Джон Нанс
Терористи (49)

Глава четиридесет и шеста

Южно от Сън Вали, щата Айдахо,

17 ноември — ден шести,

9:20 сутринта, местно време/1620 Зулу

Потънал в пот, шофьорът на събърбъна го обърна при третата сляпа улица и натисна газта обратно към пътя, в който беше сигурен.

— Побързай, по дяволите! — излая Шоен.

Той почти беше забил нос в предното стъкло. Очите му търсеха следи от верижната машина, която се опитваха да засекат.

— Сигурно е сноумобил — каза шофьорът.

От дясната седалка не дойде отговор.

Те прелетяха надолу по страничния път и спряха с пързаляне точно след една отбивка. Шофьорът превключи на задна, върна колата, после включи на първа и зави по пътя. Светлините на фаровете му паднаха върху нещо пресякло улицата на половин миля пред него.

— Ето ги! — измърмори Шоен. Ръцете му се отваряха и сключваха около узито, което носеше. — Давай! Давай! Давай!

— Давам! Все пак има някакви граници! — хапливо отвърна шофьорът.

— Това е сноукет — каза Шоен.

Машината напусна пътя пред очите им и ускори към горичка и откритите полета зад нея. Шофьорът отново натисна спирачките и събърбънът отново поднесе, спирайки до мястото, където следите пресичаха пътя и навлизаха в полето.

— След него! — заповяда Арлийн.

— Ще затънем!

— Действай!

Шофьорът изви волана надясно и влезе в канавката. Автомобилът моментално затъна в снега, въртейки гуми.

Шоен вече беше изскочил вън в дълбокия до колене сняг и с мъка се опитваше да затича след отдалечаващия се сноукет. Беше повече от очевидно, че не може да го догони, но можеше да го спре. Той стигна до първото дърво и внимателно прицели чипоносото узи, преди да натисне спусъка.

 

 

Раздиращият звук на множество куршуми, отскачащи от задницата на сноукета, вцепени пътниците му. Кет погледна в огледалото за обратно виждане, търсейки източника на изстрелите. Тя натисна газта до дупка и се обърна към другите:

— Залегнете! Всички добре ли са?

— Да — отговори Робърт. Журналистът се обърна и погледна назад. — Мисля, че заседнаха в канавката. Виждам фаровете, но не се движат.

— Мили боже! — доктор Маверик говореше на себе си. — Никога не са стреляли по мен.

— Летището е на може би миля пред нас — провикна се Кет. — Виждам сигналните светлини.

— Те знаят, че идваме. — Лицето на Джордан бе пребледняло.

Тя кимна.

— Ако са в канавката, ще трябва да се обадят за помощ. Може би ще успеем да повикаме местния шериф.

Джордан поклати глава.

— Не. Сигурно са се погрижили за това.

Кет го погледна разтревожено.

— Какво? Подкупили са шерифа?

— Неутрализирали са го по някакъв начин.

— Самолетът няма да е тук още един час, Джордан. Трябва да направим нещо.

Робърт се наведе между тях от задната седалка.

— Кет, ние сме много удобни мишени в това чудо. Това е тънък метал.

— Знам — отвърна тя и коригира посоката им, след като машината поднесе наляво.

— Какво ще правим? — тихо попита Маккейб почти в ухото й.

— Можем да се скрием или да намерим друг самолет.

— Криенето няма да свърши работа — каза Робърт.

Тя огледа първо него, после Джордан и доктор Маверик.

— Прав си. Ще конфискуваме някой самолет. Дръжте се.

 

 

Арлийн Шоен вдигна радиостанцията към устата си и овладя гласа си.

— Ще оставим тази кола и ще използваме твоята. Пипнахме ги. Ела.

Той прибра станцията в джоба си и спусна предпазителя на узито. След това загази назад през преспите и застана да чака отстрани на пътя. Пресметна, че ще отнеме по-малко от три минути на другия събърбън да дойде. Може би щяха да му трябват още десет, за да измине заобиколния път до летището. Нямаше да има къде да се скрият. С изключение на чартърната им каравана летището бе едва ли не пусто. Той се обърна към шофьора си и му махна да дойде.

— Донеси оръжията. По-бързо.

 

 

— Робърт, току-що си спомних нещо — каза Кет.

Те силно подскачаха върху парче гола земя. След това стъпиха отново на снега и друсането престана. Летището беше на по-малко от миля.

Той се наведе напред.

— Какво си спомни?

— Във файла на Уолтър Карнеги, който свалихме…

— Да?

— Той казваше, че военновъздушните сили сериозно са възпрепятствали исканията му за информация относно теста, който са направили извън Кий Уест със стария безпилотен F-160 в деня и часа, в който Сийеър MD-11 е паднал.

— Прочетох го. И какво за него? Мислиш, че е свързано ли?

Бронски поклати глава. Тя погледна в огледалото за обратно виждане. Почти очакваше да види светлините на фарове да подскачат по полето след тях.

Зад тях нямаше нищо. Не се виждаха никакви машини или хора.

— Не знам — отвърна тя, — но бизнес джета, с който пристигнахме от Виетнам, беше откраднат след падането на MD-11, така че не е могъл да бъде огневата площадка. Може да са използвали друг самолет, но това, което ме притеснява, е, че Карнеги казва, че записите на въздушното движение около Кий Уест не показват наличието на друг самолет в района. Това означава, че не един, а два самолета липсват от радарите. Онзи, който е стрелял по MD-11 и безпилотния F-160 на военновъздушните сили.

— Не разбирам — каза Робърт, давайки си ясна сметка, че доктор Маверик и Джордан Джеймс слушаха внимателно.

— Не се пускат безпилотни въздушни цели, освен ако горе няма някой, който да стреля по тях. Така че на радара трябва да има още една отметка, а според Карнеги е нямало. Второ, трябва да има отметка и от самолета, който е изстрелял лазера към MD-11.

— Може би самолетът на военновъздушните сили е бил Стелт. F-117 или нещо ново — подхвърли журналистът.

Кет заобиколи голяма дупка на пътя и отново настъпи газта.

— Не, искам да кажа, да, възможно е, но… ами ако е имало друг самолет, който не е бил Стелт и ако той умишлено не е използвал транспондера? Карнеги казва, че записите на федералното управление на авиацията показват непостоянна отметка.

— Кет, това е пътя, по който дойдохме. Трябва да го пресечем — каза Робърт.

Тя кимна.

— Знам. Ако има ограда, просто ще мина през нея.

— Добре.

— Какво е транспондер, Кет? — попита доктор Маверик.

— Малка черна кутия — отвърна тя, — която слуша по електронен път за сигнали, идващи от радари от въздушното движение. Когато улови сигнал, тя изпраща отговори към същия радар, съдържащи височината и опознавателна информация, така че диспечера да знае кой си и къде точно си.

— А без нея?

— Без нея, или ако умишлено я изключиш, диспечерът може само да следи тъй наречения „първичен сигнал“. Това е отразеният от метала на самолета радарен сигнал, който стига до антената. Стелтът предотвратява именно това. Покритието на самолета поглъща радарните лъчи, така че нищо не се отразява, и без транспондер са практически невидими за радара.

— Но обикновен самолет би показвал първичен сигнал на диспечера?

Тя кимна.

— Обикновено. На екрана на радара ще има неясна непостоянна отметка, каквито бяха думите на Карнеги. Защо изпитателен самолет на военновъздушните сили ще си изключи транспондера?

Преминаха през малка падина и Робърт хвана по-здраво дръжката.

— Кет, да не смяташ, че F-106 е замесен?

Бронски погледна към Маккейб, докато приближаваха пътя. Нямаше признаци за приближаващи коли в нито една от посоките. Пред тях изникна ограда от бодлива тел и младата жена махна към нея.

— Дръжте се!

Сноукетът с лекота проряза телта, изкачи се на пътя, премина от другата му страна и се насочи към ред хангари, направляван от здравата ръка на агент Бронски.

— Какво си мисля ли? Използвали са безпилотен F-106 като тренировъчна мишена. Остава въпросът кой стреля по нея и защо се опитва да остане скрит за радара? Знаем, че не е бил Стелт, защото Стелт не би оставил първичен сигнал.

— Чакай — прекъсна я Маккейб, клатейки глава. — Кой от двата самолета имаш предвид? Този, който е стрелял по безпилотната цел или този, който е стрелял по MD-11?

Кет го погледна.

— Ами ако са били един и същ, Робърт? Ами ако теста се е провалил и вместо по манекена си са стреляли по пътнически самолет?

На пръв поглед в нарастващата светлина на утрото рампата изглеждаше пуста. Редиците леки самолети очевидно бяха останали цялата нощ навън в бурята. Само чесната караван в другия край на рампата беше без сняг.

— Добре. Време е да си наемем птичка.

— Какво ще кажеш за хидроплана? — предложи Робърт.

— Може. Лесни са за управление.

— Дори не искам да се доближиш до него — каза Джордан с твърд глас.

— Защо? — попита Кет.

— Беше в Бойзи, когато тръгнах оттам. Сега е тук, както и бандата убийци.

Кет удари спирачките.

— О, боже! Мислиш, че са дошли с нея?

Джордан кимна.

— Мога да се обзаложа.

Бронски се огледа бързо и забеляза частично отворените врати на един хангар. Тя отпусна съединителя и зави към него, опитвайки се да определи типа на самолета вътре. Той беше голям. Крилата му бяха като тъмна сянка в горните прозорци на хангара. Албатрос!

Кет спря и изскочи навън, за да надникне в хангара. Върна се в колата след по-малко от тридесет секунди.

— Това трябва да свърши работа.

— Можеш ли да го управляваш? — попита Робърт и почти веднага вдигна ръка. — Няма значение. Не искам да знам.

— Нямаме избор — отговори Бронски.

Робърт и Джордан скочиха от сноукета и спряха при вратите на хангара. Двамата мъже ги избутаха настрани, а Кет вкара сноумобила вътре и го паркира в един от ъглите. Тя грабна чантата си и махна на доктор Маверик да я последва. После се затича към дясната задна страна на голямата амфибия. Стълбичката беше спусната и Кет се покатери в салона на машината. Бронски претича до кабината, за да включи главния ключ и да провери горивото.

Слава богу! Почти пълни са!

Страничният прозорец на кабината беше отворен. Тя извика на Робърт и Джордан.

— Побързайте с вратите и влизайте. Вдигнете стълбичката след себе си.

Карта. Някъде трябва да има карта.

Кет трескаво търсеше из документите в страничния джоб. Най-сетне намери ламинираната карта. Премина през предстартовата карта, намери съответните копчета и включи спомагателния двигател на двата големи звездообразни агрегата. След това се увери, че и тримата мъже са на борда.

Тя завъртя стартера със стаен дъх, леко придвижи нагоре ръчката на газта и зачака. Голямата перка отдясно се завъртя два, три, четири пъти. Младата жена обмисляше как да излъже двигателя, когато най-после той запали. Първо започна работа неравномерно и бавно, после плавно и ритмично. Кет нагласи горивната смес и запали левия двигател.

— Закопчейте коланите — каза тя.

 

 

— Намерете следите им! — Арлийн Шоен посочи с пръст към северната рульожка.

Събърбънът смени посоката и препусна по покрития със сняг бетон.

— Ето следите им! — обади се един от мъжете, сочейки направо.

— Крият се. Сигурно са в един от тези хангари — каза Шоен. — Добре. Това ще ни улесни да ги…

Той замлъкна, докато завиваха около североизточния ъгъл на хангара и видяха албатроса да се изстрелва през отворените врати. Широките му крила се тресяха, докато пилотът насочваше самолета към пистата. От мястото на автомобила не можеха да видят нищо — нито пилота, нито пътниците.

Шофьорът натисна спирачките в объркване.

— А сега какво, Арлийн?

Шоен се обърна, погледна в отворения хангар и поклати глава.

— Не. Не са имали достатъчно време. Влез в хангара!

Шофьорът на събърбъна подкара през отворените врати и спря със свистене до самотния сноукет.

— По дяволите! — изръмжа Шоен. — Обръщай! В самолета са!

Шофьорът завъртя волана, превключи първо на задна, после на първа, рязко натисна газта и изстреля колата напред.

— Карай към пистата! Мини пред тях!

За да стигне пистата, албатросът трябваше да рулира няколкостотин ярда на север. Но Кет, която управляваше амфибията, не следваше правилата. Тя подскочи по покритата със сняг земя, която отделяше рульожката от пистата и зави по самата писта. Двигателите на самолета достигаха мощност за излитане.

— Няма да успеем, Арлийн — каза шофьорът.

— Опитай!

— Опитвам.

Шоен свали десния прозорец и се наведе през него. В същото време мъжът свали предпазителя на узито и се прицели в гумите на самолета, произвеждайки серия от изстрели, която отиде нахалост, когато събърбъна поднесе извън рульожката, следвайки ускоряващия самолет. Арлийн стреля отново. Той се опита да насочи куршумите към крилото, за да улучи резервоарите с гориво, но не успя.

Албатросът се отдалечаваше от тях с повече от петдесет възела, докато шофьорът на събърбъна се опитваше да достигне същата скорост. Набиващият се в лицето му сняг принуди Шоен да се прибере в колата.

— Остави. Карай към каравана. Ще ги пипнем във въздуха.

 

 

Раздрусващото преминаване през покритата със сняг трева до пистата и последвалата неравна повърхност на самата писта беше брутално, но голямата амфибия, ветеран от Втората световна война, се издигна леко във въздуха с деветдесет възела и пищящи с пълна мощност двигатели. Кет коригира леко носа, за да добие въздушна скорост. След това намери ръчката за колесниците и я дръпна. Пое почти право на юг. Провери кръглия уред на предния панел на авиохоризонта, както и индикатора за въздушната скорост.

— Къде отиваме, Кет? — попита Робърт.

Тя погледна към него и се усмихна кратко.

— Бойзи, ако го намеря.

— Защо Бойзи?

— Числено превъзходство. На летището има база на Въздушната национална гвардия, а Солт Лейк Сити е твърде далеч на юг.

Тя набираше височина, търсейки проход през планините на запад. Най-после забеляза прохода, който търсеше, и направи вираж към него. Набра достатъчно височина, за да мине над билото. След това наведе носа, оставайки близо до планинския релеф. И посочи назад:

— Хвърлих чантата си някъде отзад, Робърт. Виж дали ще успееш да намериш сателитния ми телефон и да се обадиш на полицията в Бойзи и на Въздушната национална гвардия. Кажи им да са готови да ни осигурят защита, когато кацнем.

— След колко? След час?

— Поне след час — отговори тя.

 

 

Директорът на летище Хейли, предупреден за идването на Еър Форс Гълфстрийм, бе пристигнал навреме, за да види как гостуващия албатрос изревава в небето, последван от чесна караван. Пътниците на каравана бяха хвърлили нещо на рампата, преди да тръгнат, и директорът подкара към него, неподготвен да открие сгърченото тяло на мъж в пилотска риза, проснато в уголемяваща се червена локва.