Джон Нанс
Терористи (33)

Глава тридесета

На борда на Глобъл експрес N22Z, в полет, десет часа по-късно,

13 ноември — ден втори,

1:00 следобед, местно време/2300 Зулу

— Кет? Събуди се. Робърт е. — Гласът идваше от мъглата, заобикаляща главата й.

— Какво? — Младата жена отвори очи и примигна от яркото слънце, отразено от Тихия океан на около четиридесет и две хиляди фута под тях. Тя се опита да свърже звъненето с присъствието на Робърт Маккейб в кабината.

— Телефонът ти звъни, Кет — каза той на инчове от дясното й ухо.

Нямаше представа кога бе задрямала в седалката на втория пилот. Тя се изправи рязко. Очите й се спряха на брояча за оставащото разстояние на екрана на компютъра.

Успокой се, каза си тя. Има още три хиляди мили.

Полис седеше в лявата седалка и я гледаше пасивно. Кет се обърна към Робърт.

— През цялото време ли беше тук? Някой…

Той кимна.

— Беше наблюдаван всяка секунда.

Тя разгъна антената на телефона си и натисна бутона за разговор.

— Ало?

— Агент Бронски? — попита мъжки глас.

— Да. Кой е?

— Връзката ви в главната квартира на ЦРУ в Лангли. Обаждам се от името на началника ви, който иска да избегне пряк контакт поради причини, за които сте се опасявали по-рано.

Младата жена усети студени тръпки да полазват по гърба й. Джейк бе усетил възможен пробив в сигурността в Бюрото. Джордан Джеймс се бе отнесъл скептично по този въпрос, но преди почти девет часа се бе съгласил да намери сигурен канал до Джейк Роудс. Очевидно както обикновено чичо Джордан бе изпълнил обещанието си.

— Добре. Разбирам. Доволен ли е, че този канал не е компрометиран?

— Да, но смята, че има нужда от водопроводчик в дома му.

— Много… много съжалявам да го чуя — каза Кет. — Какво имате за мен?

— При пристигането си в Хонолулу рулирайте право до рампата на корпоративните самолети. Там ще ви чака екип на Бюрото.

— Ще има ли пилот за смяна?

— Не. Вие и другите ще бъдете прехвърлени под чужди имена на граждански полет до Вашингтон. Уреден е специален полет на военновъздушните сили, за да вземе обекта, който сте намерили на борда на самолета, и да го откара до съответното местоназначение.

— Защо не можем да се прехвърлим на същия полет? Защо с граждански? — попита Кет, търкайки лявото си око.

— Този тип самолети не може да превозва пътници.

Бронски мълчаливо се съгласи. Предложението й изплува пред очите. SR-71 бе способен да прелети разстоянието от Хонолулу до Вашингтон за приблизително два часа. Машината можеше да стопи които и да е точки в континенталните Съединени щати със същата светлинна скорост.

През изтеклите няколко минути банелът на сутиена на Кет се забиваше все повече и повече в едно от ребрата й. Започваше да става нетърпимо, но нямаше начин дискретно да го оправи след като Робърт Маккейб бе застанал толкова близо до нея.

— Вижте — каза тя, завъртайки рамене в опит да намали натиска. — Тази идея да летим с граждански самолет наистина ме притеснява. Цялата група е мишена. Особено аз и още един член. Не искам още един пътнически самолет да бъде изложен на риск от нападение заради присъствието ни.

— Погрижили сме се за всичко, агент Бронски — отвърна връзката в ЦРУ. — Присъствието ви на съответната машина ще бъде известно само на нас.

— Все още съм притеснена. Моля да предадете… на началника ми… че бих искала да премисли.

— Ще му предам, но недейте, повтарям, недейте да му се обаждате директно. Разбрахте ли?

— Да, сър. Напълно. Причината за теча в дома му от електронно естество ли е, или е причинен от човек?

— Не мога да кажа, агент. Нямам такава информация.

— Дайте ми номера си, в случай че ми потрябва.

Той й даде номера на централата на Лангли и вътрешния номер и я предупреди да го използва само при спешни случаи. Тя позна централата.

Прехвърли телефона в другата си ръка. Погледна назад и леко се усмихна на Маккейб.

— Потвърдете, че на летището ще ни чака офталмолог — помоли тя.

— Ще ви чака.

— Някой уредил ли е влизането ни във въздушното пространство на Хаваи?

— Дотам бях стигнал. Транспондерният ви код е четири-шест-шест-пет. Позивната ви е Мъдрец-16. Когато стигнете на двеста мили, се обадете на център Хонолулу. — Той предаде точната честота и завърши разговора.

Тя сгъна антената и хвърли поглед към брояча на оставащото разстояние. Двеста и осемдесет.

Погледна към Полис.

— Имаш ли молив?

Той кимна.

— Тогава запиши това. — Тя му подаде информация за транспондерния код и честотата.

— Къде е Далас? — попита Бронски.

Робърт изчезна, връщайки се след малко с Далас, която да заеме мястото на Кет.

Агент Бронски и Робърт излязоха от кабината.

— Е — започна журналистът, — не че слушах, но изпуснах малко.

Кет попълни празнините му от разговора.

— Очевидно съм била права, Робърт. Във Вашингтон има изтичане. Така са разбрали, че отиваме в Гуам.

— Сега в безопасност ли сме?

Тя кимна и въздъхна.

— Така мисля. Това беше връзката в ЦРУ. Предаде съобщение от Джейк, шефът ми. Трябва да сме в безопасност.

— Но те ни прехвърлят на граждански самолет. Защо?

— Не знам и не ми харесва — отвърна тя. — Не са го обмислили достатъчно.

— Кет, ние сме мишени. Поне аз съм мишена и след разговора от снощи по телефона в самолета бих казал, че прехвърлянето на който и да е от нас на пътнически самолет е опасно хрумване. Не съм спокоен с такава идея.

Тя виждаше как възбудата му нараства и вдигна ръка, за да го спре.

— Нито пък аз. Но ще го мислим, когато кацнем. Искам да кача това оръжие и да го пратя на път, и да поставя Полис под засилена охрана. — Тя наведе глава към кабината. — Господин Невинност се опитва да ни убеди, че е от добрите и ще се държи прилично. Надява се накрая да решим, че и той е жертва.

Маккейб погледна към близкия прозорец.

— Още колко?

— Около тридесет минути. След това започваме да се спускаме.

Робърт бе подпрял ръка на облегалката за глава на една от седалките. Бе много близо до Кет. Той я погледна шеговито.

— Какво? — каза тя тихо.

— Просто си мислех колко много преживяхме заедно през последните двадесет и четири часа!

— Повече са — отвърна Кет.

— Не много повече. Като че ли преди една година стояхме и говорихме в Хонг Конг за кубинската катастрофа и моя починал приятел Уолтър Карнеги.

Тя поклати глава.

— Е, скоро всичко ще свърши. По един или друг начин. Ще разпитаме оцелелите, ще ги върнем по домовете им, а после ти и аз ще седнем някъде и ще минем през всеки нюанс на това, което имаш, на това какво смяташ, че значи и къде мислиш, че Бюрото може да го намери. Аз… надявам се, ще мога да разчитам на съдействието ти и ще се въздържиш да публикуваш тази история няколко дни.

Той я погледна с обидено изражение.

— Аз дойдох при теб за помощ, не помниш ли?

Тя се усмихна и го потупа по ръката.

— Просто… наречи го протокол. Не обичам да правя повърхностни заключения.

— Мислиш ли, че предметът, който намерихме, ще даде отговор на много въпроси?

— Надявам се, но все още много ме притеснява. Ако това е целеуказател, трябва да има лодка или самолет или нещо друго, от което да изстрелят ракетата, която води.

— Защо те притеснява това? — попита журналистът. — Заради координацията, която се изисква, за да се позиционира ракетата в Хонг Конг ли?

Тя кимна.

— Робърт, колко време имаше резервация за връщане с Меридиан?

Той се замисли за няколко секунди.

— Промених резервацията си. Първоначално трябваше да летя на следващия ден.

— Тогава, ако са преследвали теб, е трябвало да променят всичко, за да засекат новия полет.

— А ако не са преследвали мен?

Няколко секунди Кет замислено дъвчеше долната си устна. След това поклати глава.

— Не. Направиха твърде много, за да те намерят лично.

— Май не мога да проследя тревогите ти — започна Робърт, — за този целеуказател, ако това е целеуказател.

— Колко каза, че тежи това нещо? — попита тя.

— Може би тридесет и два паунда. Доста тежко.

— И е дълго пет фута? Тридесет и три инча в обиколка включително двете бутилоподобни неща?

— Да. Прилича на детска водна пушка с два резервоара за вода над цевта.

— Това е много за прост инфрачервен лазер, не мислиш ли? Лазерните показалки, които използват на лекции, се побират в джоба ти. Ами ако е нещо повече, Робърт? Ами ако няма ракета, а е само това нещо?

— Това нещо? — Маккейб погледна към кабината, докато Кет продължи.

— По какъв друг начин можеш да ослепиш човек в кабината на самолет по време на полет, освен чрез фосфорен взрив? С каква технология?

Робърт поклати глава, вдигнал дясната си ръка.

— Не знам… може би с някакъв ускорител на частици? Нали знаеш, като онези, които се опитваха да разработят за Звездните войни, ракетно отбранителната система на Рейгън. Изстрелват мощен поток от субатомни частици към идваща ракета.

— Мисля си за нещо още по-просто — каза Кет. — Защо да се използва скъпа ракета за труднодостижима цел? Защо просто не използват мощна лазерна пушка?

Робърт рязко си пое дъх и погледна към вратата на кабината.

— Разбира се. Защо не се сетихме за това по-рано?

— Защото бяхме заети и защото Вашингтон говори за ракети.

Маккейб кимаше енергично.

— Това лесно може да е свалило и Сийеър.

— Ако е така, трябва да има радарен запис на друг самолет наблизо. Може да е на този.

— Кет, това би дало съвършено нов метод за терористични атаки!

— А ако е произведено в Америка? — продължи тя. — Ами ако някой е откраднал един от военните ни проекти и е започнал да го използва срещу нас? Нямаме представа какво искат. Това удар срещу Големия Сатана ли е, както ни нарича правителството в Иран? Или е някаква разбойническа групировка с грандиозната схема на негодника Джеймс Бонд, опитваща се да изнуди света?

— С други думи — каза Робърт, — след следващите шест нещастия ще получим ли бележка с искане за един милиард долара, за да спрат катастрофите?

— Нещо такова. Но ако това е американски лазер, използван да унищожи човешко зрение…

— Имаше ли възможност да разпиташ Полис?

— Да — отвърна тя. — Преди няколко часа, докато ти спеше.

— Стигна ли донякъде?

Кет сви рамене.

— Ако лъже и играе, тогава всичко, което ми е казал, е било за да ме отклони от вярната следа. Ако казва истината, тогава е не повече от зрител. Каза, че водачът Шоен е говорел със силен акцент и смята, че мъжът е от ЦРУ, а не от ФБР, както е твърдял. Не са му казали какво възнамеряват да правят. Твърди, че не знае, че самолетът ти се е разбил и че няма представа да са изстреляли нещо от прозореца.

— Помниш ли старата главоблъсканица, че ако всичко, което казвам, е лъжа, тогава лъжа, когато казвам, че никога не казвам истината, което значи, че това, което казвам, е истина?

— Твърде съм уморена, за да го схвана, Робърт.

— Пасва му. Не можем да вярваме и на дума, която е казал.

— Знам.

 

 

Кет отново зае дясната седалка в кабината на Глобъл Експрес, а Далас се върна в задната част на елегантния салон, където Стийв и Дан седяха с Греъм. Тя се тръшна на кожения диван до лекаря и хвана ръката му. Той отвърна бавно, опитвайки се да й се усмихне и да я фокусира със замъглен от отчаяние поглед.

— Аз… а… искам да те питам как си, докторе, но… знам отговора — нежно каза тя. — Просто… иска време.

Той сведе очи към пода.

Стийв се бе преместил на мястото до нея.

— Далас? Още колко ни остава?

— Не много. Кацаме в Хонолулу и сменяме самолета.

— Искам да се обадя на майка си. Мислиш ли, че Кет ще ми позволи?

Далас поклати глава.

— Стийв, ние все още сме номер едно в списъка на хората, които много искат да ни убият.

— Само кратко обаждане от уличен автомат. Дори ще се обадя за нейна сметка.

— Не и без разрешението на Кет, Стийв. Трябва да й се довериш.

Момчето кимна, но Далас много добре знаеше, че той ще опита. Със или без разрешение.