Метаданни
Данни
- Серия
- Кет Бронски (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blackout, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Марина Бенева, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2015)
Издание:
Джон Нанс. Терористи
Американска. Първо издание
ИК Световна библиотека ЕООД
Корица: „Фиорд-М“
Печат: „Мултипринт“ ООД, гр. Костинброд
Предпечатна подготовка: Лилия Пекова
История
- —Добавяне
Глава тридесет и седма
На път за Сиатъл,
15 ноември — ден четвърти,
пладне, местно време/2000 Зулу
Средата на деня ги завари на двадесет мили от Снокуолми пас. Районът на Сиатъл вече се виждаше в далечината. Кет беше зад волана. Тя погледна към Робърт. Журналистът беше потънал в мисли. Внезапно той се раздвижи и се обърна към нея.
— Имам идея — каза Маккейб. — Да намерим мотел.
Тя го погледна стреснато.
— Моля? Аз не съм от тези федерални агенти.
Робърт се усмихна.
— Знаех, че това ще привлече вниманието ти. Не, говоря сериозно. Ако можем да се уединим някъде, където има телефон, може да успея да спестя пътуването ни до Вашингтон.
— Как?
— Имам приятел в Библиотеката на Конгреса. Ако може да ми осигури модемен достъп до компютъра, няма да има нужда да ходим дотам.
Кет се усмихна широко.
— Супер! Струва си да се опита! Може да успеем да се свържем и с доктор Томас. Нямаме много време.
— Да вземем две свързани стаи. Така ще имаме два телефона.
— Добра идея, господин Маккейб. Някакви претенции за хотел?
Той поклати глава.
— Нещо между „Риц Карлтън“ и „Мотел сикс“.
Младата жена прехапа устни. След няколко секунди каза:
— Робърт, за Сийеър, аз…
Той вдигна ръка.
— Кет, моля те. Говорим за това и измъчваме мозъците си от часове. И какво решихме? Нищо. Имаме само хипотези. Знаем, че има групировка, знаем, че имат най-малко едно оръжие, което поразява зрението, знаем, че поради някаква причина правителството е уплашено от тях и подозираме, че във ФБР има къртица. Като изключим това, си гоним опашките.
— Има стил, Робърт. Съобщението на Карнеги потвърждава това.
Маккейб въздъхна.
— Какъв стил?
— Лошо ръководене.
— Моля? — попита той.
— На дъното на всичко това стои нещо, в което е замесена американска правителствена агенция. Нещата толкова са се объркали, че са се уплашили до смърт да не излязат наяве.
Робърт не каза нищо в продължение на няколко секунди.
— Ти… не предполагаш, че ни преследва ръката на правителството на Съединените щати?
— О, боже, не! — бързо отвърна Бронски. — Но която и да е тази сган, това управление ще бъде ужасно засрамено, когато разкрием цялата истина.
— Това е много сериозна хипотеза, Кет. Но нека да не говорим за това, докато не видим файла на Уолтър. Главата ми се върти. — Робърт се протегна и включи радиото.
Те продължиха пътя си по I-90, прекосявайки езерото Вашингтон. Маккейб премина през множество радиостанции, преди да се спре на информационен бюлетин, съобщаващ първоначалния отзвук на голяма самолетна злополука в Чикаго.
— Увеличи го! — каза Кет.
— … падна в населен район приблизително на четири мили от чикагското летище О’Хеър. В момента се извършват масирани спасителни операции, но няма предварителни данни за броя на оцелелите. Много очевидци разказват, че след излитането си еърбъс А-320 е бил на около хиляда фута от земята, когато бавно се е преобърнал и е паднал с носа надолу. Свидетелите съобщават за ужасен шум и моменталното изригване на кълба огън и дим от мястото, на което е паднал самолетът. Преди няколко минути говорихме със супервайзъра по контрола на въздушното движение на Федералното управление на авиацията, който потвърди, че не е имало никакви обаждания за помощ или други индикации за проблеми преди катастрофата. Ще продължим да…
Кет изключи радиото и погледна Робърт Маккейб, чието лице беше пребледняло като нейното. Тя преглътна с мъка.
— Несъмнено… — започна младата жена.
— И аз мисля същото.
— Разбира се, може да е нещо друго. Грешка в управлението, някаква огромна аеродинамична грешка на задкрилките или… въздушна спирачка само от едната страна. Може дори да е сблъсък с вортексовите ножчета на крилата на друг голям самолет.
Робърт бавно кимна.
— Но вероятно не е. Такива злополуки вече не се случват. Това е третият инцидент за изтеклите шест седмици. Знаем, че два от тях са причинени от едно и също нещо. Снощи ти каза, че ще стане пак.
Кет удари таблото с ръка, стряскайки Робърт. Той погледна към нея и видя здраво стиснатите й от гняв челюсти и устни.
— По дяволите! По дяволите! По дяволите!
— Кет?
— Мамка му! — извика тя.
— Добре ли си?
Бронски рязко завъртя глава към него, за да го погледне.
— Не, не съм добре. Мразя да ме питат дали съм добре, когато очевидно не съм.
— Съжалявам.
— Не, недей да съжаляваш. Това си е мое страдание. Господи! Не мога да повярвам, че те оставих да се качиш на самолета в Хонг Конг. Трябваше да се сетя, че си мишена. Оставих доказателството, оръжието и един от престъпниците да се измъкнат в Хонолулу, защото…
— Защото стана жертва на много професионална и много добре направена измама, която щеше да заблуди всеки.
— Робърт, моля те, не се опитвай да ме накараш да се чувствам по-добре. Онова, което баща ми ми наби в главата, беше професионална отговорност. Ако се издъниш, признай си и поеми последствията.
— Как се издъни, агент Бронски? Като не си врачка ли?
— Именно — остро отвърна тя.
— Виж — започна Маккейб, — професионалната отговорност е уместна, когато е имало истинска грешка, но в този случай…
Кет въздъхна дълго и подаде десен мигач. Зави към бордюра на магистралата и рязко натисна спирачките. Миниванът закова в облак прах и едър пясък.
— Какво правиш? — попита журналистът.
— Погледни ме, Робърт.
— Гледам те.
— Благодарна съм ти, че ме виждаш като жена и знам, че мъжките ти инстинкти ти казват да ме защитаваш, но имаш работа с професионалист не по-малко отговорен от теб самия. Не се опитвай да ме предпазваш от последствията, които избраната от мен професия носи. — Бронски се поколеба. — Затова исках да тръгна сама.
— Кет, не се опитвах да те предпазя.
— Опитваше се! Опитваше се да спестиш на малкото момиченце самообвиненията заради яката си издънка.
— Ако съм те разбрал правилно, не мога да ти кажа нищо в твоя подкрепа.
— Не съм казала това. Просто не искам да снемаш вината от мен.
— Добре. Искаш вина? Много добре. Ще ти дам вина. Твърде си съсредоточена върху работата, за да обърнеш внимание на чувствата на тези около теб.
— Какво? Това е глупост! Аз съм психолог.
Маккейб се поколеба, после махна с ръка, сякаш за да прогони темата.
— Добре, да оставим това.
— О, не, няма. Ти започна. Дай ми пример. — Робърт гледаше пътя пред тях. Кет се извъртя, така че да улови погледа му. — Не можеш, нали? Много добре знаеш, че съм отзивчива към чувствата на хората около мен.
Репортерът вдигна вежди, докато обръщаше глава да срещне погледа й.
— Наистина? Тогава как така вчера не разбра колко много исках да те целуна?
Настъпи неловка тишина. Робърт бе толкова изненадан, колкото и младата жена от това, което току-що бе казал. Той вдигна ръка и погледна настрани.
— Съжалявам, Кет… не исках… просто ми се изплъзна от устата.
Тя протегна ръце и обърна лицето му към себе си.
— Радвам се. И не разбрах, защото аз също исках да го направя. Просто не беше нито мястото, нито времето.
— Сигурно не беше подходящият момент, но определено беше подходящото място. — Няколко секунди погледът му не се откъсна от очите й. По лицето му бавно цъфна усмивка. — Какъв лош момент — каза Маккейб. — Да срещна жена, която наистина ме интересува, посред антитерористична акция.
— Затова ли дойде тази сутрин? — тихо попита Кет.
Робърт поклати отрицателно глава.
— Отчасти, но основната причина, както ти казах, е историята, преследването и необходимостта от два мозъка, които да работят по един и същи проблем.
Слаб електронен звън се разнесе в купето на минивана.
— Това пейджъра ти ли е? — попита журналистът.
Кет се протегна към чантата си и я отвори. Звъненето се усили.
— Да. Май се опитвах да го забравя. — Тя нагласи екрана и натисна бутона. Изражението й помръкна, докато четеше съобщението. — Джейк е. За последен път ми нарежда да се свържа с него и да уредя предаването ти и това на другите като важни свидетели.
— На какво?
Тя въздъхна и поклати глава.
— На масово убийство като начало. Прав е. Това, което правя, може да се разглежда като възпрепятстване на правосъдието.
— О, я стига! — остро каза Робърт.
Кет извади сателитния си телефон с новозаредената батерия.
— Сигурна ли си, че не могат да проследят обаждането ти? — попита той.
— Да, сигурна съм. Могат да го проследят, когато използвам земно базирана клетъчна мрежа, но ще го програмирам да остане на сателитната система.
Телефонът в ръката й иззвъня и Бронски машинално натисна бутона, за да отговори, осъзнавайки грешката си в мига, в който го натискаше.
В същия момент Робърт казваше:
— Може би не е толкова добра идея…
Кет натисна бутона за изключване възможно най-бързо, като се надяваше от другия край да не са чули нищо.
Телефонът отново започна да звъни и я накара да подскочи леко. Младата жена бързо натисна бутона за изключване от мрежата.
Звъненето спря.
— Могат ли… да ни проследят? — попита Маккейб.
Тя вдигна поглед. На лицето й беше изписана дълбока тревога.
— Не знам… Най-добре да се махаме оттук. Трябва да намерим мотел. Имаме много работа, а и трябва да продължим да бъдем подвижна мишена.
Лас Вегас, щата Невада
Нивото на напрежение в стаята беше почти експлозивно. Няколко мъже с пребледнели лица бродеха насам-натам из помещението. Един от тях притисна телефонната слушалка по-плътно до ухото си. Внезапна напрегната концентрация се изписа на лицето му.
— Чакайте — каза той и вдигна показалец, за да усмири другите.
Временният офис беше установен в индустриален парк близо до военновъздушна база Нелис. Внезапното прелитане на два изтребителя F-15 Игълс над главите им го накара да се намръщи и да вдигне поглед.
Мъжът отново набра номер.
— Някой вдигна телефона на Бронски… някъде отзад за секунда се чу мъжки глас. Като че го включи и изключи бързо. Ще се обадя пак. — Той изчака пълни тридесет секунди. — Не отговаря. — Изведнъж изражение на щастлива изненада премина през лицето на мъжа, докато се обръщаше към съмишлениците си. — Не мога да повярвам!
— На кое? — попита друг от тях, пресичайки стаята към първия.
— Това беше осемцифровият номер на сателитния й телефон. Онзи, който се свързва през клетъчната система. И звънна.
— Е, и? — беше отговорът.
— Означава, че когато отказа да отговори, системата пусна идентификационно съобщение. Тя е още в Сиатъл, Лари! Намерихме кучката.
— Каза, че отзад се е чул мъжки глас?
— Да — възбудено отвърна първият.
Един от мъжете сложи касета в малък касетофон и натисна бутона. Гласът на Робърт Маккейб от скорошна телевизионна проява изпълни стаята. Мъжът го спря след тридесет секунди.
— Този глас ли беше?
Другият мъж се усмихна и кимна.
— Определено звучеше така.
— Тогава, господа — каза водачът, — имаме двойна облага. Знаем, че Маккейб е с Бронски и са някъде из Сиатъл.
— Ами другите четирима?
— Кой знае. Може да се ги скрили, а може да ги влачат със себе си.
След кратък момент на колебание всичките петима мъже в стаята се хвърлиха към различни телефонни апарати. На летище Маккарън в Лас Вегас чакаше самолет, който можеше да излети след двадесет минути.
— Какво взимаме?
— Цялата огнева мощ, която можем да носим. Тя прави грешки. Този път ще заковем малкия й сладък задник.