенти ли сте? — попита мъжът.

Още веднъж Маккейб отмести поглед от прозорчето и погледна говорещия.

— Извинете?

— От редовните клиенти ли сте? Изглеждате ми познат.

Журналистът се усмихна пестеливо и поклати глава.

— Не. За първи път летя с тази компания.

Предпазният колан на мъжа изщрака и той се наведе напред с протегната ръка.

— Аз съм Рик Барнс, изпълнителен директор на Меридиан еърлайнс. А вие сте?

— Наслаждавах се на гледката — каза Робърт, като се опита да прикрие досадата си. Красотата, за която изпълнителният директор спомена, минаваше от лявата им страна, без да бъде видяна, докато Робърт неохотно стисна ръката на Рик Барнс: — Маккейб. Робърт Маккейб.

— За кого работите, Робърт?

— „Вашингтон Поуст“.

— Наистина? Мисля, че и преди сме се срещали. Изглеждате ми много познат. Радвам се, че сте избрали нашата компания.

Журналистът кимна и погледна наляво, но усети погледа на Барнс на тила си.

— Отразявате посещението на търговската делегация в Хонг Конг ли? — попита изпълнителният директор.

Робърт въздъхна и го погледна, усмихвайки се едва-едва.

— Ако нямате нищо против, нека си поговорим малко по-късно. Бих искал да се насладя на гледката.

— О, разбира се! — каза Рик Барнс и махна на журналиста към прозореца. Младият изпълнителен директор на авиокомпанията стана и тръгна назад към кухнята. Той кимна на някаква двойка на втория ред.

Доктор Греъм Таш отвърна на кимването му. Лекарят стисна ръката на жена си и тихо прошепна в ухото й:

— Страшен пример за безопасност. Едва излетяхме, а той вече се разхожда по пътеката.

— Позна ли го, скъпи? — попита Сюзън Таш.

— Трябва ли?

— Един от основателите на веригата магазини Костклъб. На тридесет вече беше направил един милиард долара. Не знае какво да прави с парите си.

— Значи трябва да си купи самолет.

— Купил си е. И то не един — отвърна тя. — Във Форбс имаше статия за него. Качил се на самолета и се направил изпълнителен директор, въпреки че не знае буквално нищо за авиацията. Меридиан е новата му играчка.

— Не му завиждам — каза Греъм. — Аз си имам моя играчка. — Той стисна ръката й отново и усети как тя леко се дръпна, преструвайки се на обидена.

— Със сигурност не мислиш новата си съпруга за играчка, докторе!

— Ами, чакай малко. Я да видим. Ти си изключително красива и идеално сложена. По-сексапилна си от Бриджит Бардо и Мерилин Монро. Невероятно умна си, освен това си сексуално ненаситна. Да. Определено си любимата ми играчка.

Сюзън го тупна по рамото. Тя се опита да изглежда обидена, но усмивката й я издаде.

Греъм също й се усмихна.

— Това означава ли, че след пет минути ще се срещнем в тоалетната за бърз спонтанен секс?

— Ш-ш-шт! Дръж се прилично! — смъмри го Сюзън. — Ти си професионалист.

— Виж, сериозно, това пътуване беше страхотна идея, скъпа.

— Мислех, че ще харесаш Хонг Конг.

— Харесва ми да съм с теб. Където и да е. Не съм бил така щастлив от години. Кой можеше да предположи? Собствената ми медицинска сестра. В операционната, пред очите ми, през цялото време.

— Да, не е ли романтично? — съгласи се тя и се усмихна. — Мога да казвам на хората, че сме се влюбили по средата на сърдечна операция.

Греъм се наведе към нея и я целуна. В същия момент 747 се наклони рязко надясно и изсипа всички в горния салон на една страна.

 

 

— Кой, по дяволите, беше това? — попита Дан Уейд, докато Пийт Каваноу възстановяваше нормалното положение на самолета.

Капитанът натисна бутона за връзка с кулата.

— Хонг Конг кула, тук е Меридиан полет пет. Току-що още един самолет ни пресече пътя. Мина много близо. Разминали сме се само с четвърт миля. Едва не се сблъскахме.

— Разбрано, Меридиан, пред вас няма трафик.

— А преди една минута имаше ли? — настоя Дан.

— Не, сър. Нямаше… — В ефира настъпи пауза, след която прозвуча друг глас, вероятно на началник. — Меридиан полет пет, изчакайте!

Изминаха пет-десет секунди, преди гласът на началника отново да прозвучи.

— Очевидно преди малко сме получили непостоянен прекъснат първичен сигнал в тази зона, Меридиан, но компютъра ни не го е приел за валиден трафик, затова не сме ви го съобщили. Там имаме само входящ DC-10 и изходящ Глобъл Експрес.

 

 

Управление Въздушен контрол, Хонг Конг,

Международно летище Чек Лап Кок, Хонг Конг

Диспечерът дръпна началника си за ръкава.

— Две-две Зулу изчезна, сър.

Началникът погледна подчинения си.

— Къде беше той?

Диспечерът прокара пръст по екрана на компютърния радар на няколко мили пред Меридиан полет пет.

— Тук. Сигналът изведнъж изчезна.

Началникът си пое дълбоко дъх. Изчезнал самолет във въздушното пространство на Китай водеше до моментални политически проблеми, особено откакто континентален Китай пое Хонг Конг. Официално самолетът не можеше да е изчезнал, освен ако не се бе разбил.

— Видя ли го да пада?

Диспечерът поклати глава.

— Не, сър. Беше стабилен, докато не премигна.

— Ами първичният сигнал? Видя ли нещо, след като изчезна?

Диспечерът поклати глава и посочи друга зона на екрана.

— Тук беше другата цел. Нямаше сигнал от транспондера. Само първичен сигнал.

Началникът погледна към неясната цел, която подчинения му бе посочил. Това бе отразената от летящ метален обект радиовълна на радарния лъч, неусилена от електронната информация, която обикновено се изпращаше от транспондера на самолета.

Диспечерът прокара пръст точно под непостоянната цел, която този път бе отдясно на Меридиан. Той натисна копчето за усилване на първичния сигнал и изображението светна по-ярко. Ясно се движеше, косо, право към боинга.

Началникът натисна бутона за връзка със самолета.

— Меридиан полет пет, тук е Хонг Конг. Непостоянната цел отново се появи на положение три часа на неизвестна височина.

 

 

На борда на Меридиан полет пет Дан бе залепил лице на страничния прозорец.

— Нищо не виждам, Пийт!

Капитанът поклати глава.

— Да не мислиш, че китайските военновъздушни сили си играят навън? — Той натисна бутона за връзка с кулата. — Ако това е някаква военна игра, Хонг Конг, кажи им да спрат. Това е нарушение на гражданските правила.

Гласът на началника дойде веднага.

— Нямаме яснота по въпроса, Меридиан. Освен това имаме изчезналия бизнес джет, който беше пред вас. Имали ли сте някаква връзка с Глобъл Експрес две-две Зулу?

Първият офицер и капитанът си размениха погледи.

— Това е странно. Какво мислиш, че се е случило с тях? — обърна се Дан към Пийт.

В следващия момент гласът на началника прозвуча отново. Този път той говореше бързо и напрегнато.

— Меридиан, изгубихме целта. Ще уведомим военните ни.

— Дан, провери числеността на военноморските ни сили в Тайван, за всеки случай.

Вторият пилот протегна ръка към куфарчето си и извади съответния наръчник. Той го отвори на необходимата страница и намери търсената информация. Дан тъкмо вдигаше поглед от нея, когато светът избухна, превръщайки се в невероятна експлозия с ужасна, ослепително ярка светлина. Тя заля кабината и прободе очите му, блъскайки го назад към облегалката и причинявайки му нечовешка болка. Неимоверен, агонизиращ вик се изтръгна от мъжа в лявата седалка. Самолетът потръпна от лека ударна вълна.

Очите на Дан горяха. Той не беше в състояние да ги отвори. Болката бе непоносима. На мястото на зрението му имаше безкрайно бяло поле.

— Пийт? Добре ли си? — попита вторият пилот.

От лявата седалка се изтръгна още един пронизителен гърлен вик. Дан протегна ръка, за да докосне капитана си. Той усети как тялото на Пийт Каваноу се отпусна тежко наляво.

— Пийт? Пийт? Кажи нещо!

Той напипа щурвала пред капитана. Ръцете му не го държаха.

— Пийт? За бога, отговори ми!

От лявата седалка не дойде отговор.

Гласът на началника на кулата в Хонг Конг настоятелно питаше в слушалката какво са видели. Дан искаше да отговори, но съзнанието му бе напълно объркано. Очите му горяха от болка като два живи въглена, капитанът му не отговаряше, а самолетът летеше, оставен без управлението на двамата си пилоти.

Автопилота!

Офицерът се протегна към козирката и натисна квадратния бутон за включване на автопилота. Той усети как огромната машина започна да се стабилизира.

Боже мой, какво става? Няма разхерметизиране. Значи предното стъкло е цяло.

Автонавигационната система бе настроена за изкачване, преди Пийт да я беше изключил, спомни си Дан. Трябваше да включи отново и автодроселите. Но трябваше ли да се изкачват? Може би не.

Да обявя извънредно положение… трябва да се върнем… може би трябва да изхвърлим гориво, тежки сме.

Дан включи автодроселите. Той натисна бутона за поддържане на височината. Молеше се да е напипал точно него. Чу как дроселите са преместиха, докато той опипваше панела пред себе си, търсейки бутона за връзка с кулата.

— Хонг Конг, някъде пред нас да е имало ядрен взрив? Нещо… нещо се взриви.

— Повтори, Меридиан.

— Нещо избухна точно пред нас! Мисля, че сме ударени. В кабината сме само аз и капитанът. Той не отговаря. На автопилот сме. Аз съм първият офицер. Очите ми бяха лошо наранени. Не виждам. Имам нужда от помощта ви.

Гласът от земята звучеше почти така разтревожено както и този на Дан.

— Меридиан, тук е Хонг Конг. Приближавате нула-осем-два градуса и сте на височина дванадесет хиляди фута, земна скорост триста и четиридесет възела. Какви са намеренията ви?

— За бога, Хонг Конг, не знам. Аз… нека да се успокоя малко и да се опитам да… си спомня. Не прекъсвайте връзката. Кажете ми, ако трябва да сменя честотата, за да остана на вашия обхват.

Дан едва дишаше от болка и страх. Той се застави да успокои дишането си и да принуди изгарящата болка, която го бе обсебила да освободи съзнанието му.

— Трябва да се върнем. В това съм сигурен. Обявете ни… искам да кажа обявявам извънредно положение.

— Разбрано, Меридиан. Приехме обявяването на извънредното положение. Уведомяваме ви, че към Хонг Конг приближава буря и започва да вали. Засега поддържайте настоящия курс. Гръмотевица ли ви удари, Меридиан?

Може би беше гръмотевица, помисли си Дан. Не, не може да е била гръмотевица. Тя не е толкова ярка.

— Меридиан, един въпрос. На борда ви има ли подсилващи пилоти?

Режещата болка в очите му се усилваше, измествайки всичко от съзнанието му. Първият офицер се бореше да надмогне болката.

— Не, Хонг Конг, екипажът ни е двучленен.

Трябва да извикам някой, каза си той, и затърси с лявата си ръка интеркома. Първо не можа да намери необходимия бутон. Най-накрая натисна „до всички“ и му се наложи да чуе обажданията на повечето стюардеси от различни места в самолета.

— Брита, къде си?

— Тук съм. Ти ли си, Дан? Звучиш странно.

— Моля те… качи се веднага горе! В извънредно положение сме. Трябваш ми! Чакай! Първо попитай по уредбата дали на борда има пилот, дори и… дори и всички да се уплашат.

— Аз вече се уплаших. Идвам веднага.

 

 

Брита Франц усети как стомахът й се свива на кълбо. Тя натисна друг бутон на същия апарат и се опита гласът й да прозвучи спокойно, когато каза:

— Дами и господа, говори главната стюардеса. Моля, слушайте внимателно. Нашият екипаж моли всеки, който има разрешително за пилотиране, да се обади, като натисне бутона за повикване.

Настъпи тишина. Пътниците от лявата й страна я погледнаха уплашено. Те бяха единствените, които можеха да видят страха, изписан на лицето й.

Бил Дженкинс се появи до нея. Той мълчаливо изчака тя да повтори:

— Уважаеми пътници, отново ви моля, ако сред вас има някой с разрешение за пилотиране, независимо на какво, натиснете бутона за повикване. Не знам причината, поради която пилотите отправиха тази молба, но моля за съдействието ви.

Бил се приведе към нея.

— Брита, аз ще продължа. Ти по-добре се качи горе.

Без да каже дума, тя се обърна и забърза към стълбите. След като ги изкачи, се затича с ключа от кабината в ръка. Вратата беше отключена.

Старшата стюардеса инстинктивно я затвори зад себе си. Тя остави очите си да привикнат със слабата светлина в кабината. Пийт седеше в капитанската седалка, но нещо не беше както трябва. Тялото му беше отпуснато наляво, а главата назад.

— Дан? — извика тя. — Какво става?

— Виж как е Пийт! Виж как е! Бързо!

Брита се обърна към капитана и устата й пресъхна. Страх прониза сърцето й, когато видя, че очите му са отворени. Тя докосна врата му и потърси сънната артерия. Нямаше пулс. Стюардесата обърна главата му. Тя безжизнено се превъртя на другата страна.

— Боже мой, Дан! Той не диша! Не мога да напипам пулса му!

— Можеш ли да го извадиш от седалката и да му направиш изкуствено дишане? — попита Дан.

Тя се обърна към втория пилот. Не можеше да разбере защо той управлява самолета с наведена глава.

— Дани, какво има?

— Не виждам, Брита. Нещо избухна пред нас.

— Боже мой!

— Самолетът е на автопилот. Помогни на Пийт. Засега не се тревожи за мен.

— Не виждаш!

— Брита, помогни на Пийт!

Тя кимна, дишайки учестено.

— Добре. Ще ми трябва помощ.

Старшата стюардеса се хвърли към вратата на кабината и я отвори. Първото нещо, което се изправи пред нея, бе човекът, който се надяваше да види. Запомнянето на имената на пътниците от първа класа винаги бе въпрос на чест за нея, а сега бе като божи дар.

— Доктор Таш!

Лекарят и жена му гледаха вратата на кабината от момента, в който Брита влетя вътре. Очите му бяха приковани в нейните. Той стана от мястото си.

— Тук съм.

— Имам нужда от помощ. Капитанът не диша.

Стюардесата отстъпи настрани, за да пусне лекаря да влезе. Робърт Маккейб го последва.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита репортерът.

— Вероятно — отвърна Брита.

Лекарят се бе привел над капитана. Очите му бяха разширени от изненада, докато, също като нея, търсеше пулса му.

— Как да сваля тази седалка назад? — попита той.

— Електрическа е. Бутоните са на предния десен край — отговори Дан.

Робърт се придвижи напред, за да помогне на Греъм Таш да премести отпуснатото тяло на капитана от седалката. Двамата изнесоха Пийт възможно най-внимателно през вратата на кабината. Сюзън Таш ги чакаше отпред.

— Какво имаме, Греъм?

— Сюзън, започни изкуствено дишане и сърдечен масаж. Дихателните му пътища са чисти. Първо дишането. Госпожице? — обърна се Греъм към Брита. — Ще ми трябва куфарчето ви за първа помощ.

Тя кимна и веднага изчезна в кабината. След секунди се появи отново с голяма бяла метална кутия. Греъм започна да я отваря.

— С какво мога да помогна? — попита Робърт лекаря.

— Вижте как е вторият пилот.

Няколко от пътниците в първа класа бяха станали и стояха прави до местата си. Те наблюдаваха случващото се, несигурни какво да правят. Старшата стюардеса вдигна поглед към тях.

— Моля, не се притеснявайте! След минута ще ви обясним. Другият пилот управлява самолета. — Тя коленичи до Пийт и погледна лекаря. — Зле ли е?

Той поклати глава.

— Още не знам. — Греъм Таш бързо сложи стетоскопа и започна да търси пулс.

Сюзън завършваше първата серия обдишване. Пулс нямаше.

— Имаме ли дефибрилатор? — попита тя.

— Да — отвърна Греъм.

Робърт Маккейб влезе повторно в кабината и отиде при втория пилот.

— Кой е? — попита Дан, усещайки присъствието му.

Въпросът обърка Робърт. Светлината в кабината не беше толкова слаба.

— Робърт Маккейб. Добре ли сте?

— Не.

— Какво… какво стана? — Журналистът виждаше, че вторият пилот стиска очи. Главата на мъжа бе наведена надолу, а кръвта се бе дръпнала от изкривеното му от болка лице.

Дан поклати глава.

— Нещо избухна пред нас. Светлината беше невероятна. Мисля, че временно загубих зрението си поради заслепяването.

Робърт усети как сърцето му заби по-силно. Каза си, че това не може да се случва току-така.

— Как е капитанът? — попита вторият пилот.

— Казахте… очите ви…

— Не виждам. Лекар ли сте?

— Не, той преглежда другия пилот.

— Тогава ми кажете как е капитана.

Маккейб усети как главата му се завъртя. Той обърна очи към вратата.

— Той… правят му изкуствено дишане и сърдечен масаж. Не диша.

Агонизиращ вик от седящия в дясната седалка мъж накара журналиста да се обърне отново към него. Вторият пилот дишаше бързо поради голямата болка, която очевидно изпитваше.

— Ще повикам лекаря.

Робърт се обърна, за да излезе от кабината, но Дан го спря.

— Момент! Пилот ли сте?

— Не.

— Имате ли някакъв опит в пилотирането?

— Не, никакъв, съжалявам.

— Добре, ако намерят пилот, доведете го незабавно.

Маккейб излезе от кабината. Стомахът му бе свит на топка, мислите — напълно объркани. Какво би могло да е избухнало? Ракета? Може би. Какво беше политическото положение? Изведнъж не можеше да си го припомни, но вероятността да са нападнати от Китай мина през главата му.

Какво друго би могло да заслепи пилот, питаше се той. Кошмарно предположение даде отговорът. О, боже мой! Ядрен взрив. Но защо нямаше ударна вълна? Щеше ли да ги разкъса? Може би не, помисли си той, ако взривът бе на няколко стотици мили от тях или детонацията е била малка. Но всички може да сме обречени заради радиация.

Робърт стоеше точно до вратата на кабината.

— Докторе, вторият пилот… каза, че не вижда. Има нужда от помощта ви.

Греъм Таш вдигна поглед.

— Само секунда.

Маккейб кимна и се върна в кабината.

Лекарят погледна жена си.

— Дръпни се!

— Дръпнах се! — отговори Сюзън.

Тялото на Пийт се изви. Греъм хвърли електродите на дефибрилатора на земята и сложи стетоскопа и се приведе над гърдите на капитана.

Лекарят се изправи и поклати глава.

— Продължаваме.

Сюзън Таш веднага възобнови сърдечния масаж. Съпругът й скочи на крака и забърза към кабината.

— Дайте да видя очите ви! — кратко каза Греъм.

Дан вдигна глава в посока на гласа му.

— Толкова много ме болят, че не знам дали ще мога да ги отворя.

Таш се наведе и постави палец така, че да отвори лявото око.

— Опитайте се да отпуснете клепача, ако можете.

— Ще опитам. О-о-о! Светлината! Ужасно е!

Греъм пусна клепача.

— Съжалявам. Ще се опитам да намеря някакво болкоуспокояващо веднага щом мога. Трябва да се върна при капитана.

— Как са очите ми?

— Не знам. Не са толкова зле колкото е капитана. Били сте заслепен от нещо. Поражението е вътрешно.

Лекарят тръгна към вратата на кабината, но ужасната настоятелност в гласа на Дан го спря.

— Колко време ще ми трябва да се възстановя? — попита той.

Греъм Таш сви рамене.

— Не знам. Няколко дни може би.

— Докторе — започна вторият пилот, — с горивото, което имаме, не разполагаме с дни. В най-добрия случай — около осем часа.