Джон Нанс
Терористи (23)

Глава двадесета

В джунглата, дванадесет мили северозападно от Да Нанг, Виетнам,

13 ноември — ден втори,

5:48 сутринта, местно време/2248 Зулу

Робърт Маккейб присви очи към хоризонта и се опита да пресметне разстоянието, което бяха изминали за почти половин час ходене.

Може би четвърт миля. Може би повече.

След цяла вечност приготвяне на раници и лутане поемането на водачеството бе естествена роля, въпреки че джунглата по северното крайбрежие на Виетнам бе напълно непозната за него.

Виетнам бе част от живота на друг човек. Това бе името на войната, в която баща му се бе бил като военноморски офицер от Пентагона. Това бе и причината, която бе накарала предишното поколение да избухне в истерия и да се превърне в тълпи протестиращи хипита. Останалото бе просто метежна, варварска глава от американската история, която се изучаваше в училище. Робърт бе дете, когато хеликоптерите взеха последните американци от покрива на посолството в Сайгон.

Той погледна Брита. Стюардесата помагаше на втория пилот да се изправи. Дан се бе препънал в шубраците на джунглата за трети път за по-малко от десет минути. Ръката му се бе изплъзнала от тази на колежката му, докато бе падал по лице в ароматната, но гъсто населена с насекоми растителност. Стюардесата му помогна да стане и Греъм го прегледа.

— Дан, добре ли си? — провикна се Робърт.

— Да, добре съм — кимна вторият пилот, отмахвайки клончета и листа от косата си и капки вода от униформеното сако, което Брита бе взела от кабината.

Робърт потръпна внезапно. Искаше му се спортното му сако да бе тук. Той бе загърнал с него Рик Барнс, ранения директор на авиокомпанията.

Маккейб кимна, погледна часовника си и им махна да го последват.

Дан и Брита тръгнаха. Греъм Таш, Стийв Дилейни и Далас Нийлсън тръгнаха след тях. Малката им група си пробиваше път към светлината, която струеше от изток.

Миризмата на джунгла в ранните утринни часове бе чужда за всички тях, освен за Дан Уейд. Хладният, натежал от влага въздух и притъпяващият ефект от ходенето бе желано спасение за душевните рани на всички.

Птичи хор зачурулика в утринната светлина. Песните идваха от всички страни. Ниските бананови палми и по-високите дървета, които се извисяваха на петдесет фута, не бяха непроходима стена на тропическите гори, но все пак бяха джунгла, гъмжаща от комари и големи мухи.

— Чакай — изкомандва Маккейб и вдигна ръка.

— Какво? — попита Далас.

— Ш-ш-шт! — повтори той и наклони глава на една страна. Журналистът се заслуша напрегнато. — Чувам нещо.

Светлините на Да Нанг се виждаха в подножието на планинския склон. Шумът идваше от тази посока. Слабият шум на… нещото… започна да се усилва. Той се превръщаше в характерното бръмчене, което Дан разпозна мигновено.

— Хеликоптери! — възбудено каза той. — Или поне един.

— Може би знаят, че сме тук — обади се Далас.

Звукът на приближаващата машина нарастваше с всяка секунда.

— Идва от района на Да Нанг. Трябва да е от спасителните отряди — добави вторият пилот.

— Не сме толкова далече от мястото на катастрофата — каза Робърт. — Предлагам да се върнем.

— Съвсем правилно — съгласи се Далас, — но няма нужда да бързаме. Щом намерят мястото, няма да си отидат.

Хеликоптерът премина над главите им. Малката група тръгна обратно, ускорявайки крачка след журналиста, който следваше стъпките им назад през джунглата.

След петнадесет минути усилен ход отново чуха специфичния звук на хеликоптера. Машината очевидно кръжеше над мястото на катастрофата и търсеше оцелели.

— Явно… е намерил останките… — каза Робърт. Той леко пухтеше, бързайки напред.

Неясният образ на американския Хюи можеше да се види в ранната светлина през гъстата растителност, докато групата им приближаваше мястото, където боингът бе ударил първите дървета. Робърт ги бе повел по горски път, който вървеше в джунглата успоредно на катастрофата. Сега те се върнаха възможно най-бързо по този път.

— Вижте, аз ще избързам напред — каза Далас през рамо, докато минаваше покрай журналиста. — Вие вървете спокойно. Аз ще им кажа къде сте. — Тя се втурна да тича, прескачайки клони и дънери, стопявайки разстоянието до поляната, където бяха останките от кабината и горния салон.

Когато останаха по-малко от сто ярда между Далас и началото на поляната, тя спря да тича и отново тръгна ходом. Афроамериканката хвърли поглед зад себе си. Другите бяха твърде назад, за да ги види. Тя отново погледна напред и с облекчение видя как хеликоптера каца. Между нея и поляната имаше още храсти и дървета. Далас видя как няколко фигури изскочиха от вратата на хеликоптера и тръгнаха към останките на горния салон. Тя премигна и се опита да различи по-ясно хората в утринния здрач. Запита се защо виетнамските спасители ще идват на мястото на катастрофа в делови костюми. Няма значение. Щеше да ги пита. Ако говореха английски.

А къде са носилките, с учудване си помисли Далас. Може би това бе авангард, а основните спасители щяха да дойдат след няколко минути. Тя беше вече на петдесет ярда от края на гората, когато чу женски глас в далечината. Думите на Сюзън Таш бяха неразбираеми, но гласът й бе ясно различим въпреки шума на свистящите витла и двигателите на хеликоптера, които работеха на празни обороти.

Далас заобиколи последните храсти между отломките и ред бананови палми в началото на поляната. Тя виждаше мъжете, застанали насред моравата, да крещят нещо един на друг.

Добре, помисли си Далас, ще изнесат ранения бързо, преди да са изчакали другите хеликоптери да дойдат.

Но нещо не беше наред. Афроамериканката спря, без да знае точно защо и се скри зад дърветата.

Двама от мъжете грубо и безотговорно дърпаха нещо от останките. Какво е това, зачуди се Далас. Бе трудно да се види. Мъжете бяха от другата страна и останките пречеха на видимостта. Тя чуваше гласа на Сюзън, която викаше ядосано за нещо.

Най-сетне мъжете се появиха отново иззад останките. Те продължаваха да дърпат нещо, влачейки го по земята. То най-сетне доби ясни очертания.

Боже мой! Това е раненият човек от авиокомпанията! Какво правят, за бога!

Двамата мъже стигнаха хеликоптера и натовариха отпуснатото тяло на Рик Барнс вътре.

Далас погледна зад себе си, но от другите още нямаше и следа. Тя погледна обратно към сечището и забеляза сред отломките други двама мъже. Вляво проблесна нещо жълто и Далас с ужас разбра, че Сюзън Таш бе измъкната от кабината. Госпожа Таш протестираше високо и се опитваше да се пребори с мъжете, които я държаха. Другите двама се върнаха от хеликоптера, за да я усмирят. Те сграбчиха Сюзън за краката и раменете и я отнесоха до отворената врата на машината, където грубо я хвърлиха вътре.

Напълно объркана, Далас се отпусна на колене в храстите. За нищо на света не искаше да бъде забелязана. Афроамериканката видя един от мъжете да отстъпва назад и да вади пистолет. Той го насочи към Сюзън, която се сви в ъгъла. Госпожа Таш погледна към неподвижното тяло на ранения авиодиректор, който бе неин пациент. Джунглата зад Далас се раздвижи, сигнализирайки за приближаването на другите. Дърветата ефикасно прикриваха присъствието им от мъжете на поляната. Далас се премести по-близо зад голяма група папрати. Мъжете скочиха обратно в хеликоптера. Единият от тях седна на пилотското място. Оборотите на двигателите се усилиха и шумът погълна всяка възможност да бъдат чути. Далас се обърна и енергично замаха на останалата част от групата. Робърт я видя първи. Разтревоженото изражение на лицето му й даде да разбере, че е схванал сигнала й.

Хеликоптерът се вдигаше и се отдалечаваше бавно, набирайки височина.

— Какво става? — попита той, докато приближаваше афроамериканката.

— Наведи се! — каза тя.

Доктор Греъм Таш също вече бе до нея. Тя хвана ръката му и го дръпна надолу, като едновременно с това махна на другите също да се наведат.

— Сюзън е в хеликоптера. Качиха я вътре заедно с Барнс.

— Добре… но защо се крием?

Далас го погледна несигурна какво да каже. Тя чуваше хеликоптера да кръжи над тях. Под прикритието на дърветата щяха да са в безопасност, но ако излезеха на поляната…

Греъм я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Далас, какво има? — На лицето му бе изписано уплашено до смърт изражение.

— Отнесоха се много грубо със Сюзън и Барнс — отговори тя и се отскубна от хватката му. После тръгна напред и му махна да я последва. Те внимателно се придвижиха по-близо до поляната.

Хеликоптерът бе увиснал неподвижно точно над останките на горния салон и кабината. Той бе може би на двеста фута над земята.

— Нищо не разбирам — каза Греъм. — Какво правят? Вратата на хеликоптера бе затворена, но докато гледаха, тя се плъзна настрани.

 

 

Арлийн Шоен застана на прага на вратата на хеликоптера и погледна към изгряващото слънце. Имаха броени минути, за да вземат това, което искаха, и да измислят останалата част от плана си. Невероятен късмет, помисли си той, че точно този пътник, който търсехме, бе тук и бе още жив. В джоба му имаше визитки с името, въпреки че мръсното му лице бе неразпознаваемо.

Жената в жълто все пак бе проблем, за който съжаляваше.

— Достатъчно високо ли е? — попита пилотът.

Шоен кимна. Очите му бяха приковани върху мъжете, насочили дула към двамата оцелели. Той погледна мъжа на пода и вдигна палец към тавана.

— Ставай! — изкомандва Арлийн.

Мъжът очевидно бе зле ранен. Лицето му бе отекло до неузнаваемост. Няма значение, заключи Шоен. Това е Маккейб. В сакото имаше достатъчно, за да го разпознаят със сигурност, въпреки че екипът бе успял само бегло да го зърне в Хонг Конг.

— Доведете го! — изкомандва Шоен.

Един от хората му дръпна ранения да стане и го блъсна към отворената врата. Арлийн гледаше как ръцете на мъжа понечиха да се хванат за нещо. Уплашените му очи гледаха към Шоен.

— Е, господин Маккейб, къде е компютърът ви?

— Какво? — Въпросът едва се чу и Арлийн се приближи към Рик Барнс като нападаща кобра. Той сграбчи яката му и го повдигна леко от пода.

— Или ще ми кажете къде сте сложили проклетия си компютър, или ще ви изхвърля. Изборът е ваш, но имате само десет секунди. Можете да помислите и върху факта, че това, което сте прехвърлили на харддиска си, не струва живота ви.

— Не знам… за какво… говорите.

Малкото, което можеше да се прочете от изражението на мъжа, говореше за объркване. Устата му се движеше, но Шоен трябваше да го придърпа по-близо, за да може да чуе думите му.

— Аз не съм… Маккейб. Аз съм Рик…

Шоен блъсна мъжа наполовина навън, гледайки как той отново маха с ръце във въздуха. После отново го дръпна към себе си.

— Къде е Маккейб? Да не е бил в багажното над главата ви? Последна възможност преди урока ви по летене да започне?

Мъжът клатеше усилено глава.

— Не съм… Маккейб! Той беше… в салона… срещнах го… но…

С ядосано движение Шоен блъсна Рик Барнс към дъното на хеликоптера. Мъжът загуби равновесие и падна тежко на пода точно пред пейката, която се простираше по дължината на салона. Арлийн погледна към ужасената блондинка в жълта рокля. Изпита нетипичен за него пристъп на съжаление, после махна на един от хората си.

— Доведи я!

Сюзън се опита да отблъсне мускулестите ръце, които я сграбчиха, но силата й не бе равностойна на тази на мъжа, който я бутна към Арлийн Шоен.

— Вържи й ръцете! — заповяда той.

Китките й бяха стегнати пред тялото с найлоново въже. Шоен сграбчи Сюзън за китките и кимна към металните стъпала, вградени в конструкцията на хеликоптера.

— Застани на последното стъпало — заповяда той.

— Не! Защо го правиш?…

Откос от автоматично оръжие от един от мъжете в салона прелетя над главата й. Бавно тя се подчини, стъпвайки внимателно на първото, после на второто, а после и на последното стъпало. Госпожа Таш се опита безуспешно да вкопчи пръсти в ръцете на Шоен.

— Маккейб! — провикна се Арлийн към мъжа в дъното на хеликоптера. — Отговори на въпроса или ще хвърля тази хубава жена от двеста фута височина.

Мъжът отговори, викайки с цялата сила, която бе способен да събере.

— Казвам се… Рик Барнс! Аз съм…

Шоен поклати глава. Той избута китките на Сюзън напред, докато равновесието й зависеше единствено от това, дали той ще пусне ръцете й.

— Вижте, моля ви! — викна раненият мъж от ъгъла. — Мога да ви го докажа!

Арлийн Шоен стреснато осъзна, че мъжът протяга ръка към задния джоб на панталоните си. Бяха ли проверили там за оръжие? Шоен реагира инстинктивно. Със свободната си ръка той грабна деветмилиметровия си закачен на колана пистолет, извади го и вдигна дулото. Паниката насочи мерника му към гърдите на Рик Барнс. Арлийн изпразни четири куршума в тялото на изпълнителния директор. Два разкъсаха гърдите му, другите два се забиха във вече окървавеното му лице.

Шоен гледаше как тялото се плъзна надолу и тупна на пода. Под него бързо се появи локва кръв. Дясната ръка на мъртвия се отпусна тежко и освободи предмета, който бе предизвикал изстрелите на Арлийн. Това бе кожен портфейл, който се плъзна към ръба на вратата. Пилотът на хеликоптера бе реагирал на внезапните изстрели, като бе дръпнал щурвала и бе наклонил хеликоптера рязко надясно, изваждайки по този начин Шоен от равновесие.

Арлийн се бореше да се изправи на крака, като в същото време държеше китките на жената и гледаше как кожения портфейл се плъзгаше към ръба. Мъжът се бе опитал да извади портфейл, не пистолет. Шоен си помисли да се хвърли към него, но тежестта на жената го теглеше надолу. Решението да я пусне бе лесно. Той се хвана за страничната каса на вратата и видя как портфейла излетя навън.

Ужасената блондинка започна да пада. Шоен чу силен удар, който дойде от дясната страна на хеликоптера. Той надникна навън и видя жената да виси на дясната ска на машината, въпреки че китките й бяха вързани. Тя с всички сили стискаше кръглия метал. Пръстите й бяха побелели от усилието.

Много лошо, помисли си той. Освен че е красива е и борец, но…

Той вдигна деветмилиметровия си пистолет и се прицели между веждите й, използвайки тридесетгодишния си професионален опит, за да игнорира умолителното изражение в очите й. Все пак е по-хуманно, помисли си той. Спестявам й ужаса да изживее как лети към смъртта си. Разбира се, после трябваше да кацнат и да приберат тялото. Мъртъв пътник с куршум в главата щеше да бъде доказателство, което не можеше да си позволи да остави.

Арлийн се застави да приключи с това, но пръстът му все още се колебаеше на спусъка.

— Ние не сме единствените оцелели — извика жената, спирайки пръста му на спусъка.

— Какво? — извика Шоен към нея.

— Има други оцелели! Те знаят, че съм жива.

Арлийн изсумтя и наведе пистолета бързо, обмисляйки положението. Вероятно беше номер. А ако казваше истината? Трябваше да извършат малко почистване. Той затъкна пистолета в колана си и махна на един от хората си да дойде и да я изтегли. Крайният резултат щеше да бъде същият. Тя щеше да умре, но той щеше да я остави да си откупи малко време, докато анализираше положението.

 

 

От мястото на малката група оцелели, сгушени зад храстите в началото на поляната, увисналият на двеста фута над останките хеликоптер с отворена врата и Сюзън Таш на борда бе объркваща и плашеща гледка.

Може би просто търсят други оцелели, помисли си Греъм, опитвайки се да разбере как може да се отнасят толкова грубо с жена му. Може би Далас не е разбрала.

Те видяха един, после още един мъж на вратата, но хеликоптерът се въртеше бавно в кръг и изгубиха мъжете от поглед.

Изведнъж вратата се обърна към тях и те ясно видяха жълтата рокля на Сюзън и русата й коса. Тя бе принудена да застане на ската на хеликоптера, докато единия от мъжете я държеше за ръцете. Гледката бе по-ужасна и от най-лошия кошмар на Греъм. Нямаше нито причина, нито обяснение и следователно не можеше да се случва. Кои спасители биха застрашили живота на оцелели от самолетна катастрофа?

— Боже мой, не! Далас, защо? — извика доктор Таш, докато безсилен гледаше отдолу.

Изстрелите стигнаха до тях като далечен пукот. Хеликоптерът се разклати и Сюзън започна да пада.

Сърцето му едва не спря, преди да я види как се хваща за ската на машината.

Още веднъж хеликоптерът се завъртя и закри вратата, но не и Сюзън, която се бореше да се задържи. Когато вратата отново се появи, в нея се виждаше друг мъж. Той пазеше равновесие на ската и протягаше ръце надолу, за да издърпа госпожа Таш обратно в машината.

Странно чувство на благодарност премина през Греъм. Сякаш дължеше на мъжете, които почти я бяха бутнали към смъртта, големи благодарности за това, че спасяват живота й.

Далас държеше Греъм и не му позволяваше да се изправи. Тя инстинктивно знаеше, че ако изтича на откритото, това ще означава смърт за всички им. С болезнен вик Греъм се изплъзна от ръцете й и се изправи на крака. Единствената мисъл в главата му бе да застане под хеликоптера в отчаян опит да хване Сюзън, ако падне.

Далас се хвърли и го сграбчи, дърпайки го обратно към земята. Сюзън махаше с крака във въздуха на двеста фута над земята, увиснала на ръката на похитителя си, който не можеше да я изтегли на борда на хеликоптера. Далас усещаше собствените си крака да се движат, като че можеше да преметне крак над ската вместо нея.

Сюзън Таш успя да увие крака около ската и се превъртя отгоре. Мъжът издърпа нагоре госпожа Таш така, че да може да застане на ската до него. Съпругата на Греъм се опита да прехвърли крак през вратата, но в същия момент десният й крак се плъзна и тя политна назад. Далас видя как блондинката дръпна ръката на мъжа и го увлече надолу. Той загуби равновесие, неспособен да се освободи от отчаяната й хватка. На двеста фута от земята мъжът безпомощно търсеше нещо, за което да се хване, но тялото на госпожа Таш вече падаше от хеликоптера. Желязната й хватка понесе нападателя й с нея и двамата полетяха с главите надолу към покритата със самолетни отломки земя. Телата им се ускоряваха, краката им ритаха безполезно.

За Греъм Таш падането продължи цяла вечност. Прикован в жестока агония, той гледаше жена си. Роклята й неприлично се вдигна нагоре и закри лицето й. Сюзън падна върху куп нащърбен метал.

Звукът от двете тела при удара в острите като бръснач отломки, с почти двеста мили в час, се отпечата завинаги в съзнанието на малката група оцелели. Ударът бе последван от нечовешки вик, излязъл от дълбините на душата на Греъм Таш. И двата му юмрука бяха притиснати към устата му. Цялото му тялото трепереше. Далас с мъка го задържаше към земята.

— Долу! Долу, докторе! — отсечено каза тя. — Или ще се върнат за всички ни. Тя е мъртва! — Афроамериканката обви ръце около Греъм и го дръпна надолу, падайки върху него.

Хеликоптерът се спусна. Цялата група бе занемяла от ужас, свита в прикритието си зад папратите. Далас усети мъката на Таш да се превръща в самоубийствена ярост.

Робърт Маккейб гледаше разиграващата се трагедията, обзет от пълно неверие. Ужасът го оставяше неспособен да анализира причините за нещастието. Потресаващият звук от телата, срещащи отломките, го вкамени на място. Очите му виждаха онова, което съзнанието му не можеше да приеме за истина.

Хеликоптерът стигна повърхността на поляната и кацна. Вратата му бе обърната към скритата група. Двама мъже в делови костюми изскочиха от нея. Те тръгнаха към мястото, където лежаха двете тела. На половината на двадесетярдовото разстояние първият мъж спря и погледна нагоре, оглеждайки небето. Погледът му се плъзна покрай скривалището на групата. За момент лицето му се виждаше ясно. Робърт усети как стомахът му се сви в ледена топка. Това бе един от нападателите му в Хонг Конг!

Изведнъж всичко доби нов смисъл: цялата тази жестока трагедия бе заради него! Нападението на боинга, катастрофата, смъртта на над двеста души, идването на хеликоптера, убийството на Сюзън Таш целяха единствено да не му позволят да разкрие информацията, която всъщност не притежаваше.

Робърт не беше подготвен за вълната на вина, която внезапно го заля и удави дори страха му от бандата убийци, която се опитваше да реши какво да прави с двете тела сред останките.

Маккейб гледаше като в мъгла как тялото на Сюзън Таш бе увито в нещо като найлон и отнесено в хеликоптера. Чуваше как Далас се бореше да задържи Греъм Таш на земята, а той се опитваше да се освободи и да се хвърли в самоубийствен бяг, за да върне останките на жена си.

Тримата мъже се върнаха за другаря си, вдигнаха увитото му тяло и го понесоха към хеликоптера. Те го хвърлиха върху окървавения метален под. После сами се качиха в хеликоптера. Машината се вдигна и бавно направи кръг, докато се изкачваше. После се обърна на югозапад и бързо се понесе над джунглата, успоредно на билото, отдалечавайки се от Да Нанг.

Няколко минути от края на гората не идваше никакъв звук, освен сърцераздирателните сподавени ридания на Греъм Таш. Далас най-после го пусна. Той се изправи на крака и несигурно се запрепъва към мястото, където бе лежало мъртвото тяло на жена му.

Далас също стана, но не можа да се помръдне. Тя чу другите да се събират зад гърба й, но очите й продължиха да следват лекаря. Пред тях все още се разиграваха сюрреалистичните събития, на които току-що бе станала свидетел. Цялото тяло на афроамериканката трепереше. Главата й се въртеше. Те бяха оцелелите от самолетна катастрофа, а мъжете в хеликоптера бяха техните спасители… нали така?

Далас чу някой да се движи до нея. Тя се застави да погледне настрани и позна дълбоко разтърсения Робърт Маккейб. Тя погледна отново към останките. Гласът й бе малко по-силен от неестествено хъркане.

— Защо, за бога…?

Робърт не каза нищо. Далас чуваше тежкото му дишане.

Стийв Дилейни водеше Дан Уейд към Далас. Брита бе описала на втория пилот част от случилото се, преди думите да бяха заседнали в гърлото й. Тя довърши разказа си, докато хеликоптерът отлиташе.

— Кои — попита Далас през сълзи, — кои бяха тези животни?

Робърт Маккейб отговори тихо. Очите му не се откъсваха от останките от кабината на боинга.

— Онези, които убиха капитана и ослепиха Дан.

— Какво? — смаяно попита вторият пилот. — Какво искаш да кажеш?

Робърт не отговори. Дан посегна към приблизителното положение на журналиста и напипа рамото му. Дан Уейд завъртя Маккейб към себе си.

— Попитах те какво искаш да кажеш? Кои са те?

— Не знам — отвърна Робърт. Той бе втренчил празен поглед в Дан, който вторият пилот не можеше да види.

— Хайде, човече, отговори ми! Какво търсеха?

Лицето на журналиста бе бяло като платно. Очите му бяха изпълнени с дълбока болка. Робърт Маккейб въздъхна и погледна надолу, едва изричайки отговора:

— Мен.