Джон Нанс
Терористи (19)

Глава шестнадесета

На борда на Меридиан пет, в полет над Южнокитайско море,

13 ноември — ден втори,

3:37 вечерта, местно време/1937 Зулу

В задната част на втора класа Брита Франц се отпусна на облегалката на едно от свободните места и погледна нащърбените ръбове на зейналата в пода дупка. Борбата за разширяването й бе отнела повече усилия, отколкото бе очаквала дори и с помощта на Далас и Робърт.

Главата на афроамериканката се движеше сред чантите в багажния отсек, а лъчът на фенерчето търсеше тази, в която бе GPS апарата. Съобщението, което бяха направили по уредбата, бе накарало всички на борда да притихнат, докато пробиваха пода. Веднага щом дупката бе станала достатъчно голяма, за да минат през нея, Робърт се върна в кабината.

Брита огледа пътниците в салона на втора класа. Девет души бяха преместени на по-предни места, за да освободят пътеката около мястото, където пробиваха пода. Повечето от тях бяха от туристическата група. Поне дузина пасажери от същата група все още стояха на респектиращо разстояние под бдителното око на екскурзоводката си Джулия Мейсън.

Брита се усмихна окуражително на жената.

— Добре ли сте? — попита Джулия в отговор.

Стюардесата кимна.

— Само съм уморена — послъга тя и се опита да не позволи разяждащия страх, който изпитваше, да се изпише на лицето й. Сънувам кошмар. Всеки момент ще се събудя, каза си тя, ясно съзнавайки, че всичко се случва наистина.

Старшата стюардеса си помисли за търговската делегация и останалите пътници в първа класа. Беше им обърнала малко внимание, откакто бе започнал инцидентът. Клеър, която обслужваше долния салон на първа класа, бе докладвала, че всички са спокойни. Една трета от пътниците във втора класа бяха азиатци, мъже и жени от Хонг Конг и континентален Китай, както и от други азиатски държави. Повечето бяха останали по местата си. По лицата им можеше да се прочетат изражения от пълно безразличие до зле прикрита паника. Всеки път, когато Брита минеше по пътеката, почти всички търсеха в очите й лъч надежда. Професионалното задължение за запазване на вдъхваща доверие усмивка никога не бе изглеждало по-тежко.

Шумът от падащи на пода чанти в багажния отсек привлече вниманието й към търсенето на чантата.

— Далас? Добре ли си? — провикна се тя.

Възмутеният глас на афроамериканката долетя през дупката в пода:

— Всичко е наред, Брита. След като преместя две хиляди паунда куфари от краката си и оправя стойката си, и минат двадесет години, за да забравя тази нощ, ще бъда съвсем добре.

— Хубаво.

Главата на Далас се подаде внимателно през отвора, избягвайки острите ръбове по края й.

— Беше светлокафява, нали, Брита? — попита тя.

— Точно така.

— И името беше Уолтърс?

— Да — потвърди стюардесата и лицето й светна. — Намери ли я?

Далас поклати глава.

— Не, но мисля, че вече знам къде да търся.

Тя отново изчезна в багажното. Тежкото падане на хвърлени чанти можеше да се чуе чак до основния салон.

 

 

Дан Уейд пое управлението, докато младият Стийв Дилейни отиде на свой ред до тоалетната. Робърт Маккейб не спираше да чете на глас данните на приборите.

— Знаеш ли, получава се доста добре — каза вторият пилот в момента, в който четиринадесетгодишният Стийв влизаше в кабината. — Показанията на индикатора за местоположението са пред очите ми. Мога да управлявам машината според това, което си представям.

— Струва ми се доста добре — каза Робърт.

— Но не достатъчно, за да приземя самолета.

— Сигурен ли си? — попита журналистът.

Дан се обърна леко към лявата седалка.

— Готов ли си да поемеш управлението, Стийв?

Дилейни кимна, но веднага си спомни, че вторият пилот не може да види жеста.

— Да, готов съм.

— Поемай — каза му първият офицер. — Поддържай курс две-две-нула градуса.

— Добре.

Дан въздъхна и се извърна към Робърт.

— Изчислих, че трябва да пресечем виетнамския бряг след двадесет минути. Слънцето ще изгрее след час и половина. Каквото и да решаваме, трябва да сме го решили и отработили дотогава.

Той чу как Робърт Маккейб се изправи.

— Бих искал да изляза за момент. — Журналистът остави вратата на кабината открехната. Той отиде до салона без определена цел. Просто искаше да избяга от напрежението за няколко минути.

Сюзън Таш го улови за ръкава, докато минаваше покрай нея.

— Какво става горе? — попита тя.

Греъм Таш също го гледаше в очакване и Робърт коленичи до тях.

— Дан се държи забележително. Момчето Стийв се справя великолепно с управлението…

— Има ли начин да кацнем? — директно попита Сюзън.

Репортерът въздъхна. Мимолетна усмивка премина през лицето му.

— Винаги има начин. Струва ми се, че малкият Стийв ще трябва да приземи самолета, докато Дан му обяснява как. Във всеки случай, ще трябва да чакаме да съмне, за да намерим достатъчно дълга писта.

Сюзън сви устни и погледна сериозното изражение на съпруга си. После отново обърна очи към Робърт.

— Смятат ли, че могат да го направят? — попита тя.

Опитният репортер изучи очите й. Беше толкова красива. Той обърна поглед към съпруга й и кимна.

— Мисля, че да. Мисля, че всички смятаме така.

— Страшна история, а? — подхвърли Греъм.

— Вижте, аз…

Лекарят вдигна ръка.

— Не исках да кажа, че сте тук с пошли цели. Просто имах предвид, че ако останем живи след всичко това, ще бъде рядък случай — да имаме професионален журналист, който да го опише както трябва.

Робърт помисли за секунда. После се усмихна на Греъм Таш и кимна бавно.

— Много мило от ваша страна, докторе. Всъщност не се бях замислял за това по този начин, но сте прав. Дори ми дава по-добър стимул.

Сюзън стисна ръката му, докато се изправяше.

— Благодаря — каза тя.

Когато журналистът си отиде, Греъм се изправи и махна на жена си да го последва до кухнята в задната част на горния салон. Всички стюардеси бяха долу. Лекарят прегърна съпругата си и дръпна завесата, слагайки ръка на тила й.

— Греъм? Добре ли си?

— Не знам, Сюз. — Той се отпусна назад и я погледна в очите. — Как издържаш?

— Първо ти ми кажи. Изглеждаш изтерзан.

Той кимна.

— Не си спомням някога да съм бил по-уплашен, скъпа. Искам да ти кажа… че имам чувството, че всичко ще бъде наред.

Тя започна да се кикоти, поставяйки го леко в затруднение.

— За какво се смееш?

— Погледни в какво положение сме! Намираме се в гигантски еърлайнер без радиовръзка, управляван от сляп пилот и четиринадесетгодишно момче!

Греъм наклони глава и се усмихна леко.

— Да, май…

— Това е повече от абсурдно! — Тя продължи да се кикоти нервно.

— Да не ти убягва сериозността на положението? — попита той.

Сюзън спря.

— Не. Осъзнавам сериозността му. Просто е нелепо да се мисли, че има някакъв изход от ситуацията!

— Какво искаш да кажеш, Сюз?

— Няма изход, скъпи. Това имам предвид.

— Чакай… чакай малко! Имаме шанс за успех. Чу какво каза човека.

Тя покри лицето му с ръце.

— Скъпи, не казвам, че не трябва да опитаме всичко. Нито пък, че нямаме шанс, но мисля, че е по-добре ти и аз да погледнем в очите вероятността, че може да не останем живи.

Греъм мълчаливо изучаваше лицето й в продължение на няколко секунди. Фактът, че в ъгълчетата на сините й очи се оформяха сълзи, бавно проникна в съзнанието му.

— Скъпи…

— Трябва да намерим стаята за почивка и да правим любов, докато се разбием. Ако ще умираме, бих искал да е така.

Бе ред на Греъм да се разсмее.

— Какво? — каза тя.

— Преди малко си мислех, че ще предложиш точно това, ако си убедена, че ще умрем. — Той я погледна.

Усмивката й повехна, забулена от воал от сълзи. Сюзън придърпа съпруга си и силно обви ръце около врата му.

— Греъм, обичам те. Прегърни ме за още няколко минути и недей да говориш.

 

 

В задната част на втора класа от назъбената дупка на багажния отсек се разнесе внезапен вик на възбуда. Брита скочи, за да надникне над ръба. Някаква чанта полетя към нея. Стюардесата инстинктивно протегна ръце и я улови.

В следващия момент широко усмихнатото лице на Далас изникна пред очите й.

— Това трябва да е въпросната чанта, госпожо Франц!

— Прекрасно! — възкликна Брита.

— Господин Уолтърс наблизо ли е, за да извади GPS-a си, или аз да ровя из бельото му?

Старшата стюардеса подаде чантата на разтревожен мъж, застанал на около петнадесет фута от тях.

— Успяхте да я намерите! — каза той, докато се приближаваше. Мъжът взе чантата, дръпна ципа и извади апарата от дълбините й.

Брита посочи към носа на боинга.

— Да вървим. Капитанът… — Тя спря, чувствайки как главата й се завъртя. Образът на тялото на капитана, положено зад завесата на малкото легло зад кабината, изпълни съзнанието й. Студена тръпка пробяга по гърба й.

Собственикът на GPS-a забеляза пребледняването й и попита:

— Добре ли сте?

Стюардесата кимна.

— Пилотът — поправи се тя — незабавно се нуждае от апарата.

Той извади устройството от кутийката му и натисна бутона за включване. Върху екрана от течни кристали се появи поредица от изображения, докато уредът търсеше сателитен сигнал.

Старшата стюардеса махна на пасажера да я последва и го поведе към кабината.

— Дан, Брита е. Намерихме GPS-a.

Вторият пилот се обърна.

— Чудесно! Но ми трябва помощ…

— Доведох притежателя му — прекъсна го тя. — Господин Уолтърс? Това е Дан Уейд, настоящият ни капитан. — Брита нежно побутна мъжа напред.

Вторият пилот бе протегнал ръка, която Уолтърс стисна.

— Чухте… съобщението ми, господин Уолтърс. Знаете пред какво сме изправени.

Мъжът бе шокиран от усилието, което струваше на втория пилот да говори.

— Да, наричайте ме Джон, моля.

— Добре, Джон. Ти не си пилот, нали?

— Не, сър. Имам яхта. Купих GPS-a за мореплаване.

— Знаете, че не виждам. Младият човек вдясно е Стийв Дилейни. Стийв… има солиден опит със симулатори и в момента управлява самолета. Но трябва… да знаем къде се намираме и къде отиваме. Можете ли да ни помогнете?

— Със сигурност, капитан Уейд.

— Дан, моля. Антената вътрешна ли е, или я лепите на прозорец?

— Има малки вакуумни гумички. Залепя се на прозореца.

— Използвай страничния прозорец до подвижната седалка зад мен. Другият прозорец има вградени отоплителни жици и стъклото блокира сателитните сигнали.

Вторият пилот чу как Джон Уолтърс прекрачи подвижната седалка, която Робърт Маккейб бе освободил. Най-сетне той залепи антената на повърхността на прозореца.

— Джон, уреда ще ти каже ли, когато започне да търси навигационен сателит?

— Да, без съмнение. Ще звънне — отвърна Уолтърс.

— Тогава… можеш ли… да заложиш… координатите на летището, на което искаме да кацнем?

— Разбира се. Това ще ни даде скоростта, точния компасен хединг, милите до целта и колко минути остават до нея.

— Ще ти каже ли курса?

— Да. Всъщност апарата е направен за самолети, но го използвам за лодката си.

От мястото на подвижната седалка долетя тихо електронно иззвъняване.

— Ето! — съобщи Уолтърс. — Следи.

— Ето авиокартата на областта. Можеш ли да намериш координатите на нея? Тогава ми кажи… на какво разстояние от брега на Виетнам сме?

Уолтърс предпазливо взе картата и я разгъна. За близо минута той задълбочено я разгледа. Изведнъж възкликна:

— Намерих местоположението ни. На по-малко от сто мили от брега сме. Ще минем на около четиридесет мили южно от Да Нанг и Чайна бийч.

Дан объркано наклони глава.

— Бивш военен ли си, Джон?

— Да. Бивш мастър-сержант от военновъздушните сили. Бях разпределен в Да Нанг по време на войната. А ти?

— И аз съм бивш военен — каза Дан. — Две дълги години бях офицер там в преден пункт за управление на авиацията. — Той си пое дълбоко дъх и отново потърка челото си. — Ето какво ми трябва, Джон. Искам да погледнеш от другата страна на картата и да свалиш координатите за Ю-Тапао. Познаваш ли Ю-Тапао? Южно от Банкок е.

— Ужасно добре. Прекарах там цяла година.

Дан се замисли над думите му.

— Звучи ми като история, която бих искал да чуя по-късно.

— Разбира се — засмя се Джон. — Дори си спомням името й.

Вторият пилот се усмихна леко.

— Ако… можеш да въведеш Ю-Тапао и… да ми дадеш хединг и време дотам при тази скорост, това ще ми помогне невероятно много.

Уолтърс работи няколко минути с картата и GPS-a, после надраска някакви цифри на парче хартия, което извади от джоба на ризата си и я подаде на Дан, като забрави, че той не може да го види. Огледа се притеснено и дръпна ръката си. След това прочете на глас хединга.

— Трябва да летиш по хединг две-три-нула градуса магнитен курс.

Дан кимна.

— Значи сме познали. Бяхме на две-две-нула.

— Сега на две-три-нула ли минаваме? — попита Стийв.

— Да. Направи лека корекция надясно. — Дан обърна превързаната си глава наляво. — Какво е разстоянието и колко време ще ни трябва, Джон?

— До Ю-Тапао има четиристотин и осемдесет морски мили. При тази скорост ни трябват малко под два часа. — Уолтърс спря. Погледна към Стийв Дилейни, после към Дан. — Искате ли да остана тук и да ви помогна?

Вторият пилот се колеба с отговора по-малко от секунда.

— Да. Не само, за да ни помогнеш с GPS-a. Имам и друга задача за теб. Ще ни трябват няколко души, които да се натъпчат тук и да четат уредите на глас, докато кацаме. Стийв ще управлява самолета, аз ще слушам показанията. Искам единият от гласовете, които ще чувам, да е твоят.

— Разбира се, но… Боже мой, ще успеем ли?

Дан отново обърна глава наляво.

— Ще трябва, Джон. Изборите ни свършиха.

 

 

Международно летище Чек Лап Кок, Хонг Конг

Фактът, че Меридиан пет бе все още във въздуха, бе секретен, но Джейк Роудс реши, че Кет Бронски трябва да знае. Новината дойде като облекчение за младата жена. И за двамата бе пределно ясно, че възникналият проблем съвсем не е приключил, а причината е все още мистерия.

— Благодаря ти, Господи! Нямаш представа колко съм… успокоена — каза Кет изненадана, че сдържа сълзите си. Тя се застави да се овладее, преди да продължи. — Всъщност, Джейк, успокоена съм, но съм и много загрижена. На борда има един пътник, който може би знае нещо важно за катастрофата на Сийеър.

— О! — възкликна заместник-директорът. Предпазливостта в гласа му бе очевидна.

— Ще ти обясня по-късно.

— Мисля, че не разбирам — отвърна той.

— Ще разбереш. В момента главната ми грижа е какво е причинило тази катастрофа. Вторият пилот на Меридиан е съобщил за някаква невероятно ярка експлозия. Чух записа на Въздушното движение.

— Това ли изследваш? — попита Джейк.

— Всъщност се опитвам да разбера защо американският бизнес джет, който е изпълнявал полет за медицинска евакуация, е пресякъл пътя на пътнически Боинг 747 и след това е изчезнал. Хонг Конг подозира въздушен сблъсък, но няма съобщение за удар. Джейк, някой трябва да се свърже с отдела за самолетната регистрация на Федералното управление на авиацията в Оклахома сити и да разбере всичко за Глобъл Експрес N22Z. Кой го притежава, кой го пилотира, накъде лети и дали по някакъв начин е бил специфично модифициран.

— Смяташ, че е замесен ли?

— Не знам — отвърна младата жена, — но кога за последен път видя бизнес джет да си играе на гоненица с Боинг 747? Нямам представа какво може да е станало, но транспондера им е изключен и летят опасно близо пред Меридиан.

— Теориите — добави Джейк — варират от въздушен сблъсък до изстреляна от морето ракета с фосфорна бойна глава, насочвана от лазерен целеуказател на борда на бизнес джета. Една крачка пред теб сме в проверката на информацията на регистрациите. Ще я получа след няколко минути.

Агент Бронски тихо подсвирна под нос.

— Добра работа, Джейк. Ще чакам.

* * *

Местният мениджър на американската корпоративна джет рампа бързо измина осемте мили от дома си, когато чу, че федерален агент задава въпроси на работниците му в три часа през нощта. Служителите, които бяха заредили с гориво и обслужили N22Z, дадоха на Кет подробно описание на самолета, двамата му пилоти и двамата му пътника — необщителни и потайни мъже, американци, доколкото можеха да кажат.

Когато Бронски свърши, мениджърът я придружи през красивия нов частен хангар. Той й подаде найлонова торбичка, в която бе пъхната квитанцията за горивото.

— Да се надяваме, че ще има отпечатъци — каза мениджърът. — Служителят, който е пипал квитанцията, приложи лист със своите отпечатъци.

— Благодаря. Оценявам помощта ви — каза Кет и се усмихна топло.

— Можете ли да ми кажете за какво става дума, агент Бронски? — попита мъжът.

Тя поклати глава.

— Съжалявам, но още не мога да кажа нищо. Може би следващия път, когато дойда в града. Случаят е важен и ФБР отново много ви благодари за съдействието.

Мениджърът се усмихна леко и се поклони, докато задържа вратата на хангара.

 

 

Кет приближаваше колата на консулството, когато сателитният телефон в чантата й звънна. Джейк Роудс бе на другия край.

— Хората на Федералното управление на авиация в Оклахома сити докладваха. Регистрационен номер N22Z не е предназначен за Глобъл Експрес. Дори не е определен за джет. Регистрационният номер на самолета, който си видяла, определено е фалшив.

— Бинго. — Тя въздъхна и поклати глава. — Очаквах го. Това в доста голяма степен потвърждава версията, че са замесени.

— Наистина?

— Джейк, не е имало въздушен сблъсък.

В продължение на няколко секунди във Вашингтон настъпи тишина, преди началникът й да отговори сухо:

— Е, в Лангли са убедени, че е имало. Какво знаеш, Кет?

— Знам каква е радарната сигнатура на малък джет с транспондер и видях радарните ленти. Той не се е разбил. Повярвай ми. Обърнал се е от антената и се е гмурнал към повърхността, за да изчезне. Трябва да знаем кой точно притежава този джет.

— За целта ще ни трябва серийния номер на производителя — отвърна Джейк.

— Момчетата, които са го заредили в Хонг Конг, не са забелязали сериен номер, но това е нормално. Регистрационният номер е бил написан както трябва и кредитната им карта е била валидна. Ще фиксирам квитанцията, след като я опраша за отпечатъци.

Кет спря за секунда, давайки си сметка, че на практика нарежда на началника си.

— Виж, Джейк, знам, че официално още не съм в случая, но мисля, че мога да напредна съществено, преди Националната комисия по безопасност на транспорта да се включи. Поправи ме ако греша, но Бюрото ще бъде водещата агенция по случая, нали?

— Ако е престъпно деяние, саботаж или сваляне на самолет, без съмнение, да. Поне Военновъздушните сили са съгласни с теб. Смятат, че е била ракета.

— Имаш ли нещо против да продължа?

— Щеше ли да има значение, ако имах? — попита той.

— Разбира се! Аз не съм ти покорен слуга, господин заместник помощник-директор.

Джейк се засмя.

— Няма начин да се хвана на тази въдица, Кет.

— Умник. Но, наистина, мога ли да продължа?

— Абсолютно. Майната му на Лангли. Какво предлагаш?

— Аз… мисля да остана тук с колата на консулството и шофьора, докато самолетът не кацне някъде. В момента разсъждавам на глас.

— Разбрах. Продължавай.

— Мисля си, че ако кацнат във Виетнам или Тайланд, трябва да отменя срещата в консулството, да хвана първия полет за Банкок и да разпитам пилота и всеки, който може да хвърли някаква светлина върху въпроса какво ги е ударило.

— Съгласен съм. Не знам как ще получим дипломатическите разрешения, но нека да изчакаме, докато разберем къде са кацнали.

— Ще получаваме ли ежеминутна разузнавателна информация от ЦРУ?

— Всъщност, Кет, Лангли предава информацията от Националното разузнаване. Ще ти се обадя веднага щом получим решение.

— Какво е последното такова? — попита Кет. — Какъв е статуса на самолета?

— Още лети. В момента приближават виетнамската брегова линия. Лангли смята, че имат повече от достатъчно гориво да стигнат до Банкок и те като че ли са се отправили право натам.

— Джейк, фалшивия номер ми подсказва, че това може да е някаква добре подготвена операция. Може би не е зле Националното разузнаване да сканира въздушното пространство около самолета на Меридиан в случай, че N22Z е някъде наоколо.

— Искаш да кажеш, че Глобъл Експрес може да следи Меридиан?

— Именно. Ако го следят, ще трябва да се направи специална уговорка с охраната да ги поеме в секундата, в която 747 се приземи, защото Глобъл Експрес без съмнение ще кацне точно след тях. Ако пътниците му са злонамерени, няма да са доволни, че Меридиан не се е разбил.

— Ще предам това незабавно.

— Разбираш ли притесненията ми? — попита Кет.

Тя чу въздишката на Джейк от другия край.

— Да, за нещастие, ги разбирам. Който и да е в този бизнес джет, ще бъде решен да довърши работата, която е започнал.