Джон Нанс
Терористи (21)

Глава осемнадесета

Национално разузнаване, Мериленд.

12 ноември — ден първи,

4:30 сутринта, местно време/2130 Зулу

Джанис Уошбърн леко докосна ръкава на техника до себе си и му направи знак да увеличи изображението още. Обикновено събитията, които наблюдаваха от орбита, не предизвикваха емоционални реакции, но тази бе различна.

Най-накрая трансмисията от двата сателита се събра в единна картина на екрана и накара Джанис да стаи дъх.

— Да не виждам…

— Страхувам се, че да, Джанис. Намерих го само преди минути по курса, по който са летели. Няма вече никакви 747 във въздуха в тази зона. Паднали са.

Картината преливаше в поле от наситени бели образи, очертаващи пътя на катастрофата на Меридиан полет пет.

— Има ли оцелели? — попита тя почти шепнешком.

— Може и да има. Току-що стана. До момента не виждам никакви.

Тя се обърна към него и потърси очите му.

— Този самолет носеше над…

— Двеста души. Знам, Джанис. Трябва просто да изчакаме.

— Само това ли можеш да направиш?

Той кимна.

— Полето е покрито с много отломки, които горят. Топлината скрива всеки, който би могъл да е оцелял. Не забравяй, че това е инфрачервена картина.

Джанис Уошбърн вдигна слушалката, която държеше, и предаде новината на началника си, Джордж Баркли. След това се обърна към техника.

— Джордж иска да знае дали можеш да върнеш изстрела на малкия джет?

Мъжът кимна и бързо затрака по клавиатурата пред себе си. На екрана се появи неподвижното инфрачервено изображение на малък самолет с два двигателя.

— Къде е?

— Беше извън бреговата линия, на десет мили източно от Да Нанг, когато това бе заснето. Изгубихме го в бурята, която мина над Да Нанг преди малко. Малко преди това беше точно над мястото на катастрофата, но отлетя обратно към морето.

— До колко сме сигурни, че е следял боинга?

Техникът каза:

— Доста.

Джанис вдигна телефона към ухото си, напомняйки си незабавно да предаде последните сведения на Лангли.

 

 

В джунглата, дванадесет мили северозападно от Да Нанг, Виетнам

Робърт Маккейб бавно осъзна факта, че е жив.

Тъмнината и студа в далечината се бяха отдръпнали, прогонени от блещукащата оранжева светлина на безбройни огньове. Усещането за мокър въздух по лицето му и липсата на познатите шумове на самолета го разтърсиха и го върнаха обратно към реалността. Той не се събуждаше от кошмар, а все още го преживяваше.

Опитвахме се да летим… не, да кацнем… и нещо стана…

Робърт се опита да раздвижи дясната си ръка. Откри, че тя е здрава и е все още прикрепена към тялото му. След това провери лявата си ръка, краката и цялото си тяло, установявайки, че е жив и здрав.

Къде съм?

Няколко секунди в съзнанието му властваше пълно объркване, докато паметта му възкреси последните събития и го накара да седне прав като свещ, в останките на дясната подвижна седалка.

Боже мой! Разбили сме се!

Той се опита да стане, но не можа.

Сигурно съм ранен!

Не изпитваше никаква болка.

С нарастващ страх протегна ръка надолу, за да опипа кръста си. Мисълта за парализа се въртеше в подсъзнанието му.

Отново се опита да се изправи. Изкривени метални части се блъснаха една в друга и издрънчаха. Все още не можеше да стане. Нещо му пречеше да се помръдне от кръста надолу. Нещо го задържаше към разбитата седалка.

Коланът!

Хвана катарамата и с голямо облекчение откопча предпазния колан. Изправи се внимателно. Мъждукащата светлина, която падаше върху ужасяващо разкривени силуети навсякъде около него, го объркваше. Той бе в останките на кабината. Рамката на прозореца бе още цяла.

Нечия фигура бе отпусната напред точно под счупения прозорец. Робърт тръгна към нея, препъвайки се в отломки, невидими в тъмнината. Дръпна тялото назад, разпознавайки превръзката върху очите. Вторият пилот.

— Дан! Дан, чуваш ли ме? — В първия момент Робърт се усъмни, че чува собствения си глас. Той бе странно изтънял и напрегнат. — Дан! Отговори ми!

Дан се раздвижи и се опита да се изправи.

— Ка…?

— Дан, Робърт Маккейб е. Чуваш ли ме?

Уейд тръсна глава.

— Не… не те виждам…

— Разбихме се, Дан. Някъде във Виетнам сме. Помниш ли?

Отляво дойде стон. Робърт погледна към останките от седалката на капитана. Тя бе изтръгната от основите си и завъртяна така, че дъното сочеше към него.

Вторият пилот кимаше и държеше глава в ръцете си.

— Боже мой!

— Остани неподвижен, Дан. Трябва да видя как са другите.

Робърт стъпваше внимателно, като избираше пътя си из бъркотията от отломки по пода на кабината. Обърна отново нагоре капитанската седалка заедно със Стийв Дилейни в нея. Момчето идваше на себе си. С изключение на няколкото малки наранявания по главата то беше добре.

Далас се опитваше да разчисти късовете, които я бяха затрупали. Тя бе зашеметена и трепереше като лист. Джон Уолтърс нямаше предпазен колан по време на удара. Той лежеше проснат в цялата си дължина върху един от панелите с прибори. Вратът и главата му бяха някак сковани. Робърт хвана китката му. Нямаше пулс.

— Къде сме, по дяволите? — измънка афроамериканката замаяно и сложи ръка на рамото на Робърт.

— Далас, добре ли си?

Тя кимна. Държеше глава си с ръка. Тъмното й лице едва се виждаше на оранжевата светлина. Афроамериканката седеше на удивително непокътната подвижна седалка.

— Зависи… какво разбираш под добре — измънка отново тя. — Ти как си?

Робърт седна на остатъците от собствената си подвижна седалка и се опита да проясни главата си.

— Не знам. Не знам защо сме живи.

 

 

На тридесет и пет фута от тях, в разбитата предна половина на горния салон на първа класа, доктор Греъм Таш усърдно се трудеше, за да се свободи от плетеницата от кабели и тръби, които го обгръщаха и представляваха остатъците от панелите на тавана. Той смътно си спомняше, че бе усетил как самолетът се издигна нагоре, преди да кацне, но какво стана после, не можеше да каже.

Сюзън, изведнъж си помисли той, боже мой!

Греъм се обърна наляво и започна трескаво да разчиства отломките, които покриваха седалката до пътеката, разкривайки русата коса на жена си.

— Сюзън!

Тя се раздвижи.

— Греъм?

— Скъпа! Боже, добре ли си?

Тя се поколеба доста, докато проверяваше тялото си. После кимна и отвори очи. Сюзън примигна от отражението на огъня по кожата му. Тя се зачуди защо наблизо има лагерен огън. Гласът му сякаш потъна в нищото.

Сюзън Таш седна рязко и се огледа шокирано. Останките на горния салон на боинга съставляваха част от страните, прозорците и пода. Те все още представляваха пътнически салон. Някои от седалките още бяха по местата си, но по-голямата част от тавана бе пропаднала. Сюзън осъзна, че зад нея няма нищо друго, освен руини.

Тя си пое неравен дъх.

— Греъм… какво… какво…

— Разбихме се, Сюз! Разбихме се, но оцеляхме!

Изпълнителният директор на Меридиан еърлайнс, който седеше на първия ред, не бе закопчал предпазния си колан. Ударът го бе изпратил в предната преграда, където сега лежеше и тихо стенеше.

Сюзън стана и потърси опора. Краката й бяха като гумени. Тя се опита да тръгне към него.

— Греъм — каза тя, докато съпругът й я придържаше и я водеше към господин Барнс, — той е ранен. Ще ни трябва фенерче.

В този момент лъч от фенерче, насочен към пода, светна до рамото й.

Сюзън погледна към раздърпаната жена зад себе си. След малко в нейно лице позна Брита.

— Винаги ги носим — прозаично каза старшата стюардеса.

— Добре ли си? — попита я Греъм.

Тя кимна. Разтрепераната й дясна ръка отметна назад това, което от спретната прическа се бе превърнало в разпусната грива. Стюардесата се опита да оправи безнадеждно разкъсаната си бяла блуза.

Пред тях настъпи движение и Брита вдигна лъча на фенерчето, осветявайки Робърт Маккейб право в лицето. Журналистът се препъна в това, което доскоро бе представлявало вратата на кабината.

— О!

— Извинявай! — каза стюардесата и наведе надолу лъча на фенерчето.

— Кой е там? — попита Робърт. Гласът му бе нереален и стържещ.

— Брита Франц и двама пътници, доктор…

— Греъм и Сюзън Таш — отговори лекарят.

Робърт кимна замаяно.

— Дан и Далас — започна той, но спря, за да прочисти гърлото си — … и… и… Стийв са добре — довърши той. — Горе са. Внимавайте. Подът е издънен на места.

Брита кимна.

— Как са пътниците в долния салон? — попита Робърт.

Старшата стюардеса го погледна смутено. Тя вдигна дясната си ръка в опит да махне някъде зад себе си, но я остави да падне безжизнена до тялото.

— Не мога да го намеря. Няма… и стълба.

Греъм се съсредоточаваше върху проснатото тяло на Рик Барнс. Лекарят се готвеше да приклекне до мъжа и да го прегледа. Той се обърна и погледна зад тях, към полето от оранжеви пламъци. Те горяха и трепкаха на хиляди места, превръщайки се на хоризонта в светлолилаво зарево.

Някъде в далечината удари светкавица. Греъм трепна, като че го порази. Той осъзна, че гледа утихващата буря, която едва не ги бе убила.

— Мисля, че… другите трябва да са някъде назад — каза Брита. Тя гледаше в същата посока. Шокът бе ясно изписан на лицето й. — Ние… трябва да ги намерим.

Греъм проследи погледа й. Сечището от покосени дървета представляваше последния полет на самолета им. Лекарят виждаше в далечината парчета и части от фюзелажа. Голям къс с прозорец лежеше на една страна. Хиляди отломки покриваха пространството пред тях, но нито една не беше достатъчно голяма, за да прилича на част от самолетен салон, оцелял след катастрофа.

В този боинг имаше над двеста души, помисли си Греъм. Боже господи! Може да има десетки ранени!

— Докторе, моля ви. Господин Барнс е ранен — каза старшата стюардеса.

Греъм се обърна и погледна директора на авиокомпанията. Лекарят коленичи до него, а стюардесата насочи светлината на фенерчето към лицето на пострадалия.

— Чувате ли ме, господин Барнс? — попита доктор Таш.

Рик Барнс простена, но не отговори.

Брита намери куфарчето за първа помощ и Греъм се зае с нараняванията по лицето. Той стабилизира състоянието на Барнс и заключи, че вероятно има вътрешни наранявания и сериозно мозъчно сътресение.

— Ако сте свършили, докторе — каза стюардесата, — фенерчето ми трябва, за да видя как са другите.

Греъм кимна. Тя отмести светлината към пода и тръгна към Дан, Далас и Стийв внимателно, избирайки пътя си сред безпорядъка от отломки.

Нощната тъма отстъпи място на бледата утринна светлина, която обагри хоризонта на изток първо плахо, а после все по-забележимо и по-забележимо. Звуците на пробуждащата се джунгла — птиците, вятърът и случайното жужене на насекомите — постепенно изпълниха въздуха.

Греъм Таш се изправи. Той се хвана за жена си за опора, докато гледаше към останките от катастрофата.

— Сюзън, ще има толкова много хора в ужасно състояние. Трябва да отидем и да им помогнем.

Без да каже дума, тя кимна и вдигна куфарчето за първа помощ. Лекарят взе фенерчето от Брита и пристъпи върху калната земя извън останките от крушението. Той се обърна и помогна на жена си да слезе. Въздухът бе напоен с керосин. Двамата стъпваха внимателно покрай нащърбени парчета, потръпвайки от специфичната миризма на изгоряла плът, която вятърът носеше. Те изминаха около петдесет ярда. Спряха и се обърнаха назад.

Целият горен салон заедно с кабината бе отсечен от останалия фюзелаж. Предната половина, доста неповредена, се бе плъзнала, докато долната част на корпуса бе поела по-голямата част от скоростта и удара.

Отвъд осеяното с горящи отломки поле очертанията на пречупените дървета бележеха последния полет на разбития боинг. Използвайки фенерчето, те си проправиха път в тази посока. Сюзън се препъна и си изкълчи глезена. Те продължиха да напредват мълчаливо в утринния сумрак, докато внимателно вървяха през страховития пейзаж от останки, и естествени, и създадени от човека. Първата им среща с премазани седалки и разчленени човешки тела извести западната част на отломките от основния салон на боинга.

След десет минути търсене бе явно, че си губят времето.

Сюзън и Греъм тръгнаха обратно към останките от горния салон. Те спряха на ръба на сечището и се прегърнаха, като че за цяла вечност. Ужасът от невъзможността им да намерят и един оцелял от основния салон бе непоносим.

— Когато бях сестра в спешното — простена Сюзън, — идваха… оцелели, които не разбираха защо те са били пощадени, а други са загинали в инцидента. Нали знаеш синдрома „защо аз“? Защо оцелях аз, Греъм? — Сюзън дишаше тежко. Съпругът й я притискаше към себе си. Тя махна с ръка в посоката, от която идваха. Сълзи се стичаха по лицето й. — Никога… не съм го преживявала лично. Но сега — ние сме живи, а… всички те… са мъртви! Защо?

Тя зарови лице в гърдите му и заплака с глас. Раменете й се тресяха. Греъм я държеше в прегръдките си. Сълзи се стичаха по собственото му лице, докато се опитваше да изтрие образите на разкъсаните и разпръснати човешки тела, които току-що бе видял.

— Да вървим — каза той възможно най-нежно. — Трябва да се погрижим за живите.

Тя кимна отсечено. Все още прегърнати, двамата тръгнаха към характерния китоподобен силует на горния салон на боинга.

 

 

Далас отново бе загубила съзнание. Нямаше представа за колко дълго. Помнеше, че Робърт й говореше, но изведнъж се бе почувствала уморена и се бе отпуснала в подвижната седалка с намерение да си почине за няколко секунди. Бавно тя насили съзнанието си да изплува през мъгливите пластове на умората и шока. Смътно долавяше, че някой, чийто глас много приличаше на този на Брита, помага на Дан Уейд да излезе от разбитата кабина.

Далас отново стана на крака и се обърна да ги последва. Бе стигнала вече почти до задната част на опустошената кабина, когато си спомни за Стийв Дилейни. Тя се обърна тъкмо навреме, за да го хване в прегръдките си. Момчето се бе препънало в нещо на пода на все още тъмната кабина.

— Не успяхме, нали? — попита той. Гласът му бе разтреперан и писклив.

— Не говориш на призрак, миличък. Да, успяхме, но със сигурност разбихме самолета на Дан.

Момчето дишаше тежко, почти изпаднало в паника.

— Аз… направих всичко по силите си…

— Какво?

Той клатеше глава. Цялото му тяло трепереше. Младият Дилейни махна с ръка към разбитата кабина.

— Опитах… дръпнах нагоре… и… не исках да се подравнявам с онези светлини… аз…

Далас се обърна и сграбчи четиринадесетгодишното момче за раменете.

— Погледни ме. Погледни ме!

Стийв вдигна поглед. Шокът светеше в големите му очи.

— Направи всичко както трябва. Чуваш ли ме? Направи всичко както трябва. Стийв! Просто… се случи.

Той започна да диша тежко. Далас го прегърна и го залюля нежно в обятията си.

— Няма нищо, Стийв! Не си виновен! Не си виновен.

Нямаше отговор.

— Чуваш ли ме? — извика тя и го разтърси. Спря едва когато той кимна. — Добре, сладурче, нека да вземем другите и да се махаме оттук.

Далас мина през разбитата врата на кабината. Тя тъкмо стъпваше върху разкривения под, когато Брита отново се появи.

— Трябва да се махнем оттук — каза стюардесата. Тя намери друго фенерче и го включи.

— Напълно си права! — съгласи се Далас. — Кой е отзад?

Брита се обърна бавно и се подпря на счупената стена на салона. Робърт изплува от мрака.

— Докторът и жена му отидоха да помогнат на другите — каза той. — Всички други, кухнята, седалките… ги няма. Не мога… да намеря долния салон.

Далас чу думите, но не ги разбра. Как така някой не можеше да намери долния салон? Бяха се качили на горния, следователно…

Тя погледна навън към останките. Брита насочи фенерчето към тъмнината. На около тридесет фута над земята, там, където трябваше да има въздушно пространство, бе самата земя, обрасла с храсти и дървета. Бяха пътували с претъпкан самолет.

Не разбирам, помисли си Далас.

— Имаме лекаря и жена му, плюс господин Маккейб, плюс Барнс, плюс теб. Имаме Дан и… — Брита махна към Стийв.

— Стийв.

— Да — каза стюардесата.

— Ами останалите?

Брита поклати глава.

— Къде е останалата част от самолета, по дяволите? — възкликна Далас, недоумявайки.

Старшата стюардеса махна зад тях към широкото поле от горящи отломки. Очите на афроамериканката проследиха жеста. Действителността бавно нахлу в съзнанието й. Брита видя как раменете на Далас Нийлсън се отпуснаха, а устата й леко увисна.

— Мили боже! Всички ли?

Стюардесата сви рамене. Гласът й бе малко по-силен от шепот.

— Не знам. Но за момента сме живи… само ние.