Джон Нанс
Терористи (45)

Глава четиридесет и втора

Международно летище Портланд, щата Орегон,

16 ноември — ден пети,

11:10 сутринта/1910 Зулу

Багажните чанти на бизнесмен в края на четиридесетте си години тупнаха силно, докато самият бизнесмен падна върху друг пътник, след като се спъна в резултат на желанието си да задържи поглед върху блондинката с къса пола, с която тъкмо се бе разминал на терминала.

Робърт обърна поглед настрани, а Кет потисна смеха си. Двамата приближаваха охраната. Бронски бе изчакала встрани Робърт да вземе чантата й и да купи билети. Деветмилиметровият незареден, деклариран пистолет беше в чекираната й чанта, нещо, което я накара да се почувства по-разголена, отколкото я караха да се чувства в дрехите, които носеше.

Двамата минаха през портала на проверката и тръгнаха към дългата, покрита с килим рампа на салона за заминаващи на Хърайзън еърлайнс. Неочаквано Кет спря.

— Не мога да го направя, Робърт — каза тя.

Обърканият израз на лицето му я развесели.

— Какво? Не можеш да вземеш самолета ли?

— Не — отговори младата жена и вдигна десния си крак, за да свали обувката с висока платформа. — Идва ми твърде много.

— Ти поиска да са такива.

— Донесе ми каквото поисках, но… мога да нося минижуп и да кърша стойки, но това ми идва в повече. Затова — каза тя, докато сваляше и другата обувка, след това пусна и двете в платнена торба — си взех резерв.

Робърт поклати глава неодобрително, докато Кет вадеше друг чифт обувки.

— Разумно. Много по-разумно.

— Харесвам останалата част от дрехите ти.

— Да. Мога да се науча да приемам — прошепна тя, — да ви гледам как се препъвате и падате, това е перверзно забавление.

Маккейб поклати глава. Бронски отново тръгна и журналистът я последва.

Те влязоха в салона за заминаващи и Робърт извади билетите от вътрешния джоб на якето си.

— Кой ще има честта? — попита той.

— Агентът на портала е мъж, аз — отвърна Кет, взимайки билетите. Тя изразително наведе глава към седалката. — Веднага се връщам. Искаме да сведем до минимум показването на лицето ти.

— Добре. Ще чакам тук — каза Робърт, — но би ли взела един брой от моя вестник или от „Ню Йорк Таймс“, ако го намериш? — Журналистът посочи към щанда за вестници.

Кет кимна.

— След като ни проверят — отговори тя.

Земният стюард бе спретнат мъж на около тридесет години, чиито очи светнаха в секундата, в която Кет се появи. Както и очакваше, погледът му първо падна на около дванадесет инча под очите й, после бързо се върна към тях, докато той полагаше върховно усилие да не поглежда към значително изрязания сутиен.

Добре! Нормален е, помисли си Кет.

Беше просто да го подведе да провери бегло шофьорската й книжка. Проверката на личната карта на Робърт също приключи бързо. Младата жена възнагради агента с намигване и бляскава усмивка и бързо тръгна към щанда с вестници, като внимателно оглеждаше тълпата. Кет усещаше погледите, които заинтригувани мъже и раздразнени жени отправяха към нея, докато вървеше по теракотената мозайка, оставяйки бедрата й да се полюляват повече от обикновено.

При други обстоятелства би могло да бъде забавно, помисли си тя. Бронски се върна при Робърт и му подаде билетите и бордните карти. След това се насочи към щанда с вестници. Тя огледа изданията и избра „Вашингтон Поуст“ с водещо заглавие на първата страница за затваряне на летища. Вътре щеше да има поне една нейна снимка, сметна тя, но Кет Бронски започваше да се чувства наистина невидима зад евтината фасада.

— Извинете!

Добре облечен мъж от дясната й страна дръпна ръка от същия вестник, към който и тя бе протегнала ръка.

— Няма нищо — отвърна Кет и му се усмихна. Забеляза превръзката на лявата му ръка. Едната страна на лицето му също бе превързана.

— Накъде сте тръгнали? — попита той. Очите му минаха през профила й.

— Към няколко места — отвърна тя.

Веждите му се вдигнаха.

— О, мистериозна жена!

— Не — парира го Кет. — Предпазлива.

Интересен акцент, помисли си Бронски. Като че ли немски, но не точно.

Тя се опита да се обърне, но мъжът не беше готов да изостави опита си за запознанство.

— Извинете за дързостта ми, но мога ли да ви се представя, за да не се притеснявате, че говорите с непознат?

Кет се обърна отново към него, убедена, че шансовете просто да си тръгне са много малки.

— Можете да се представите — отвърна тя, — но това няма да ви помогне много. Доста съм ангажирана.

— Както аз с вас, скъпа лейди. Казвам се…

— Извинете.

Друг пътник си проправи път между тях, за да грабне един от множеството вестници. Кет сви рамене и махна с ръка, обръщайки се към щанда, за да плати вестника си.

Мъжът с превързаната лява ръка изникна до нея за секунди и я изчака да си получи рестото.

— Не завърших представянето си — каза той.

Тя формално стисна дясната му ръка.

— Здравейте. Радвам се да се запознаем. Съпругът ми е раздразнителен, ревнив мафиотски дон и няма да се радва да се запознае с вас, затова си вървете и се радвайте на живота, докато можете. Довиждане!

С периферното си зрение Кет виждаше Робърт да се приближава бързо от противоположната страна, невидим за мъжа, който в този момент се усмихваше и свиваше рамене.

— Както желаете — отвърна той и се обърна да си тръгне.

Маккейб вече беше на десет фута.

Вниманието на Кет беше съсредоточено върху журналиста, не върху евентуалния й поклонник, но тя усети внезапната промяна в непознатия. Мъжът бе с гръб към нея. Той замръзна на място, обърнал глава към приближаващия репортер, целия настръхнал.

Робърт спря внезапно на пет фута от тях с изненада, разпознавайки един от наемните убийци, който се беше опитал да го похити в Хонг Конг. Кет видя стреснатия поглед на Робърт точно когато нападателят пусна вестника и пъхна дясната си ръка под сакото.

Робърт извика нещо неразбираемо, завъртя се на пети и побягна нагоре по рампата към главния терминал. Мъжът не се поколеба и се втурна след него.

Кет си проби път през стреснати пътници и хукна по главната рампа. Тя прелетя през охраната, забелязвайки стреснатия поглед на полицейския офицер, който не направи никакъв опит да ги последва.

Робърт изчезна зад ъгъла на гишето за билети. Преследвачът му се вряза стремително в група пътници и събори и тях, и себе си на пода. Кет приближаваше, но не достатъчно бързо. Мъжът скочи на крака и отново побягна. Маккейб тичешком се изкачваше по стълбите. Той стигна края им и изчезна наляво. Мъжът го последва, увлечен в ожесточеното преследване.

Кет видя преследвача на Робърт да стига края на стълбите и да заема положение за стрелба. Той извади пистолета си и се прицели. Бронски затича колкото я държаха краката, като взимаше по две стъпала наведнъж. Дясната й ръка ровеше в чантата, докато приближаваше към мъжа.

Стрелецът се целеше внимателно. Робърт бе на тридесет ярда от него, опрял гръб в стената, без да има накъде да бяга. Агент Бронски се затича право към гърба на нападателя, изчислявайки траекторията си, докато се приготвяше да се хвърли върху него. Ръката й извади една от тежките обувки с платформа от дълбините на платнената торба.

Робърт Маккейб видя Кет да връхлита с пълна пара, вдигнала ръце високо над главата си. Стрелецът все още не бе чул идването й.

Журналистът виждаше, че Бронски няма да успее навреме.

Робърт падна на пода, изчезвайки от погледа на стрелеца и проваляйки прицела му. Дулото на пистолета бързо се сведе към него, но краткото отлагане даде на Кет двете секунди, от които имаше нужда. С всичка сила тя стовари тока на яката платформена обувка в тила на стрелеца. Ударът запрати пистолета с безобидно изтракване на теракотения под, а стрелецът се строполи на място. Загубила контрол, Бронски профуча покрай него и стремглаво падна върху Робърт, който в този момент сядаше на пода на десет фута от нея. Той я хвана, докато падаше, и задържа главата й от теракота.

Двамата останаха върху студения теракотен под, дишайки тежко, докато реката от адреналин, течаща през телата им, се уталожи и някой от тях да може да проговори.

— Боже… господи…

— Мили боже! — промълви Кет. — Кой беше тоя?

Робърт й помогна да стане и й каза. Маккейб взе пистолета, който беше със свален предпазител и зареден. Прицели се в главата на мъжа, докато Кет се приближаваше към него.

— Робърт… — задъхано каза тя. — Погледни… — Тя преглътна с мъка и свали чантата от рамото си. — Виж вътре на дъното, трябва да има белезници. Закопчей го за тръбата отсреща.

Маккейб подаде пистолета на Кет и затърси белезниците. Бронски държеше пистолета в готовност.

— Добре. Сега го претърси. Търси документи във всички джобове.

Фалшивите карти на ФБР паднаха в ръката на Робърт.

— Специален агент Денис Р. Фелдман — каза журналистът. — Няма други документи.

— Гарантирам ти, че ако има агент Фелдман, това не е той.

Кет взе картата от Робърт. След това изпразни куршумите от деветмилиметровия пистолет и ги прибра в чантата си. После остави пистолета на пода и го ритна към по-отдалечения край на коридора. Вдигна обувката, с която беше обезвредила стрелеца.

— Тези платформи са смъртоносни! — каза Робърт.

— Оказаха се полезни, нали?

— Забрави за носенето на пистолети — отговори Маккейб. — Обувките с платформа трябва да станат стандартна екипировка за ФБР.

— Така ли? Тогава трябва да опиташ да ги поносиш — закачи го тя, все още дишайки тежко и борейки се с адреналина, изпълнил кръвта й.

— Видях, че този клоун те сваляше — каза Робърт. — Нямах представа кой е, но реших, че трябва ревнив любовник да ти дойде на помощ.

Тръгнаха бързо към стълбите. След това слязоха в главния терминал и изчезнаха точно когато двама униформени летищни полицаи се появиха внезапно.

— Побързайте! — каза Кет. Лицето й прие уплашено изражение, докато сочеше нагоре към стълбите. — Сбиха се и единият имаше пистолет.

Двамата офицери се спуснаха нагоре по стълбите. Бронски дръпна Робърт тихо зад ъгъла към друг вход. Тя тихо изхвърли деветмилиметровите куршуми в кошчето за боклук, преди да мине през металдетектора.

Няколко летищни полицаи минаха, тичайки покрай тях. Те идваха от залата за пътниците. Бяха се насочили към порталите. Кет и Робърт използваха алтернативен път, за да се върнат при порталите навреме и да се качат на самолета.

Тя седна до прозореца. Той зае мястото до нея.

— По дяволите — измърмори Бронски.

— Какво?

— Забравих да ти кажа да търсиш други документи.

Тя извади сателитния си телефон и набра номера на Джейк в квартирата на ФБР.

— Джейк, веднага трябва да се обадиш в полицията на международното летище в Портланд и да потвърдиш, че мъжът, който са намерили с белезници в горния коридор на главния терминал, е федерален беглец. — Бронски му разказа останалата част от историята.

— Той видя ли те, Кет?

— Не.

Джейк набързо й разказа за обрата с директора.

— Това е страхотно, но се обади на летището в Портланд.

— Можем да ти помогнем.

— Джейк! Моля те! Обади се, преди да са го пуснали!

— Добре. Ще ми се обадиш ли?

— Когато мога.

Тя прекъсна и се отпусна назад в седалката за няколко секунди, опитвайки се да възприеме новината, която Джейк й бе казал. Вратата на салона бе все още отворена и стюардесата бе задължена да остави пътниците да водят разговори по мобилните си телефони, докато не я затвореше. Стюардесата гледаше Кет внимателно, очевидно раздразнена от вида й.

— Ще се обади ли? — попита Робърт.

Бронски кимна.

— Да. Опитват нова примамка, за да ме вкарат в капан. Сега изведнъж всичко стана цветя и рози. Цялото Бюро ме подкрепя.

— Може и да е истина.

— Може — съгласи се Кет все още замислена, — но не мога да рискувам.

Слабо иззвъняване дойде от дълбините на чантата й и тя протегна ръка, за да извади пейджъра си. Прочете съобщението с помръкващо лице.

— Какво? — попита Робърт.

Тя му подаде пейджъра.

Спешно съобщение:

Кет, Робърт Маккейб не е този, за който се представя. Махай се, щом можеш. Не му казвай нищо. Доложи новите си намерения на нова линия 8009464646. Джейк Роудс.

Робърт я погледна смаяно.

— Какво е това? Сега аз ли съм врага?

— Нюрнберг иска да мисля така. Това не идва от Джейк.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Той никога не се подписва с фамилното си име. Това е стандартна процедура.

— Тогава?

Кет си пое дълбоко дъх.

— Тогава всичко това означава, че са се добрали до личната ми информация. Открили са пейджъра ми и PIN номера. Мястото на хижата на чичо ми не е много далече.

 

 

Светлините започнаха бавно да идват на мястото си. Арлийн Шоен примигна с очи и се опита да си припомни къде е и защо изпитва зверска болка в тила.

Той се опита да седне, но откри, че ръцете му са закопчани с белезници. Вдигна поглед към едрото лице на навъсен чернокож летищен полицай, който бе сложил ръце на хълбоците си. Освен него имаше още шестима полицаи.

Някой ме удари изотзад, заключи Арлийн, след като провери състоянието на тялото си по най-добрия възможен начин за човек с вързани ръце.

— Идва на себе си — каза лейтенантът от портландската летищна полиция и коленичи, за да погледне лицето на Шоен отблизо. — Кой си ти? — попита лейтенантът.

Арлийн изразително си пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Той избяга ли?

— Кой да е избягал?

— Опитвах се да… заловя федерален беглец. Не знам какво стана.

— Да бе, разбира се. Ти си бил заловен от истински федерален агент, лъжецо. Току-що получихме обаждане от главната квартира на ФБР.

Той поклати глава.

— По дяволите! Значи вече знаят, че съм го изпуснал!

Лейтенантът сграбчи Шоен за косата и вдигна главата му.

— Питам те за последен път, пуяк такъв, и после ще се ядосам. Как се казваш?

— Добре. Добре. Аз съм специален агент Дон Дюпре от ФБР. Прикрепен съм към офиса в Синсинати.

— Да бе!

— Ако проверите под крачола на десния ми крак, ще намерите книжката с картата и паспорта ми. Какво имахте предвид, като казахте, че съм бил заловен от истински федерален агент? Аз съм федерален агент.

Полицейският лейтенант погледна към хората си и махна към един от тях да вземе документите. Портфейлът с документите беше точно където беше казал.

— Ако… — задъхано каза Шоен, — ако отделите малко време да се обадите в офиса в Синсинати или във Вашингтон, ще разберете, че съм истински федерален агент.

Разколебан, лейтенантът помогна на Арлийн да се изправи. Един от летищните полицаи предаде по радиостанцията задачата. След няколко минути диспечерът се обади с потвърждение и описание, което беше предадено на лейтенанта. Полицаите се дръпнаха да поговорят, без да изпускат затворника от зорките си очи.

— Какво да правим? — тихо попита единият от полицаите.

Лейтенантът се намръщи и погледна Шоен.

— Имаме валидна карта с негова снимка и потвърждение от ФБР. Някой да е видял тази жена, за която говори Вашингтон?

Колегите му отговориха с озадачени погледи.

— Как беше името? — попита единият от тях.

— Специален агент Катерин Бронски — отвърна лейтенантът. — Това е агентът, за който Вашингтон каза, че е закопчал този човек. — Той огледа хората си. — Джим? Бил? Вие двамата бяхте там първи. Видяхте ли някого?

— Само цивилни — отвърна Джим. Партньорът му кимна утвърдително. — При стълбите видяхме момиче и момче.

— Може ли момичето да е било агент Бронски?

— Едва ли. Беше готина мадама. Такива не стават федерални агенти.

— Чакай малко — каза другият. — Това име, Бронски, не беше ли тази вечер в новините? Федералният агент отвлякъл малко момче?

— Да — отговори другият. — Това е същото име. Видях снимката й, но момичето при стълбите няма прилика с нея.

Лейтенантът въздъхна и поклати глава.

— Обадете се в главната квартира на ФБР, вземете описание на тази Бронски и вижте дали пасва с това на тази жена, която сте видели. Ако не отговаря, пускаме този човек. Не искам никакви кавги с ФБР. А и нямам за какво да го задържа.

Отговорът дойде след пет минути. Двамата офицери, които бяха дошли първи на мястото, слушаха внимателно. После поклатиха едновременно глави.

— Определено не е тя.

 

 

Като му поднесоха извинения и го освободиха, Шоен изчезна бързо, сливайки се с тълпата. Той намери телефон и набра директния номер на командния си пост.

— Мислех, че се връщаш, Арлийн.

— Чаках полета за Вегас, когато забелязах Маккейб. — Той разказа за случилото се.

— Бронски беше ли с него?

— Не знам, но подозирам, че тя беше онази, която ме удари в гръб. — Шоен потърка главата си. — Нямам представа накъде са тръгнали.

— Аз имам — беше отговорът.