Джон Нанс
Терористи (36)

Глава тридесет и трета

Международно летище Хонолулу, Хаваи,

13 ноември — ден втори,

4:40 следобед, местно време/0240 Зулу

Млада двойка във ваканционно настроение се приближи към обществения телефон в залата за пътници, като се смееше и разговаряше. Младият мъж бе прегърнал приятелката си с една ръка. С другата той се пресегна за слушалката, но нечия ръка го изпревари. Мъжът смъмрящо погледна натрапника, който от своя страна фиксира двойката със змийски поглед, примесен с бяс и предизвикателство.

Младият мъж дръпна ръката си моментално, притегли приятелката си към себе си и вдигна свободната си ръка.

— О! Извинявайте!

Съседната телефонна кабина бе свободна, но двойката я отмина и бързо тръгна надолу в залата за пътници.

Мъжът, който се бе представил като агент Хокинс, доближи слушалката към ухото си и набра серия от цифри. Той бе потен от продължителното издирване по порталите на летището в опит да разбере къде са отишли пленниците му. С всяка изминала секунда шансовете им се увеличаваха както и самолетите, които излитаха един след друг. Шестимата бяха изчезнали без следа, а непохватно използваната значка на федерален агент му бе спечелила единствено враждебността на различните земни стюардеси на порталите.

— Да?

Гласът от другата страна бе бавен, замислен и спокоен — пълна противоположност от начина, по който се чувстваше мъжът на летището.

— Тейлър е, от Хонолулу.

— Нали няма да ми кажеш, че си ги изпуснал?

— За съжаление точно това трябва да докладвам. Съжалявам…

— Определено съжаляваш — прекъсна го гласът. В железния му контрол се прокрадна едва доловим гняв. — Първо се издъни Шоен, а сега и ти.

— Сър, върнахме самолета, предмета в кутията и един от пилотите ни.

— Чудесно — беше саркастичният отговор. — Но самолетът не може да отиде не при когото трябва с информация, която да съсипе цялото начинание, нали?

— Не, сър. Направихме всичко възможно. Излезли са през прозореца.

— Времето до започването на следващата фаза почти изтече, Тейлър. Твърде много от вас тичат насам-натам в изпълнение на непланирани чистки. Шоен е единственият останал от хонконгското поражение и е на път да се върне. А сега и това. — Имаше дълга въздишка. — Смяташ ли, че са още в Хонолулу?

— Не. Мисля, че са се измъкнали на изходящ полет. След половин час ще разбера. Тръгнали са към Лос Анджелис, Денвър или Сиатъл.

— Когато разбереш, координирай прехващането направо със Сан Франциско. Имаш описание и имена. При условие, че не доведеш нещата докрай, през следващия половин час те имат време да заемат позиции където и да е на Запад. Кажи им да очакват подсилено присъствие на ФБР. Шестимата трябва да бъдат хванати преди федералните да имат възможност да се доближат до тях. Тейлър, заповедите ми са прости: заведете ги до най-близкия склад, застреляйте ги и се уверете абсолютно, че са мъртви, обезопасете компютъра на Маккейб и го унищожете, после се отървете от телата на място, на което няма да бъдат намерени. Никога. Щом това бъде изпълнено, искам всички да се върнат тук.

— Да, сър.

 

 

На борда на Юнайтед 723, в полет,

Хонолулу за Сиатъл

Кет напусна кабината и внимателно затвори вратата зад себе си. Изпитваше дълбоко облекчение, че бяха стигнали височина, без нищо да се случи. Ако има медал за граждански пилоти, които изпълняват служебния си дълг далеч зад границите му, за да помогнат на ФБР, тези момчета се класират, помисли си тя.

Капитан Холт бе изслушал внимателно съображенията й, че катастрофата на Меридиан полет пет може да е резултат от нападение срещу зрението на пилотите и страха й, че същата групировка може да тръгне и след неговия самолет. Бордовият инженер предложи да използват карти, възглавници и едно одеяло, за да закрият предното стъкло от страната на втория пилот.

— Така — каза й капитана, — поне един от нас остава в пълна изправност. Каквото и да използват, не могат да наранят очна ябълка, която не виждат, освен ако не взривят кабината.

— Може би — предположи Кет, — това е най-добрият начин да предпазим всички самолети от катастрофи от типа на Меридиан.

— Ако — отвърна капитан Холт — предположението за вида на оръжието и пораженията, които нанася, е вярно, и ако всички екипажи закрият кабините си веднага щом излетят, тогава ще стане. Но как ще излитат и кацат? Какво ще правят, ако наблизо има сграда или хълмове, от които някой може да стреля? Като пилоти от гражданската авиация ние ще си останем уязвими, защото в крайна сметка трябва да гледаме навън.

— Значи не можем да се защитим?

Холт поклати глава.

— Кет, ако на някой това му стане навик, ние сме мишени. Дори обикновен лазер може да повреди очите ни. За последните четири години това стана на два пъти в Лас Вегас от нищо и никакво лазерно шоу. Ами ако това, което си намерила, е противопехотна модификация?

— Противопехотна? — повтори Кет.

— Аз съм запасняк от военновъздушните сили — каза той, — вече се пенсионирах, но… нека просто да кажем, че за толкова години служба разузнаването не ми е непознато. Едно от нещата, които ни тормозеха, беше възможността един ден руснаците, китайците или някой в Средния Изток, който не ни харесва много, да реши да разработи мощен преносим лазер, създаден с простата цел да унищожава очите на пилотите с един изстрел.

— Военновъздушните сили работили ли са по въпроса?

Той кимна.

— Години наред. Пилотите на B-52 имаха парче златно фолио, така че ако избухне ядрен взрив на сто мили пред атакуващия бомбардировач, да имат едно здраво око. Но бойните пилоти използват и двете си очи. Ние не летим толкова по прибори. И какво става, ако не можем да погледнем, без да загубим зрението си? Просто. Не виждаме и не се бием.

— Беше ли разработено нещо, което да… да…

— Неутрализира заплахата и да защитава очите? Опитаха, но нищо не стана. Лазер или лъч частици пътува със скоростта на светлината. Което и да е защитно устройство, е твърде бавно, за да се задейства. Ако взривът е мощен, ще изпържи ретината ти. Буквално, моментално и безвъзвратно.

— Мили боже!

— Можеш ли да си представиш какво означава такова нещо за малък народ със слаба военновъздушна сила? Купуват си стотина такива оръжия и могат да свалят F-15 и с чесни. Малко пресилено, разбира се.

— Капитане, произведени ли са някакви подобни оръжия? Искаме да унищожим и биологичните оръжия, но ако съществуват подозрения, че другата страна ги има, ние трябва да имаме по-голям и по-добър арсенал.

— Абсурден цикъл, нали? — равно отвърна капитана.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Не е нужно, Кет. Ти току-що си отговори сама.

Тя се поколеба и се усмихна леко.

— Какъв беше чинът ви, капитан Холт?

— Във военновъздушните сили? Бригаден генерал.

— Трябваше да се сетя. Нивото на познанията ви показваше висок чин.

— Имаш още въпроси, нали?

Тя кимна.

— Знаете ли дали някъде има на склад противопехотни лазерни пушки американско производство?

Холт се усмихна.

— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека подобна възможност.

Агент Бронски усети студена тръпка да преминава по гърба й. Тя я прикри, усмихна се на капитана и се обърна да излезе от кабината.

Капитанът хвана ръкава й.

— Кет? Ако са използвали това срещу Меридиан и Сийеър… ако тези неща се продават… обществеността трябва да научи. Независимо как това ще повлияе на икономиката или гражданската авиация. И без значение къде са направени.

— Ясно.

— Не, говоря сериозно. Никой няма да иска да чуе. Федералното управление по авиация ще иска да се покрие и в продължение на една година да изучава опасността. Асоциацията по въздушен транспорт категорично ще иска да отрече, че това може да се случи отново. Междувременно разузнавателните агенции, които са объркали нещата, като не са видели появата на всичко това, ще искат да го погребат, докато тайните им агенти обезумяло тичат нагоре-надолу, за да разбият организацията, решила да използва оръжието този път. Обществото от своя страна ще иска да си напъха главата в пясъка и да определи опасността като твърде техническа, за да бъде разбрана. Конгресът, както обикновено, ще седи и ще се убеждава, че няма нужда да се предприемат никакви действия. Но ако тези оръжия наистина са изскочили от торбата и са на пазара, трябва да ги забраним из целия свят, също като противопехотните мини.

 

 

Джуди, старшата стюардеса, видя Кет да влиза в салона и я заведе до мястото й в първа класа. Тя я настани до Робърт, който гледаше през прозореца последните отблясъци на залеза. Младата жена видя как на лицето му разцъфтя широка усмивка.

— Кет! Липсваше ми.

Тя върна усмивката. Чувстваше се необикновено добре за това, че седи до него. Като че бяха стари приятели, които се познаваха от години вместо от часове. Далас седеше до Стийв, Дан бе седнал до Греъм Таш, който бе заспал, но внезапно се събуди и се обърна да погледне към Кет.

— Как си, докторе? — попита тя.

Той разтърка чело и въздъхна.

— Опитвах се да не сънувам и да не мисля — отвърна той и се отпусна в седалката.

— Как си? — попита Робърт.

— Умората ли имаш предвид? — засмя се Кет. — Аз не трябваше да преживявам катастрофа… или да видя ужасите, които вие сте видели на мястото на катастрофата.

Тя се надигна да стане, за да извади сателитния си телефон и нова батерия от чантата си, но мисълта за думите на капитана я накара да седне отново и да се обърне към Робърт.

— Трябва да поговорим. Карнеги е знаел нещо много важно. Трябва да разберем какво. Нямаме много време.

— Знаех, че ще се убедиш — каза той.

— Робърт, убедена съм в нещо друго. Независимо какво е станало със Сийеър MD-11, колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че това, което намерихме на Глобъл Експрес, е било оръжие за унищожение на човешкото зрение. Лазер, лъч от частици, нов лъчев пистолет… нещо конструирано да унищожава зрението. Както изглежда, нашите военни са изучавали тези неща от години. А това означава, че сме ги и произвеждали. Мисля, че някоя много будна банда убийци е намерила нов инструмент за международен поръчков тероризъм и те вероятно са го откраднали от нас.

— Къде отиваш, Кет?

— До телефона. Трябва да докладвам на шефа си. А ние трябва да разберем къде има тайно складирани оръжия за унищожение на зрението и какъв вид са. Някой трябва да отиде и да провери дали няколко от тях не липсват.

— Табелката на онова нещо приличаше на американско военно производство.

— И аз така смятам. — Тя се опита да потисне голяма прозявка и наведе глава надолу. — Ще си наплискам лицето с вода и ще си оправя косата. Ако си буден, когато се върна, предлагам да свържем твоя компютър с един от телефоните в самолета и да потърсим. Трябва да разберем какво е знаел твоя приятел.

Той кимна.

— Не знам как ще го направим, но със сигурност ще съм буден. Твърде съм уморен, за да спя. Въпреки че използвахме малкия душ в Глобъл Експрес, се чувствам мръсен.

— Е, сър, със сигурност не изглеждате така. Наречете го шикът на джунглата. Мисля, че ни отива.

Лявата й ръка бе отпусната на преградата между седалките. Робърт я бе покрил леко с дясната си ръка. Тя го погледна с усмивка и той й се усмихна, и стисна ръката й.

— Знаеш ли, харесва ми това „ни“, госпожице Бронски.

— Наистина? — попита тя, преструвайки се на изненадана. — И защо така?

— Не знам. Просто момичета с големи…

— Какво? — рязко го прекъсна младата жена, вдигайки вежди.

— Пистолети! Момичета с големи пистолети…

— А! И какво за тях?

— Вълнуват ме — отвърна Робърт.

— Това са само девет милиметра — поясни тя. Стана от мястото си и се опита да не се разсмее. Извади батерията на сателитния телефон от чантата си и погледна към журналиста. — Тревожите ме, господин Маккейб.

 

 

След съгласуване със стюардесите Кет и Робърт разгънаха антената на сателитния телефон и го разположиха срещу плексигласовия прозорец. Те изчакаха потвърждение от сигналния индикатор и агент Бронски набра номера на мобилния телефон на Джейк.

Той отговори още на първото иззвъняване.

— Джейк? Кет е.

— Боже господи, Кет! Какво става, по дяволите!

— Нямаше начин да ти се обадя по-рано.

— Добре, добре. Къде си?

— А ти, Джейк? Надявам се, че не си в главната квартира.

— Не. Прибрах се за няколко часа. Откъде се сети да използваш тази линия?

— Трябва да говоря с теб при минимален риск от подслушване. Предишното ми обаждане е било засечено. Мисля, че в Бюрото има изтичане.

— Какво?

Тя му разказа накратко за фалшивия екип на ФБР и успеха, който бе изтекъл между пръстите им.

— Джейк… срамувам се, но трябва да ти кажа, че загубихме самолета, оръжието и затворника. — Кет подробно разказа за излитането на Глобъл Експрес, по всяка вероятност с оръжието на борда.

От другия край дойде дълга въздишка.

— О, боже! Това оръжие или каквото и да е там бе от изключителна важност.

— Ти ни спаси живота, като отговори така бързо на съобщението ми преди няколко часа. Бяхме в смъртоносна шарада.

— Не можах да разбера защо си в Хонолулу, след като ни казаха, че си на път за Мидуей Айлънд. Никой не чакаше в Хонолулу. Имената, които ми изпрати, са били измислени.

— Точно така — каза тя.

— Толкова достоверни ли бяха?

— Дори белезите на специалните карти и холограмата. Тези хора са абсолютни професионалисти с достъп до най-добра техника. На всичко отгоре са добри актьори. Нищо не ми подсказа, че сме в капан.

— Значи не си могла да направиш нищо, освен да се обадиш при пристигането.

— Казаха ми, че помощник заместник-директорът Роудс е издал специална заповед да не се обаждам на никого.

— Чакай малко! Използвали са името ми?

— Да. Онзи, който се нарече Хокинс, го използва. Всичко съвпадаше, докато не стана почти твърде късно. Имаш ли някаква представа как цялата информация е попаднала в ръцете им?

— Каза ли на някой друг, че идваш и къде? Може сателитният ти телефон да се подслушва.

— Много силно се съмнявам, като се има предвид дигиталния характер на сигнала. Помниш ли брифингите? Увериха ни, че са на една стъпка от кодиране и че името ми не е записано никъде срещу този номер.

Тя си помисли за разговора си с Джордан Джеймс, но реши да не го споменава. В него тя въобще не беше съобщила дестинацията си.

— Знаеш ли защо съм убедена, че изтичането е дошло от обаждането ми до теб, Джейк?

— Защо?

— Чакаше ни офталмолог. Тази молба бе отправена само към теб.

— Боже мой — тихо каза заместник-директорът.

— Има и още нещо. По време на полета за Хонолулу някой се обади в самолета. Предполагам, че е бил от Лангли. Трябва да знаеш за него, защото ме кара да смятам, че правят шоуто заедно.

— Не само ти мислиш така, Кет. И ние бяхме заблудени, вероятно от същия човек.

— Какво мислиш? — попита тя. — Срещу кого сме изправени?

— Тук се разпространява една теория… — Гласът на Джейк замря.

— Да?

— Спира ме това, което ти току-що описа. То само подсилва теорията.

— Която е?

— Че най-после се сблъскваме с това, което някои аналитици отдавна предсказваха: терористична организация с търговска цел. И те просто прочистват гърлото си, за да получат пълното ни внимание.

— Имаш предвид наемници?

— По-лошо. Може да работят за себе си. Може да е организация, решена да установи властта си, преди да поиска огромен откуп, за да не убива.

— Не ми се иска да го казвам, но и на мене ми мина тази мисъл.

— Кет, тази сутрин Националната комисия по безопасност на транспорта даде пресконференция в отговор на предположенията на медиите и по същество потвърди, че катастрофата на Сийеър най-вероятно е резултат от едновременната смърт на двамата пилоти по време на полет.

— С други думи съшият сценарий като с Меридиан.

— Само че при Меридиан единият от пилотите е отказал да умре — добави Джейк. — Националната комисия по безопасност на транспорта не каза как са загинали пилотите. Въпреки че пресата попита за евентуалната вероятност от взрив или токсични пари от Националната комисия по безопасност на транспорта отговориха, че не знаят.

Кет помисли няколко секунди, после отговори:

— Ако е истина, Джейк… ако същата организация е отговорна и за двете катастрофи и това е само началото на непредсказуем план на изнудване… тогава фактът, че още не са се появили публично с искания, означава, че ще ударят отново.

— Именно.

— Мили боже! Но такава групировка би ли си създала толкова много труд, за да убие Робърт Маккейб и другите оцелели от катастрофата заради малката вероятност да знаят нещо?

— Като се има предвид размерът на това, което вече направиха и световният размах на операциите им, бих казал, че нищо не им пречи да претърсват надлъж и нашир, за да се отърват от Маккейб и всеки, с който би могъл да е говорил.

— Включително и от мен, разбира се — каза Бронски.

— Включително и от теб. Сега. Какво правим оттук нататък?

— Не трябва ли аз да те попитам това? — Кет потърка очи и въздъхна. — Изтощена съм, Джейк. Всички сме много уморени. — Тя му даде подробен отчет за състоянието на останалите от групата им. — Даже не съм сигурна, че офталмологът в Хонолулу е бил истински.

— Кет, имах предвид къде да те посрещнем? Този път всичко трябва да стане както трябва. И тъй като имаме работа с пътнически самолет, не можем да си позволим друга диверсия.

— Летище Сий Так, Сиатъл — отвърна Кет и му даде очакваното време на пристигане.

— На портала ще има подсилено присъствие от Бюрото, Кет.

Агент Бронски се поколеба, въздържайки силното си желание да повдигне въпроса за възможността оръжието за унищожение на зрението да е произведено от военните на Съединените щати, но той носеше твърде много политическа опасност. Може би трябваше да го обмисли малко повече, преди да обсъди подозренията си със заместник-директор от ФБР.

— Ще ти се обадя от Сиатъл, Джейк — каза тя вместо това.

Те прекъснаха и младата жена погледна към Робърт. След това седна и няколко мига не продума. Защо се беше въздържала да сподели съмненията си с Джейк Роудс?

Внезапното иззвъняване на сателитния телефон я свари неподготвена. Тя подскочи, подхвърли апарата във въздуха и едва успя да го улови. Робърт се опита да потисне смеха си. Бронски се усмихна малко глуповато, разгъна антената и натисна бутона за връзка.

— Катерин? Ти ли си? — попита Джордан Джеймс от другата страна.

— Да, Джордан! Не знаеш как се радвам да те чуя… откъде се обаждаш?

— От вкъщи, от обезопасената линия, която Държавния департамент инсталира миналата седмица.

— Сам ли си?

— Не. Защо?

Още веднъж Кет разказа последните събития. Тя завърши с малко оскърбителния въпрос, който не можеше да избегне.

— Чичо Джордан, не ми се иска да те питам, но сигурен ли си в човека, с който си говорил в Лангли? Защото някой е подслушал всичко, което ти казах.

Младата жена го чу как прочисти гърлото си.

— Точно затова държах да се свържа с теб. Има много сериозно изтичане.

— Какво говориш?

— Проблемът не е в Лангли, нито в моя телефон. Проблемът е в Бюрото. Не можеш да им кажеш нищо, докато течът не се спре.

— Това… това… не може да бъде!

— Въпреки всичко някой те е взел на прицел и цялата информация, която му е трябвала, се е съдържала в разговора ти с Джейк Роудс.

— Той ми е шеф, Джордан! Джейк абсолютно не може…

— Разбира се, Джейк не е замесен. Бих се изненадал невероятно, ако е замесен истински агент на ФБР, но някой има достъп до Бюрото. Трябва да ми се довериш, Кет. Преди малко не ми ли каза, че картите им са били без грешка?

— Да.

— По всяка вероятност, защото са били оригинални.

— Не! Нямаме агенти с такива имена…

— Не там е въпросът, Кет. Картите може да са били изготвени от същия офис, който е изготвил и твоята карта. Тези хора са си намерили връзка отвътре. Не знаеха ли езика? Не каза ли, че са говорели като колеги от ФБР?

— Да.

Тя усети как главата й се завърта. Съпротивата й срещу тази странна идея се разбиваше в лицето на убедителността и логиката.

— Кет, проблемът е дълбок. Онзи, който ръководи шоуто, има достъп до всичко необходимо да вземе на мушка теб и тези около теб. Не мога да ти кажа откъде знам това, защото идва от ужасяващ източник. Но надеждата ми е, че в Бюрото има само една къртица и тя най-вероятно е чиновническа.

Няколко секунди Бронски не каза нищо. Сърцето й биеше силно.

— Какво да правя, чичо Джордан?

— Първо и преди всичко не можеш да имаш доверие на никого от колегите си в Бюрото, докато не разберем откъде изтича информацията. Трябва да допуснеш, че буквално всеки разговор отива право до онзи, който седи зад тази операция. Извън Съединените щати.

— Извън Съединените щати? Сигурни ли сме?

— Нищо друго не остава. Оглавявах ЦРУ преди петнадесет години, но човек не забравя обиците на ушите си.

— Ти заемаше толкова много важни постове, чичо Джордан. Забравих за ЦРУ.

— Довери ми се, скъпа. Къде отиваш сега? — попита той.

Кет размисли бързо и реши, че споменаването на мястото веднъж е достатъчно.

— Джордан… не мисля, че трябва да ти кажа по тази линия.

— Разбира се. Това е добро решение. Каза ли на Джейк Роудс?

— Да.

— От това се страхувах. Добре, Кет, слушай. Каквото и да правиш, не слизай от този самолет по обичайния начин. Не допускай да бъдеш засечена от никого. Не рискувай да тръгнеш с някой, който се представя за агент на ФБР. Ако си казала на Джейк, на летището със сигурност ще те чака група, но не тази, която ти се иска.

— Но Джейк ще направи всичко необходимо това да не се повтори.

— Той бе надхитрен в Хонолулу, нали? Тези хора ще намерят начин да отклонят, да задържат, да попречат или да неутрализират по някакъв друг начин онези, които Джейк е изпратил. Не знаем кой е истински. Докато не стигна до дъното на тази история, между другото утре сутринта отнасям това до Белия дом и докато не разберем кой пее, ще трябва да се покриеш и да не казваш нищо на хората си, защото, щом кажеш нещо, то отива право при врага.

— Джордан…

— Без въпроси, Катерин. Просто го направи. Животът ти зависи от това. Разбра ли?

— Да, но, Джордан, аз съм федерален агент. Как мога да бягам от собствените си хора?

— Ако не бягаш, Катерин, ще загубим и теб и хората, които водиш. Преди да почине баща ти, му обещах, че ще се опитам да се грижа за теб доколкото мога. Това е един от случаите, в които мога да ти гарантирам, че би ти казал същото: намери дупка, вземи другите със себе си и се скрий в нея. Когато си напълно убедена, че никой не знае къде си, обади ми се. Но не в Държавния департамент. Само на този телефон. Трябва ни време да разберем кой стои зад цялата тази работа. И ще го намерим. Твоята отговорност е да опазиш себе си и другите пет човека, които са с теб. Концентрирай се върху това.

— Добре, чичо Джордан. Благодаря ти.

— Всичко ще се оправи, Катерин.

Тя прекъсна и седна, търкайки чело по-объркана от всякога. Кет знаеше, че всеки момент Робърт ще я залее с въпроси.

— Чичо? — нерешително попита той.

Тя кимна и обясни кой е бил човекът на другия край на линията.

— Самият Джордан Джеймс? — попита Робърт. Той седна напред с пламнали очи. — Познаваш Джордан Джеймс?

Младата жена кимна.

— Дългогодишен приятел на баща ми и мой морализатор през целия ми живот.

— Впечатлен съм, Кет! Джеймс е като Джон Фостър Дулс, Кларк Клифърд и Хенри Кисинджър. Постоянните президентски съветници.

— Това е чичо Джордан. — Бронски се обърна и погледна Маккейб в очите. — Робърт, да не би Улотър Карнеги да е намерил начин да защити информацията, която е открил, за да ти я предаде по-късно?

Робърт кимна бавно.

— Ако е имал начин. Не знам какво го е изплашило, за да не дойде на срещата ни. Той беше типичния учен и беше обсебен от идеята да защитава всичко, което е намерил.

— Тогава някъде има предсмъртно послание от Карнеги за теб и в него е информацията, която ни е нужна. Или поне насока как да я намерим. Съгласен ли си?

— Да, но къде? В писмо? В електронната ми поща? Под бърсалката на вратата ми? Вариантите са безкрайни.

— Не и за уплашен човек, Робърт. Трябва да мислим като него. Трябва да видим само тази възможност, която е видял той. Нямаме много време. Имам лошото предчувствие, че малката терористична група се готви за нов удар и това, което Карнеги е искал да ти предаде, е противоотровата.

Робърт Маккейб въздъхна.

— Тогава да връзваме лаптопа за тази невероятно скъпа телефонна система и да се захващаме за работа.