Джон Нанс
Терористи (9)

Глава шеста

Хонг Конг, Международно летище Чек Лап Кок,

13 ноември — ден втори,

12:25 вечерта, местно време/1625 Зулу

Втори пилот Дан Уейд се поколеба пред кухнята на основния салон и погледна назад. Той се опита да удължи удоволствието от гледката на младата привлекателна жена, която се качваше по стълбите. Късата черна кожена пола, която носеше, се повдигна нагоре предизвикателно, разкривайки тъмните й мрежести чорапи. Първият офицер се опита да обърне поглед, преди Брита да го е хванала, но бе твърде късно.

— Дани! Не изпивай с очи пътниците ми! — закачи го тя, докато той се опитваше да си придаде невинен вид.

— Просто се притеснявах дали няма да й е студено с тези дрехи.

— Знам какво си мислеше. Всяко момиче може да го види в очите ти.

— Или майка орлица — измърмори тихо Дан.

— Чух те! — отвърна Брита.

Диспечерът подаде документацията за полета през вратата, преди да я затвори, и Бил Дженкинс, единственият мъж стюард, ги предаде на свой ред на втория пилот. Дженкинс бе тридесетгодишен, имаше кръгло лице и оплешивяваше. Той бе с благ характер, ветеран в професията. Бе станал баща на трима близнаци още в колежа. Бил се намръщи на документите.

— Как е времето, Дан? Преди малко навън ставаше страшно.

Вторият пилот кимна, вдигайки палец към тавана.

— След час над това място ще се извие буря. Трябва да се махаме по-бързо оттук.

— Нали знаете — продължи Бил Дженкинс, — че имаме важна делегация на борда. Сред тях са и някои кметове на големи градове.

— Да, знаем. Капитан Каваноу и аз ще изчислим колко още ще може да ни повдигне допълнителният въздух под налягане.

Дженкинс се разсмя и посочи към първата класа.

— Ако спре някой двигател, кажете ми. Ще ги помоля да държат речи. — Той смигна на една от стюардесите, която също му намигна в отговор.

Вторият пилот се качи по стълбите до кабината. Дан бе в началото на четиридесетте си години. Бе се развел наскоро и се чувстваше напълно готов за живота на ерген.

В кабината, на около петдесет фута над земята, капитан Пийт Каваноу натисна копчето за запалване на десния външен двигател. Шофьорът на буксира намали задния ход на отдалечаващия се от входа на терминала боинг 747. Седналият в дясната седалка втори пилот Дан Уейд провери уредите на двигателите и се обади на кулата за разрешение за рулиране към пистата. Той погледна към Каваноу с усмивка.

— Сигурен ли си, че се наспа достатъчно?

— О, стига, Дан! — отвърна Пийт с престорена досада. — Не проспах целия престой.

— Това е най-лошата антисоциална проява на летаргия, която съм виждал — каза Дан и тъжно поклати глава. — Дори не можах да те изкарам от стаята за вечеря.

— Обичам тридесет и шест часовите престои. Няма ливади за косене, няма телефони, на които трябва да отговарям, няма внуци и котки, които да ме будят в седем сутринта и няма втори пилоти, които да ми усложняват живота. Единствената ми работа е да си почивам. Сега какво ще кажеш да минем картата преди рулиране?

— Разбрано.

Пийт се намръщи.

— Десет хиляди комедианти гладуват в Лос Анджелис…

— А аз се опитвам да бъда забавен. Добре. Готов за картата — отговори Дан. Целият южен небосклон се освети от колосална светкавица. — Между другото, имаме разрешение за рулиране, щом влекачът ни освободи, което се надявам да стане скоро, тъй като искам да вдигна гълъбите оттук преди бурята да е дошла.

— Да вдигна гълъбите? — Пийт поклати глава. — Боже, моля те, избави ни от мъките!

 

 

Брита Франц се завъртя към стълбите, за да слезе на долния салон точно когато аудиоуредбата на самолета тихо изщрака и гласът на Пийт Каваноу изпълни салона.

И думите, и вида му са на опитен капитан, помисли си тя.

Пийт Каваноу бе наистина опитен, спокоен, трезв и вдъхващ увереност. Висок над шест фута и слаб като вейка. Непрестанно усмихващото му се лице бе увенчано от буйна, сребърна коса, внимателно подстригана в стил Юлий Цезар. Брита се усмихна на себе си. Тя смяташе Пийт за човек, който трудно губи самообладание във въздуха. Ако се счупеше крило, той сигурно щеше да си поръча кафе за из път, докато пада.

Вторият пилот Дан, от друга страна, бе по-нервен и емоционален. Висок пет фута и девет инча, леко възпълничък, забавен и сърдечен. Негова небрежна запазена марка, и проклятие на живота му бе гъстата, леко вълниста, тъмна коса. Опитите му да я укроти бяха нескончаеми. Колкото и усърдно да се опитваше да я задържи под пилотската си шапка, един-два кичура все успяваха да се изплъзнат и да се увият около ръба на шапката. Жените харесваха този леко разрошен вид, напомнящ немирен хлапак. Когато Дан Уейд и Пийт Каваноу вървяха заедно, контрастът между тях караше хората да се обръщат.

Брита слезе от последното стъпало. Пийт свърши приветствените си думи към пътниците. Чакаше ги рутинен десетчасов полет с междинно кацане в Хонолулу и нормално време. Пътниците вече се бяха отпуснали в луксозното обкръжение на първата класа, когато стюардесата дискретно тръгна през салона. Саката и обувките бяха свалени, а екраните на индивидуалните телевизори включени, след като задължителната демонстрация за евакуация и употреба на спасителните жилетки бе свършила.

— Имате ли одеяло, сър? — попита старшата стюардеса изискан мъж на първия ред.

Той се усмихна и кимна.

Тя продължи към дъното на салона. Очите й преминаваха през пътниците, проверявайки дали всички предпазни колани са закопчани и дали някой има нужда от нещо.

Добре облечена чернокожа жена с афроплитчици и заразителна усмивка вдигна поглед към Брита. Афроамериканката бе заета да подрежда няколко възглавнички зад гърба си.

Старшата стюардеса хвърли поглед към края на огромния самолет, преценявайки дали ще има време да извърви цялата му дължина. Ще успея, реши тя.

Алис, Джейми и Клеър, всички нейни стари приятели, подготвяха предната кухня за излитането. Брита мина през бизнес икономическата класа. Очите й обхождаха пътниците. Забеляза четиридесет и пет членната туристическа група, която се връщаше в Съединените щати след десетдневна екскурзия в Китай. Повечето от хората бяха уморени, но се усмихваха. Екскурзоводката улови погледа й и се усмихна.

Някъде назад стюардесата чу пращенето на късовълново радио. Тя тръгна по пътеката. Момче с червено-бяла значка на непридружаван малолетен, закачена на блузата му, се опитваше да напъха куплунга на малки слушалки, за да изключи говорителя на ръчен скенер.

— Сър, съжалявам, но ще трябва да приберете това — нежно му каза Брита, неподготвена за отговора.

Момчето измъкна слушалката от ухото си и я погледна застрашително.

— Това не може да направи нищо на уредите — сепна се то.

Старшата стюардеса коленичи до него.

— Правилата на този самолет изискват всички радиоустройства, дори и това, да бъдат изключени по време на полет.

— Това е авиоскенер. Изчезни! — тросна се момчето и отново напъха слушалката в ухото си.

Брита усети как боинга зави наляво. Последното съобщение за излитане щеше да прозвучи само след секунди. Тя протегна ръка и хвана кабелчето на слушалката, издърпвайки я рязко от ухото на момчето.

— Ох! Боли!

Стюардесата снижи гласа си до ниско властно ръмжене. Лекият й немски акцент подсили заплашителния ефект.

— Или веднага ще изключиш радиото, или ще се разделиш с него завинаги.

Момчето я зяпна, но вероятността да изпълни заплахата си го накара да изключи радиото.

— Добре.

— Как се казваш, млади човече?

— Стийв Дилейни.

— Трябва да се научиш на малко обноски, Стийв Дилейни.

Момчето понечи да каже нещо, но тя предупредително вдигна пръст и то размисли.

Брита се изправи и го остави да се цупи. Тя се обърна към задната редица точно в момента, в който капитанът рязко натисна спирачките. Старшата стюардеса падна на пътеката, но веднага се изправи и огледа униформата си. Брита приглади полата и косата си и се опита да се усмихне успокоително на разтревожените хора около себе си. Всички пътници бяха заели местата си и бяха закопчали предпазните си колани. Две други стюардеси също бяха запратени на земята. Тя видя Бил Дженкинс да се изправя в другия край на пътеката и да оправя униформата си. Шумът от падащи предмети в задната кухня стигна до ушите й и Брита бързо се върна, за да види какво е станало. Гласът на капитан Каваноу се разнесе от уредбата.

— Уважаеми пътници, много съжалявам за внезапното спиране. Друг самолет неправомерно пресече пътя ни на рульожката. Нямах друг избор.

В кабината на Меридиан полет пет Пийт Каваноу клатеше глава, докато Дан Уейд натисна бутона на предавателя.

— Хонг Конг земя, говори Меридиан полет пет. Трябваше да спрем заради бизнес самолет, който изскочи пред нас. Откъде се взе?

Глас с американски акцент се включи преди земния контрол да бе могъл да отговори.

— Много съжаляваме за станалото, Меридиан. Мислехме, че ще ни изчакате.

— Кой е? — попита Дан.

— Глобъл Експрес, две-две Зулу.

— Много ти благодарим, две-две Зулу. Ние имаме предимство, а и дори не знаехме, че сте тук.

— Е, нали никой не пострада.

— Кажете го на пътниците и стюардесите ни! — сопна се вторият пилот.

Пийт вдигна ръка, за да успокои колегата си.

— Стига, Дан! — каза той.

— Меридиан полет пет, моля за внимание! Аварийно излитане пред вас — обади се диспечерът от кулата.

— Кой е самолетът? — попита първият офицер. Гневът все още ясно се усещаше в гласа му.

— Въздушна линейка. Изпълняваме медицински полет, Меридиан — намеси се пилотът на Глобъл Експрес. — Отново изказваме съжаление за станалото.

Вторият пилот поклати глава.

— Страхотна случка шест месеца преди пенсиониране, Пийт. Да блъснеш самолет за четиридесет милиона долара в боинг за сто седемдесет и пет милиона.

Капитанът се засмя.

— Прав си. Не бих искал да ме запомнят така. Дан, виж дали долу всички са добре.

Първият офицер тъкмо протягаше ръка към апаратурата за връзка, когато тя звънна. Обаждаше се Брита.

— Никой не е пострадал, но може ли да не го повтаряте пак много скоро?

— Съжаляваме. Вината не беше наша.

 

 

Старшата стюардеса върна слушалката на апарата и обърна очи към стюардесите в задната кухня, които вдигаха последните паднали предмети. Гласът на Пийт отново се разнесе по уредбата.

— Уважаеми пътници, отново се извинявам за тази малка проверка на спирачките. Между другото работят. За това трябва да благодарим на пилота на въздушната линейка, която ни пресече пътя, но мисля, че ако не бяхме спрели, щеше да ми се наложи да давам обяснения защо сме го превърнали в скейтборд. Съотношението между нас и тях е горе-долу като между цаца и акула. Вече сме в края на пистата и сме готови за излитане и… от кулата ни казват да изчакаме няколко минути за разрешение. В това време искам да помоля стюардесите да заемат местата си за излитане. Ще трябва да изчакаме четири-пет минути. Радвам се, че избрахте да летите с нас. Ще се чуем отново малко след излитането.

Пийт въздъхна. Приближаващата се буря се бе появила на радара като линия яростни червени точки на около петдесет мили от тях.

— Мразя да бавят разрешението ни за излитане.

— Сигурно е заради тази линейка — каза Дан. — Може би лети в същата посока. Използва позивна на Съединените Щати.

— Поразен съм — отвърна Пийт, изучавайки буреносните облаци в далечината, — че някой използва нещо толкова луксозно и скъпо като Глобъл Експрес за въздушна линейка. Самолетчето струва четиридесет милиона долара. Това е съперника на бизнес джета на Боинг и Гълфстрийм пет. Малко прилича на Челинджър. Всъщност производителя е същият.

— Ето го и нашето разрешение за излитане, Пийт — обади се Дан. Той притискаше с една ръка слушалките и записваше разрешението с другата. След това го прочете на кулата.

Вторият пилот кимна на капитана, който превключи на честотата на кулата.

— Хонг Конг кула. Меридиан полет пет готов за излитане.

Глас с лек акцент даде разрешението. Пийт подкара триста седемдесет и пет тонния самолет по пистата. Вторият пилот провери последните точки в картата и включи фаровете на самолета.

— Пълен напред, Дан.

Първият офицер поклати глава в престорено отвращение.

— Пълен напред? Боже господи! Ама и вие от флотата! Правилната терминология, капитане, е: захранване проверено. Обороти на двигател проверени. Автоматична тяга включена.

Небето на югозапад се озари от поредната гръмотевица. Огромната машина започна да се движи напред. Уредите за скоростта трепнаха. Очите на двамата пилоти обходиха кабината, проверявайки дали всичко е нормално.

— Въздушна скорост от двете страни. Осемдесет възела — докладва Дан.

— Разбрано — отговори Пийт. Очите му пробягаха още веднъж по приборите, преди да се върнат на пистата, която лениво пълзеше под носа на самолета, докато боингът набираше скорост за излитане.

— Скорост за излитане достигната.

Пийт Каваноу нежно дръпна назад щурвала и вдигна носа във въздуха, увеличавайки ъгъла на атака на крилата, докато подемната сила надхвърли тежестта и голямата птица елегантно се откъсна от пистата. Лекото потреперване на шестнадесетте колела на основния колесник по-скоро се чу в кабината, отколкото се усети.

— Колесници прибрани и заключени — изкомандва Пийт.

Дан хвана дръжката на колесниците, изричайки задължителните думи:

— Разбрано, колесници прибрани… — каза той, докато премести дръжката на положение „горе“.

Това беше моментът, който Дан обожаваше. Моментът на преминаване от земята във въздуха. Моментът, в който законите на аеродинамиката поемаха самолета в свои ръце. Беше станал пилот именно заради този момент. Заради усещането на мощните двигатели и рева на въздушната струя. Моментът, в който действителността се свеждаше до самолет, стъпил на невидима магистрала от въздух. Летенето бе тръпка дори с едномоторен самолет, но да издигнеш гигант с размери по-големи от тези на футболно игрище и по-тежък от жилищен блок — беше магия, която никога нямаше да си обясни напълно. Всяко излитане бе чудо, което оставяше широка усмивка на лицето му.

Светлините на колесниците угаснаха последователно, указвайки, че всички колела са прибрани и заключени. Дан погледна надясно, придвижвайки дръжката на колесниците в изключено положение. Изчезващите светлинки на прикованата към земята цивилизация проблясваха под тях и потъваха в нощния мрак, докато боинг 747 се издигаше над водите на Южнокитайско море, набирайки височина в нощното небе.