Джон Нанс
Терористи (4)

Глава първа

Хонг Конг, Китай,

Два месеца по-късно,

12 ноември — ден първи,

7:12 вечерта, местно време/1112 Зулу

Специалният агент от ФБР Катерин Бронски извика, докато се претъркулваше гърбом през ръба на голямото двойно легло. Тя падна на хълбок с непристойно силно тупване.

Чудесно, помисли си тя, още една синина колкото Кливланд.

— Кет! Кет!

Мъжкият глас, който долетя от спикера на портативния й компютър, се пребори с трептящия водопад от звуци на центъра на Хонг Конг, който се изливаше през леко отворената врата на балкона.

Кет се изправи в седнало положение и надникна над ръба на леглото. Тя духна своенравния кичур коса, паднал над очите й. Чувстваше се като кръгла глупачка. И си каза: Какво излагане! Слава богу, че не може да ме види!

Обърканото лице на помощник заместник-директора Джейк Роудс се виждаше ясно на екрана на компютъра й. Той, от своя страна, правеше напразен опит да я види на екрана си във Вашингтон. В капака на лаптопа й имаше вградена малка камера. Възможностите й бяха големи, но все пак имаше граници за това, което Катерин искаше Вашингтон да види. Младата жена се обличаше и бе закрила любопитното око на камерата с копринена блуза.

— В интерес на истината трябва да призная, че удара, който чу, беше от мен. Спънах се и паднах — обясни тя на висок глас, като пропусна факта, че се бе оплела в собствения си чорапогащник и насмалко не си бе вързала краката. — Извинявай, че те прекъснах. Казваше да не преча на Бюрото, но не каза защо.

Джейк Роудс не обърна внимание на забележката.

— Сигурна ли си, че си добре? Още не те виждам. На моя екран има някаква бяла мъглявина.

— Не искам да ме виждате. — Кет заподскача на един крак по скъпата, изискано украсена пътека към бюрото, като още веднъж се опита да изтегли другия край на чорапогащника си. Погледна към часовника на нощната масичка. — Неблагопристойна съм.

От Вашингтон настъпи пауза, последвана от лукаво кикотене.

— Ами… тъй като го спомена… тука има хора, които биха се съгласили с тебе, Кет.

Тя свърши с оправянето на чорапогащника си и подигравателно поклати глава, доволна, че не могат да я видят.

— Сър, исках да кажа, че не съм подходящо облечена, за да се появя на екрана на компютъра ви пред колегите, някои от които може да не са безразлични към пола ми.

— А! Тогава технически съм доволен, че не се показваш, тъй като не бих искал да бъда обвинен в сексуално възползване.

— Казва се тормоз, Джейк. Не бих искала да бъдеш обвинен в сексуален тормоз.

— И в това. Хайде да се върнем към кубинската катастрофа, а?

Кет се изправи пред огледалото в цял ръст, внимателно заслушана в думите му. Погледна отражението си, изпълнена с истинско задоволство. За последните шест месеца бе свалила десетина килограма и най-сетне бе с плосък корем. А това бе достойно за гордост и сериозно доказателство за самодисциплината, която очакваше от себе си.

— Мислех, че MD-11 е американски самолет — каза тя и хвърли поглед към написаните си на ръка бележки, докато оправяше сутиена си. После започна да сресва дългата си до раменете кестенява коса. Джейк Роудс бе важен служител в главната квартира на ФБР, а тя бе сред подчинените му старши офицери и му докладваше пряко при специални задачи. Въпреки това бе лесно да се говори с Джейк и връзката им, макар и чисто професионална, бе сърдечна. Тя можеше да се шегува с него, без да се притеснява.

От спикера на лаптопа й дойде неясен отговор и Кет погледна към екрана, за да види дали сигналът не е прекъснал.

— Извинявай, Джейк. Би ли повторил?

— Казах, че вероятно трябва да направя кратък преглед на положението.

— Добра идея — отвърна тя и погледна часовника си. Трябваше да бъде в балната зала след тридесет минути. Видът й трябваше да бъде идеално професионален и в същото време идеално женствен. Скъпият графитеносив костюм, който бе купила специално за речта си, висеше на закачалката. Две блузи лежаха на канапето. Но коя от тях носеше необходимото послание?

— Добре — продължи Джейк, — вече знаеш в основни линии фактическото положение, нали?

Кет отиде до канапето. Като подпря брадичка на дясната си ръка и загледа в двете блузи, тя кимна.

— Така смятам — отвърна младата жена, като приглаждаше украсената с набори блуза, която още носеше уханието на любимия й парфюм. — Американски пътнически самолет, Боинг MD-11, се е разбил на една миля в кубински води. Няма оцелели. Причините са неизвестни. Загиналите са триста двадесет и шест души. Президентът нареди морска блокада на мястото на катастрофата. Това предизвика бърза, истерична реакция от страна на Кастро, което на свой ред провокира истерична реакция, че Куба е свалила самолета, за да предотврати нахлуване в нейното въздушно пространство, което е странно, като се има предвид ежедневния въздушен трафик, който минава над нея. В продължение на три седмици записът от пилотската кабина и черната кутия липсват, след което мистериозно се появяват. Националната комисия по безопасност на транспорта сериозно подозира, че някой ги е извадил и ги е подменил, тъй като последните три минути ги няма, въпреки че електрозахранването на самолета не е спирало. — Специален агент Бронски се изправи и погледна към екрана на компютъра. — Така ли е?

Джейк бе вдигнал вежди.

— Впечатлен съм, Кет. Внимавала си.

Тя пое бялата блуза и я заразглежда. Дрехата бе спартанска и безинтересна, но в тон със сериозността на темата за самолетния тероризъм.

— Пропуснах ли нещо? — попита младата жена.

— Почти нищо. Освен че сме сигурни, че Куба има малка подводница, а ние имаме някои доказателства, че биха могли да са отмъкнали черната кутия и да са я подменили, за да скрият това, което наистина се е случило. А ти знаеш, че Бюрото и Националната комисия по безопасност на транспорта работят заедно по случая, което означава, че ни се оказва повече внимание от обикновено от страна на медиите.

— Не се притеснявай. Няма да говоря с медиите.

— Може да нямаш избор. Голяма конференция по въпросите на въздушния тероризъм, в която ти си заключителен говорител, е магнит за журналисти, любители на цитати. Не казвам да не говориш с тях. Казвам обаче да не разсъждаваш пред тях. После ще излязат пред обществото с всяка възможна теория за заговор, свързваща го един бог знае с кого. Току-виж и с потъването на Титаник.

— Такова е естеството на терористите заговорници — отвърна Кет, изучавайки изключителната умора в очите на Джейк — той бе само на четиридесет и шест, а изглеждаше поне с десет години по-възрастен.

— Така е — съгласи се той. — Виж, Кет, президентът и хората му оказват страшен натиск върху Националната комисия по безопасност на транспорта и върху нас, за да намерим концепция, която да не включва Куба, заговор, извънземни или терористи. Бюрото, разбира се, няма да се подаде на този натиск, нито Националната комисия по безопасност на транспорта, но трябва да ти кажа, че положението започва да става мъчително. Каквото и да правиш, само не раздухвай огъня, като даваш мнение за една или друга посока.

— Значи ако ме попитат дали това е бил акт на тероризъм?…

— Кажи, че имаме недостатъчна информация, за да правим конкретни изявления. Сериозна техническа повреда е точно толкова възможна причина, колкото и всичко друго. Казаха ми, че любимата фраза на Националната комисия по безопасност на транспорта е, че е твърде рано да изключваме или допускаме каквото и да е.

— Разбрах.

— Говоря сериозно. Бъди наистина внимателна. Една грешка с медиите и името ти е в центъра на вниманието. Отново.

— И… казваш, че това е лошо?

— Кет!

Тя потисна смеха си.

— Шегувам се, шефе. Ами ако е Куба?

— Тогава, след като неизбежното нахлуване завърши, можеш да си подадеш документите за официално аташе на Бюрото в Хавана. Почти ще съжалявам Фидел, ако той се окаже отговорен за това!

— Какви са вероятностите да е акт на тероризъм, Джейк? Наистина, не официално.

Зловещата тишина, настъпила на другия край, най-после бе прекъсната от въздишка.

— Ако това е акт на тероризъм, не техническа повреда и не нещо, което кубинците са извършили, тогава сме в голяма беда. Няма да имаме представа как са го направили. Може да се окаже ракета, макар че това е една от последните възможности. Затова се съмнявам… — Чу се звън на телефон. — Кет, би ли изчакала?

— Разбира се — отвърна тя и погледна часовника си. Мислите й бяха съсредоточени върху загадката с катастрофата на MD-11 и отчайващата липса на доказателства. Очите й отново се върнаха на канапето. Харесва ми, каза си, да изглеждам женствено. Ако момчетата имат проблем с това, така да бъде! Грабна блузата от канапето и започна да се облича. Мисълта за комплиментите и погледите, които получаваше, когато я носеше, я накара да се усмихне. Тя я закопча и взе графитеносивата пола от закачалката. Облече я и я нагласи така, че подгъвът да свърши точно над коленете й. Запита се колко още ще се бави Джейк. Едно-две пръсвания с лака за коса, бърз преглед на речта й и е готова.

Гласът на Джейк се върна:

— Там ли си, Кет?

Тя тръгна към компютъра, докато закопчаваше полата си.

— Тук съм, Джейк.

— Трябва да свършвам. Успех.

Тя се протегна и свали блузата от малката камера. Специален агент Бронски се усмихна широко.

— Благодаря за подкрепата, сър. Ще ви докладвам отново утре.

— Може ли висшестоящ офицер да каже на подчинената си, че видът й е в тон с най-високите традиции на Бюрото?

Тя се усмихна отново и леко наклони глава.

— Със сигурност може.

— Тогава ти го казвам.

Кет отдаде чест.

— Тъй вярно, сър.

Сините й очи искряха от комплимента. Джейк бе женен и предан съпруг, но и много галантен мъж.

— Исках да кажа…

— Знам какво искаше да кажеш, Джейк — и го оценявам високо.

Кет прекъсна и изключи компютъра. Погледът й се спря на часовника. Двадесет минути.

Довърши грима си. После оправи косата, сложи обеците и обу тъмносивите си ниски обувки. След това бързо прегледа речта си.

Лесно им е на мъжете, помисли си. Риза, вратовръзка, панталон, сако и са готови.

Екзотичният аромат на сандаловото дърво изпълни съзнанието й. Специален агент Бронски се спря за момент със затворени очи и вдиша дълбоко благоуханието. Сандаловото дърво и всичко останало, от което бяха направени мебелите, бяха подчертани от елегантно аранжирани свежи ароматни тропически цветя, изпратени на всеки говорител заедно с поднос плодове, сирене и шампанско. На фона се чуваше концерт от Бах, прибавящ шикозна нотка във вечерта.

Кет си взе парченце отлежало „Бри“ и отпи минерална вода от винена чаша. Опита се да не поглежда към дигиталния часовник, който я тормозеше откъм нощната масичка. През балкона се разкриваше невероятен залез, потънал в червени и оранжеви оттенъци. Той изпълваше пристанището с отражението си като огнена палитра. Бе твърде красиво, за да не му обърне внимание. Като онези залези, които баща й посочваше на необичайни места в необичайни моменти. Дори го направи един път по средата на гневна лекция, когато тя бе на осем годинки. Или на девет?

Младата жена се усмихна при спомена колко твърд и непреклонен можеше да бъде той в една секунда и прехласнат, смаян почитател на природната красота, в следващата — железен висш агент от ФБР с душа на поет.

Кет се облегна на стената над нощното шкафче, за да усили звука на концерта, който идваше от вградената аудиосистема. Нежната романтичност на Вивалди бе приветствала влизането й в тази стая преди два дни и бе подсилвала чувството за разточителна елегантност с всеки изгрев и залез над екзотичното пристанище, само името на което събуждаше представи за интриги.

Кет плъзна вратата настрани и излезе на балкона. Разсеяно скръсти ръце, докато отпиваше от красотата пред себе си.

Ето ме, тате, пълноправен агент на ФБР със задача в Рая.

Лекият прилив на гордост и възхищение бе възпрян от факта, че вече не може да вдигне телефона и да сподели с него подобни моменти.

Усмивката й повехна както тлеенето на запад: Липсваш ми, тате. Но се справям.